Здравето на физическото тяло безспорно е една от загадките, която живо вълнува съвременната ни цивилизация. В древното минало този въпрос също е заемал централно място, макар и поставен на „малко по-различна основа“. Дори най-развитите извънземни цивилизации (противно на масовото схващане) нямат пълен контрол върху процесите свързани с него. И това е напълно естествено защото по своята същност то е свързано много повече с алхимията, отколкото с каквато и да е „точна наука“. Няма съмнение, че множество различни фактори оказват силно въздействие върху здравния статус на тялото, но резултатите винаги са доста вариативни поради личното участие на индивида в процеса на случване. Предвид „холографското естество“ на нашата реалност обаче, особено важно значение заемат два конкретни аспекта, които се явяват основополагащи в най-голяма степен. Става дума за внушение и програмиране. Тяхното влияние се простира толкова дълбоко, че дори съвременната медицина гребе с пълни шепи от това „богатство“, умело маскирайки следите си представяйки продукти, които всъщност в огромна степен са обусловени именно от тези аспекти. Предвид че говорим за индустрия, която се оценява на трилиони с тенденция в бъдеще да има още по-смазващо и колосално влияние върху човешкия начин на живот – сами разбирате, че посочените два аспекта трябва едновременно да бъдат интегрирани (за да имат лекарствата някакъв ефект) и от друга страна прикрити. Просто защото трудно можеш да сложиш патент и да правиш милиарди след като си издал основния принцип на работа на твоя продукт, който всеки след това може сам да модифицира на индивидуално ниво. И нещо повече – строгите стандарти „доказващи“ благотворната роля на конкретен продукт са всъщност хитър начин да се елиминира за пред масите огромната роля на плацебо ефекта в цялата постановка. В действителност обаче, цялата индустрия може да бъде разглеждана като един огромен експеримент свързан с контрола върху съзнанието, в който всички ние участваме.

Всичко казано важи с двойна сила, когато става въпрос за антидепресанти и някои по-специфични видове лекарства.Така наречените „двойно слепи“ клинични тестове са пълна измама по своето естество. „Двойно слепи“ означава, че едната тестова група получава плацебо, докато другата приема „истинското лекарство“. Нито една от групите обаче, не трябва да знае какво в действителност приема. По този начин на теория се цели да се изолира плацебо ефекта от резултатите свързани с „истинското лекарство“, което в крайна сметка да докаже, че въпросната дрога работи по-добре от плацебото. Самият плацебо ефект по принцип е напълно реален, но бива отхвърлян от учени, които не вярват в медицина, която се базира на съзнанието. За тях единствено легитимни са резултати пряко повлияни от конкретни химически субстанции.

Само че има един много сериозен проблем свързан с цялата тази процедура. И той се състои в това, че голяма част от пациентите де факто осъзнават дали са взели „истинското“ лекарство, защото почват да усещат зловещите странични ефекти. След като даден пациент започне да изпитва подобни симптоми, обаче става още по-интересно! Всъщност в повечето случаи такъв пациент реагира позитивно на случилото се, защото осъзнава, че той има „късмета“ да приеме „истинското лекарство“, а страничните ефекти само потвърждават това. Подобно осъзнаване произвежда огромен чисто нов плацебо ефект, поради дълбоко имплантираното вярване, че само химическите субстанции могат да балансират работата на мозъка. Твърдение, което е набито в главите на масите от хора чрез неспирни реклами по телевизията, както и чудодейни обещания от техните лекари (взимащи % за препратените пациенти към аптеките).

Така на практика имаме парадокса, че колкото по-големи токсични странични действия има даден препарат – толкова по-голям позитивен плацебо ефект се създава в отговор. Тези пациенти, които не страдат от страничните ефекти междувременно осъзнават, че не са получили „истинското“ лекарство и ментално затварят всяка възможност то действително да проработи. Така се създава „негативен плацебо ефект“.

Може да звучи странно, но в действителност е самата истина. Повечето пациенти в САЩ практически вярват, че лекарството не работи, ако не генерира токсични странични действия. Тази система от убеждения ръководи до голяма степен техните реакции при клиничните тестове, което от своя страна причинява огромно изкривяване на данните при така наречените „двойно слепи“ тестове. Така по-токсичните лекарства привидно създават впечатление, че работят по-добре отколкото в действителност го правят.

Личните вярвания на пациентите оказват силно влияние върху клиничните тестове като по този начин ги правят „научно невалидни“. Този феномен е обяснен в детайли от Рупърт Шелдрейк в неговата книга „Science Set Free“. В нея той обяснява за какво всъщност иде реч:

„В научните и медицинските изследвания, както и в ежедневния ни живот нашите вярвания, желания и очаквания могат да повлияят (често подсъзнателно) на начина по който наблюдаваме и интерпретираме конкретни неща...

В медицината очакванията на пациентите също повлияват на резултатите и двойно слепите процедури биват използвани за да ни защитят от очакванията на тестовите субекти и изследователите. Например в едно типично двойно сляпо изследване на лекарство – на пациентите, които са избрани на случаен принцип се дават таблетки с лекарството, което трябва да се тества, а останалите получават подобно изглеждащи таблетки, които обаче са инертни от фармакологична гледна точка. Целта на тези тестове е да се разбере дали новото лекарство е по-добро от плацебото...

Най-големите плацебо ефекти обикновено се случват при тестове за които, както пациентите, така и лекарите,вярват че ще се пробва някакво много силно ново лекарство. „Празните“ таблетки работят защото пациентите, които ги взимат и лекарите, които ги наблюдават си мислят, че те могат да съдържат новата чудодейна дрога. Ако тестът не е на сляпо и пациентите и лекарите знаят кой точно е получил „истинското“ лекарство и кой плацебото – то влиянието на второто значително отслабва. Това е така, защото обикновено нито лекарите, нито пациентите очакват то да произведе някакъв ефект – което и действително се получава. Това обаче може да бъде сериозен проблем дори при двойно слепите тестове. Ако истинското лекарство има значителни странични ефекти и пациентите, и лекарите лесно могат да се досетят кой е получил плацебото и кой не. В резултат на това се оказва, че плацебото става по-малко ефективно, което пък прави „истинското лекарство“ по-ефективно в сравнение с плацебото. Това за някои може да изглежда като досадна техническа подробност, само че има огромни икономически последствия.

Например при няколко клинични тестове антидепресанта Прозак има съвсем леко предимство в сравнение с плацебото. След като е лицензиран, продажбата му генерира годишни приходи в размер на $12 милиарда. Но дали реално е по-добър от плацебото? Въпреки че тестовете са двойно слепи Прозак има някои добре познати странични ефекти като гадене и безсъние. И двата вида пациенти вероятно са осъзнали кой е получил Прозака и кой плацебото след установяването на тези ефекти или тяхната липса. Така анонимния фактор бива елиминиран.

След като някои пациенти са осъзнали, че са получили лекарството, а другите плацебото – последното става много по-малко ефективно, като на този фон Прозака изглежда далеч по-продуктивен. В едно изследване при което лекари и пациенти са попитани да предположат дали са получили или предоставили истинското лекарство или плацебото – 80% от пациентите и 87% от лекарите познават!!! На случаен принцип позналите би трябвало да гравитират около 50-те процента.

Оказва се обаче, че при други клинични тестове на същият този Прозак, той дори не е по-добър от плацебото!!! Една от причините зад този феномен може би се дължи на факта, че при тези тестове са участвали пациенти с по-малко опит в подобни „мероприятия“ с антидепресанти и в по-малка степен са усетили какво са приели. Но... компанията производител, разбира се, не публикува резултатите от тези „несполучливи тестове“. Те са разкрити единствено благодарение на един независим изследовател, който се добира до резултатите, позовавайки се на закон свързан с правото на получаване на информация. Той открива, че когато под внимание се вземат всички данни, а не само позитивните резултати публикувани от производителите – както Прозак, така и няколко други антидепресанти, се оказват не по-ефективни от плацебото или дори от едно конкретно лекарство на билкова основа, което за сметка на това е доста по-евтино. Ироничното в цялата тази работа обаче е, че подтискането на тази информация по всяка вероятност е спомогнала увеличението на истинската ефективност на антидепресантите, защото лекарите и пациентите имат много по-голяма вяра в тях (заради клиничните тестове), което разбира се генерира и повишена плацебо реакция!!!“

Изводът от всичко това е, че не можете да имате никаква вяра на медицински тестове, които изначално се правят да угодят на една огромна индустрия. Те произвеждат фалшиви резултати поради огромното влияние на личното програмиране и вярвания на пациента.

И за да не изглежда всичко прекалено абстрактно е редно да бъдат преведени и някои примери, които да илюстрират нагледно (макар и съвсем периферно) защо тази информация трябва да остане скрита или пък оплюта и дискредитирана на масово ниво. Поговорката да бориш огъня с огън е напълно подходяща в случая, защото част от действията, които биват извършвани всекидневно за запазване на статуквото се базират именно на внушението, което бива използвано за задаване на една определена рамка на реалността. Тоест, имаме си работа с целенасочено внушение, че „внушението“ не може и не трябва да се използва за медицински цели (поради корпоративни интереси). Вторият фактор (програмиране) чрез всевъзможните „излъчватели“ също допринася ефективно за формиране на трайни шаблони в обществото. Ето защо дори целенасоченото внушение или самовнушение (което се различава драстично от общоустановените такива) трябва да пробие една много голяма преграда, за да донесе реален резултат. И тук вече от голямо значение се явяват личните способности, но и конкретните техники на приложение. Като цяло обаче, както ще видите от двата конкретни примера, подобни достижения обикновено са монопол на различни тайни общества (които експериментират с тях), а когато резултатите под някаква форма станат налични и за по-конвенционални учени – те мистериозно не намират приложение в ежедневния ни живот въпреки потресаващия си потенциал.

Подобни резултати имаме дори на собствена българска почва благодарение на изследванията на Георги Лозанов, чиито достижения са коментирани през малко по-различна призма и в следговора на „Подземните тайни на румънския сфинкс“. В една от своите книги той описва редица случаи на медицинско лечение чрез внушение. Така той пише следното:

„Внушението в нормално будно състояние може да активира резервните възможности на несъзнаваната психическа активност и в редица други направления. Повечето от феномените получени с внушение в хипноза са получени и с внушение без хипноза.

С внушение в нормално будно състояние могат например да се изменят вегетативни ендокринни, трофични и други интимни физиологични и биохимични процеси. На базата на тези възможности на внушението, които съвсем очевидно не се постигат по пътя на съзнателното и логичното осмисляне и планиране, а чрез ангажиране на несъзнаваната психическа активност, се изграждат и будно-сугестивните методики за лечение на различни заболявания. Освен при невротичните заболявания, където сугестивната психотерапия е водещо начало и където главно се работи с възникнала по пътя на несъзнаваната психическа активност симптоматика, сугестията намира интересно приложение и при редица заболявания, които имат соматична симптоматика. Това важи особено за кортико-висцералните заболявания. Тук на първо място може да се вземе за пример язвената болест.

Измежду болните, които сме повлияли в предишната си лекарска практика, особено демонстративен и заслужаващ внимание е случаят с болния Д. Н., когото лекувахме през 1958 г., демонстрирахме на 21.04.1960 г. пред Научното дружество на психиатрите и невролозите в София и описахме през 1963 г. Той се яви при нас на 09.05.1958 г. Тогава беше на 52 години. Беше получил 6 месеца отпуск по болест и се поставяше въпросът за пенсионирането му. Историята на болестта му е следната. През годините от 1931-ва до 1934-та, след завършване на висшето си образование при голяма мизерия и при последваща безработица в продължение на 3 години, получил болки в коремната област, тежест и киселини. Казали му, че има гастрит. Животът му протичал при много затруднения, лишения и тревоги. Оплакванията му от стомашното страдание не стихвали. През пролетта на 1938 г. била открита и доказана язва на доуденума. Оттогава до явяването му при нас язвата е доказвана многократно на рентген и оплакванията му с прекъсвания на няколко пъти, най-много до един-два месеца, продължавали всеки ден. В продължение на 20 години се наложило да спазва най-строга диета. Почти всяка нощ се будел през тези 20 години от силни болки в стомаха, киселини, оригвания и т.н. Лекувал се редовно и системно, но без резултат. На 09.11.1957 г. постъпва по спешност в хирургическото отделение на ИБМП „Пирогов“ със съмнение за перфорация на язвата. Не бил опериран. След това получил на няколко пъти мелена и хематемеза. На 30.12 1957 г. при преглед на рентген се установяват „каскаден стомах“, хипертрофичен гастродуоденит и ulcus duodeni (нише) на задната страна на булбуса с големина колкото житно зърно. Във връзка с мелените се налагат чести прегледи и изследвания. Появява се съмнение за злокачествена дегенерация на язвата. Всичко това довежда болния до тежка невротична декомпенсация. Изпитва слабост, световъртеж, отпадналост, не може да се движи без придружител и без бастун. На 27.04.1958 г. отново постъпва по спешност в хирургическото отделение на ИБМП „Пирогов“ със съмнение за перфорация на язвата, но по собствено желание се изписва без операция. Отслабнал повече от 20 кг. При подчертана кахексия и тежка психическа астения след 6 месечен отпуск по болест и при предстоящо пенсиониране, болният се явява при нас на 09.05.1958 г. Направен беше веднага първият сугестивен сеанс без хипноза. Бе спряна веднага (след внимателна преценка!) и всякаква диета. Още като напускаше кабинета заяви: „ Ех, какво ми стана! Олекна ми! Много съм добре!“. Отиде си вкъщи без бастун и без подкрепа от близките. На 12 май 1958 г. се яви повторно. Заяви, че е много добре. За първи път започнал да яде някои храни, но не смеел да премине все още на обща храна. Сънят му само не бил съвсем добре. Направи му се втори сугестивен сеанс в будно състояние. На 19.05.1958 г. се яви за трети и последен лечебен сеанс. Вече ядеше всичко и нямаше абсолютно никакви оплаквания. Опитвал се дори да излиза на леки разходки извън града. При катамнестично наблюдение на 03.03.1959 г., след около 1 година съобщава, че няма абсолютно никакви оплаквания. Не спазва диета. Наддал е около 20 кг. Ходел редовно сам на екскурзия. На рентген: „Косвени данни за прекаран ulcus duodeni. Нише не личи“. Катамнестично наблюдаван на 16.12 1961 г. – няма оплаквания. Съобщава че е получил златен орден на труда като добавя духовито: „Вместо пенсия по болест“. До 1969 г. – повече от 10 години продължава да е добре и работи без да се нуждае от повече контакти с лекаря-психотерапевт.

…Алергичните заболявания също се влияят с внушение в нормално будно състояние. И при тях неосъзнаваните форми на висшата нервна дейност могат да изменят решително болестния процес и да ускорят оздравяването.

Измежду мнозината сугестивно повлияни болни бихме цитирали само болния Г. Н., който беше демонстриран пред Научното дружество на психиатрите и невролозите в София. Той се яви при нас преди 8 години. Тогава беше на 36 г. В продължение на 4 месеца беше страдал от упорита уртикария. Алергенът беше най-вероятно в праховете на фабриката, в която работеше. Провел лекуване със Synopen, Pyribenzamin, Novocain, Cortancyl, инсулин с глюкоза, бром и др., но без резултат. През ноември и декември 1959 г. лекуван във вътрешно отделение на Трета градска болница София. И изписан с диагноза Urticaria oedema angioneuroticum Quincke. Подобрение не получил. Ние започнахме веднага лечебно-сугестивните сеанси, като използвахме наша комплексна сугестивна методика, в която на преден план застъпихме метода на косвеното внушение и метода на лекуващите реакции. Същевременно спряхме всякаква диета още от първия ден и с постепенно намаляване прекъснахме провежданото дотогава продължително антихистаминово лечение. Оздравя и се върна в същата трудова среда без всякакъв режим, лекарства и диета. Катамнеза 8 години...

Тези примери илюстрират не само силата и значението на внушението, но също така и някои от възможностите на самата несъзнавана психическа активност.

Несъзнаваната психическа активност се ангажира и при много физиологически експерименти при които волно или неволно участва и внушението под формата на инструкция или самоинструкция. Отношението, очакването, авторитетът и редица други психологически моменти създават подходяща атмосфера за улесняване на сугестивния достъп до резервните възможности на несъзнаваната психическа активност.“

Ако разгледаме нещата през един малко по-различен ъгъл ще установим, че приложенията буквално нямат граници и точно затова с тях обикновено се експериментира в „по-задушевна“ и тайнствена обстановка, а субектите са просто опитни свинчета с чиито съдби си играят „просветените“. И ако модела, който е добре описан в книга на Успенски (от която е следващия откъс) е бил характерен и валиден по-скоро за нашето минало – лесно можете да си представите мащабите и употребата му днес – когато населението на планетата е в пъти по-голямо, а цената на човешкия живот още по-незначителна. А за капак добавете и изградената от черни бюджети масивна инфраструктура по цял свят, която да обслужва подобен род начинания далеч от любопитството на масите. И така силата на внушението през малко по-различна призма:

„Веднъж показах на Г. фотография, която бях направил в Бенарес. На нея се виждаше факир, който лежеше върху гвоздеи. Този факир обаче, не беше просто изкусен фокусник подобно на този, който видях в Цейлон. Въпреки това той без съмнение бе „професионалист“. В една джамия на брега на Ганг ми бе казано, че мога да намеря факир , който лежи върху легло покрито с железни гвоздеи. Това ми се стори много мистериозно и дори ужасяващо. Когато пристигнах леглото бе там, но факирът го нямаше. Казаха ми, че бил отишъл да издои кравата. Вторият път когато отидох обаче, той бе там. Не лежеше върху леглото и доколкото можах да разбера той го правеше само когато се събираха зрители. Но за една рупия ми показа всичките си способности. Той наистина легна почти изцяло гол на леглото, което бе покрито с дълги и остри железни гвоздеи. И въпреки факта, че очевидно внимаваше да не прави много резки движения – все пак се обърна докато беше върху тях, легна по гръб, след това на двете си страни и след това на стомаха. Бе очевидно, че гвоздеите нито го прободоха нито го одраскаха. Направих 2 фотографии, но не можех да си дам обяснение, което да обясни този феномен. Факирът не даваше впечатление, че е особено интелигентен, нито пък особено религиозен. Лицето му имаше тъпо, отегчено и безразлично изражение и в него нямаше нищо, което да говори за някакви стремежи свързани със саможертва или пък самоизмъчване. Разказах това на Г. заедно с фотографиите и го попитах за неговото мнение.

– Трудно е да се опише с две думи. – отговори той – Първо на първо човека разбира се не е „факир“ в смисъла по който аз разбирам и употребявам тази дума. От друга страна и ти си напълно прав да си мислиш, че това представление не е цирков номер. Само че той самият не знае как точно го прави. Дори ако го подкупиш или го накараш да ти каже как става всичко, той вероятно ще ти отговори че знае някаква конкретна дума, която трябва да си каже сам на себе си. След това вече може да легне върху гвоздеите. Той дори може да се съгласи да ти каже коя е думата. Но това по никакъв начин няма да ти помогне, защото това ще бъде една напълно обикновена дума, която няма да произведе никакъв ефект по отношение на теб. Този човек вероятно е дошъл от някакво училище на тайно общество. Само че там той не е бил ученик. Той е бил част от експеримент. Те просто са експериментирали с него и върху него. Той очевидно е бил хипнотизиран много пъти и докато е бил под хипноза неговата кожа бива „моделирана“ така, че да бъде нечувствителна на убождания, а впоследствие и напълно да им устоява. В известна степен да се направи това е възможно дори за обикновената европейска хипноза. След това нечувствителността и непробиваемостта на кожата стават нещо постоянно за него чрез постхипнотични внушения. Ти знаеш какво са постхипнотичните внушения. Човека бива поставян да спи, като му се казва че 5 часа след като се събуди той трябва да направи определени неща. Или пък му се казва, че трябва да произнесе конкретна дума и веднага щом я изрече той ще ожаднее или пък ще си мисли че е мъртъв или каквото си решите. След това бива събуждан. Когато времето настъпи, той изпитва неустоимо желание да направи това, което му е казано да направи. Или пък ако си спомни думата която му е зададена – при нейното произнасяне изпада мигновено в транс. Точно това е било направено и с твоя „факир“. Те са го пригодили да лежи върху гвоздеите посредством хипноза. След това са го будели и са му казвали, че ако спомене определена дума, той отново ще може да лежи върху гвоздеите. Тази дума го поставя в хипнотично състояние. Вероятно затова той има това сънливо и апатично изражение. Това често се получава при подобни случаи. Те работят върху него – вероятно в продължение на години – след което го пускат да си върви и да живее, както намери за добре. Така че той използва това легло, за да припечелва няколко рупии на седмица. В Индия има много такива хора. Окултните училища ги взимат, за да експериментират с тях и общо взето ги купуват още докато са деца от родители, които с радост ги продават, защото след това изкарват пари от тази дейност. Но разбира се самият човек нито знае, нито разбира какво точно прави и как.“