Алегории за природата на Източника във филма „Predestination“ |
Анализи - Кратки анализи | |||
Написано от H. | |||
Вторник, 30 Декември 2014 12:11 | |||
Признавам, че рядко обръщам внимание на актуалния Top 10 в zamunda, защото обикновено е композиран от чалга и кеч. Когато обаче преди 2 месецa, видях филм с име „Predestination“ (2014) в него, нещо ме накара да му обърна внимание. Пътуването във времето като главна тема на сюжета, участието на Итън Хоук и факта, че продукцията е австралийска, а не американска (отгоре на всичко – базирана на кратък разказ) бяха достатъчни, за да се реша да го сваля и изгледам. И така се случиха едновременно 2 чудеса – първо, филм от Топ 10 на zamunda за пръв път влезе в моя личен Топ 10 за дадена календарна година; и второ, в тазгодишния ми Топ 10 има цели 3 филма (от доста време насам само 1 заглавие намира място там на година, ха-ха), като – странно – и 3-те са за пътуване във времето... „О, радост!“, казах си аз, „Ето повод отново да се направя на интересен в сайта ми и да разпъна няколко философски локума за което после да бъда нахендрен“ :Р Спирам да се преструвам на интересно и вдъхновено човешко същество, защото темата е сериозна. Това е един от най-комплексните и многопластови филми, които някога съм гледал (а аз съм гледал много филми), така че осмислянето на следващия анализ е абсолютно невъзможно без преди това да изгледате „Predestination“. Историята е толкова нелинейна, че дори не знам как би могло да има спойлери за този филм (освен един основен, разбира се). Ако се колебаете, но разчитате на моята преценка – не се колебайте повече – гарантирам, че няма да съжалявате! Признавам си, че лично аз бях впечатлен.
Background, time travel-синхроничности и малко по-странични мотиви вплетени във филма
Удоволствие и рядкост е в днешно време да се гледа филм, който казва толкова много в нормална, класическа продължителност от 1:35 мин. (за разлика от shit fest-ове от калибъра на „Transformers“, чието времетраене е 3 часа, но не казват нищо и създават неизбежен афинитет към всякакви спиртни течности провокиран от отчаяние). „Predestination“ е максимално стегнат, красиво заснет, без почти никакви специални ефекти, няма излишни сцени, актьорската игра е перфектна, а сценария – изпипан отвъд очакваното. И всичко това – за нищожен бюджет. Изобщо не мога да си представя как се сглобява филм за пътуване във времето чисто хронологично – как решаваш откъде да започнеш, коя да е първата сцена – особено за филм от такъв калибър, в който буквално може да се започне с всяка една сцена и пак да стигнем до края по един адекватен начин. Почти невъзможен монтаж! Защото едно от удивителните неща за този филм е, че много бързо забравяме странното пет минутно начало и в един момент, след първия половин час, увлечени от фабулата просто решаваме, че това е филм за 2-ма мъже в бар, които само си говорят за една странна житейска история. Развръзката се разгръща в последните 40 мин., които от своя страна дотолкова променят динамиката на случващото се, че просто ме оставиха с отворена уста! Филмът се оказва нещо толкова коренно различно от това, което изглежда на пръв поглед, а скоростта се сменя толкова рязко, че оставаш напълно стъписан.
„Predestination“ е дословна (но разширена) екранизация на своя първоизточник – краткия разказ „—All You Zombies—“ (само 13 страници). Не само това, ами може би конкретният случай е единственият на който аз съм попадал, в който филма дотолкова положително надгражда своя source material (обикновено е обратното), че накрая го превъзхожда и развива многократно! Респект към братята Спириг, които са сценаристи и режисьори! Самият разказ е писан от един от доайените на научната фантастика – Робърт Хайнлайн, който дори е поставян в звездната тройка на жанра – редом до Артър Кларк и Айзък Азимов. Хайнлайн на свой ред признава, че черпи вдъхновениe от творчеството на Чарлз Форт, който пък е пионера на новото време що се отнася до всякакви необясними и паранормални явления. Книгите на Форт са считани за класика и се издават и до днес, почти век след смъртта му, а неговият институт и списание, събиращо аномални истории от цял свят – съществуват и до днес. Самият Хайнлайн е активен член на организацията на Форт, което на практика ни казва, че навярно много от идеите за фантастичните му сюжети са – най-малкото – повлияни от реалността. А реалността, както знаем, е по-странна от всяка една измислица. Със сигурност се знае още, че най-известната му книга, „Странник в странна страна“, е повлияна от „Book of The Law“ на Алистър Кроули, което превръща Хайнлайн в на практика – активен окултист. С тези неща наум не е учудващо, че крайният продукт е нещо повече от еднодневка и има своята многопластовост.
Екранизацията на разказа на Хайнлайн, може да има тълкувания на множество нива. Всичките смисли съществуват едновременно и зависи дали искате да го гледате като фантастика, философски проблем, езотерична алегория или просто като чиста проба забавление. В този анализ лично аз избрах да хвана нишката, която виждам по отношение на метафорите свързани с Източника, защото от моя гледна точка, те са много добре илюстрирани във филма (за да не кажа, че не се сещам за по-добро онагледяване на лента за това каква е природата на Източника). Веднага след като гледах филма го препоръчах на всичките си познати и общо взето те видяха почти същите неща.
Преди да премина към тази тема обаче (в която мисля да ползвам всички възможни имена на героите, за да объркам максимално мързеливите и да ги стимулирам да гледат филма, хаха), мисля че си заслужава да се отбележи, че макар тук няма да изследваме това в дълбочина, „Predestination“ не може да бъде гледан без човек поне веднъж да си помисли за алхимия, трансмутацията на един „метал“ в друг, себедостатъчния си двуполов човек и всички алегории от тази категория на въпросната мистична дисциплина.
Андрогинът – съвършеният човек
Друга интересна възможна странична нишка, която може да се хване, е тази свързана с перспективата на Space Corp. Това е нещо, което обсъждахме наскоро с Alien и е любопитно, защото не е загатнато нито в разказа, нито във филма, но се подразбира от само себе си. Това е един свят в който корпорациите (и елита зад него) искат да управляват всичко, коригирайки „грешките“ – или поне онези събития по времевата линия, които те класифицират като такива. В нашата реалност това предполага много „времеви войни“ на различни фракции – нещо за което имаме реални свидетелства от различни хора участващи в подобни черни проекти на тайното правителство. Това е сценарий, който между другото много добре отразява реалното положение в настоящия етап от Играта. Във филма, виждаме намек за различните интереси свързани с пътуването във времето и използваните методи за промяна на времевите линии. Така например, наставникът на Итън Хоук казва косвено, че винаги е смятал, че може да бъде постигнато много повече без постоянния надзор на Съвета и в крайна сметка превръща главния герой в неговия „външен човек“. Очевидно е и, че самите корпорации, искат да се учат от това, което се случва (в сюжета на филма). Има много тънка алюзия направена буквално с 1 изречение от Робъртсън, че Бюрото е научило страшно много от Бомбаджията и на практика той е не просто злодей, а едва ли не наставник, защото организацията никога е нямало да се разрасне толкова, ако не е бил терориста... Това е много интересен аспект, защото, както казва и самия Робъртсън, „нищо не е толкова просто“. Това ги кара да поставят главния герой отново и отново именно в позицията, в която той е – за да могат да контролират събитията чрез своята единствена вратичка – „дарът“, който по същество е парадокса, който Итън Хоук представлява. Можем да видим метафората на филма и от гледна точка на Висшите Аз, за които индивидуалната инкарнация също се явява своеобразен парадокс, защото от определена перспектива личността в 3D е парадоксална версия на неговата много по-голяма същност. Инкарнацията не е естественото състояние на Висшия Аз в неговата пълнота. Това се засилва от факта, че инкарнацията не може да се върне след смъртта си към Висшия си Аз, защото Space Corp правят невъзможен time loop, така че агента да цикли и да не може да се върне към естествената си природа. Самият Робъртсън е също мистериозна фигура за която не разбираме почти нищо. Ако продължим горния мисловен поток, можем да разгледаме неговата роля като извънземен последователен Висш Аз, който също се учи от създалата се ситуация. Тази теза не е без основание предвид факта, че Бомбаджията загатва на Итън Хоук, че в крайна сметка всички те са кукли на конци на Робъртсън. Разбира се всичко това са интересни мисли, но си остават спекулации, защото „Predestination“ не е от типа филми, които ще претърпят sequel (и слава на кришна за това!).
Също така не можех да не забележа за пореден път как филм свързан с пътуването във времето просто от само себе си генерира 11, 11:11, 11/7 и 9/11, което са все комбинации свързани с природата на самата реалност и тъканта от която тя е „изплетена“. Лично за мен това потвърждава и идеята за връзката на случилото се през 2001 г. с Кулите-близнаци с пътуването във времето – нещо, с което аз самия имах преживяване. На практика целият сюжет е изпълнен с подсказки за това. Разказът на Хайнлайн не е толкова наситен с тях, но във филма е пълно със съзнателни или несъзнателни препратки към:
• Ню Йорк, разрушени сгради • 11 000 жертви (на друго място споменаха 112 жертви, което пак си е 11:11) • спомена се бегло как самите времеви агенти са 11 • „Самотната майка“ (Сара Снуук) и бармана-времеви агент (Итън Хоук) се срещат в ню йоркски бар за пръв на 6 ноември, 1970 г. Което освен, че огледално отново е 9/11 (и 1-9-7, ако трябва да гледаме годината) е и рождената дата на Хоук в реалния живот. В оригиналния разказ датата на тази среща е 7 ноември, което също е друга, добре позната на читателите на ритуалните ми изследвания комбинация – 7/11. В разказа, часа на срещата им е именно 10:17 PM, което ни води до същата комбинация, а възрастта на „Самотната майка“ е 25 години (7). • в разказа, „Самотната майка“ решава да тръгне на time travel-приключение точно в 11 PM. • самата Сара Снуук прекарва 11 месеца в болница, докато изтърпи всички промени по смяната на пола ѝ, което отново подсказва за порталната функция на това число – в случая на съзнанието – трансформацията му от едно нещо в друго за точен период от не друго, а... точно 11 месеца.
Забелязах и две странни заигравки с дати свързани с проекта Монтоук – навярно най-известният експеримент за пътуване във времето за който широката публика знае днес. Това също е закономерно предвид, че лайтмотива на самия сюжет на „Predestination“ е изцяло свързан с пътуването във времето. Във филма се казва, че пътуването във времето е изобретено през 1981 г., което съвпада със свидетелството на Престън Никълс за това кога са успели да стабилизират времевите дупки. На стр. 94 от книгата, той казва следното:
Това е много интересно, защото на практика първото стабилизиране на времеви тунели в Монтоук се случва именно през 1981 г. – което буквално и метафорично – е изобретяването на пътуването във времето, както е и в самия филм. Още по-интересно става, когато си дадем сметка, че самата Сара Снуук се превръща във времеви агент точно на 12 август – датата, която легендата за Монтоук разказва, че е ключова за самия проект и биоритмите на самата планета. Напомням, че от 10 до 14 август, на всеки 20 години биоритмите на планетата са най-силни, като пика е именно на 12-ти. Самият 12-ти август се смята за „енергийния рожден ден“ на самата планета. Твърди се, че ако по времето когато Земята се е „раждала“ е съществувал Григориански календар, датата на която се е случило това, е щяла да бъде именно 12 август. Лично според мен, това по-скоро отбелязва деня, в който новия Планетарен Дух е решил да оживи това мъртво планетарно тяло и да се инкарнира в него след разрушението на Тиамат. По този начин, чисто метафорично – 12 август е деня, в който времето се „ражда“ и започва да „тече“ на тази планета за първи път. Защото тогава новото съзнание преживява концепцията за време за първи път и това явно е много дълбоко imprint-нато в колективното съзнание. Ето защо всички проекти за пътуване във времето са по някакъв начин свързани с тази дата. Тя бележи самия архетип зад идеята за времето. Синхронично, Сара Снуук бива заведена от Итън Хоук във времевото бюро за пръв път именно на 12 август, именно след... скок във времето! Това се случва точно в 23:02 ч., което за пореден път е просто начин да кажеш 11:11!
Точно в този ключов за целия сюжет момент, създателите на филма „случайно“ са решили да знаем точната дата и час на събитието. Годината е 1985-та, което е точно 2 (11) години след официалния край на проектът Монтоук.
Отгоре на всичко, това е първият дълъг скок на Сара Снуук и Итън Хоук, а „разстоянието“ което те прескачат заедно до 12 август е точно... 22 години (11:11)! Отгоре на всичко и на това всичко (:Р), мотивът на background-a в стаята, в която се „телепортират“ има черно-бяла решетъчна форма, която подсказва за пореден път връзката между шахматната платформа, „11“, пътуването във време-пространството и всичко останало за което пише тук.
You just can’t make this stuff up over and over again, ok!? Просто тези комбинации и форми са вградени в самата природа на всичко свързано с пътуването във времето и винаги ще изскачат по естествен път. В случая те не са част от оригиналния разказ, но са мистично поставени от братята Спириг, за да съвпадат с всичко, което знаем. Умишлено или не – могат да кажат само те. Интересното е, че Спириг са братя-близнаци, което намирам за много подходящ символизъм предвид начина по който са решили да разгърнат андрогинния сюжет на филма :)
И преди да мина към по-важната част, пропуснах ли да кажа, че Хайнлайн написва този разказ само за един ден? Годината, в която това се случва е годината на петела според китайския календар (всеки гледал филма знае важността на метафората с петела) – 1958-а (което явно е ползвано като огледална отправна точка при избора на горната дата в картинката – „1985“), а денят е точно... 11.07. :D Или пък вече казах това, а пропуснах да кажа, че сценария за филма е окончателно завършен от братята Спириг през... 2011 г. (11:11)? :D И излиза през 2014-а – годината на коня, пак по китайския календар :)) Naaaah, просто ги казвам пак за първи път и двете :)) Все пак – това е филм за пътуване във времето... – всичко е за първи път :D
Първичната частица
Признавам, че темата за Източника идва по-рано отколкото я бях предвидил, но май имаше шега точно по този повод: „Как можеш да разсмееш бог? Като му кажеш, че имаш планове.“ :)) Което е иронично предвид, че смятам да пиша точно за „бог“, уж „преди моментът да е настъпил“ :) Но ако моментът не е настъпил – как тогава може да е настъпил и да се случва? :D Ето с подобни парадокси е пълен и целия филм и макар наистина да искам да направя много по-богата тема за Източника, тук ще опиша необходимия минимум, за да мога синхронизирам своята теза със сюжета на „Predestination“ (а в бъдеще неизменно ще се повторя с някои от вече казаните тук неща...).
Вече съм споменавал, че всичко казано за Източника може да бъде единствено метафора, която да послужи за отправна точка на ума. Не е възможно нещо толкова абстрактно, което съдържа всички идеи, да бъде описано адекватно с думи и да бъде разбрано в цялост. Една от най-добрите линейни метафори, които съществуват за природата на това какво е „бог“ е съвременната алегория за Първичната частица. И тъй като говорим за мит, той не трябва да бъде възприеман буквално, но в същото време може да спомогне за разбирането на истинската структура на Всичко Което Е, която на практика – не може да бъде назована пряко, а единствено с метафора. Това, че мита не е действителен, не означава, че разбирането му няма да ви доближи до идеята как наистина работят нещата. Накратко – това, което следва е колкото истинско, толкова и фиктивно. Което е и много подходяща за случая идея като цяло :)
Представете си, че наблюдавате една абсолютна черна празнота, в която няма нищо. Няма материя, няма обусловен свят, идеи и респективно – няма никакви физически закони на които „нещата“ (които вече казахме, че не съществуват) да се „подчиняват“. Единственото, което съществува в тази черна празнота е възможно най-малката и първична частица от която са съставени всички материални неща по начина по който ги разбираме ние в нашия свят. Тази частица е толкова малка, че на практика тя няма маса, защото по същество – тя самата не е материя. Респективно, тя не е под въздействието на гравитация или на каквито и да е други съществуващи от наша гледна точка сили. Поради тази причина, тя притежава възможността за безкрайна скорост. Не просто скорост равна на тази на светлината (която за нас бележи границата маркираща нашата физическа реалност), а скорост без лимит. Ако разберете какво означава „безкрайна скорост“ много скоро ще си дадете сметка, че тази частица има способността да бъде навсякъде по едно и също време – едновременно. Не съществува нещо, което може да я задържи или спре, защото тя е единственото, което съществува в празнотата. И понеже може да прави това, тя ще е способна да създаде ефекта, че се появява сама до себе си. Правейки го, за страничния наблюдател това действие се възприема така, сякаш съществуват, две, три, четири, пет... – безкрайно много частици. В действителност, това е една и съща частица, която просто пътува с безкрайна скорост и изглежда така, сякаш е навсякъде едновременно – може да се появява до себе си отново и отново, проявявайки вариативност на всякакви модели. Замисляйки се за момент, скоро ще ни стане ясно, че това е същата частица изграждаща нашите тела, звездите и всички планети във вселената. По този начин, ние буквално – дори физически – сме едно и също нещо. Защо е важно да разберем буквалността зад тази алегория? Защото дори днес – етап, в който част от колективното съзнание е дотолкова разширено, че да разбира, че всичко е Едно, ние много често разбираме тази концепция единствено на енергийно равнище – че всичко е единно на нива отвъд физическата реалност. Материалният свят от своя страна някак си наместваме в схемата като придатък към всичко това. Метафората за Първичната частица обаче ни илюстрира, че дори на физическо ниво, всичко е изградено от същата малка единица, която е градивния материал на всяко едно съществуващо нещо. Тази алегория ни води и до разбирането, че всички ние споделяме едно и също „време“. В известен смисъл, тази частица прекарва известно „време“ да бъде вас и всичките атоми във вашето тяло, прекарва известно „време“ да бъде планета в друга галактика, скачайки оттук-там и т.н. – формирайки различни форми и различни техни изражения, формирайки Всичко Което Е. В изградения контекст, тази идея за Единство ще ви позволи наистина да разберете защо всеки път когато направите някаква промяна, тази промяна рефлектира върху концепциите ни за „всичко“ и „навсякъде“ – защото на практика всички ние променяме и моделираме само една единствена частица. С малко допълнително ментално построение от ваша страна това може лесно да ви обясни и защо феномена наречен „синхроничност“ е възможен. Най-незабележимото потрепване на клепача ви може да е свързано на идейно ниво с избухването на звезда на милиони светлинни години оттук. И най-малкия нюанс в някоя идея минаваща през главата ви току-що пренареди няколко слънчеви системи и галактики, дори това пренареждане да е минимално. Възприемете това много буквално. Всички сте чували за теорията на хаоса и потрепването на крилата на пеперудата, което създава тайфун на другия край на света. Именно тази идея стои зад нея. Движението с безкрайна скорост на тази частица създава определени модели. Тя дефинира определени пътища и шаблони, които в нашата равнина на съществуване разпознаваме като геометрични форми, златни сечения и пропорции (и всичко, което може да бъде проявено изобщо). Тези модели не се преживяват по същия начин на различни нива на съзнание, но в нашата плътност се проявяват най-вече като идеята за фракталните „намотки“ в природата. Ако не друго, това поне трябва да казва на всички ню ейджърчета, че няма „свещена“ и „несвещена“ геометрия – има само геометрия, защото на това ниво, тя е проявление на Всичко Което Е. Просто движението на частицата кристализира и заема форми в именно тези форми. За да надградим тази идея с още едно стъпало, нека кажем, че всяка една сила, която изглежда че държи две частици, две тела (Земята и Луната например) или каквото и да е заедно, не е в действителност сила, която „пътува“ между тези две тела, нито е дори сила, която действа върху тях. Това, че Земята и Луната са в близост не се дължи на нищо друго освен на проявление на модел, който определя това да бъде точно така, както е. Защото няма как да съществуват причинно-следствени връзки между неща, които са по същество Едно, ок? Причинно-следствени връзки може да има между минимум две неща. А ние нямаме две неща. Имаме едно, което просто изглежда така, сякаш се проявява като безкрайно много. Ето това е недуално мислене. Това е съзнанието на Безкрайното отразяващо Себе си в Себе си, което създава форми, които ние наричаме „модели“. Самата концепция за „Всичко Което Е“, предполага, че не съществува всичко което е и нещо друго, допълнително, което седи някъде ей там, много надалеч... Всичко Което Е е Всичко Което Е – затова и го наричаме с това „име“. Няма нищо извън него освен Източника (да, „Всичко Което Е“ и „Източника“ са две различни неща, но няма да се впускам в това засега, което означава, че в настоящата статия ще продължавам да ги използвам предимно като синоними). Така че всичко, което съществува в мирозданието по същество е „направено“ от Всичко Което Е. Да, има различни версии на Всичко Което Е, негови аспекти, проявления – всеки възможен начин който е възможен да се прояви – съществува. Защо? Защото може. То не се нуждае от причина, защото причината предполага наличието на външен свят, а такъв няма. Понеже може – То го прави. Прави го, защото това е идея, която съществува. А за да съществува – тя трябва да бъде разиграна. Защото всичко, което съществува – съществува. Ние не можем да мислим за несъществуващото (ако искате можете да се пробвате). Идеята за отражението изисква да бъде разигран всеки един възможен ъгъл, всяка една възможна перспектива. Защо? Защото ако това не бъде направено Всичко Което Е няма да бъде Всичко Което Е! То е Всичко Което Е с причина – защото е ВСИЧКО КОЕТО Е и НИЩО не прави изключение! Всеки един от нас, всяко същество, всеки индивид, всяко място, всеки обект, всяко различно „нещо“ в Творението, физическо или нефизическо, е просто един различен начин по който Всичко Което Е вижда себе си.
Сега… Който разбира метафората за Първичната частица (за която се разбрахме, че хем е метафора, хем не е), може би вече е направил връзките и разбира, че не съществува нищо друго освен индивидуалното съзнание. Чисто механично не може да има друго. Всъщност винаги избягвам да говоря за „техническата страна“ на Източника и Всичко Което Е, защото структурата му е толкова шокираща за ума, че той отказва да я приеме. Той по-скоро би се объркал, отколкото да си изясни нещата за себе си. В същото време това е най-нормалното (мета)логичното обяснение, което може да съществува от един момент на разбирането на реалността нататък. А именно – че проявлението на дадено съзнание като такова е единственото съществуващо и то е абсолютно самò в празнотата. Вие като индивид сте дадената гледна точка на Всичко Което Е и не съществува нищо друго, което да е самò по себе си – няма хора, няма предмети, няма (не)физическа вселена. Ето защо и единственото, което можем да открием във все още „неизвестното“ ще бъде просто още от самите нас. Защото няма друго освен нас. Нелепо е да ни е страх от неизвестното. Различни отражения на нас, различни версии на нас – това е всичко което може да съществува в неизвестното. Впускането в неизвестното, погледнато от тази перспектива, може да носи единствено радост, защото би довело само до по-добро и холистично разбиране на Всичко Което Е проявено чрез нас. Затова, още веднъж внимание – това, което пиша не е метафора, а буквална физика, погледнато от най-висша перспектива. НЯМА външен свят и единственият начин да го преживеем е, като го създадем. Точно толкова могъщи сме. Правим го толкова естествено и с такава лекота, че изглежда така сякаш света съществува независимо от нас. Но по същия начин като с Първичната частица – има само едно съзнание, което просто изглежда по различни начини. Това съзнание сте вие и няма нито едно друго съзнание, защото то е само Едно априори. Просто изглежда така, сякаш са много. По този начин, вие НИКОГА нямате пряк контакт с друго съзнание. Това е технически не-въз-мож-но. Ако искате контакт с „друго“ съзнание, вие трябва да създадете версия на това съзнание от собствената си енергия и да го разиграете като мит, защото НЯ-МА друго съзнание. Това „друго съзнание“, съществува независимо като още едно индивидуално отражение на Всичко Което Е, но от негова перспектива. То също трябва да създаде вас в неговата собствена реалност, ако иска да преживее контакта с вас. ЕТО ЗАЩО, казваме че ВСИЧКО във „външния“ свят (особено другите хора) е отражение. Най-накрая имате чисто техническо разбиране по въпроса. Всичко „външно“ е отражение, просто защото източника му е във вътрешната реалност, която е всичко, което съществува. Няма как нещо да се прояви във външния свят, ако то преди това не съществува като аспект във вас. Физическото преживяване съществува вътре в съзнанието, а не извън него. Осъзнавам, че всичко това изглежда излишно усложнено и неправдоподобно за линейния ум, но след „време“ ще си дадете сметка, че това е най-логичното и опростено нещо в Творението. Това е и причината поради която съществуват безброй реалности. Защото всеки аспект и проявление на Всичко Което Е по необходимост създава своя собствена паралелна вселена и То е единственото, което съществува в нея. Още веднъж – това е чисто техническия механизъм зад нещата. Поредният парадокс е, че умът винаги иска да разбере структурата, но когато стигне до дъното на нещата той блокира, защото тя е толкова парадоксална и абстрактна, че не може да се изведе конкретен смисъл от нея без това да създаде още и още парадокси в собствените ни системи от убеждения и дефинции – били те научни или окултни. Неизменно възниква и конфликт, а оттам и съмнение, защото същите тези дефинции не могат да бъдат пуснати в името на разширението. Фалшивата самоличност не може да се самонадскочи, защото това означава да се изгуби завинаги (о, ужас!). Оттук в ума възникват множество въпроси, 2 от които може би са най-резонни: Първо защо продължавам да говоря за „други“ съзнания, ако е само Едно? Ами защото само така може да възникне контраст чрез който да бъда разбран. Линейната ни реалност не би имала смисъл, ако в нея не се учи чрез дуално разбиране. Няма как дадена концепция да бъде обяснена без да вложим в картинката разбирането за „външен свят“ и независимото от нас съзнание. Точно затова преживяването ни има и точно такъв формат – създаваме илюзорна „външна реалност“, защото тя е много по-добро огледало на вътрешната такава, отколкото, ако трябва да разбираме нещата сами по себе си без „проявления“. Това не означава, че подобно описание на такава структура е резонно. Преживяването за тази „външна“ структура е повече от реално и за нас очевидно съществуват други хора, но това не означава, че това е технически коректно описание на самата структура, ок? Надявам се успявам да изразя адекватно на език онова, което имам предвид. Точно както например, за линейното съзнание прераждането изглежда като валидна концепция, но реалността на самия механизъм няма нищо общо с линейното прераждане на една и съща личност, защото на практика не съществува време и всичко е едновременно. Преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Ето това е мощта на парадокса. И второ – ако има само едно съзнание, как, привидно множеството съзнания, преживяват онова, което изглежда като обща колективна реалност, в която дадени неща се разбират по общ начин, имаме общи преживявания и взаимодействаме по много конкретен начин един с друг? Отговор: защото във Всичко Което Е съществува концепцията за колективно споделената шаблонна реалност на която „ние“ стъпваме, решавайки да имаме земно преживяване като аспект на играта на Всичко Което Е със самото себе си. Това не променя факта, че съществува само едно съзнание – вашето. Настоящата тема няма за цел да се спира подробно на този аспект сега, но това е част от величествената парадоксална природа на Всичко Което Е, която срива всички устои на ума. Респективно, това е концепция, която не може да бъде разбрана с ума. Всичко Което Е е само едно, но има много проявления като много неща, които сами по себе си също са абсолютно единични и не съществува нищо друго освен тях. Като фрактал във фрактала. Ето защо казваме и че самото движение на частицата създава по естествен път фрактална реалност, която формира плътен свят чрез концепцията за тесеракта, който се явява медиаторната форма за локалното преживяване на Всичко Което Е. Това са изключително комплексни за разбиране от линейния ум концепции, който работи в режим или/или. За да разберете природата на Всичко Което Е, съзнанието трябва да спре да работи с изключване на вероятности, а с включването на всички възможни вероятности и придаването на еднаква тежест на всяка една от тях. Защото всички те са проявление на дадена идея във Всичко Което Е. Колкото повече търсим „правилната“ реалност, „правилната“ формула и т.н. – толкова повече разбирането за естеството на нещата ще ни се изплъзва. Една от архетипните идеи поради които концепции като „бог“ и „религия“ са изобретени, е именно нуждата на ума да „разгадае“ Източника, to make some particular sense of it, вместо да разбере, че той е Него. Това създава и винаги ще създава още разделение, защото самият мисловен модел не може да се самокомпенсира със собствените си средства. Всичко това са неща, в които смятам да задълбая много сериозно в близко (надявам се) бъдеще, защото има множество допълнителни аспекти, в които в момента не се впускам и знам, че всичко изглежда като каша. С този наистина минимален (за иначе комплексната тема) background, искам да се върна към „Predestination“ и да обясня защо филмът е прекрасна илюстрация на гореказаното.
Проявлението на мита за Първичната частица в „Predestination“
Който е внимавал в сюжета и в казаното дотук, вече се досеща, че филмът предлага множество проявления на мита за Първичната частица, който току-що илюстрирах.
Държа да отбележа за протокола на собствения си процес, че „Predestination“ е един от малкото филми, в които не заподозрях по никакъв начин какво наистина се случва до самия край. Това е шокиращо за мен самия, защото гледам филми откакто има кино и видеокасети в България и съм изгледал хиляди. Обикновено не мога да гледам филм с някого, защото колкото и да е заплетен – не може да има нищо ново – вече си гледал всичко и познаваш винаги какво ще стане накрая още след първата 1/3 на филма, колкото и да е заплетен сюжета. На практика – трудно е да се измисли нещо ново, особено в изчерпания Холивуд. Респективно, разкривам „тайната“ на филма още по средата му и познатите около мен се ядосват, защото им развалям края. Затова от няколко години насам си мълча, ако гледам филм с някой :Р
Този път обаче, нещата се стекоха по обратния начин и след края на „Predestination“, човекът с който го гледах каза, че е било очевидно, че Итън Хоук и Сара Снуук са едно и също лице и недоумяваше как може да не съм го разбрал. От сегашната ми гледна точка това наистина е очевидно. На второ гледане ще видите всички малки детайли, които през цялото време ви подсказват това. Двамата си играят един с друг и си дават множество подсказки за това кой са. Например, когато „Самотната майка“ влиза в бара и започва своята история, неговата запалка не работи. Тогава барманът пали цигарата му със своя версия на същата запалка, показвайки още в онзи момент, че те са едно и също лице. По-късно в разговора, когато „Самотната майка“ разказва за епизода с отвлеченото ѝ дете, Хоук пита дали има някакви улики относно описанието на похитителя. Буквалният отговор е: „Просто някакъв мъж. С нормално лице. Като твоето или моето.“ Разбира се, буквалността на това изречение не е осъзнавана от Сара Снуук в онзи момент от разгръщането на сюжета, нито е очевидна за зрителя. По-късно, когато идва време Хоук да вербува младото си аз в бара, песента, която звучи е „I’m My Own Grandpaw!“, подсказвайки ни за прочутия времеви парадокс с дядото. От своя страна, младото аз на Хоук му намеква няколко пъти, че той симпатизира на Бомбаджията, но бармана не се усеща, че това е така, защото самият той ще се превърне в бомбаджията „в бъдещето“. Така например, още в момента, в който първата симпатия е изразена на бара си помислих, че „Самотната майка“ е Бомбаджията и това в крайна сметка се оказа така... но дори това не разваля удоволствието от филма, защото между тези 2 проявления има толкова много път за извървяване и именно това е шокиращото! Ето това е красотата на „Predestination“. Можеш да знаеш началото и края, но именно средата е истинския пълнеж, в който се разкрива блясъка на сюжета. Истински фрактален time travel-сюжет от който всички подобни филми могат само да се поучат! Има и една наистина забавна реплика, която разбира се също може да се оцени единствено след като знаете края, а именно – когато „Самотната майка“ нарича бармана „кучи син“, на което последния, казва: „That’s funny!“ Не е просто „funny“! It’s fuckin hilarious! Каква по-голяма и в същото време изтънчена шега от това да наречеш себе си „копеле“ след като си си собствена майка и баща!? И изключителното е, че можете да оцените подобно нещо само на второ гледане, което прекрасно се осъзнава от режисьорите. Така например има много изпипани кадри в бара, където виждаме двамата героя на фона на мъжката и женската тоалетна с разменени полове, което в контекста на историята ни дава ключа към самата история на много по-ранен етап, ако можем да го видим:
Т.е. всички тези елементи са предварително инженирани като проект, който не е за еднократна употреба, което за мен го прави некомерсиален, защото не е планиран да ви удари изведнъж, а на вълни, оценявайки го единствено във „времето“! Което е иронично предвид сюжета за пътуване във времето :)) Вие буквално трябва да предприемете такъв подход и към самия филм, ако искате да го разберете холистично. Нещо, което може да направи само ценител, а не консуматор. Трябва да имате няколко стомаха, за да смелите „Predestination“. Комерсиалното винаги е повърхностно, едноизмерно и най-често – лесно забравимо. Защото то е дъвка, която се хвърля след като изсмучете аспартама ѝ. Докато тук можете да гледате този филм отново и отново и да разбирате нови неща за реалността, защото мита на филма пресъздава мита на самото Творение. Това е филм-фрактал.
И така. По някакви причини – този път, въпреки всички изброени малки улики (които в други случаи биха били достатъчни, за да разкрия финала) – развръзката беше тотално out of the blue, и явно с цел. Лично за мен беше много важно да преживея филма именно по този начин с ключовия финален щрих, без да разбера предварително, че всички герои във филма са 1 и същ човек. Мисля и че точно това ме доведе до написването на този синтез. Признавам, че съм гледал филма само 2 пъти и със сигурност съм пропуснал много елементи, които могат допълнително да подкрепят тезата. Но общо взето нещата и начина по който ги виждам в момента, са следните.
Във филма има забележителна градация на онова, което самият главен герой не знае. Първо, Сара Снуук не знае, че говори със себе си в бара, после тя не осъзнава, че тя самата е собственото си бебе и любовник, което ѝ го прави изначално. Итън Хоук пък не знае, че той самия е Бомбаджията, който е гонил през целия си живот. Цикличността на персонажа се разкрива на пластове, точно както се разгръщат „циклите“ на самия Източник от линейна гледна точка. Това е уникално, защото виждаме в движение как съзнанието създава нови перспективи за самото себе си и това никога няма да има край. Аспект, който е много добре загатнат в разговора между Робъртсън и героя на Итън Хоук в родилния дом. Последният пита какво ще се случи, когато стигне до момента, в който вече няма да има знание за своето бъдеще. Шефът му му отговаря, че тогава ще трябва да живее ден за ден като всички останали хора. Именно. Каква по-добра метафора за това да живееш в настоящето от това да кажеш на някого да „живее ден за ден“? Тук отново имаме фрактална структура, понеже цялостната рамка на филма ни демонстрира именно това в контекста на по-голямата си метафора – че всичко се случва едновременно и всичките цикли ВЕЧЕ съществуват без значение колко се опитваме да променим нещата. Всички варианти ВИНАГИ ще съществуват СЕГА, което е много ясно илюстрирано от мотива за пътуването във времето, който, разбира се, е и основен във филма. Мисля, че именно това е първия по-голям извод, който можем да изведем от целия сюжет. А именно – да припознаем факта, че концепцията за продължителност съществува единствено в нашия настоящ формат. „Време“ наистина няма, освен в случаите, когато ние го създаваме за целите на дадено преживяване (като земното например). Чисто емпирично, ние винаги живеем в настоящето. Това е единственият момент, в който ние преживяваме съществуващото. Създаваме миналото и бъдещето си от настоящето си. Дори теоретично да се върнем назад във времето, да кажем до 1500 г. – вие пак ще я преживеете в настоящия момент в който сте. Той ще бъде „минал“ единствено от перспективата на съзнанието, което е тук и сега в 2014 г. Но ако отидете в 1500-та, очевидно вече няма да бъдете в 2014-та и вашето настояще ще бъде единственото, което имате в годината, в която сте. Във филма това е показано буквално. Итън Хоук винаги е в настоящия момент, без значение в коя времева линия се намира и именно от настоящия момент създава своето минало и бъдеще – буквално. Всъщност няма по-буквален филм, който да показва как създаваме миналото от настоящето. Ако ви е трудно да го разберете – изгледайте „Predestination“ няколко пъти – това е най-добрата метафора на лента за този факт. А сега осъзнайте, че правите същото във всеки един момент, без да е нужно да пътувате във времето физически – вие променяте бъдещето и миналото си от настоящето – във всеки един момент. Драмата на героят на Итън Хоук е, че той разбира прекрасно това, но въпреки това не е достигнал до идеята, че настоящия момент е перфектен именно такъв, какъвто е. Просто защото всички моменти вече съществуват. В този момент. Респективно, ако просто си позволите да разпознаете кой и какво сте в настоящия момент и не разтягате това с идеята да „откриете“ себе си в някакъв „бъдещ“ момент – то тогава всичко, което трябва да знаете за себе си ще бъде тук и сега, вместо „там“ и „тогава“. Притеснението ще бъде заменено от яснота. Това не означава, че нашите търсения в миналото и бъдещето не са валидни и подходящи за нас, защото те са ни довели дотам, където сме днес. Това ни е служило на ниво цивилизация, ние сме го създали и то има равна валидност с всичко останало съществуващо. То не бива да бъде осъждано. Всичко, което се опитвам да кажа е, че ако разберем настоящия момент, ще осъзнаем, че настоящия момент не е продукт на миналото. Защото ние създаваме миналото от настоящия момент. Това има и един допълнителен аспект, който първоначално се хваща малко трудно. Ако разберете истински, че всичко, което може да съществува, вече съществува СЕГА, това би отнело тежестта от усилието да „стигнете“ някъде. Защото линейния ум обикновено създава реалност, в която нещо трябва да бъде „постигнато“ или с други думи – създадено и изработено стъпка по стъпка (с много труд). Докато ако просто бъдете тази вибрация, вие ще навлезете в онази реалност на тесеракта, в която „желаното“ вече Е. Това означава, че реално няма манифестации по начина по който разбираме „процеса“ зад тях. Няма реално „възникване“. Има само attunement. Това е разбиране за природата на Всичко Което Е. В този контекст, безсмислено е да се гони съвършенство, защото ние сме точно онова перфектно нещо, което трябва да бъде във всеки един момент, за да може Всичко Което Е, да бъде Всичко Което Е. То е изградено от ВСИЧКИ частици и варианти, а не само от онези, които се харесват на ума. Във всеки един момент ние сме перфектната репрезентация на дадена идея в конкретния отрязък. Всички други версии на вас и онова, което „можете да бъдете“ (от линейна гледна точка) – също съществуват СЕГА. Буквално, буквално, БУКВАЛНО! Затова не е нужно да се страхуваме от положението, в което се намираме в даден момент. Този момент е единственият момент, който съществува. Осъзнайте и оценете неговото място. В „следващият момент“ ще бъде различно, но никога няма да имаме „стария“ момент и затова е лековато да го пропускаме. Следващият момент също ще бъде перфектен. Изпитвате отчаянието до крайния му предел? Хубаво! Насладете се на това, оценете го! Това е част от Всичко Което Е и щом съществува – от него има смисъл. Творението не създава излишни творения. Отнемете тежестта на вярването, че трябва да бъдете „по-добри“ в следващия момент, защото смятате, че не сте такъв в настоящия. Просто бъдете себе си – онова себе, което е перфектно точно в този момент. Защото само Eгото търси съвършенство. Свободното съзнание просто търси следващото нещо. Без значение какво е то. Ако разберете, че всичко, което съществува, вече съществува СЕГА, ще разберете и че няма крайна цел – защото всяка една цел вече е изпълнена. Идеята за „Искам всичко и го искам сега!“ може да бъде спрягана само от човек, който не разбира, че това всичко ВЕЧЕ е. И една от „грешките“ на героя на Итън Хоук е, че той постоянно търси отговори, вместо да преживява живота. Той винаги изпуска своето настояще. Прави това още в бара, подлъгвайки своето минало (от неговата перспектива) Аз да последва неговия път, оставяйки женското си Аз в парка на пейката и т.н. – винаги следвайки много прецизен план, гледайки постоянно своя часовник, за да прецени къде по времевата линия е в момента и какво трябва да направи в следващия. Смятам и че в сценария има умишлено вложена ирония, че не друго, а именно хронометъра на една от бомбите на терориста води Итън Хоук до неговото бъдещо Аз в пералнята. Буквално и преносно вкопчеността в концепцията за времето води главния герой до неговата трагична съдба. Това са много символични действия за механизма на линейния ум, който иска да държи нещата под контрол. Дори когато настъпва неговото предполагаемо пенсиониране и времевия му калъф трябва да спре да работи – той дава „грешка“ и Итън Хоук продължава играта със себе си. Просто мисловния му модел не му позволява това да приключи. Всичко това се случва, за да разберем евентуално, че не може да има НИКАКЪВ контрол. И именно това е ултимативния контрол – да пуснеш контрола! В крайна сметка, желанието му да „промени“ нещата го води към неговия predestination (оттук и заглавието на филма) от което той не може – и подсъзнателно – не желае да избяга! Това създава много фрикции и той минава през всички възможни трагедии на човешкото преживяване само за една инкарнация. Като контраст на това, даоистикия подход, който описвам би бил много по-опростен. Не търси нищо, просто преживявай живота. Така ще бъдете един естествен изследовател, живеейки изцяло в настоящето, а не скачайки отново и отново напред-назад, за да „оправите“ нещата според виждането на ума за това. Лично аз усвоих този урок чрез писането. От много години насам, аз нямам никаква идея как ще се разгърне даден материал, когато сядам да работя по него. Знам само генералната тема, или заглавието. И понеже нямам идея – винаги оставам изненадан и обогатен от собствения си процес накрая. Всеки път когато съм сядал с конкретна идея, фокуса веднага се измества и нова нишка бива хваната, която или изцяло пренебрегва първоначалния замисъл или дотолкова го изменя, че крайния резултат по никакъв начин не ми подсказва с какво намерение съм тръгнал да пиша. Този ненасилствен принцип е доказал своята дълбочина и ефективност. В контекста на филма разбираме, че именно желанието за контрол води до парадоксите, които искаме да коригираме in the first place и това е прекрасно разгърнато в сюжета като философия. Ето защо най-ярко искрящият мотив във филма си остава идеята, която се заключва в древната мъдрост: „Познай себе си“, която в сюжета, освен метафорично, е и доста буквално застъпена, if you know what I mean. Всъщност „Predestination“ ни демонстрира последствията именно от многократното пренебрегване на тази житейска мъдрост. Това води, до създаването на вечна примка, от която главния герой не може да излезе и в която той е заключен вовеки. Нещо, което е споменато на няколко пъти във филма и дори имаме конкретна препратка към „змията захапала опашката си“ – небезизвестния ороборос, който, разбира се, също има своята алхимична трактовка.
Ороборосът е символ на безкрайността, на вечния кръговрат и единството на противоположностите. Змията, захапала опашката си символизира, че на всеки край съответства ново начало във вечно повторение, че приключването на даден път или процес означава ново начало. Начинът по който Джейн преследва собствената си сянка през цялото време е изключително богата метафора за символичната природа на оробороса. В символиката на алхимията, ороборосът е препратка към затворения и циклично протичащ процес на преобразуване на материята, състоящ се в нагряване, изпарение, охлаждане и кондензация на течност, чрез което субстанциите трябва да се свържат. При това, често затворената в кръг змия се заменя с две същества, свързани чрез устите и опашките си, като горното същество символизира течността (летящ дракон). В аналитичната психология ороборосът се използва като метафора за ранна детска фаза на развитие, в която все още няма осъзнато диференциране между вътрешния и външния свят и все още не е възприета полова идентичност. Очевидно Хайнлайн е разбирал добре смисъла на този символ, защото той присъства в оригиналния разказ. Както виждате и сами, в конкретния контекст, ороборосът е богат и многопластов медиатор на смисъл. И в същото време..., ако погледнем малко по-отгоре с огледална перспектива, ще видим, че целият филм е колкото избягването на принципа: „Познай себе си“, толкова и неговото постоянно спрягане. Именно това е Източникът, който се опознава от различни гледни точки, откривайки нови и нови свои аспекти. Като олицетворение на това, макар Итън Хоук да е минал през историята, която „Самотната майка“ му разказва, той я слуша с интерес, защото двамата, седейки един срещу друг, слушайки собствената си история, създават нова такава, която досега не е преживявана. Едно е да преживееш историята си, друго е да я слушаш разказана за пръв път от собственото ти Аз като страничен наблюдател. Така е и със самия Източник – той разказва на себе си собствената си история, която вече Е, но въпреки това я преживява отново, през нови очи, което създава нова перспектива. Не забравяйте – преживяването на структурата не е самата структура, но това преживяване обогатява разбирането на Всичко Което Е за себе си. Накратко, персонажът на Итън Хоук се превръща от жена в мъж, след което отвлича себе си, за да се занесе в бъдещето, където това аз се превръща в новото му аз, когато се дава в сиропиталище като малко бебе, което се превръща в жена, след което той взима себе си напред във времето, за да срещне себе си като мъж и жена, да се влюби в себе си (отново), да забремени себе си и отново да роди себе си, след което бъдещето му Аз се би в ръкопашен бой със старото му Аз, а настоящето му Аз от началото на филма бива обезобразено от бъдещето му Аз, което пък го кара да продължава да преследва бъдещото си Аз... (...) – да! – шибана лудница и няма грешка в това, което пиша! Освен това съм сигурен, че пропускам нещо просто защото ума не може да създаде линейност от тази луда история! Неслучайно, когато Итън Хоук прочита сценария на „Predestination“, за да разбере дали иска да участва в него, възкликва: „What the fuck did I just read?!“ :))) И следва въпроса му към братята Спириг: „Коя роля играя аз?“ :)))) На което те му отговарят логичното: „Не знаем“ :))) С две думи – той си причинява всичко – и любов и щастие, и безкрайна мъка и болка – Източника, който играе сам със себе си, точно както ние самите на микро ниво гоним собствената си опашка и разиграваме самите себе си, смятайки че има нещо друго извън нас. Това е буквалната история на Първичната частица. Неслучайно разглеждам нещата на ниво Източник, а не на равнище Висш Аз, защото това е много по-голямо от Висшите Аз. Това е мита стоящ зад Всичко Което Е. Първичната частица е всичко, което съществува и тя играе със своите различни версии, което е много буквално отразено във филма, в който една и съща личност беше всички герои и всички злодеи едновременно! Просто концепцията за „герой“ и „злодей“ варираше според това в кой момент Джейн гледа себе си и в кой етап от своето незнание се намира. Затова казвам, че този филм е много конкретна алегория за природата на Източника. Неслучайно в духа на фракталната природа на филма, когато Джейн ражда себе си, бебето тежи 7,3 фунта, което е 10 (7 + 3) – и е идеята за Източника, който „отново ражда себе си“. Всъщност признавам, че бях толкова издухан от първото гледане на филма, че чак на втори „прочит“ осъзнах дълбочината и значението на думите на Робъртсън в родилното, че Джейн е следствие от парадокс – То е единственото същество без род и история. Не знам дали всеки осъзнава impact-a на казаното, защото това е идеалното олицетворение на алхимичният двуполов човек – То е освободено от предци, защото си е и баща, и майка – няма начало и няма край, защото не се е раждало и не може да умре; съдържа най-доброто и от двете поляризирани полови проявления (силна е физически и е умна в училище) и т.н. И наистина – ако се опитаме да отговорим на самите себе си, коя е първоначалната точка, която създава времевия парадокс във филма – няма да можем да отговорим. Защото цялата концепция е една аномалия. Дали е моментът в който Джейн сменя пола си? Но как, след като, за да има Джейн, тя вече трябва да е със сменен пол – иначе няма да може да се самозабремени и роди! Или ключовия момент е на 12 август, когато „Самотната майка“ става времеви агент? Но нали неговата по-стара версия трябва да го отведе до този времеви период? На практика – няма начална точка на парадокса! Точно както Източника няма начало. Концепцията за „начало“ и „край“ са продукт на дуалния ум. Те съществуват като концепции във Всичко Което Е, но самото Всичко Което Е не е обект на тези концепции. Времето е идея възникнала във Всичко Което Е, но самото Всичко Което Е не е подвластно на концепцията за време. Като израз на тази идея Джейн не е раждана и не може да умре (макар и двете да се случват чисто физически във филма). Това е просто друг начин да кажем, че това същество е неподвластно на времето, защото живее Сега, но в същото време е навсякъде по времевата линия. Което е именно Източникът във всички негови характеристики. Източникът не е роден, той не произхожда от нищо, освен от самия себе си. Той винаги е бил и винаги ще бъде. Именно това обезсилва въпроса на линейния ум (който не може да намери отговор с неговите собствени средства): „Откъде произхожда Източника?“ Източникът винаги е съществувал. Той няма произход. Идеята за „произход“ не е някаква нужда, която съществува на нивото на Всичко Което Е. Идеята за произход е нужна на ума, за да може той да състави някакъв конкретен линеен свят за себе си. Но предвид, че природата на Всичко Което Е няма нищо общо с конкретиката („конкретиката“ просто е модалност (наред с всички останали) съществуваща в Него), самият въпрос отпада като безсмислен. Идеята, че умът не може да даде отговор, би следвало да подтикне съзнанието да надскочи собствения си ум. Вместо това обаче, ние продължаваме да търсим още по-сложен отговор, който със своята „брилянтност“ да ни зашемети и да оправдае столетията на интелектуална немощ, които са ни довели доникъде.
Единствената по-сериозна сюжетна дупка, която ме издразни във филма е, че променената вече в мъж Сара Снуук не може да се сети, че човекът, който ѝ е направил дете, е самата тя вече като мъж. В смисъл – тя помни как е изглеждал мъжа спал с нея – как не успява да го разпознае в огледалото няколко години по-късно? Макар във филма да се споменава, че още като малка Джейн не обичала да се гледа в огледалото, за мен няма чисто сюжетно оправдание това да се случи незабелязано. Направен е бегъл опит нещата да бъдат закърпени, когато виждаме как тя (вече като „той“) решава да се погледне само веднъж като мъж, когато пикае за пръв път прав. Сега... истина е, че нямам представа дали аз ще забравя собственото си лице, ако не видя нито веднъж отражението си в продължение на десетилетие, но цялото нещо ми се стори изсмукано от пръстите. Вярно е, че това може да бъде оправдано с огромната житейска драма на Джейн, but still... come on… За да спася положението в собствената си глава, предпочитам да тълкувам метафорично този момент. Съзнанието отказва да види собственото си отражение, което дава възможност на целия този time loop да се разгърне и да се саморазиграе. Защото това е единственият начин отражението да бъде – почти насила – преживяно и евентуално трансцендирано някъде дълбоко в потъването във фрактала (нещо което не става в реалния сюжет, но се досещаме, че съществува като реална потенция в историята). Това дори работи в полза на метафората, че даден аспект на Източника е фрагментиран, което му позволява да преживява идеята за „външна реалност“ и „самостойни отделни личности“. В случая съзнанието е толкова дисоциирано, че дори при сблъсъка на жената Сара Снуук и мъжа Сара Снуук, последния не успява да разбере, че това е същия момент, който е преживял като жена десетилетие по-рано и има емоционален момент на осъзнаване, в който той си дава реална сметка какво наистина се случва. Кулминацията на сенките на ума виждаме в края на филма, където Итън Хоук се среща с най-старото си Аз, което се оказва, че е Бомбаджията, който той е преследвал из всички времеви линии. Той вече се е изгубил безкрайно в собствената си игра, което, разбира се е валидно преживяване и Всичко Което Е има нужда от него, за да бъде същото това Всичко Което Е – цялостно. Макар и видимо умопомрачен, старият Хоук казва на младия най-мъдрото нещо на света: че ако го застреля, той ще се превърне в него – ще се превърне в онова, което мрази и което ще гони наново тепърва. Т.е. – той отново ще захапе опашката си. Ако иска да прекъсне веригата, той трябва да го заобича. Невероятно. За да спре фрагментацията, трябва да има интеграция, която е безусловно приемане и любов. Това е и Пътят на самия Източник към себе си в наше лице. Да стигне до себе си и безусловната любов по всички възможни начини, чрез разгръщането на всички възможни съдби представени от безкрайните форми на съзнание из Творението, които обаче в крайна сметка са само Една-единствена форма. Разбира се, Итън Хоук убива бъдещето си аз по необходимост и по този начин се превръща в него. Иначе нямаше да има филм, нямаше какво да има да гони in the first place. В последния аудио-запис към себе си, той казва на младото си аз, че е най-хубавото нещо, което му се е случвало и му липсва ужасно. В известен смисъл той никога не е имал „друг човек“ в живота си (а само други форми на него самия), затова и продължава тази шарада със себе си. Ето защо през целия филм повтаря, че „всичко, което имаме е един друг“ и че „е най-хубавото нещо, което някога му се е случвало“. Същото, което бъдещия Хоук казва на настоящия преди последния да го (само)убие в обществената пералня. Т.е. имаме твърдото доказателство, че той наистина започва да страда от деменция и със сигурност ще се превърне в онова, което толкова мрази. Змията захапала опашката си.
Всичко това лично за мен отваря вратата към една друга доста голяма тема във филма, която не е толкова ясно доловима на пръв поглед. Тъй като на практика целия сюжет е история за това как Първичната частица взаимодейства с различни свои версии, това неминуемо повдига въпроса за връзката с вътрешното ни същество и останалия свят в лицето на „другите“ като отражение на тази вътрешна връзка. Ако в бара „Самотната майка“ търси единствено „цел“, то по-старата му версия вече търси „любов“ (отчасти защото вече има цел). Търси своята собствена любов, както разбираме и от по-късната му версия – Бомбаджията. Това е отражение на аспекта, който Всичко Което Е преживява в ролята си на земния експеримент (и не само). Възвръщане към Извора, който не е нищо друго освен безусловна любов. Защото когато идеите да преживяваш линейно време и да забравиш истинската си същност изпълнят своето предназначение – предстои интеграция. С нищо външно разбира се. Със себе си. В контекста на казаното и на драмата разиграна в самия филм, една от главните причини интимните отношения между хората да са такъв провал е, защото те не разбират предназначението на връзките с хората изобщо. Ако попитате един човек какъв е смисъла на една връзка, той навярно ще каже, че иска човек с който да има любов, подкрепа, опора, разбиране без осъждане, приемане и отдаване, взаимосвързаност и вървене в една посока на развитие. Нито едно от тези неща не може да бъде цел на една връзка обаче, и в същото време да очаквате тя да проработи. И понеже повечето хора търсят именно тези неща – виждаме какъв е завършека на повечето междучовешки отношения. Ако това са толкова важни и чисти ценности и всички искрено търсят да постигнат това – защо е толкова трудно? Защо почти никой не успява да го реализира? Отговорът разбира се е много прост, но явно остава загадка за цялото човечество – защото всичко това не е възможно. Единственият смисъл на това да имаме контакт и връзки с други хора на нивото на споделената шаблонна реалност изобщо, е за да могат тези хора да служат като отражение за това какво ни е нужно да разберем и научим, за да бъдем, проявяваме и канализираме по-добре онова, което наистина сме. Знам, че това може да звучи грубо, егоистично и дори студенокръвно, но не аз измислям начина по който работи реалността (и в същото време – бидейки аспект на Всичко Което Е – именно аз съм го измислил). Да бъдете все повече истинското си Аз е най-прекия път вие да постигнете любов, подкрепа, опора, разбиране, без осъждане, приемане, отдаване и взаимосвързаност. Ако вие не сте интегрирали тези аспекти, няма чисто технически начин вие да постигнете всичко това, очаквайки то да се прояви чрез „външен“ играч в схемата. Защото от мита за Първичната частица вече знаете, че вие създавате този „външен играч“ от собствената си енергия. Ако не търсите общи цели на постигане с вашия партньор, а разбирате истинския смисъл на архетипния механизъм зад връзката, вие наистина можете да постигнете свързаност с този човек, отвъд обвързаността. Ако това е цел, която мислите, че можете да постигнете С някой и С ПОМОЩТА на някой – това е загубена кауза, защото чисто технически това няма как да се случи. Просто нещата не работят така и историята ни, която е изпълнена с трагедия (а не с триумф на любов и близост) ПРОДЪЛЖАВА да не бъде никаква поука за човечеството, че така просто не става. Това не означава, че трябва буквално и преносно да използвате хладнокръвно човека до вас просто като парче огледало. Означава, че да търсите подобни неща от него само по себе си е о-б-р-е-ч-е-н-о. Как е възможно този човек да отрази тези качества към вас, ако вие самия не ги притежавате? Нали той ще отрази именно тяхната липса? И вместо да видим и да се поучим от това, ние ставаме агресивни и просто решаваме, че човека е неподходящ. И просто продължаваме да търсим „идеалния човек“. А такъв няма. Теоретично, ние можем да се свържем с всеки, просто защото така или иначе всичко е Едно. Но в същото време няма да можем да се свържем с никого докато не разберем, че не можем да очакваме нищо от никого преди самите ние да сме постигнали това, което „изискваме“ да бъде отразено към нас. T.e. – по-идейно е не да „търсите“ най-подходящия за вас човек, а да създадете най-подходящото огледало, колкото и мъка да причини това на пръв поглед! Това важи за отношения тип родители-деца, мъж-жена, приятели, всякакви видове роднини, отношения на работното място и т.н. В същото време, дайте си сметка, че промяна в живота ви не може да настъпи, като се опитвате да усмихнете образа в огледалото. ВИЕ трябва да се усмихнете, за да може огледалото да отрази това. Другото не е технически възможно и смятам, че тази метафора е повече от опростена. Всъщност, поставено в този контекст безусловната любов е самоподразбираща се, тя просто е self-explanatory. Можете единствено да обичате, но не и да очаквате или да изисквате да бъдете обичани. Ако някое от последните 2 присъства като желание, значи първото не е изпълнено. А ако първото не е налице, няма как да го получите anyway. Ако първото обаче е налице – няма да го търсите, защото то просто ще БЪДЕ, няма начин да го няма във вашата реалност – огледалната природа на Творението предопределя това. Това е живот на предпочитания, а не на желания. Потънете много добре в този нюанс. Това е живот с разбиране, което пък е радост. В този смисъл, филмът и неговата митология ни преподават своя най-разтърсващ урок, демонстрирайки ни, че ние не сме творение, а Творец. Буквално, буквално, БУКВАЛНО. Метафората за човека, който не се е раждал и не умира, е алегорията за Първичната частица, която е индивидуалното съзнание на всеки един от нас. Тя създава себе си, своите отражения и играе със собствените си вариации, като тези вариации забравят, че са Едно и също нещо за целите на преживяването. Те създават „време“, защото това е единственият начин да се преживее концепцията за промяна. В едно „пространство“, където съзнанието разбира, че всичко, което може да съществува – вече съществува – не може да бъде преживяна концепцията за промяна. Само ако забравите всичко това и създадете идеята за „време“ можете да имате това уникално пътешествие. Земята е едно от „местата“ предлагащи тази възможност. And here we are… playing with our own shadows, „lost“ in our own Game of eternity...
Ех, не знам какво да кажа още, освен „божествено вдъхновен филм“ :D
Завършвам тази рехава що се отнася до личните ми включвания в сайта година, като се надявам следващата да бъде доста по-активна :) Оставям ви с долния разтърсващ track. Както много точно се казваше в един от коментарите отдолу: „If you can’t cry along with this, you’re already dead...“
Powerful piece with powerful words.
|
Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.