Из записките на абстракциониста-ексхибиционист: клюката и превземката като социални субстанции Печат
Статии - Философия
Написано от H.   
Неделя, 08 Януари 2012 22:55

 

v_marinov

Днес е скучен ден, а скуката води до Тъмната страна, затова отново е време да разтворя страниците ти, о прескъпи дневнико. Напоследък забелязвам нещо много любопитно, което доскоро някак ми бе убягвало, навярно защото аз самият съм много далече от подобен род мислене и въздействия, което не извинява кокошата ми слепота относно тези два тъй важни стожера в съществуването на социума, които са се превърнали в субстанция на нацията и биват важни почти колкото селска погача на масата на фермерско ранчо.

Клюката и превземката дневнико. Явленията, на всички явления, био-електричеството на новото време, стероида без който нито един човек гледащ турски сериали не може да оцелее и без която всяка една цигара не може да бъде пълна (който пуши – клюкари и преиграва – шибан факт).

Нека ти разкажа как стигнах до този фундаментален извод, започвайки от малко по-далечната предистория на земеделското ми битие...


Случиха се няколко знаменателни неща наскоро (които доведоха до други), затова реших отново да разтворя страниците ти с ентусиазъм, както прегладнял вегетарианец разгъва мазната хартия от току-що купения от местния квартален магазин кашкавал.


На първо място, превъртях Angry Birds (на компютъра си), което бе много горестно събитие, защото трябваше да търся ново занимание, което да осмисли съществуването ми. Обичах целеустремеността на тези птици, които по команда политаха към кашони, дъски и каменни плочи само и само за да възвърнат яйцата си. Вече не можеш да откриеш такава вярност у хората и дори кучетата, които ако нямат поднесено алуминиево канче с Pedigree Pal – не си мърдат лапата за теб (ако може да се вярва на рекламата).


На второ място, запасите ми от газирана вода и тиквени семки свършиха, което ме наведе на неприятната мисъл, че трябва да излизам от нас. Нещо, което разби всичките ми илюзии за пълноценно вегетиране.


Като трето (бивайки резултат от второ), изпаднах в метафизична тревога, че има парадокс в това, че свободата те оковава във вериги. Възможно ли бе това? Явно да, щом практиката показваше, че човек може да се нуждае само от 2 прости битови неща в живота си и въпреки това да се окаже принуден да действа в тяхно име. Просветлението идва само с крайното отричане на съществуването му, както мъдро отбеляза един приятел наскоро.


Тези 3 фактора в комбинация ме хвърлиха в потрес и аз се видях принуден да направя немислимото. Точно така... Аз, абстракционистът-ексхибиционист трябваше да изляза от нас и да отида до магазина. А подобен род undercover operations винаги водят до текстове като този... И ей ни на... доведохме се до текста.


Както знаеш дневнико, обикновено тези битови операции се извършваха от моята вярна икономка Брунхилда, но откакто спрях да й плащам преди 2 години и аргумента „шефа не ми плаща“ се изтърка като обувките ми от абитуриентската (които все още нося), тя най-накрая събра кураж въпреки психологическия тормоз, който й нанасях и си тръгна. Неблагодарна кучица.

Оттогава всяко едно излизане от моята крепост на разума и комфорта е свързано с две неща. Загуба на разум и дискомфорт – duuuh!

Месеци наред сънувах все същият кошмар. Отварям вратата на кошарата си, излизам и за мой ужас... навън има хора. Тук се събуждах облян в студена пот, крещейки името на вуйчо си (дори не искам да ровя в тези участъци от психиката си и да се питам „защо?“). Сигурен съм, че знаеш, какво означава сбъднат кошмар, защото го преживяваш всеки път когато пиша в теб. Но тъй като аз съм човек, а ти си глупава тетрадка, дори не започвай да претендираш, че знаеш какво ми е. Не знаеш какво е да си лице в лице с хора, които отгоре на всичко говорят! Ти не познаваш звука като аспект на реалността, но това има както своите плюсове, така и своите минуси.

Както и да е. Когато ми се случва да изляза винаги бивам погълнат от in-your-face земеделски колорит просто заради начина по който функционира един конгломерат. Градът винаги е бил символ на посредствеността за мен. И как би могло да бъде различно? Нека разгледаме фактите: имаме ареал неоползотворена земеделска площ (fail), наситена с бетон и арматура, а между изделията изградени от последните две се разхождат суб-хора (fail by default). Цялата идея за една такава система е интелектуално ограбена, а принудеността ми да бъда вписан в нея ме кара да летя из улиците като бърз влак през селски спирки.

Да видя познат докато чакам маршрутката си, за мен е мини-армагедон, защото това ми напомня, че нямам един от онези кошмари и не мога да се събудя (не може да се събуди онзи, който не сънува – бел. авт.). Животът на един абстракционист-ексхибиционист, както вече със сигурност си разбрал, не е лесен дневнико. Не си мисли, че можеш да бъдеш „мен“ с лекота. Килограмите звук, с които трябва да се справям могат да бъдат сравнени само с тъждественото количество жалост, за която е абониран всеки един социален елемент, точно както всеки човек между възраст от 16 до 23 г. е абонирал една от ръцете си за гениталиите си [в моя случай горния праг е много по-висок от 23 (gasp)].

Което ме навежда на мисълта, че човекът може да бъде разглеждан като абонат сам по себе си. Той Е абонат в много различни аспекти на живота, като от това число в никакъв случай не изключвам себе си. Затова все по-често смятам да ползвам термина „абонати“ вместо „хора“, или „абонат“, вместо „човек“ за нуждите на текстовете си. Ноооо, стига съм говорил за безинтересни неща, като това какви са хората. Да говорим за нещо вълнуващо. Т.е. – нека се върнем на мен.



Първо действие.

Винаги нещо интересно се случва, когато реша да изляза в града.

Не и този път.

Бях до магазина да заредя с газирана вода и семки и... нищо особено не се случи. „Weird...“, казах си аз, но какво можех да направя? Да инсценирам обир, само и само за да бъде вълнуващо? В този момент реших да се насладя на дзен-простотата на мига и да бъда празен, но след няколко минути си дадох сметка, че това е causa perduta и единственото празно нещо бе скротума ми, защото точно бях гледал еротичен водевил с две украинки и един швед. След тази тежка реализация реших, че ми стига толкова OBE (Out of Building (aka apartment) Experience) за днес и тръгнах да се прибирам отчаян от несправедливостта на вътрешния ми свят.

И тъй като вече имах вода и семки, но не и нещо, с което да запълвам времето си (не ми се почваше Angry Birds наново), реших да се вдигна в дух търсейки нещо по-жалко от това:



Free Joomla Extensions


Резултатът бе пореден fail и то на няколко нива, по две причини. Първо след горния клип, мнението ми за Изтока падна с 10 пункта и второ – колкото и да опитвах, не успях да открия нещо по-жалко. Дори мои интернет-познати не успяха.

Дисфункцията ми в онзи момент растеше все повече и аз реших, че трябва да се взема в ръце и да открия нещо стойностно, което да ми даде порция смисъл в тези изтерзани sequential-ски времена. И за да boost-на собствения си life-bar се поддадох на предложение, което дойде от един абонат-познат (римата не е търсена умишлено).

Бях поканен да отида на безплатен концерт. Не бях правил това от много време (всъщност лъжа за да бъда по-колоритен – правя го често) и се оказа доста приятно преживяване за мен. Концертът бе на ФСБ (със симфоничен оркестър), което го направи слушаем, защото според мен българската музика има статус равен с този на българския футбол – т.е. имагинерна проформа – очевидно е че съществуват някакви процеси в тази посока, но няма конкретен резултат. Защото let’s face it – художествената самодейност не може да се нарече нито изкуство, нито спорт, тя е отчаян опит да бъдеш забелязан и респективно анално одобрен от съответната комисия, за да почнеш да градиш имидж на селски първенец със слънчеви очила за 350 лв. (стъклото each).


Притеснен съм, защото започвам да стигам до същността на нещата, а обикновено тук се дъня контекстно и интелектуално в опита си да бъда интересен. Всъщност мисля, че стигнах етапа, в който текста започва да бъде изкуствено забавен и интересен и запълвам страниците ти просто защото гоня определен обем, за да задоволя собствения си холографски стандарт. Точно това си говорихме с един човек преди известно време, че в случаите с някои като буда или христос (макар и измислени псевдо-исторически персонажи), очевидно си имаме работа с „личности“, които могат да изразят истината ясно и просто. Тъй като те са преживели истината, те могат да я представят с няколко думи и без заобикалки. Точно по тази причина дневнико, никога няма да ме чуеш да говоря просто, защото аз не съм преживял истината и не възнамерявам да го направя скоро. Все пак, кой би искал да пропусне цялата забава и веднага да изяде черешката (hint: аз, аз!)? Naaaaah, не ми трябва никаква истина. Смятам да цикля в псевдо-философски кариеризъм, докато не забогатея достатъчно, за да мога да си позволя да медитирам по цял ден. Много по-лесно е да медитираш в mansion house в планината, отколкото в панелка, където през ден има циганска сватба и съпровождащата я „музика“ – trust me, I know... Мисля да правя като в „The Secret“. Привличам всичко сега, СЕГА! Кинтите-торбите, къщите-колите, мъже, упс – жени, басейни, хеликоптери, трюфели, златни мини в Африка.

Мамка му, не става.


Както и да е, тръгнах да говоря за концерта и се изгубих в интелектуални напъни, както сам прекогнирах.

Малко след това изживяване си дадох сметка, че за да стигне информация за подобно събитие до домошар като мен, имаме работа не с добра реклама, а с форма на клюка.

Клюката не е точно битово споделяне продиктувано от нуждата за докосване с другия. Клюката е нужда да генерираш жалост на напълно неподходящи места и много често – пред напълно неподходяща аудитория. Като се замисля, новините (особено тези по bTV) сами по себе си също са форма на клюка, защото имат всичките нейни характеристики – по принцип те са интелектуален fail, напълно безинтересни са, обикновено са едни и същи и като цяло ти дават информация за нещо, за което you don’t give a fuck... Така че каква е разликата дали ще го чуя от някаква стара чанта пред пейката на входа ми или от телевизора?

Нуждата от клюка е причина за 80% от приятелствата днес (факт), не само защото хора са станали духовни инвалиди (aka абонати), но и защото има някакъв особен стимул у тях да вегетират в някое кафене, разменяйки „новини“ за тоя и оня.

Отново на принципа на клюката, разбрах, че в държавата се случва нещо, наречено „Листопад“ (holy shit, това има профил дори в IMDB!) и теоретично всички трябва да са на ръба на хоспитализацията, ако истерията от този тип бе завеждана амбулаторно. Излиза, че има някакъв персонаж наречен „Ферхунде“ (не съм сигурен, че го пиша правилно, but I don’t care actually), който е много коментиран от всички абонати с почти генитален трепет по необясними за мен причини. Доста интересен феномен е дневнико, че абонатите забелязват плиткостта на латиноамериканските сапунки, но същите тези субекти се прехласват по турския им аналог, защото били „различни“. В името на Перун, that’s the highest level of horseshit I’ve ever heard!

Безумието е взело библейски размери (не говоря за дебелината на тази книга, а за безумията в нея, you dumbass), защото излиза че манията по този „сериал“ е толкова голяма, че има книги, за любимите готварски рецепти на героите (героите, не актьорите!) от сюжета на филма, които явно са споменавани по един или друг повод в story line-а. Вече имало 3 тома от тази поредица! Това автоматично я прави свръх-продукт и със сигурност би се продавала повече от една евентуална моя автобиография (talking about nonsense)! Що за човек би направил този избор? Да не говорим, че рецептите в тези книги сигурно имат връзка с традиционната турска кухня, колкото аз имам връзка със Скарлет Йохансон. Защо тези книги се продават? Заради клюката, че съществуват и заради превземката по франчайза от който произлизат (за това след малко). Няма и не може да има друга причина.

Ето какво направих. Реших да изгледам една серия от „Листопад“ с изследователска цел (но изтърпях само до първото прекъсване за реклами, защото след 35-ото повтаряне на думата „аллах“ получих квази-религиозен епилептичен пристъп), за да видя дали има нещо специално в тази телевизионна wanna-be-епика (прости ми Висш Аз, че пропилявам общото ни време на Земята за неща като това).


list

 

Какви изводи си направих за тези 20 мин. през които поставих на изпитание окулярната си мощ?

Героите на „Листопад“ се къпят в едноизмерност. Цялото повествование е съчинявано от хора с по-малко опит в сценаристиката, отколкото имам аз в бродерията на гоблени. От това, което разбрах, имаме типичния алфа-мъж... ъъъм, момент да проверя името (пауза) ... Али-ръза (impressed, huh? – специално си водих записки и проверих в Wikipedia правописа!), който се явява вожда на патриархата и има каризмата на фермерски добитък. В картинката са прибавени и няколко негови дъщери с очевидни daddy issues, които се опитват да бъдат достатъчно добри за него, търсейки благословията му за всяко тяхно социално движение (the horror...). Имаме изплашена, но претенциозна майка, която е от онзи тип хора, които с радост бих ритнал в капачките, както и архи-злодей (жена of course) – въпросната Ферхунде (spell check – checked), която, както подразбирам е персонажа, който изнася сериала на прехвалените си плещи. Имаме и син, който също е с милозливи papa problems, както и множество други персонажи, които имат актьорско излъчване на възглавница. Общо взето с това се изчерпва и земеделския сюжет, който варира в равнината на въпросната семейна единица и нейния trauma based social experience. Както сам виждаш дневнико, „Листопад“ има индивидуалността на скелет от общ гроб в Косово, и е по-идейно изтощен дори от Холивуд (който е толкова изтощен, че вече дори не е смешно), затова за момент изпитах трудност да разбера, как един разумен индивид, който не е изпускан върху кухненската теракота като пеленаче, може да има genuine interest към подобен bullfuck.

 

Популярността на тази телевизионна мъка е по-загадъчна и от популярността на земеделското родео в Тексас и не ми трябваха много безгрижни следобеди, за да стигна до извода, че клюката е основната причина отпадъкa „Листопад“ да съществува.

Клюката е като селскостопанската манифактура – никой в града не иска доброволно да бъде асоцииран с нея, но всички знаят, че липсата й би довела до трайна трансформация на идеята ни за общество. Няма да повярваш колко неща зависят от нея. Колко типа поведения са свързани с нея и колко съдби в крайна сметка изменя. Това е особено очевидно в малките селца, където смисъла на живота се върти около 3 неща: земеделски труд/манифестации/туризъм, битов алкохолизъм и клюката. Всеки знае всичко за всеки и всеки трябва да живее с това знание и факта, че всичко за него се знае от всеки. Not an easy thing to do (and remember) by the way. Клюката дарява абонатите с живот, защото тя им позволява да не гледат в огледалото. В моментите когато клюката Е, няма нужда да се замисляш за себе си, защото твоето аз просто не е под въпрос в този момент. Ти имаш времеви прозорец, в който можеш да прехвърлиш отговорността за пореден път в живота си и да обсъдиш някого за нещо; просто да кажеш, че е еди-какъв-си, защото така си устроен. Защото не можеш да задържаш този товар повече в себе си, отровата те побърква, трябва да я излееш. Постепенно това става начин на живот и в крайна сметка – затворен кръг. Посоката на една клюка е винаги навън, което създава артифициално чувство за вътрешен център, в който си непоколебим, имаш одобрението и подкрепата на другите на пейката пред блока и се чувстваш горда социална единица с + 10 точки статус. Разбира се това внезапно се променя, когато се качиш на асансьора до вас (за да вземеш масленки и швепс например) и другите останат сами отпред. В този момент автоматично се самостартира ruthless турбо-версия на това, което мога да нарека „hate-клюка“. Всичко, което е възможно да се каже зад гърба ти, в този момент бива казано със скоростта на тахионни чатици (тахионите са теоретични частици по-бързи от скоростта на светлината – бел. авт.). Забележителна е степента на потенциал, който притежават тези хора в този момент. Чисто теоретично, ако той бъде обединен и впрегнат в нещо градивно, НСР отдавна нямаше да съществува. Но не. Той е ситуиран пред панелката и там ще си остане, защото обхвата му се заключва единствено до периферията. Всичко се изстрелва буквално на секундата и когато човека се върне с масленките и швепса – всички се усмихват все едно са обсъдили поредната серия на „Листопад“. Лицемерно. Но необходимо за представата за пълноценно психологическо здраве на абонатите.

 

gossip

 

Какво да кажем за най-голямата клюкарница измисляна някога? Gossipbook, с умело прикритото име „facebook“. Клюката дотолкова се е деформирала в съзнанието на хората, че тя вече не е клюка – тя е доброволен земеделски труд под формата на upload в електронен дневник (нещо като това, което аз правя в момента с теб, тетрадко). Преди бяха блоговете, в които всеки нереализирал се безстопанствен мърльо решаваше, че на света ще му е много интересно да разбере как е минал деня му. Ъпгрейднатата версия на това днес е facebook, която като бонус предлага широка гама от мултимедия-възможности, което превръща цялата работа в един огромен puke-fest от моя гледна точка. По този повод не мога да разбера защо постоянно получавам на mail-а си facebook и netlog-покани, предвид че шанса да не изтрия това писмо на момента и да не блокирам адреса на подателя клони към координатите на Марианската падина (тя е под нулевото равнище – бел. авт.).

Facebook е апотеоз на човешката неспособност за комуникация и норма за инвалидизирането на едно общество. Клюката там дотолкова е усъвършенствала своята същност, че създава почти нова парадигма за себе си и изцяло иновационна представа за собствените й естетически стандарти, които са идентични с тези на хомосексуален фризьор. Клюката вече не е вербална. Тя бива писмена, визуална (под формата на снимка или видео) и дори придобива сензитивно-допирни аспекти (защото еротиката и клюката вече са почти едно и също, което води до съответните ръкохватни последствия).

Тя е и пристрастяваща. Дори хора, които не биха се идентифицирали с нея попадат в плена й. Научавал съм неща за себе си от какви ли не източници, които са толкова изопачени от формата, в която съм ги споделил с „приятеля си“, че дори репортер на в-к Шок би бил възмутен. Какво е първото нещо, което правят 2 селски кифли, когато се срещнат? Да изклюкарят някого (само посмей да отречеш!). Това отдавна се е превърнало в по-важна тема дори за бабичките. Подсказвам. Бабичките имат 4 теми на разговор веднъж минавайки 60-те: 1) изгубената (завинаги – face it) младост, 2) болести, хапчета и джи пи-та, 3) сериалите, които вървят в момента по двата основни канала и 4) внуците (освен ако не говорим за остра форма на стерилитет).

И така, тези 4 стожера са изместени от непреодолимото желание да кажеш какво се случва със Сийка от 3-тия етаж (примера е произволен Сийке, не се впрягай).

Ох, уморих се. Видео-пауза от тази тъй социално тежка материя.



Free Joomla Extensions


Второ действие.

Миналата година, освен всичко друго бях и на концерт на Таря Турунен. Отново безплатно разбира се. Не проявявам никакъв интерес към този тип музика, отидох от чисто любопитство и защото не пропускам гювеч като един себеуважаващ себе си („себеуважаващ себе си“ – хммм...) абстракционист-ексхибиционист. Античният театър беше по-пълен отколкото съм го виждал някога и имаше агитка с кошерно съзнание, която крещеше иритиращо в екстаз „Таря“ така, сякаш някой се впечатляваше от факта. Аз не разбирам този тип емоция, но чувствах влиянието на егрегора й. Когато Таря се появи, след значително закъснение (ако не закъснееш ти не си истинска звезда и очакването на феновете значи нещо за теб, което е недопустимо за VIP-съществата) всички от агитката изпаднаха в истерия и тя заплака. Аз също заплаках, не защото изпитвах някакво отношение към случващото се (не бях слушал дори една нейна песен, само знаех коя е), просто енергетиката му беше твърде поглъщаща, а аз бях забравил да се изолирам. Отдавна не бях изпитвал силата на егрегора на живо и набързо си припомних упражнението. В този момент българчетата развяха финландски знамена и аз изпаднах в genuine WTF-конвулсии, търсейки парче стъкло от бирена бутилка, което да забия в гърлото си. Понеже сигурно не знаеш дневнико, във Финландия (откъдето е Таря) метъла е любима национална музика, което алюзира, че основната водеща емоция в тази държава е отчаянието (не случайно това е държавата с най-много самоубийци). Всеки човек там поне веднъж е опитвал да създаде аматьорска група просто заради спорта.

Както и да е. Момичето запя (не си пропуснал много I have to say) само че противно на очакванията имаше само оперно пеене, а не любимия метъл, което предизвика негласна вълна на неудоволствие от страна на публиката (която явно очакваше някакъв траш-massacre) и вътрешен зловещ hate-смях от моя страна, защото съм абстракционист-ексхибиционист (а отскоро и hater). Всичко това ме навежда на мисълта за втория пункт в моето настоящо expose, дневнико.

Превземката.

Имаше толкова много хора след края на концерта, които казваха, че харесват концерта, предвид, че това не беше така. Те просто бяха неспособни да кажат нещо против идола си, защото обикновено тези хора се идентифицират с него/нея/тях, отдавайки силата си на външен персонаж. Да кажеш, че изпълнението не ти е харесало, означава да разклатиш основата под собствените си крака и да поставиш под съмнение собствената си преценка/вкус/его. А това е недопустимо. Следователно – нужна е превземка и голяма доза преиграване от рода на: „о, колко яко беше“ докато в същото време преживяната скука и разочарование ще бъдат единствения спомен от това преживяване. Разбира се всичко това е свързано и със социална оценка, която ти не си готов да понесеш (това е много застъпено и във всички видове спорт и особено в полу-животновъдската имбецилна футболна фенщина). Понеже ако кажеш пред приятелчетата си, че нещо „не е ставало“, те ще те отлъчат, макар мнението им да е същото. Просто така работят нещата. Това са елементарни егрегориални механизми, които могат да бъдат отнесени към почти всички подобни социални структури и статуква (мн. ч. на „статукво“ – бел. авт.). Damn, дори аз преигравам докато пиша този текст...


Следващият концерт на който бях беше на Жан-Мишел Жар. Това вече наистина го очаквах с интерес, защото съм израснал с музиката му, още от времето на плочите и имах дълъг фен-период.

Събитието се състоя в прехвалената нова зала „Арена-Армеец“ or something... Залата НЕ БЕШЕ подходяща за концерта, а дизайнера й явно беше фен на Стендал, защото е цялата в червено и черно, което дразни. Осветлението не беше добро, а когато пуснаха пушеците (в неадекватен момент, тъй като човека по традиция закъсня с 45 мин. – вече обясних принципа) се почувствах като в Бухенвалд.

Отвъд тези неща обаче, концерта ми даде точно това, от което имах нужда. Приятна емоция, без hype, носталгичен спомен и ехо от едно светло минало. Човекът се раздаде докрай и подскачаше като ненормален (много повече отколкото младеж на Витамин С като мен може да понесе), а е на 60 и няколко. Изсвири повечето от любимите ми меланхолии като Calypso 3 и Souvenir of China (чувайки го на живо последното ми хареса много повече отколкото преди), което истински ме зареди (за мое съжаление не направи Industrial Revolution Pt. 2 и Tokyo Kid обаче, но човек не може да има всичко I guess). Жан-Мишел се различава от другите с това, че е истински иноватор, както в музикалния си жанр, така и в своя визуален performance, който впоследствие всички започнаха да копират под една или друга форма. Респективно проблемът на днешната музика е, че набляга на количеството, а не на качеството, което води до полуфабрикати, причиняващи язва.


Разбира се имаше и жалки моменти, които се манифестираха още в началото на концерта, който започна с прочувствена възхваляваща реч посветена на Ирина Бокова, която бе толкова правдоподобна, колкото информацията в последното ми CV. Що за евтин опит за предизборна рекламна кампания на БСП? Толкова ли отчаяни са станали политиците в България, че да загрозяват подобни събития с неадекватния си blurt? Вероятна (при това еднократна) връзка между Жан-Мишел и Бокова (които са почти набори) може да има единствено ректална и преекспонирането й в интелектуална плоскост е не само жалко, но и прозрачно.

Разбира се не можеше да се мине и без доза mind control, който започна още от първия track с черно-белия мотив отзад на екрана.

 

bw bw2

 

Естествено това трябваше да бъде точно в началото, както и си беше, а не в края, за да може да се отвори съзнанието за по-нататъшните внушения, които не спряха по време на целия концерт. Днешните концерти са новия формат на едновремешните масови ритуали и това май беше едно от последните подобни събития на които ще присъствам, въпреки хубавата емоция.



Трето действие.

Социумът изисква да носиш маска, защото не може да приеме истинското ти лице. По дяволите, самият ТИ не можеш приемеш истинското си лице! Защото те е срам, че си животно, животно такова! Дааа, трябва да те е срам. Трябва да се наакваш от страх, че някой ще разбере. Защото ти ще бъдеш отхвърлен, ще загубиш работата си! Ооо, да всеки един възможен чарк на апарата ще се задейства срещу теб, защото ти си морално недостоен, ти си отпадък, който не заслужава състрадание, ти си утайка, сдъвкан и изплют лист кисело зеле; ти си излишен. И ще бъдеш ампутиран от тази система. А ти не можеш да си позволиш това. И започваш да се превземаш. Започваш да се усмихваш, когато не искаш да се усмихваш, започваш да говориш с хора, с които не искаш да говориш и още по-лошо – говориш неща, които се преструваш, че мислиш, защото знаеш, че това искат да чуят от теб. Сега си давам сметка, че превземката, клюката и лицемерието са тясно свързани, а ти знаеш, че имам голям опит с последното, right?

Нали познаваш онзи тип хора, които казват нещо и започват да се смеят сами на това, което са казали. Това е маниер и начин на комуникация (според тях). И така на всяка втора дума. Не ти ли се е искало да им кажеш просто да си затворят тъпата уста? Да, точно така! Be my social hero and SHUT THE FUCK UP NOW! Глупавият ти смях ме дразни. Imply-ва ми къде трябва да се смея на думите ти, като в тъп американски комедиен сериал, където публиката е толкова идиотизирана, че трябва да й се напомня къде трябва да се смее. Не се смея там, където няма хумор, а само нищета, ясно? Превземката да не бъдеш този който си само за да се движиш успешно из обществото е това, което е способно да ме изкара от равновесие.

Други видове от тази поредица са превземката на жертвата в стил „о, горкия аз“ (в социума обикновено тази роля се изиграва от жени) и тази на самочувствието без покритие (women again). Една от последния вид веднъж искаше да седне на мястото ми във влака по някаква nonsense-причина, която така и не запомних. Панделката настояваше и искаше мястото ми, изглежда на всяка цена (сега си мисля, че трябваше да си поискам handjob за да изпробвам целеустремеността й). Това много ме подразни, защото момичето си мислеше, че външността й ще й осигури всичко, което пожелае по default. Когато видя, че не става и понеже не можеше да се покаже пред всички в купето като победена, тя реши, че ще се прави на жертва. Оказа се, че „не можела да пътува наобратно на пътя“. Karma is a bitch, bitch. Not my problem at all. „Тъкмо сега ще потренираш.“, казах аз.

Кучицата започна да става нахална. Опитах се да й обясня, че за мен личността й е по-безинтересна от текст на чалга-песен (разбира се на живо бях доста по-груб) и няма никакъв шанс този bullshit да мине. Това сякаш подейства като wake-up alarm.

Пълно е с тези хора. Те биха направили всичко, за да осигурят собствения си комфорт, но не биха мръднали и пръста си, ако някой ги помоли за същото нещо и да го играят жертва е тяхното основно оръжие след като вариант номер 1 с „I’m so hot, that no one can refuse me“ не мине. Типична орионизация. Обикновено, реалните качества на тези абонати могат да се изброят на едната ръка на Барни Ръбъл (той има четири пръста – бел. авт.) и по принцип са свързани с 2-ра чакра.

Истината е, че живеем в общество на паразити дневнико. Хора живеят на гърба на други хора. Не защото имат взаимен интерес или защото са в нужда, а просто защото могат. Разбира се аз избирам да не толерирам това, защото не съм жертва. И винаги се държа като този, който наистина съм. Без маски, без лизане на задници, без превземки. Защото знам колко важно е да бъдеш себе си, дори настоящата версия на „себе си“ да не е най-възвишения философско-езотеричен модел на времето.


Преди около 2 месеца станах свидетел на невероятно противоречива сцена, на която аз бях единствения свидетел. Беше привечер и се прибирах към вкъщи пеша. Срещу мен по диагонал вървеше циганче на около 17 години. Беше от тези циганчета, които наричам „новата вълна“ – издокараните, със зализаните перчеми и готините дрехи, които имат достатъчно самочувствие да се разхождат по градския център. Та въпросното дете беше с ярко лилава фланелка, от онези плътно прилепнали по тялото, с голям корем, който фрапиращо бе очертан от същата фланелка. Косата беше заострена с гел нагоре и ходеше нафукано. След няколко крачки реши че трябва да се изплюе на улицата, но в непохватността си се самооплю и намокри прилепналата си фланелка. И какво мислиш, че направи дневнико? Можеш ли да предположиш?

Повдигна си блузата, облиза мястото, глътна го и продължи все едно нищо не е станало. Когато мисля днес за това го виждам по няколко различни начина. Първо, разбира се, тази случка все още предизвиква искрен смях в мен. Има и друга страна обаче. Циганчето представлява това, което сме и това което не сме. Истинската ни природа и опита ни да я потиснем. Bottom line – в крайна на краищата истинската природа на нещата винаги избива, защото човек не може да върви срещу естественото вътрешно течение. Точно това ще се случи и с нашето общество. Активаторът за това ще бъде някакъв повсеместен смут под формата на катаклизъм или граждански размирици, в които всеки ще бъде принуден да оцелява чисто физически и целия изкуствен морал, лицемерие и превземки ще се изпарят в миг пред жестоката реалност. Маските ще паднат толкова рязко, че някои хора няма да го преживеят чисто психически. Това ще бъде една пред-апокалиптична реалност, но ще бъде истинскаТА реалност и част от мен я очаква с интерес, защото всичко ще е такова каквото е и за фалш просто няма да има време и място.


Изводи:

От Първо действие:

Клюката пречи на вътрешния ти фокус и измества центъра ти навън.


От Второ действие:

Превземката е част от социалната маска, която те е страх да свалиш, за да не бъдеш хванат „по бельо“, от което пък ще стане ясно, че си само на приказки (защото когато си по бельо – размерът ти е ясно очертан – бел. авт.).


От Трето действие:

Светлата и Тъмната страна искат апокалипсис по различни причини.


Общ извод, извеждащ теорема:

Никой не е казал, че ще е лесно и приятно.

 


Free Joomla Extensions


Напоследък съм с приповдигнато настроение, защото Приморско най-накрая бе осъдено (повода и каузата са без значение, просто някой трябваше да го направи), което дава индикации, че все още има справедливост на концептуално равнище в тази страна. По този повод всеки говори за промяна, но никой не е готов за нея и респективно – не я иска реално. Но всички ние се превземаме в стил „В механата“ как всичко е so fucked up. Разбира се мрънкащите са част от проблема. Забележително е, че всички носим това в себе си, което лично мен ме разочарова. Думите са излишни в повечето случаи, когато виждаш, че човека си остава само с тях. И следва disappointment. А аз много трудно се разочаровам. Последният път беше когато разбрах, че шампоана против пърхут на BILKA мирише по същия начин като крема ми за ръце и нокти с грозде (който обаче ползвам за лице), пак от тях. Оттогава някак загубих доверието си в тази фирма. Нали знаеш, има едни такива вътрешни точки на пречупване в живота, които не можеш да обясниш с логически механизми; просто нищо вече не може да бъде същото след един такъв момент и толкоз. Друг подобен случай за мен бе, когато чух песен на Веселин Маринов за първи път. Животът ми вече никога не можеше да бъде същият. Между другото, защо постоянно се говори за този човек? So gay... Смятам, че най-доброто му призвание е да бъде доброволец в ядрени опити с хора, или най-малкото – гълтач на вибратори в цирк. От друга страна, човекът не може да прави нищо друго, освен да поема удари като либийски арестант и намирам него и планета-тв за най-неадекватните неща появявали се на телевизор в планетарен мащаб, вярвайки твърдо, че трябва да бъдат включени като задължителна част от университетските програми по психология.

Тъжен, малък, объркан свят, от който аз съм част... С какво заслужих клетата си съдба? (хлип-хлип-gasp-хлип) (...) (...) (...)

Защо не съм дете-индиго като всички останали, защо? :(( Дори Венета Райкова е индиго (и то според собственото й предаване), но не и аз. О, жесток свят, о мъка... Даже Бялата лястовица би се асоциирала с мен единствено ако се изака (пикирайки над мен) на моето атлетично тяло, което съм извайвал с месеци в кварталния gym с риск за живота си (защото знаеш, че едно грешно движение там често води до неловки хомо-изживявания). Не разбирам вече какво ми лиспва... Имам свръх-интелект (очевидно), съвършени гениталии и тяло (fuck yeah!), но... нямах пари.

That was an „a-ha moment“, I guess! Очевидно всичко се криеше там. Все ми недостигаха кинти (както ти казах и в началото). Разбира се, направих необходимото (нямах избор) и гледах „Тайната“ още няколко пъти. И въпреки че героят Megamind е правен по мотиви от моята личност (hint: той (т.е. аз) е свръх-интелигентен), не успях да проумея закона за привличането и постъпих като отчаян евреин разочарован от своето убер-божество яхве, което не му дава нов Кадилак... – а именно залепих навсякъде из дома си жълти лепящи се листчета с надпис „кинти“.

Коледното чудо явно стана, защото в началото на годината [да, тази 2012 сл. BJ (BJ = Baby Jesus)] спечелих от Втори ТОТО Шанс пет милиона лева. По принцип рядко си давам развълнуван вид на пенсионерка получила пенсия, защото съм безчувствена буца от мускули (какво се хилиш бе?), но този път сякаш получих просветление, не заради спечелената сума, а заради това, че съм проумял „Тайната“. Лицето ми придоби илюминиран вид, а руменината по бузите ми, която досега бе предизвиквана от насмешливите погледи по улиците насочени към скротума ми, сега промени статуса си и вече е manly-руменина образувана от + 20 hit point-a self-respect.

Обратно на въпроса. Тъй като получих кеншо (hint: по-загадъчния вариант на думата „сатори“ aka „просветление“) се сетих какво каза lexas по време на един от нашите философски дискурси за смисъла и просветлението: „Какво ще правиш, след като получиш пълно просветление? – Веднага отиваш да си блъснеш една!“ (проведеният разговор бе истински – бел. авт.).

И тъй като възприемам всяка дума излязла от устата на това дете на даоизма, като излязла директно от Източника, аз отидох и направих точно това. Реализирах този дзен-коан във възможно най-буквалния смисъл possible, в най-близкия ресторант „Happy“ (cause I was happy – get it?).

Докато бях в уни-секс тоалетната обаче група от трима главорези влязоха и ме помислиха за бездомен хомо, който ръкоблудства на random-принцип в обществените ресторанти. Първо решиха да ме поотупат от праха за спорта, но после видяха чувала ми пълен с пачки от ТОТО 2 и решиха да отнемат просветл... кхъм, парите ми. И макар да можех да изпадна в дива селска съпротива, реших да премина през случващото се чисто медитативно. Поемах удари като ирландски прът на обречен боксов мач и чаках своя миг. Когато го съзрях грабнах момента. Знаех, че в тази критична ситуация може да ме спаси само едно. Древното изпипано средство на женската превземка. Планът светна в главата ми като едисонова крушка и изстрелях, че съм болно от рахит дете, а парите са събрани от пускани sms-и от зрителите на bTV. Скинарите се опитаха да ме погледнат в лицето (това, което беше останало от него) и започнаха да говорят, че наистина им се струвам познат (hint: подобни кампании винаги протичат с показване на жалка снимка по новините за предизвикване на повече съчувствие, което направи разпознаването ми възможно). Предвид, че холивудските ми скули в този момент приличаха повече на кьопоолу, отколкото на две очи, нос и уста не знам как така им се сторих познат и предполагам, че селтаците просто изтръпнаха от мисълта, че могат да бъдат обвинени в побой на социално слабо рахитно дете, за което Ани Салич е направило предаване. Това бе моя window of opportunity. С двете си ръце бръкнах в очите на двамата, а с какво бръкнах на третия ще се сетиш, когато си припомниш какво правих в тоалетната in the first place (все още бях стимулиран от просветлението си все пак). След което побягнах, но от екстаз забравих чувала с кинтите. „Fuck it“, казах си аз и продължих. Все пак 5 милиона, може би е голяма сума, ако си родопски овчар, но е твърде нищожна цифра за гений с калифорнийски размах като мен, при това в последната година преди края на света. Пих една студена вода „Банкя“ в „Happy“ с последните ми 2 лв., които NoOnE ми беше дал от своя Chio Chips за Издателството, като преди това не пропуснах да я заредя с кристала „Благодаря“ на Емото.

Все пак... човек трябва и да благодари понякога.



Епилог:

Ех, дневнико... Започнах да пиша днес в теб от скука, а ето че още не съм се излекувал от нея. Все си мисля, че функцията ти се оказва напълно безполезна за мен и скоро можеш да бъдеш анихилиран.


Няколко дни след въпросната случка бях в София рано сутринта и си пръцках по Витошка. Не знам какво се случва когато се разхождам по тази улица, явно енергиите на Земята там са много подходящи и червата ми се чувстват страшно предразположени на това място. Най-забавното е че има толкова много хора и всички се движат толкова бързо, че макар да чуват какво става никой не може да разбере кой е източника на звука. Това дава такава свобода на действие. И разбира се, аз се възползвам от нея. Защо да се превземам излишно и да се стискам? Просто освобождавам напрежението. Вече съм писал в теб, колко лицемерно е другото. Ние всички сме такива. Правим се че някои неща не ни харесват просто защото ни е срам, че много ни харесват. Също като теб самия. Сигурен съм, че ако някой ден, някой те открие и прочете писаниците ми, този някой ще се прави на много възмутен от това, което чете, просто защото не може да си признае, че се е забавлявал с подобен тип хумор. Нямаш представа колко много са тези хора (мисля че го казвам за 2-ри път това вече – note to self: да обогатя речника си).

Пак на Витошка, идеята, че сме 2012 г. ме удари като жълто паве по тиквата и си рекох, че трябва да се подготвя за събитията през зимата. Така и сторих, защото обичам да ползвам ума си предварително. Грабнах си влака, прибрах се вкъщи и си направих туршия. Вече съм спокоен, че зимата няма да ме завари неподготвен. Хаха, трепери пред интелектуалната ми мощ, природо! You shall not pass through me!


* * *


Толкова ми е boring, че отново започнах да пиша хайку като едно време. Долното е писано по истински случай.


Тиха и скучна снежна вечер.

Майка ми гледа филм

за крокодил-убиец.


Знам, че можеш да усетиш дзен-елемента в него.


А сега, отивам да кажа на шурея какво разбрах завчера за съседа от втория етаж. Няма да повярваш. Той ще разкаже пък на шуринайка ми, тя на брат си и т.н. Нямам търпение!


Ъмм..., say what?...

Какво искаш да кажеш с това, че досега писах за клюката, а си противореча с действията си?


Винаги помни!


We’re not gossiping.

We’re networking.


 


Free Joomla Extensions


Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

     - загубеното изкуство на фотографията
     - механизацията на смислите
    - анатомия на лицемерието

- поп-фолк жития

- комбинат за изгаснали лица

 


scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 287 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 492
Брой прегледи на съдържанието : 5341403



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License