Из записките на абстракциониста-ексхибиционист: анатомия на лицемерието Печат
Статии - Философия
Написано от H.   
Събота, 06 Август 2011 14:38

 

licemerie

Абстракционистът-ексхибиционист се активира в много особени моменти. Не може да се каже, че той е творец, той просто има нужда да плюе по всичко около него, забравяйки за миг, че външния свят е отражение на него самия. Той иска да се освободи от отговорността, той иска да крещи, иска да чупи предмети, иска да псува като земеделец, който току-що е разбрал, че поповите прасета отново са опаткали картофите му, въпреки всички използвани препарати. В такива моменти абстракциониста надува високо музика в периода от 12 до 3 часа сутринта (като умишлено зарежда само от 1 до 3 парчета в WinAmp-а, които да се въртят постоянно) и чака някой клет съсед, който си е повярвал в повечко да се престраши да зазвъни на вратата му. Тогава абстракциониста нахлузва маската си на клоун-психопат спечелена навремето от селски лунапарк и генерира hate, на който дори Маргарита Михнева би завидяла.

А-е (абстракциониста-ексхибиционист) иска да мрази, защото знае, че ако държи гнева в себе си, то той ще хване рак. А-е не понася лицемерието в каквато и да е форма, защото то му напомня, че самият той е лицемер по необходимост, тъй като е вписан в обществото и трябва да оцелява под някаква форма в него. А-е не обича да му казват какъв е. Това му напомня, кой е, къде е и защо е. А-е се крие в своята еснафска черупка и не обича да бъде класифициран, защото това е негова работа. И не иска никой да взима духовния му хляб.

Абстракционистът-ексхибиционист съм аз. Абстракционистът-ексхибиционист е съседа, който в момента звъни на вратата ми. Абстракционистът-ексхибиционист... си ти...

Рязко отстъпление от встъплението и минаване директно на темата (the plot thickens).

 

Първо действие.

Причината за настоящият hate-log дневнико, е едно мое пътуване до Черно море, което се осъществи наскоро. Не бях ходил по клетото ни Черноморие от много години във формата, в който го направих сега.

Нека кажем, в интерес на моя конспиративен профил, че заминах по полу-служебни причини, за да присъствам на един форум.

Организацията бе направена от колеги и хотела беше запазен предварително за цяла седмица. Бях крайно скептично настроен по повода, но реших този път да не се цепя от колектива, за да не получа преждевременно черния знак (за справка виж Островът на Съкровищата“).

И така. Пристигнахме на уреченото място точно в пика на лятното слънце, след 6 часа път. Улицата на хотела бе трудна за намиране, защото беше нова, а и групата пристигаше разпокъсано и в различни часове.

Когато намерихме адреса, на негово място, нямаше хотел, а строеж. Т.е. – бяхме си резервирали имагинерни стаи на 3-тия етаж на строителна площадка. Който желаеше да остане – можеше да се опита да спи във въздуха над съответното каре площ. За щастие, парите не бяха дадени предварително, иначе България щеше да чуе по вечерните новини за атомни взривове по Черноморието. Когато се опитахме да разберем, как е станало „объркването“, единственото, което „хазяйката“ каза, е че си мислела, че знаем на какъв етап е хотела. Ако изляти основи и арматура може да се нарече „етап“ – не, не знаехме, много моля да простите сгрешените ни представи за стая с климатик, lol!

Оказах се вписан в колективния провал. Очевидно привлякох това преживяване заедно с останалите от групата, което не оневинява моето лично участие в това и със сигурност не премахва вкуса на кравешка урина от устата ми. Не обичам да бъда продукт на хорския fail. Не обичам и да съм в група, защото ексхибициониста (особено ако е абстракционист) губи своят психо-социален статус на скрит елемент наблюдаващ философските недъзи на другите иззад храста.

 

Второ действие.

Логичното действие, което следваше бе да се търси квартира с 15 кг. на рамото в 3 ч. следобед. Слънцето бе решило да се гаври с нас, правейки ни демонстрация, колко по-голямо е неговото мъжество от нашите, като ни жулеше яко с фотони.

След няколко цени, които граничеха по фактическа адекватност с вселената на Хари Потър, попаднахме на една от главните улици, която бе пълна с квартири. Бях под напрежение от създалата се ситуация, защото не обичам слънце. Което не ме прави вампир, просто мразя шибания сезон, ясно?! Ситуацията леко ме стисна по любовните дръжки и младежката ми арогантност и неадекватни изблици на самочувствие не ми помагаха да си намеря място на което да разпъна военния си бивак. Тогава се заклех пред трупа на прясно заколено пиле в безлунна нощ, че следващия пазарлък, който ще проведа ще си заслужава времето и парите ми и ще изиграя картите си като интелигентен и зрял човек – две неща, които очевидно не съм. Ето защо, докато се разхождах по друмите на живота и с крайчеца на окото си видях плакат за концерт на Веселин Маринов (което обяснява защо получих конюнктивит) реших да се спра и да помоля девата от Гуадалупе за видение. Не знам дали преживях blackout или просто не искам да си спомням лицето й обградено от гълъбчета и лаврови клонки, но в един момент забелязах селска седянка съставена от старци or whatnot, която обсъждаше с нетърпение концерта на uber-иконата Веско Маринов. Не знам защо, но винаги като се сетя за този човек и ме напушва смях. Опитвам се да приема всеки, какъвто е, но този човек просто не става, от който и ъгъл да се опитам да погледна на нещата, ок? Когато чуя стари градски песни изпитвам желание за разрушение, а звука на акордеон ме кара да преосмисля възгледите си за светата инквизиция. Не случайно е казано, че ако се хванеш, да харесваш акордеон, това сочи за едно от две неща: а) ти си французин и с теб няма смисъл да се говори in the first place или б) това е сигурен знак че остаряваш и „стари градски песни“ вече е твоя стил. В такъв момент се сещам за вица: Българите станали първи в дисциплината хвърляне на диск. Дискът бил на Веселин Маринов“. Между другото факта, че този човек винаги пълни НДК, доказва безспорно, че в България съществуват множество жертви на проекти за контрол над съзнанието.

И така, когато изпадна в състояние на афект след някоя простодушна мелодия или разговор, се превръщам от един интелектуален мачо в един не особено интелектуален пикачу, който си изкарва hate-a на всичко около него, било то клошар, завит в килим или трикрако улично псе. Сега ще си го изкарам пред теб дневнико (hate-а, не скротума). Тъй като се бях заклел да проведа нормален разговор, отидох и казах на старците, че ще наема квартирата им за 10 лв. Скъперниците се сепнаха, че някой им налага цена и горделиво отказаха. Казах им, че не им налагам цена, а казвам откровено, без да се правя на арабин, колко мога да дам. Тогава едната баба сякаш се сети нещо и каза да отида с нея.

Замъкнах сака си до петия етаж, на тавана при гълъбите в стаичка, пред която килията на Маркиз дьо Сад изглежда като mansion house. За да стигна до прозореца, трябваше да се навеждам и докато се научих да го правя си ударих главата най-малко 20 пъти (а се налагаше, защото там беше „простора“, който представляваше опъната наблизо жица на нечий кабелен интернет).

Леглото беше прилично и на тавана нямаше хлебарки (всеки знае че по таваните има само плъхове), което поставено пред перспективата да сляза с 15 кг. от петия етаж и да започна да търся ново място под слънцето (буквално и метафорично), ме накара да преглътна всичко, да вдигна рамене и да кажа „fair enough“ на бабата. Когато помолих поне за някакъв вентилатор тя имаше наглостта да каже, че като отворя прозорец и нямам проблеми. Заклевам се дневнико, ако не бях издател и баща на 3 книги, щях да й разбия нахалното лице! В този момент обаче пред лицето ми мина образа на стотиците непродадени копия от Подземните Тайни на Румънския Сфинкс“, които мълчаливо ме чакаха да се върна в склада си и родителското чувство в мен надделя. Не можех да вляза в затвора, не и сега.

Оставих багажа си и тръгнах да излизам от помещението, макар „излизам“ да е твърде пресилен глагол за стая, която по същество е 3 на 3 метра. Една крачка и си извън нея. Една крачка и си в нея. И тъкмо преди да направя тази съдбовна за предстоящата ми седмица на престой там крачка, бабата каза: А, да за малко да забравя. Казанчето на тоалетната не работи.

В този момент дневнико, утвърждението ми Аз съм същество от любов и светлина и мира обитава мене“ отказа да сработи. Взех една от двете дървени табуретки в килията и я разбих в главата на кучицата. Тя не повярва на случващото се. Изтърси нещо напълно неадекватно от рода на: Mythbusters по Discovery доказаха, че това е НЕВЪЗМОЖНО да се случи...

Този акт на nonsense-mentality почти ме стресна и си помислих, че съм попаднал на андроид, чиято програма е crash-нала. Взех и втората табуретка и я направих на трески в главата на робота, за да му покажа, че очевидно не се намира в нелепо поръчково риалити-шоу по телевизия на Рокфелер. Това очевидно undone-а crash-a и бабата влезе в релси. Каза, че мъжа й утре се връщал от село (с претенция в гласа все едно не бяхме в такова) и щял да го оправи. За да бъда честен, нужно е да отбележа за историята тук, че жената наистина опита да оправи казанчето. Мъжът й така и не се върна „от село“ до края на престоя ми (аttaboy! – никой не е толкова луд), но тя цъфна с някакви съседи-„разбирачи“ от долния етаж, които се опитаха да ремонтират гърнето, само за да се окаже, че то е непоправимо счупено от пиклата, която е била наемател преди мен и която беше оставила 20 ст. на рафтчето в тоалетната (съставени от по 1 и 2), за поправката (не се бъзикам). Баси наглия народ! (Като си тръгвах, „доволен“ от обслужването, направих същото и оставих на масичката всички жълти стотинки, които имах.)

Когато няколко дни по-късно видях бабата и я попитах какво става с казанчето, тя просто попита Голям проблем ли е?“. В този момент за миг времето спря, за да upgrade-на летвата за лицемерие.

Естествено, че е проблем глупава кучко, какво по дяволите си мислеше!?! Ако ТИ трябваше да пълниш с вода жълта кофа за боклук и всеки път да я изсипваш в гърнето, едва ли щеше да имаш усмивка като от реклама за паста за зъби! Jesus... what the fuck is wrong with you woman?!

Както и да е, казанчето така и не бе поправено до края на лагеруването ми там, а прозореца така и не се превърна във вентилатор (note to self: да се науча да не забравям магическата си пръчица, когато тръгвам на път). Табуретките са си здрави, тъй че chill... не съм чак такова чудовище.

Няма как обаче да не приложа снимки от банята и тоалетната в теб дневнико... Тя имаше много условия за ползване. И тъй като на този етап вече бях сигурен, че имам история за теб, снимах от специални ъгли, за да добиеш възможно най-добра представа за това, което говоря.

 

1 2


Както и да изглежда на снимка, помещението е точно крачка и половина и не може да се влезе по друг начин освен странично. Не можеш да си вземеш душ освен ако не си застанал с лице към мивката. И трябва да внимаваш да не се удариш докато се търкаш със сапуна. Установих (за една бройка от опит), че ако се къпя в такава баня трябва да пускам капака на тоалетната защото ако изпуснех сапуна си, имаше 80% шанс той да падне в дупката, просто защото тя заемаше най-голям мащаб в това каре жалост. А ако паднеше вътре щеше да се наложи буквално да бръкна в гърнето, в което така или иначе вече бях потънал до уши буквално и метафорично.

Отделно от тази романтика, на тавана на тавана имаше дупка, през която влизаше дневна светлина. Открих, че това е много полезно, ако си решил да четеш книга в тоалетната и няма ток. Точно до дупката в тавана, на един пирон, има закачен моп, който виси във въздуха отляво на прага, а точно под него е жълтата кофа, която не се вижда на снимката.

 

3 4

 

Бързо разбрах, че това е гениална система. Когато вали, от дупката влиза вода, която се стича по конците на мопа. Последните се изплакват автоматично от мръсотията, а водата капе в кофата, която после се хвърля в кенефа. Една от най-брилянтните затворени системи, с които съм се сблъсквал.

До чинията имаше кран (който виждаш на снимката вдясно), с който предполагаемо се „пускаше водата“, но маркучите (които ако забелязваш са два свързани помежду си) не бяха съвместими в началото и идваха хора с клещи, които да ги вкарат един в друг, за да може квартирата да предлага поне един официален начин да си пуснеш водата.

Разбира се всичко това ми казваше неща, много отвъд тяхната очевидност, защото знам, че външния свят е отражение на вътрешния такъв. Какво означаваше всичко това за мен? Казанчето в тоалетната не работеше, което значеше, че аз лично трудно чистя боклука от себе си. Sometimes, very true indeed. Човек трябва да може да „пуска водата“ на собствения си сифон, инак се задръства. Малките проявления, са индикатор за големи проблеми.

Нямаше да говоря за тоалетната толкова, освен ако ареалът с инициали WC не беше толкова специален за мен. Обикновено вътре протича най-дългата ми дневна медитация с книга в ръка и нищо не може да наруши този мир. Тук обаче можеха да го нарушат много неща. Дъждът например. Разбира се стените на тази кутия сякаш бяха от оризова хартия, защото се чува всеки шум на всяко съседско тяло. В тази връзка, имаше някаква банда, която (заклевам се) по ЦЯЛ ДЕН слушаше планета тв без спиране. От 10 сутринта, до 12 вечерта. 7 дни. Онемях как такава промивка е възможна. На всеки би му омръзнало (дори на животно, какъвто бе случая), не можеш да слушаш музика по цял ден. Вечер излизаха и отиваха на дискотека, където слушаха същото. Mind-blowing.

След като по принуда в мен се imprint-наха текстовете на всички летните пайнерски хитове, реших че вече съм ударил дъното.

Разбира се, бърках горчиво...


Трето действие.

Рядко ми се случва да правя 2 пъти една и съща грешка за толкова кратък период, но ето че явно звездите бяха срещу мен (а и аз бях срещу себе си) и отново се подхлъзнах, участвайки в обща организация. Този път колективния повод бе ходене на ресторант.

Преди това, малко отклонение.

На Черно море цари шум, кич и безпорядък, от който не успях да се изолирам дори със своите свръх-способности.

Няма да кажа, точно къде по Черноморието се разигра цялото събитие, защото не искам жителите на Приморско да си помислят, че съм таен агент от някой съседен курорт, нает да разпръсква деградивна пропаганда. Нека мястото където бях да остане забулено в тайна (Приморско), за да обслужи по-добре фолклора на този log. Този град е сравнително малък и не е особен конкурент на мастодонтите Слънчев бряг и Златни пясъци, но въпреки това – кича е налице.

Очевидно концепцията за почивка на море е коренно променена с годините. Когато бях дете, това се свеждаше до дървета, тишина и спокойствие. Това вече е алхимично преобразувано в, съответно: бетонни конструкции, генериране на шум (очевидно без значение какъв) и постоянно напрежение, вследствие на първите два фактора.

На море не може да се релаксира, освен ако не си сляп и глухоням (а ако си такъв 1 – няма да четеш този текст и в такъв случай за какво си говорим изобщо и 2 – почивката на море и в Люлин 8 за теб е едно и също). Всички опити за създаване на благоприятна атмосфера в тоз ареал потъват като сърфист в цунами, защото той е опошлен от тонове кретенизъм и цигани.

А да, местното население на града-чието-име-няма-да-споменавам, очевидно е придошло от Индия, защото цвета на кожата му не е бял и определено не говоря за слънчев тен. Циганите са навсякъде и предлагат всичко от печена царевица до това да ти веят с лист за 2 лв. на час (I’m not joking around). Единственото, което все още не се продава е въздуха, който е безплатен само защото е носител на всякакви аромати, които се явяват реклама на множеството неща, които обаче се продават. Тъй че не си мисли, че си на далавера като дишаш for free. Всичко е кръчма до кръчма или сергия до сергия, което създава усещане, че някой иска да те употреби. Ти си цел, мишена за дартс, която всеки се опитва да заговори, за да извлече хартиена полза. Разбира се единствената хартия, която успяха да измъкнат от мен бе тоалетната, защото предлагах на всеки един продавач да се избърше около устата. You know what I’m sayin’?

Отделно, всяко едно място, през което минеш има своя собствена версия за това, което трябва да се слуша като музикален фон, което се свежда до гръцко, сръбско или в най-лошия случай – wanna-be-българско. Предвид, че заведенията са залепени едно до друго и всяко едно гърми със свои собствени мощни тонколони [щото не може в диско-бар „Оргазъм“ да са по-големи от поп-фолк клуб „Афтър Оргазъм“ (имената са реални, а не измислени и един прост google-check will do the work)] се получава такава звукова какофония, че общия резултат прилича на отпаднали звукови тракове на трицератопс от Jurassic Park 2. Комбинацията от всички тези фактори превърна цялото преживяване във водевил и в момента търся правилната дума, с която да го опиша. А, намерих я – „жалък“.

Ето в такива условия ние резервирахме ресторант, aka механа. След като се събрахме 30 човека и бе казано отново, че резервация има, когато се изсипахме на мястото – резервация нямаше, просто защото в Приморско (ех дееба, изпуснах се след толкова старание да замълча...) резервации не могат да се правят. Те нямат нужда от това. При тях потока е постоянен и една резервация ще държи масите им празни, докато могат да бъдат пълни. Това е безсмислена концепция за тях; все едно да запазиш ресторант за 50 човека в Полски Тръмбеж, чието население е 55 души, 5 от които работят в ресторанта. What’s the fuckin point anyway? И така. 30 мухи без глави по средата на най-големия поток от хора (главната улица, която дразни повече дори и от Витошка, защото 80% от хората са по бански) ще търсят място за ядене насред площад, който придава ново значение на медицински коректния термин „мигрена“. Not a chance dude...

Да не говорим за самата концепция itself (айдеее, вече почнах да говоря) – да се наблъскаш на място пълно с дим и потни хора, за да се налага да крещиш на човека седнал до теб, защото иначе няма да се чуете. Между другото, това е невероятен феномен, който наблюдавам от години на срещите на класа ми от гимназията (и между хората въобще). Не си виждал някой от толкова години и отиваш да срещнеш с него with the very idea да разбереш как се е променил, как се е стекъл живота му и можеш да направиш всичко друго, но не и това, защото трябва да крещиш и да се надвикваш с убитата музика, която гърми сякаш право отвътре в шибаната ти глава! Има ли по-тъпо и нелепо същество от човека, дневнико?

Хората разбира се не видяха жалостта на цялата ситуация и решиха да просто да намерят друго място със същите характеристики (OMg!). Тук аз просто се изнизах истимаро без да се обадя на никого и си намерих тихо, дървено и уединено заведение, в което не само че нямаше чалга, ами даже радиото беше чуждестранно, защото рекламите бяха на английски – хахаха! What a night! Очевидно можех да привличам и хубави неща. Последното го доказа и сервитьорката ми (blonde hair, blue eyes though) :P

Поръчах си славянска салата (за да си припомня къде се намирам все пак) и си заговорихме за тела с момичето (платонови, не човешки) и звезди (които си сваляхме един на друг).

Нооооо, това е друга история, за друг дневник, за който трябва да сложа червените си обувки.

Всички вие, които някой ден ще намерите този дневник – чувствайте се свободни да аплодирате моята брилянтност, поради факта, че упражних това, което вече със сигурност е загубено във вашето общество на бъдещето – индивидуалността.


Изводи:

От Първо действие:

Лицемерие. Не оставяй на някой друг да върши, това, което трябва да свършиш сам.

От Второ действие:

На никой не му пука за това, как се чувстваш ти, но това не пречи на всеки да бъде лицемер и да си дава вид, че му пука. Bottom line though – nobody gives a shit.

От Трето действие:

Индивидуализма привлича русите сервитьорки със сини очи.


Общ извод, извеждащ теорема:

Приморско не става. Аз също не ставам (особено в ранните часове на деня).


Лицемерието е една от силите, които крепи това общество цяло. То е лепилото, което слепя bullshit-a и го прави функциониращ на няколко нива.

Хората са лицемери, когато се усмихват на шефа си. Той го знае и хората го знаят, но и двамата са ок с това. Защо? Защото са шибани лицемери, ето защо. Ако му кажеш да се шиба ще загубиш работата си. Simple as that. Уууу колко страшно! „Няма да има какво да ям“. That’s right you fuckin douchebag! But you’ll have your self-respect back again! Is that nothing for ya?

Ще разгледам само няколко примера свързани с лицемерието и обществото, за да онагледя доколко то се е впило в нас като кърлеж в измършавял софийски пес.

На първо място ще си говорим за лайната.

Мдааа, вече виждам колко от онези същите от бъдещето затварят тази тетрадка, само защото съм споменал думата с „л“! Хахаха!

Нека ти кажа нещо дневнико. Лайната са най-близо до това, което представляват човешките същества – отпадъци.

Колко от хората изобщо са се замисляли, че буквално акат над главите на другите? Точно така! Повечето от тях живеят в блокове, нали? Тоалетните им с тези над тях са проектирани една над друга просто защото такъв е дизайна на панелката, кооперацията or whatever the case is. Физически, тяхната фекална маса е буквално на 1 метър от главата на този под тях, а тази на съседа отгоре е на същото разстояние от собствената им глава. Но ние сме приели това, защото всичко е облицовано в кутийки и тръби и мръсотиите ни не се виждат. Самата тема би ги накарала да се чувствате неудобно, нали? Минава отвъд техния морал и биха ме заклеймили като простак, селянин и циник. А аз не съм циник! Аз говоря за нещата, такива каквито са! Могат ли да отрекат, че лайната капят над главите им? Не! Но за такива неща просто „не се говори“. А защо? Какво толкова? Даже се чува когато съседа ми пуска водата for crying out loud! Колко осъзнават, че това е по-голяма интимност между двама, която бихме могли да постигнем изобщо? Акаме един до/над друг и после се поздравяваме и усмихваме като се видим! Светът не било толкова лошо място – излиза че можем да изкараме най-неприличното от себе си и това просто да няма значение!

Фекалната маса, която хората отделят буквално минава през апартаментите на другите, защото тръбите минават оттам. Т.е. – разстоянието става още по-малко На практика много често акаме заедно със съседа и лайната му минават на сантиметри от нас, зад стената. Но всичко е „в реда на нещата“, защото не виждаме и не помирисваме друго, освен собственото си! Yeah, that make sense! Що за шибано лицемерие? Не казвам че трябва да имаме прозрачни стени и тръби, за да приемаме живота такъв, какъвто е. Можем да го приемаме такъв какъвто е и без прозрачни стени и тръби! Но трябва да говорим за това по дяволите! Трябва да има обществен дискурс! Това е тема, достойна като всяко друго нещо! „Изкарайте лайната наяве!“ Да сменим поне отношението си към темата, това е достатъчно! Ние сме в почти пряк досег с лайна! И бягаме от това всеки ден, толкова сме свикнали, че дори не му обръщаме внимание и точно това е причината за шокиращите физиономии, когато се заговори по въпроса. Защото им се напомня един факт, който не им харесва особено!

И друго. Почти всеки един от тези сноби е срал и пикал поне веднъж път в живота си в морето по необходимост. Но иначе това е много неприлично, нали шибаняци?! Ще си го признаете ли в „На кафе“? В ефир?! Хората са устроени по този начин! Акат! Deal with it!

Ходете зад най-хубавото мом(и)че по центъра и го съзерцавайте. Перфектно физическо тяло, което за миг пожелавате. И после се сещата... О, по дяволите... Той/тя също е човек... Следователно ака... И това сякаш променя всичко... Защо? Някак си хората са твърде чувствителни към акането на другите, но тяхното акане си е ок. То не е неприлично, но когато другите го правят – е най-неуместното нещо на света. Земята е мястото с най-големи изкривявания. Това се е превърнало в тема-табу. В кой момент? Нали знаеш какво са представлявали римските тоалетни? Дупки, наредени една до друга на каменни пейки. Всички са акали един до друг на 10 см. разстояние. Нямало е проблеми тогава? Но има днес? Защото обществото се изнежва все повече до степента, в която в даден момент учените ще намерят начин акането като процес да се предотврати изобщо, защото морала ни не го позволява. В името на всички измислени богове на фокус 26! Как е възможно да сме толкова забити?! Агентите на известните личности дори казват на своите клиенти, че трябва да забравят, че акат, защото те са икони! Те са шибаното липсващо звено между хората и полубожествата! По никакъв повод не трябва да се споменава пикаене, акане или пърдене в някоя публична изява! Това би било края!

Също така, неписан закон е, че не трябва да пърдиш докато си с момиче. Запомни – може да й изневериш, можеш да я нагрубяваш и тя ще намери сили да ти прости. Но ако пръднеш пред нея – това е шибания край! Нещо в нея ще се пречупи, тя ще се сети че ти акаш и никога нещата между вас няма да бъдат същите! Случи ми се веднъж! Бяхме в кола. Това бе предизвестеният край на връзката ни. Не тъжи за мен и без това нямаше да се получи. Мога да пърдя обаче в тоалетната колкото си искам. Защото това е моето място. И не мога да бъда обвинен за никакъв там! Защото това е ареала на акането! Американците дори си имат по 2 тоалетни в къщите на всеки етаж – една за мъжа, една за жената – защото ако са в общо помещение, това ще им напомня за тяхната акаща природа, а било открито, че това пречело на сексуалния им живот. What in the name of the unholy mother of fuck?

Дори докато пиша думата „акам“ глупавия Word ми я подчертава, защото програмистите „не са се сетили“ да я заложат! Разбираш ли какво се опитват да направят! Те искат да отрекат, че шибаното нещо съществува! Подчертава ми го като грешна дума! Защо не ми подчертава „вървя“ или „храня се“ или „наблюдавам“? Все глаголи, които спрягам в живота си чрез действия всеки ден! Но акането, което също правя всеки ден – го няма! Я да пробвам със „сера“, може да са я проявили характер. Мне, и него ми го подчертава. WTF?! Според Microsoft акането не съществува. Я каква изненада, не ми подчертава „Microsoft“, макар такава дума да няма в книжовния английски език. Но ми подчертава „акам“. Шибайте се! Минавам на Linux.

Мислех да сменя темата, но просто не мога да бълвам (за) лайна (note to self: спри да говориш глупости, мамка ти!).

Какво да кажем за това, „че е неприлично да го правиш на места в природата“ да речем? Или, както вече споменах – дори в самото море. Лицемерие?. В крайна сметка всички акат и цялата ни отходна система отива в океана по един или друг начин. Но е НЕПРИЛИЧНО да го правя директно в него! Трябва да го направя в тоалетната си и оттам вече може да иде в морето! Всички кретени за разстрел до стената!

Още по-голямо е лицемерието на майките с деца, които събличат малките си и им дават да пикаят и акат на съвсем публични места за бога! В паркове! Веднъж една дойде и сложи детето си да пикае до пейката, на която бях седнал! Кучката заслужаваше да й обърша два шамара! И в следващия момент разбрах, че греша! Това си беше в реда на нещата! Света и без това вече е препикан и маркиран от влечугоподбни от Орион – защо да не пикаем и ние на него! Да не би да сме нещо по-малко от някакви си същества с люспи?! Ето го и другия двоен стандарт. Децата са класифицирани като „малки“ и „невинни“, неомърсени още от света, което им дава право да мърсят света itself и то пред очите ни! Ако обаче аз извадя „малкия принц“ и започна да пикая на някоя пейка, пенсионерките ще се наредят на опашка да разбиват чадърите си в главата ми. What the fuck is going on here?! Why don’t you beat this poopy fuckin kid, right next to me? Why me?!

Освен това, очевидно няма проблеми из целия град да са залепени плакати за филма „Тор“, чието име очевидно значи лайно! This society is broken beyond any belief. Едно нещо може да е ок под една форма, но да не е под друга, но и двете са в съществото си едно и също. Не се ли доказва това и от културологичния факт, че в Близкия Изток е съвсем нормално да пърдиш и да се оригваш (последното действие е друга голяма тема), даже това е репер, че се наслаждаваш на храната и гостоприемството. Поучете се от шибаните араби! Fuck the western „civilization“ bullshit!

Разбира се това е частен проблем, който може да бъде сведен до един много по-голям и мащабен казус. А именно – фрагментацията. Със своята „еволюция“ (която е чисто техническа и дори не е интелигентно environment friendly) човека отрича все повече себе си и това, което е. Той не може да се приеме. Той се крие зад стени, опакова нещата в тръби, в името на техническия прогрес и удобство и с цената на живота си отрича очевидността на собствената си природа – консумативизма. Който води след себе си една огромна отделителна система. Която дори е станала обект и лост да подиграеш някой. Като например „Хаха – той пръдна, смейте му се!“ и всичко от това семейство. Да, пръднах. Нека този, който не го е правил, да изкърти лицето ми с мотика. Fuckin morons...

Какъв е мисловния модел зад всичко това? „Аз консумирам, но искам да задържам в себе си, а не да се освобождавам от нещата. Не мога да не се освобождавам, защото това е природата ми, но нека поне съседа не разбира за това.“ По ирония на съдбата съседа не само разбира, но и чува, че ти не задържаш вътрешните си богатства. Нещата са толкова очевидни. Само ние си мислим, че имаме тайни, дневнико... Всичко е ясно на всеки. В 90% от случаите всеки един знае точно какво представлява другия, но лицемерничи и се прави че не знае.

Какво да кажем за една друга канонична фалшивост на западното общество?

Вездесъщото „добър ден“. Еталон за лицемерие. Да пожелаваш на съседа си добър ден, при положение, че си чукал жена му преди няколко часа. Или мантрата „как си“? НА НИКОЙ НЕ МУ ПУКА КАК СИ БЕ! Това е синоним на „видях те“ или „ти мина покрай мен“. Начин, с който просто да регистрираш присъствието на някой. Като кажеш на някой „добър ден“ ти не му пожелаваш наистина добър ден, а му казваш „здравей“. Ами кажи му го с оригиналната дума поне бе тъпкач, не му пожелавай „добър ден“, като и двамата знаем колко изпразнена от съдържание е тази фраза! И защо изобщо трябва да се казва нещо? Защото моралния кодекс повелява? Защото ако не го кажеш ще се родят офис-легенди за това, колко начумерен си? Да разгледаме хипотетичната ситуация: ти си начумерен, но казваш „добър ден“, което веднага ти спечелва „ок-статус“, само защото извършваш акт на подчинение на догма, а не защото наистина не си начумерени. Колко сбъркано е това в корен?

Имам един съсед (всъщност същия, който в момента звъни на вратата ми), с който доскоро правих опити да се поздравявам. Човекът е или ратай до дъното на душата си или е разбил един голям социален loop в собствената си система. Все още не мога да разбера кое от двете. Пичът е зъболекар, тъй че предполагам е първото. Anyway, всеки път когато кажа „добър ден“ на този човек той гледа като истински добитък, без да преувеличавам. Сякаш току-що е видял най-странното нещо в живота си. Гледа ме истински учудено, сякаш искрено не разбира какво точно съм му казал. Ебати retard-a, честно... Още по-нелепото е, че реакцията му е много по-логически издържана от моето решение да го поздравя. Това не се дължи на факта, че е осъзнал причините в тези записки, дължи се на факта, че е елементарен as hell и това го кара да бъде първосигнален, а първосигналността е много често интуиция.

Последният ми пример ще бъде свързан с лицемерието на институциите от всякакъв тип, които са лицето на това страдащо от DID общество.

Отношението на чиновниците към мен.

Мразя банки. Ненавиждам да влизам в тях, а напоследък ми се налага често по технически причини. Нали знаеш, колкото повече не искаш да се сблъскваш с нещо, толкова повече Висшия ти Аз ти го набива в шибаната мутра.

Винаги когато вляза в банка ме гледат подозрително, не знам защо. Може би защото винаги нося слънчеви очила и задължително ходя със смачкани дрехи, тъй като ютията за мен е едно от излишествата на новото време. Повечето служители в банката са жени, защото се смята чисто психологически, че това предразполага (ебати тъпните разбираш ли...). Вибрацията ми е много различна от тази на подобни орионски институции и винаги се чувствам некомфортно вътре. Отгоре на всичко, момиченцата зад тезгяха (много е модерно и търсено тъкмо да завършиш „висше“ и да заработиш в банка, което автоматично закотвя възрастовата граница на 24 г.) имат огромно самочувствие, защото работят в банка, duuuuuuh. Винаги усещам как ме гледат с чувството, че са нещо повече от мен и дори с пренебрежение. Жените по-трудно прикриват високомерието си към останалите от мъжете. Трябва ли да им кажа на свой ред, че за мен тази институция вони на умрял як в околностите на Кайлас? Или трябва да бъда лицемер на свой ред, прикривайки нежеланието ми да знам за съществуването им априори? Избирам второто, защото не съм по-различен от всеки друг, за който пиша в този текст.

Служителите в банката обичат да се вземат по-насериозно от средностатистическия човек, забравяйки за по 8 часа на ден, че са обикновени дървеници. Открил съм, че степента на жалост варира според локацията на банката. Ако тя е в центъра (какъвто е моя случай), то надувката е в пъти по-голяма. Тези хора се държат толкова тежко, сякаш лично отменят Атлас за пълен работен ден и поемат на плещите си цялото синьо-зелено кълбо. This is very amusing for me.

Понякога имам особени заигравки с човека от охраната, който явно е гледал твърде много bTV-новините, защото държи поведението му да наподобява стриктно това на американски полицай на летище. „Какво има в раницата ти?“ Отговор: Има бомба, селянин тъп. За какво друго мога да влизам в банка, ако не за да я взривя?

Разбира се на човека му се плаща за да преиграва, I get that.

Друго любимо мое място – книжарници „Хеликон“, където доскоро ме толерираха като крадец и всеки път искаха да проверяват раницата ми като излизам от техен обект. Много странно, откакто взех да работя с тях, това се промени. Интересни зависимости.

Супермаркета до нас. На касата:

Добър ден господине (+ обиграна усмивка тип McDonald’s).

Не ми пожелавай добър ден, след като всяка фибра от езика на тялото ти показва, че ненавиждаш тази работа.

Някои не се и опитват де. Но има и такива, които следват заложения си НЛП-протокол. За миг момичето ме погледна с истинския си поглед, а не със стъкления. В него едновременно видях благодарност, че съм изразил на глас това, което тя никога не може да каже в рамките на „Пикадили“ и в същото време шока от това, че някой си позволява да й говори така. Дори когато достигнеш до ядрото на някого, той все пак реагира с его-програми. Не че съм очаквал целувка де...

Примерите могат да продължат до безкрай.


Епилог:

Tова общество е fail и фалша, лицемерието и двойния стандарт са неговата рамка. Всеки интелигентен човек го знае, но всички вдигат рамене и никой не може да направи нищо по въпроса. Това означава всичко да се промени радикално. Не ни трябва не-монетарно общество. Трябва ни просто общество без лицемерие.

Няма какво да се залъгваме. Системата никога няма да проработи, защото не съществува съвършена такава без да има налице механизация, фрагментация и унифициране. А човека не може да функционира отвъд уеднаквяването. Защото е вписан в многовековна система на еднаквост. И това винаги ще бъде така.


* * *

 

Съседът явно е разпънал палатка пред вратата ми, защото издъни шибания звънец. Измислих какво да му кажа като му отворя вратата:


Чувам те как пърдиш всяка сутрин в 7:30 ч. преди да тръгнеш на работа. Познавам чревния ти тракт и неговите навици по-добре дори от собствения ти сфинктер, което сваля всички прегради между нас и издига статуса на интимността помежду ни почти в ранг „любовници“. Затова не ми казвай как музиката ми в 3 ч. ти пречи, защото аз приемам твоята „музика“ всяка сутрин в 7:30 ч. Предлагам ти незабавен reunion и гуляй в чест на естеството на човешката природа – лицемерието. Какъв е социалния ти отговор на това muthfuka?!?

… ?!? … ?!? …

That’s right! Nothing to say!

 

Затръшвам вратата и надувам с 3-на сила парчето по-долу.

Защото съм лицемер.

И приемам себе си.



Free Joomla Extensions



Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

     - загубеното изкуство на фотографията

     - механизацията на смислите
    - клюката и превземката като социални субстанции

- поп-фолк жития

- комбинат за изгаснали лица

 

 


scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 410 посетителя и 2 потребителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 496
Брой прегледи на съдържанието : 5553245



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License