Екзотични сведения за различни типове „чудовища“ Печат
Статии - Общи
Написано от Издателство Паралелна Реалност   
Събота, 12 Май 2018 04:24

 

0

Рядко публикуваме теми, които не са авторски или в превод за пръв път на български, но има неща, които считаме, че трябва да присъстват в сайта ни чисто като база данни за препратка. В случая, темата за чудовищата е екзотична и доста рядко срещана (частична информация за тях на български може да бъде открита в старата книга „Морски змейове на Греъм Макюън). Това е така по множество причини.

Първо, защото, както повечето от вас навярно знаят, морските дълбини са по-слабо изучени от космоса и е наивно да казваме „какво може или „не може да съществува там долу. Ето защо и данните са толкова малко и те спадат най-вече към графата „фолклор.

Второ, настъпването на човешката цивилизация в океаните и моретата е достатъчна заявка тези същества да се отдалечават вибрационно от вниманието и взора ни. Това само би довело до още по-голяма експлоатация на водната шир, нейното замърсяване и в крайна сметка – опитомяване. На практика – един нов Disneyland. В крайна сметка никой не би подложил дома си на заплаха единствено за да се види в интернет – включително и водните чудовища :)

Трето (частично свързано с второ), водата има изключително силно застъпен портален елемент. Това означава, че тя се явява своего рода gate през който нещо постоянно може да преминава (което и става). Много често, сведенията на хора имали срещи с подобни създания са именно мимолетно зърване на нещо просмукало се от паралелна реалност (близка или много по-различна от нашата). В повечето случаи именно това е причината тези същества да не могат да бъдат открити впоследствие при сканиране с модерни апарати (типичен пример – чудовището от Лох Нес). Което, разбира се, не означава, че „такова животно нема. Просто, както винаги, нещата са малко по-сложни...

Това, което следва, е глава-компилация от материали публикувани под обща шапка в книгата „Пратеникът на Бога (2-ра и 3-та част). Това е рядко издание, което наш познат преведе и издаде преди 3 години. Книгата по своето същество е християнска и се отнася до предсказанията на православния отрок-дете Вячеслав (живяло в Русия в края на миналия век). Публикуваме тази интересна за нас част касаеща всякакви сухоземни и водни „чудовища, което да обогати библиотеката на „Паралелна Реалност с разрешението на българския ѝ преводач – д-р Венко Вълчев за което – приятелски благодарим :)

 

  

УЧЕНИ ПРОКАРВАТ СОНДА НА ДЪЛБОЧИНА 14,4 км. И ЗАЯВЯВАТ: НИЕ ПРОБИХМЕ ОТВОР КЪМ АДА...

 

Учените, които прокараха сонда на дълбочина 14,4 км. за изучаване движението на масивните плочи под повърхността на земята, заявяват, че са открили ада. Това откриваме в почтения финландски вестник „Аменасастия“, цитиращ съветския геолог Дмитрий Аваков, който е казал, че ужасяваща твар с крила, изригващи гръмки проклятия е излетяла от сондата, като преди това били спуснати в ствола на сондата микрофони.

Като комунист, аз не вярвам в небесата или Библията, но като учен, аз вече вярвам в ада.“ – казал доктор Аваков. „Не е нужно да се казва, че ние бяхме потресени, правейки такова откритие. Но ние знаем, какво сме чули и знаем, какво сме видели. И ние сме абсолютно убедени, че сме пробили врата към ада.“ По слуховете, ужасната драма се е разразила, когато съветските геолози, пробиващи сонда в неуказано място в Западен Сибир (на дълбочина 14,4 км. засега има само една сонда СГ-3 на Колския полуостров – белпрна статията), достигнали дълбочина 14,4 км. Съгласно доктор Аваков, свредлото внезапно започнало бясно да се върти, показвайки, че ние сме достигнали голям джоб или пещера. „Температурните датчици показваха драматично увеличение на топлината, измерващо 1075,6 градуса по Целзий. Когато повдигнахме свредлото, то не можехме да повярваме на очите си. Изведнъж в облака газ се появи твар с вампирски изглед с огромни очи и нокти, и изпищя като диво животно преди да изчезне. Част от работниците и инженерите се разбягаха, а на тези от нас, които останаха, ни се удаде да научим повече. Спуснахме в сондата микрофон, предназначен да записва звуци от движенията на литосферните плочи. Но вместо движения на плочите, чухме човешки глас, в който звучеше болка. Отначало помислихме, че звукът го издава нашето собствено пробиващо оборудване, но когато го приведохме в ред и проверихме всичко това, то нашите най-лоши подозрения се потвърдиха. Виковете и воплите не бяха на един човек, а на стотици и милиони хора. За щастие, имахме включено записващо звуковете устройство и притежаваме предизвикващите ужас звуци, записани на магнетофонната лента. На този стадий прекратихме изпълнението на проекта със сондирането и запечатахме устието на сондата. Бе ясно, че бяхме попаднали на нещо, извън пределите на знанието и разбирането. Видяхме и чухме неща, които никога не сме очаквали да видим и чуем. Съветските официални длъжностни лица отказаха да коментират това съобщение, опирайки се на това, че магнетофонните ленти все още се изучават и на това, че това изучаване ще бъде завършено по-късно тази година. Можем само да се надяваме, че Съветският съюз ще съобщи всички подробности.

 

Съобщението е на вестник „Аменасастия“ в едностранична редакторска бележка, „Светът има право да знае

Стен Мюлер

Превод Д. Краюшкина, Списание „Кръгозор

 

 

МУТАНТИТЕ ПРЕВЗЕМАТ ПРОСТРАНСТВОТО

 

Какво там още има у тях...“  с досада каза шофьорът Григорий, но изведнъж рязко удари спирачките и ми викна: Гледайте... бързо! Какво е това?“ Прозорчето на кабината се засенчи от скочилия отгоре радист. С оръжие в ръката той се хвърли върху голямата дюня. По нейната повърхност се движеше нещо живо. У това същество не можеше да се видят ни крака, ни уста или очи. Повече от всичко то приличаше на част от дебел колбас с дължина около метър. Големият и дебел червей, неизвестен жител на пустинята, се извиваше върху виолетовия пясък. Тъй като не съм специалист по зоология, аз, все пак, веднага разбрах, че сме изправени пред непознато животно. Те бяха две.

 

Този фрагмент от разказа на известния палеонтолог и писател И. А. Ефремов е бил написан след експедицията в пустинята Гоби. По-нататък Ефремов разказва за това, как хората дотърчали до загадъчни същества, напомнящи червеи. Внезапно всички червеи се свили на кълбо. Цветът им от жълто-сив стана виолетово-син, а по краищата – яркосин. Неочаквано радистът рухнал ничком на пясъка и останал неподвижен. Шофьорът побягнал към радиста, лежащ на 4 м. от червеите и изведнъж странно огъвайки се, паднал на едната си страна... Червеите изчезнали някъде. Обяснение на загадъчната смърт на своите другари, за които героят разказа, получихме от водача ни, както и от всички други експерти от Монголия, и то се състоеше в това, че в безжизнените пустини обитава животно, наричано „олгой-хорхой“. То нито веднъж не е попадало в човешки ръце, отчасти защото те живеят в безводни пясъци, отчасти поради страха, който изпитват към тях монголите. Този страх е напълно обясним: животното убива от разстояние. Каква е тази тайнствена сила, която притежава олгой-хорхой, никой не знае. Може би, това е огромен по мощност електрически разряд или отрова, разпръсквана от животните.

Разказите за тайнствени същества, живеещи в безводните пустини на Централна Азия, съществуват отдавна. За тях, в частност, споменава известният руски изследовател и пътешественик Н. М. Пржевалски. През 50-те години на XX век американецът А. Нисбет се отправил да търси олгой-хорхой във вътрешна Монголия. Дълго време властите на МНР не са му давали разрешение за посещение, предполагайки, че освен зоологическите, американецът може да има и други интереси. През 1954 г., получавайки разрешение, експедицията на два Land Rover-а излязла от селото Сайншанд и изчезнала. В продължение на няколко месеца по молба на правителството на САЩ властите на МНР организирали нейното издирване. Автомобилите били забелязани в трудно достъпен район на пустинята в пълна изправност. Недалече от тях лежали телата на пет от участниците в експедицията и малко по-далече – на шестия. Телата на американците дълго пролежали на Слънце, поради което било невъзможно да се определи причината за смъртта. Някои учени, анализирайки съобщенията за олгой-хорхой, са склонни да приемат хипотезата, че то убива посредством силно действаща отрова, например, циановодородна киселина. В природата са известни същества, в частност стоножка-кивсяк, която убива своите жертви на разстояние със струя циановодородна киселина. Освен това има и по-екзотическа хипотеза: олгой-хорхой убива с помощта на неголеми кълбовидни мълнии, които се формират по времето на мощен електрически разряд. През лятото на 1988 г. вестник „Семилукски живот“ и „Ляв бряг“ съобщили за странни събития, случили се в град Луганск. На 16 май при изкопни работи в района на градския завод „Октомврийска революция“ пострадал един из работниците.Той бил откаран в болница без съзнание, със змиевидни изгаряния върху лявата ръка. Свестявайки се, пострадалият обяснил, че почувствал удар от ток, въпреки че електрически кабели в близост нямало. Два месеца по-късно загива шестгодишният Дима Г. Причината за смъртта е поражение от електрически ток от неизвестен източник. Още няколко аналогични случаи били зафиксирани през 1989 и 1990 г. Всички случаи били свързани с изкопни работи със свежа земя, доставена от друго място. Един от пострадалите разказал, че преди да изгуби съзнание, той чул странен звук, подобен на ридание на дете. Накрая на зимата, близко до отоплителното трасе при изкопаните ями на територията на частни имоти в Артьомовски район, Луганска област, било уловено странно същество, издаващо при нападение подобен звук. За щастие, човекът, изкопал ямата, бил с дебели ръкавици и не пострадал. Той хванал съществото, поставил го в полиетиленов чувал и го отнесъл да го покаже на съседа, работещ в биологическа лаборатория. Така неизвестното на науката животно се оказало в металически бокс в лабораторията зад дебело бронирано стъкло. Приличало на дебел люляков на цвят червей с дължина около 50 см. Завеждащият лабораторията кандидат на биологическите науки В. М. Куликов потвърдил, че това по-скоро е неизвестен досега мутант. Сходството му с тайнствения олгой-хорхой е несъмнено.

А ето още една история, при която също няма край.

Всичко започна с това, че в село Подосинки, намиращо се недалече от Чернобилската АЕЦ, започнали да се случват много странни неща. Хората намирали раздрани на парченца ботуши, оставени през нощта на верандата; бельото, поставено да се суши на улицата, се оказвало изрязано на тесни лентички; често сутринта хазяйките забелязвали по телата на домашните животни кървящи рани. Освен това, по много огради се появили загадъчни следи. По-точно казано, това даже не били следи, а неравни ленти, ивици, минаващи направо по оградките. Отначало никой не обърнал внимание на това. Скоро следите станали чувствително повече, а една жена забелязала в имението си мъртва котка с разкъсна рана върху едната си страна. Никой не знаел за причините на тези странни явления. Единствената версия, идваща наум у мнозина се заключавала в това, че на територията на селото са се навъдили огромни змии. С всеки ден разкъсаните вещи ставали все повече. У едни стопани, змии (както всички тогава мислели) влезли в кокошарника и удушили почти всички птици. Доколкото никой не знаел как да се бори със загадъчните същества, било прието решение да се дежури по нощите, за да се прогонят неканените гости. Договорили се с охранителя Виталий Сергеевич, дали му оръжие и мощен фенер, за да обикаля из селото и следи за реда. В тази вечер Елена Федоровна С. както обикновено си легнала да спи около единадесет вечерта. Събудила се от страшен вик и изстрели на улицата. Скачайки от постелята, Елена тихо отишла при прозореца, но в тъмнината не успяла да различи нищо. Тогава тя отворила шкафа, за всеки случай взела един чук и дошла при вратата. Много я било страх, но след няколко минути тя все пак се решила да отвори вратата и да излезе на верандата. В тази секунда се раздал вик: „Спасявай, Ленка!“, крещял охранителят, видял как жената била излязла от дома си. Той се хвърлил отчаяно към Елена. Избутвайки я, Виталий Сергеевич се втурнал в дома и паднал на пода. Жената затворила вратата и се хвърлила да му помага. Охранителят бил в невменяемо състояние. Той целият треперял, зъбите му тракали, а очите му изразявали див ужас. От дясната му ръка капела кръв. Той започнал да идва на себе си едва когато Елена Федоровна го напоила с водка и бинтовала раната на ръката му. Отначало жената решила, че Виталий Сергеевич бълнува. Той, заеквайки, говорел за някакви бели червеи с червени очи, около метър дълги, и уплашено се оглеждал встрани, ръцете му треперели. „Никога през живота си не бил виждал такива твари. Моля те да ме извиниш, Елена, но днес ми се налага да нощувам при теб. Сега през нощта аз повече нямам работа на улицата.“, заявил охранителят. Елена поставила пострадалия в кухнята, а сутринта той ѝ разказал такива неща, от които косите на главата ѝ се изправили... Започнало се с това, че охранителят чул някакво шумолене в храстите. Доближавайки се до тях, той повдигнал клонката с ръката си и насочил фенера към храстите. Там гъмжало от някакви бели твари. Те в този момент се обърнали встрани по отношение източника на светлина и застинали намясто. Пазачът почувствал, че от ужас не може да се помръдне. Такива гадости той не бил виждал никога.Това било истинска буца от преплетени помежду си огромни бели червеи, покрити със слуз. Очите на отвратителните същества светели в тъмнината с червена светлина. Реакцията им се оказала много по-бърза, отколкото човешката. Пазачът не успял да се опомни, когато един от червеите се свил като пружина, рязко скочил към него и се впил в ръката му. Виталий Сергеевич започнал да маха яростно с ръка, но в това време другите същества започнали да се обвиват около краката му. Пазачът ударил с приклада на оръжието си по гадината, която се била впила в ръката му и стрелял в безформеното кълбо под краката си. После побягнал, опитвайки се да премахне от себе си прилепилият се гигантски червей. Скоро това му се удало, гадината отлетяла нанякъде в тревата заедно с откъснато парче месо от ръката на пазача. Какво е станало по-нататък, Елена Федоровна вече знаела. Веднага след този случай охранителят заболял. Ръката му загноила и се покрила със сини петна. Температурата незабавно скочила до 40 градуса. Той често бълнувал насън. След това болната ръка силно отекла и започнали да се пукат вените. Но от раната изтичала не само кръв, а още някаква кафеникава течност.

Загадъчните събития в Подосинки предизвикали интереса на учените. До този момент специалистите възприемали необикновената информация не другояче, а като бълнуване. При положение че при тях вече не за пръв път са постъпвали съобщения от разни ъгълчета на планетата за появяващи се тук или там чудовища, които при проверка се оказвали измислица. В дадения момент учените имали поне една версия за случилото се. Тя се заключавала в това, че в Подосинки са мигрирали обикновени червеи, които в момента на взрива се намирали в района на Чернобилската АЕЦ. В резултат на въздействието на радиацията в организма им са предизвикани определени мутации. За много учени остава загадка, защо червеите са се появили именно сега. Може би, това е свързано с определени климатични изменения? Не е тайна, че светът е заплашен от глобално затопляне. На хората това все още не се отразява зле, но ето че другите организми усещат подобни изменения. Видимо, температурните изменения са ги заставили да се скрият под земята. Учудващо е също това, че червеите се появяват само през нощта. Някои изследователи предполагат, че тези същества се боят от светлина. Други считат, че те притежават определен разум и разбират, че могат лесно да бъдат забелязани при светлината на деня, а следователно и да бъдат унищожени. Чудовищата никога не се появяват сами. Нападат само в стадо, ако това може да се нарече така. Извън това, не бива да се забравя как именно те са нападнали селския пазач. Някои червеи се опитвали да се впият в ръката му, а други, в същото време са се обвивали около краката му. Това е много любопитен момент, който може да свидетелствува за наличието на разум у загадъчните същества, появили се в Подосинки.

 

Същества от типа на червеите, за които хората също нищо не знаят

 

На територията на Свердловск, Челябинска област, Ханти-Мансийски автономен окръг са се съхранили предания за реликтови животни. Манси са ги наричали „ялпын уй“, руснаците са ги наричали змии - „полоз“, а марийците „шем кишке“. Това животно било внимателно, понякога агресивно по отношение на хората, имало черти, които могат да ни се покажат на нас, представителите на съвременното общество, единствено като изява на болно въображение. Впрочем животното е съществувало. А може би, съществува и до ден днешен? При изследователя-манси Валерия Чернецова има описание на подобни змии, които е направила в тридесетте години на XX век. Ловците наричат това животно „ялпин уй“ („свещен звяр“) и тя ни напомня, че по тяхно мнение е гущер. Дължината е до 16 м., дебелината е като човешка ръка, с червено-кафеникав цвят със зигзагообразни рисунки. Живее във водата и близо до нея, спи не на земята, а само на дърво. След нощувката му върху дървото остават следи от люспи. Да се чуе този змей може през пролетта. Звуците, издавани от животното, приличат на крясък на патица или на плисък на вода. Живее на Оби, по върховете на Сосви, в района на Русуя и Нилтанг-пауля. Подобни рептилии е имало по това време толкова много, че загиналите змии са били съхранявали от ловците в Нилтанг-пауле в бъчви. Още повече, че манси считали, че ялпин уй не умира, а се превръща в камък амонит. Според съобщенията на другите изследователи през осемдесетте години на миналия век, в езерото Тур-ват живее същество дълго 6 м. В ясните, слънчеви дни то изплува на повърхността на езерото и тогава „блести като сребро“. Тур-ват е свещено езеро за местните манси, а до езерото има молитвена планина Ялпин нер. През юни там вогулите обикновено провеждат своите езически богослужения. Измолвали свещеното животно да пази земите им. През 1886 г. търговецът Иван Шешин от село Никито-Ивделско (сега град Ивдел) в своите записки „За номадското племе вогул на север от Верхотурския район“ е написал: „По реките при тях (манси) има такива свещени места, през които те никога не плуват с лодки, дори не измерват дълбочината на дъното, а обхождат тези места откъм брега, придърпвайки лодките със себе си.“ Но затова ли манси не са измервали колко е дълбоко дъното, опасявайки се от грозното ялпын уя, а плаването в местата на неговото обитаване било съпроводено с човешка гибел?

Какво съобщават архивите?

В архивите на Свердловска област авторът е попаднал на интересни местни документи. Един от тях – доклад на К. Ошурков от любителите на естествознанието от Уралското общество (УОЛЕ) от 19 февруари 1927 г., си струва да бъдат приведени някои изложения.

 

Още в моето детство, в Екатеринбургската гимназия ние, малките гимназисти, винаги с внимание слушахме разказите за миналото и настоящето на Урал на нашия уважаван учител Онисим Егорович Клер (председател на УОЛЕ), разказващ също така за съществуването в уралските гори на огромни змии, които местното население нарича „полози“ и в наличието на които той, Клер, не се съмняваше, тъй като съвместно с известния зоолог Сабанеев (Сабанеев Л.П., изследовател на животинския свят на Средния Урал) е получил за това потвърждаващи данни. През 60-те или 70-те години някой си Л. А. Лебединский (минен инженер), пътувайки на карета, някъде в Северен Урал видял пресичаща пътеката огромна змия. Конете на каретата се спрели и започнали да отстъпват назад. Лебединский се върнал в съседното вогулско село и помолил вогулите съвместно с него да започнат да преследват змиите. Вогулите отказали: изглежда те смятали змията за свещена. След дълги разпитвания на Лебединский все пак му се удало да изясни местоположението на змията, и той я убил, изпращайки ѝ един изстрел сачми в главата. Екземплярът се оказал до 16 м. дължина и дебелина около 17,8 см. Кожата на тази змия може би Лебединский е изпратил в Англия.

 

Приблизително през 90-те години на Клер е било съобщено, че в югоизточния район на Екатеринбургския район се появила огромна змия. Клер отишъл на адреса и се оказало, че змията била видяна от две жени. При това една от тях, бидейки бременна, по време на бягството в гората се препънала в един клон и скоро умряла от последвалия аборт. В района на местонахождението на змиите дошли ловци от града. Змията не открили и се отправили обратно, разполагайки се на стан около село Бобровка в 28 км. от града. И ето, по време на мирните ловни разговори и закуската се раздало свистящо съскане и ловците видели приповдигнатата над боровите иглички в края на горската поляна бяла глава на змията, която, изглежда сама решила да се запознае с ловците. Злите езици разказват, че от внезапната поява на уралската боа един от ловците се скрил от страх под талигата, другият, като се има предвид, че змиите не обичат конска пот, си поставил на шията конските юзди, а третият макар и да останал на мястото си, но настроението му било сериозно опорочено от случилото се край тях. Змията изчезнала от стана, оставяйки след себе си характерните за голяма змия следи от смачкана трева и листенца от коремни люспи. Аз нееднократно слушах от местните селяни за следи, оставени от преминали големи змии. Такава следа видял върху росата на обработваемата земя рано сутринта земеделецът от село Боярки Матвей Боярски. Следите зигзагообразно се спускали от нивата към река Пишма. От всяко уралско селце може да се получат някакви сведения за „змии“.

Съществува мнение, че срещата със змия е опасна за човека.

Змията, както и шем-кишке, стремително се хвърля срещу човека и удря, както се говори, „с хобота си“, очевидно, с опашката. Младият телеграфист от пощенската станции Бичков ми разказа чута от него история за гибелта на работник, предизвикана от змия. „Работата била следната: двама заводски работници дошли по натоварения път при своите ливади, намиращи се в отдалечени места в планината Урал. Единият останал да разпряга конете, другият се отправил за нещо в планината, в гората. Изведнъж се чул отчаян вик, и останалият селянин видял бягащия от планината другар, след когото бързо се движела завита на кълбо змия, бързо догонваща бягащия, който паднал. Огромната змия, бързо пропълзяла далече в гората. Падналият работник умрял или от удара на опашката на змията, или просто от сърдечен удар.“ Впрочем, от змията, по думите на местните жители, е възможно да се спасиш, променяйки посоката при бягане.

Селяните от Мартяново, бившия Кунгурски окръг на две мили от селото, недалече от пътеката, в продължение на няколко години виждали неголяма „змия“ живееща в една яма, която никого не закачала. Селяните затрупали ямата с храсти и я запалили. Повече никой не видял „змията“. Сред уралците съществува поверие, че трябва да се пазим да убиваме змии, защото друга змия ще намери и умъртви убиеца! Интересен случай на наблюдение на змия ми съобщи вече упоменатия телеграфист Бичков. Неговият чичо веднъж случайно видял, как „змия“ поглъща яребица. По неговите думи, яребицата сама полетяла към лежащата с повдигната глава змия. Това е случай на хипноза върху птица, което е характерно за змиите. Може би е близо денят, когато в разпореждане на специалистите ще бъде предоставен за изучаване все още оспорвания coluber trabalis (в превод от с лат. „огромна, подобна на дървесен ствол змия“), както е нарекъл уралската боа посетилия тези места знаменит учен Палас. В едно уралско степно село Паласом е била намерена висяща в избата на селянина кожа на огромен екземпляр на змия. Собственикът на кожата, не се е съгласил да продаде кожата на Палас, въпреки молбата му. Ошурков така също пише за това, че през 1925 г. работниците от Нижнеисетския завод се опитали да заловят с мрежи голяма змия със златист цвят, с голямо петно на челото. Змията прескочила през мрежата и избягала. Не по-малко интересно е писмото на помощник-лесничея от Каслинското лесничейство Н.Ф. Кузнецов от 12 април 1927 г.:

Работникът от Каслинския завод Павел Иванович Свиридов, 60 годишен, занимавайки се в Каслинската си вила с търсене на полезни изкопаеми, в края на август месец 1926 г. в мочурището на Булдимското блато в ясен, слънчев ден забелязва змия с необикновени размери, която била разположена върху каменистия хълм. Виждайки за първи път в своя живот змия с такива размери, както разказва Свиридов, той изпаднал в ужас и побързал по-скоро да напусне това място. Големината на тази змия, както той казва, на дължина била 4 м. и по дебелина около главата била 13,3 см. Не се удало на Свиридов да определи точно на цвят каква била, сива или черна. През пролетта на 1924 г., бидейки с група работници около 54 човека, погасявахме горски пожар в района на езерото Сунгул в Каслинския район. След ликвидацията на указания пожар ние отидохме на брега на Сунгул с цел след работа да се измием и видяхме следната картина: по средата на езерото плуваше някакво животно, а над повърхността на водата се виждаше само неговата глава. При движението си образуваше бурни вълни. Всички работници дойдоха до заключението, че плуващото животно не е нещо друго, а голяма змия.

По-нататък, авторът на писмото съобщава, че намиращите се в езерото рибари, съзирайки движещото се в езерото животно, побързали да доплават до брега.

 

Етнографите пишат

 

В статията си „Великата змия“ Борис Казаков пише за това, че през 1889 г. търговецът Ушаков разказал в очерк за светло-сива змия с жълти петна върху корема и странично, която не веднъж виждали, в това число и плуваща по река Исет на 5 км. от село Бобровско, със зайци в устата, което свидетелствувало за силата на това животно. Дължината и е била до 6,5 метра. Има записка за това, че в 1869 г. в Тверска област земевладелецът Кишенски убил змия, чиято дължина съставлявала 177 см. Гърбът и бил сив, а коремът жълто-бял. Ширината на тялото на змията – три пръста. Това не е единственото свидетелство за съществуването в европейската част на Русия на едри влечуги. По данни на К.Г. Колясникова, в началото на XX век в горите на близкото село Селивановщина, Даровски район, Кировска област, са се развъдили необичайни змии, децата на които се укривали по дърветата. Нейната баба си спомня за това, че в гората по време на дъжд берачите на гъби рискували да получат върху главата си паднало от клонката змийче. Може да се предположи, че биха могли да са водни змии, които, както е известно, умеят да се катерят по дърветата. Но, по мнението на очевидци, тези създания са се отличавали с огромни размери в сравнение с обикновените змии.

Иска ми се да отбележа, че до пристигането на славяните през IX век на територията на съвременна Кировщина, тези земи са били заселявани от марийци, фолклорът на които, както беше посочено по-горе, съхранява спомените за змиите „шем кишке“.По информация, приведена от Б. Казаков, в края на 50-те години на XX век на езерото Аргази (Челябинска област) обитавала черна змия с дължина около 50 м. (!), а в едно от торфените блата на Илменския резерват, разположен в същата област, през 1940 г. видели огромна змия. През лятото на 1961 г. недалече от езеро Голямо Миассово жителка на село Уразбаево видяла змия, която имала „голяма като на сом глава“.Туловището било тлъсто, сиво, три метрово.

Някои ще сметнат всичко това за забавно, други – за древни и старомодни предания. Може и така да е. Но все пак има данни, че през лятото на 2001 г. в околностите на Тавди са видели огромна, черна змия с необикновени петна по тялото. Какво е това – страх пред обикновена пепелянка? Фантазии на местните жители? Нови загадки?

 

 

ГЕОГРАФИЯ НА ЕЗЕРНИТЕ ЧУДОВИЩА

 

Местата на обитаване на тези, както е прието да се наричат „реликтови езерни животни“, наистина обхващат цялото земно кълбо. Даже ученик веднага ще назове най-известното сред тези животни –чудовището с нежно име „Неси“ в езерото Лох Нес (Шотландия, Великобритания) – най-известното в света пристанище на чудовища. Но то не е единствено. Шотландия се слави със своите чудовища, често описвани като гущероподобни, намиращи се и в други езера: Куойч, Лемонд, Лохс Локи, Морар, Шил. В Ирландия това са езерата: Брей, Брен, Глендлок, Даб, Кливо, Лок Ри, Локс Макс, Мак, Накора, Ниф. В шведското езеро Стурше, съгласно многобройни показания на очевидци, обитава огромно чудовище. Най-напред за него широко заговорили в началото на XX век, когато голямото неизвестно животно започнало да излиза на брега и да преследва хора. На север от Колския полуостров в низините на река Териберки, съгласно поверията на местните жители и разказите на някои очевидци, живее странно чудовище. Освен случите в Северозападна Европа не остава на заден план и Азия. Освен споменатите вече руски езера Лабинкир, Ворота, съществуват още и множество други „драконови“ водоеми: Драконовото езеро в Таджикистан (Югоизточен Памир), езерото Кок Кол (Джамбулска област, Казахстан), Ван (Турция), Тян-чи (Чанбай-шан, Китай)... В Америките „езерните легенди“ основно живеят на север в Северна и на юг в Южна: езерото Белое (Чили), множеството езера в Канада: Бейс, Вудс, Коуичаи, Манитоба и Винипегосис, Оканаган, Поенигеймук, Сашуеп, Систер. САЩ също разполага с немалко свои реликти, обитаващи езерата Илиамна, Пейет, Уотерон, Флетхед. В Африка и Австралия сведенията за чудовища са значително по-малко. Причината за това е трудната достъпност на реликтовите езера. Но въпреки това обширно географско разпространение на реликтови чудовища, отговор на въпроса, що за необикновени животни обитават (или се появяват?) в много водоеми на Земята – още няма...

 

Змии от морските дълбини

 

По сведенията на Питъра Ерта, криптозоолог от Германия, за последните 10 години са получени повече от 800 съобщения за наблюдения в Атлантическия и Тихия океан на загадъчни змиеподобни същества. Загадъчно същество неведнъж са виждали край бреговете на Сан Франциско. През 1993 г. двама братя-близнаци Робърт и Уилям Кларк се отправили на уикенд край брега на океана. Разполагайки се на висока скала, те са можели да наблюдават всичко, което става на сушата и морето. На плажа нямало много хора и братята наблюдавали играта на няколко морски лъва, които весело се забавлявали недалече от брега. Изведнъж неочаквано те забелязали огромно змиеподобно същество, което бързо се приближавало към животните. Братята Кларк съумели да забележат, че „змията“ се движела зигзагообразно, а на тялото си нямала плавници. По сведенията на очевидците, странното чудовище било приблизително 20-25 м. в дължина и около 2 м. дебелина. Приближавайки се към лъвовете, съществото изскочило от водата и се хвърлило към тях. На младите хора се сторило, че „змията“ изцяло погълнала един от морските лъвове и се скрила в дълбочините.

 

През 1995 г. работещият на плажа Стинсон (Сан Франциско, САЩ), наблюдавайки с бинокъл морето, съвсем неочаквано забелязал отдолу под водата непонятен дълъг предмет, който твърде бързо се приближавал към брега. Скоро станало ясно, че това е живо същество, приличащо на огромна змия. Дължината ѝ е била около 30 м., а дебелината, по потвърждение на очевидеца, примерно 1,5 м. Загадъчното чудовище, извивайки се и от време на време, показвайки се над водата, се приближило към плажа. Почти до самия бряг морската твар се обърнала и отправила обратно към дълбините на океана. След няколко месеца властите в Сан Франциско получили ново съобщение от няколко офицера на неголям патрулен катер, които в прибрежните води забелязали странно същество. „Отначало помислили, че това е скелета на потънал кораб или нещо подобно...“, спомня си Джозеф Хатарс, капитан на катера. „Но когато им се удало да разгледат по-добре във водата непознатия предмет, станало ясно, че е живо същество.“ По думите на Хатарс, загадъчното същество достигало приблизително 30 м. в дължина и напомняло дракон или змия. „Змията“ плувала заедно с кораба, леко изоставайки зад него. Когато на катера неочаквано светнала сигналната лампа, съществото подало глава от водата и разтворило своите чудовищни челюсти. Моряците решили, че светлината от прибора е привлякла странната твар и побързали да я изключат. „Змията“ се гмурнала обратно във водата и се скрила в дълбочината.

 

И отново в наше време, макар и миналия век.

През 1983 г. на западното крайбрежие на Африка някой си Овен Бурнхам забелязал недалече от град Г. мъртво същество, напомнящо змия, но било с огромни размери– дължина 17,5 метра, а дебелината около метър. Трупът вече бил силно разложен, така че не оставало надежда за неговото съхранение. Но Бурнхам направил няколко фотографии на гигантската змия. Учените, които изучили снимката, предположили, че на нея е запечатан смятаният за измрял вече, но живял на планетата преди около 60 млн. години плезиозавър. Даже ако отхвърлим възможните преувеличения, не бива да се отхвърля този факт, че в дълбините на безкрайните океани е възможно да обитават доисторически животни, за които съвременната наука засега няма никаква представа.

 

 

Автор: Николай Непомнящий

Название: „100-те велики загадки на природата“, серия: „100-те велики“, жанр: Енциклопедии

Издателство:Вече

Година на издаване: 2006

ISBN: 5-9433-1124-9

 

 

ДИНОЗАВРИТЕ НЕ СА ИЗМРЕЛИ

 

Славочка (споменатото дете-отрок от интротобел. ИздателствоПаралелна Реалност“) каза, че динозаврите не са измрели и никаква катастрофа на Земята не е имало, от която уж са „загинали“ (както погрешно утвърждават множество учени). Просто е имало такъв момент, когато „по волята на Бога земята се е разтворила и те са си отишли“. Славочка каза: „Така е било угодно на Бога. По волята на Бога земята се е разтворила, и те отишли дълбоко под земята, където сега те живеят.“ По думите на отрока, те имат там свой свят – по някакъв начин там се пречупват слънчеви лъчи и им е светло. Аз помня, попитах Слава: „А откъде светлина под Земята?“ Той започна да ми обяснява, но аз просто не разбрах това. Разбрах само, че по някакъв начин нашите слънчеви лъчи се пречупват и попадат там. Светлината там се отразява не от земното ядро, както някои предполагат, а от нашето светило – от Слънцето. Подземният свят се осветява именно от слънчевите лъчи, които се пречупват и проникват там и е светло. Славочка много ми разказваше за този подземен свят, където сега живеят динозаврите. Просто аз много от нещата забравих. Но помня, че той говореше за това, че там, под земята, също има свой живот, и там живеят не само динозаври. Според думите на отрока, под земята въобще какво ли само не живее. И Славочка ми разказваше за подземните обитатели, просто много от това не помня. Но по нещо аз мога да разкажа.

Така, например, Славочка каза, че под земята живеят твърде много малки човечета, от тези, които по брега на Волга ловят риба. Просто на Волга тези злобни човечета още може някак си зрително да се издебнат, в преобладаващото си количество те, по думите на отрока, обитават под земята. Славочка каза, че „под земята те са твърде-твърде много“, но хората за тях нищо не знаят и да се видят може само случайно и само по бреговете на Волга, в нощно време. Под земята, по думите на отрока, също има свой живот, за който хората даже не подозират. Там съществува много такова, за което хората въобще не се досещат! Славочка ми разказваше, че в подземния свят е хубаво: там е светло, има много чисти реки и езера – водата е много, много чиста. Там расте трева, която не може да се сравнява с нашата – тя е зелена и много мека. И там спокойно пасат тези динозаври – те сега набират сила. По своите размери те са много големи и много силни. Там се размножават и живеят спокойно. Славочка каза, че никак не им е лошо. Каза, че от време на време те излизат на повърхността, но излизат скрито от човека и след това обратно си отиват, и, предимно живеят дълбоко под земята и там сега те са твърде много. Славочка каза, че при затопляне на климата, когато стане много топло и започне да се разпуква земята – през образуващите се пропадания и пукнатини в земната кора тези динозаври отново ще излязат на повърхността. В някои места под земята – по думите на отрока – струпването на динозаври ще бъде толкова голямо, че ще се получи нещо като „тапа“. Славочка каза, че „ще откъсне земетресението част от земята и те през този отвор ще дойдат на повърхността“. Слава каза, че в огромни кухини под земята се намират твърде много яйца на динозаври и тези яйца са много големи. По причина на подземните ядрени взривове – и яйцата на динозаврите, и самите динозаври са достигнали много големи размери. По думите на отрока – на повърхността на земята ще излязат истински динозаври, само че те ще бъдат значително по-големи и по-умни от своите древни сродници. Славочка каза, че:„по ум ще бъдат – много по умни от най-умното куче на земята“. Слава каза, че появата на динозаврите, и то в такива огромни размери, ще бъде напълно неочаквана за съвременните хора, които вярват, че те са измрели преди милиони години. Динозаврите ще излязат неочаквано и ще бъдат най-различни – и тревопасни и месоядни. За летящите динозаври Слава нищо не каза, възможно е, защото не съм попитала за това. Славочка беше поразен от огромните размери на някои динозаври – тези животни ще бъдат някъде до 25 м. Съхранили са се странички от дневника му, където се е опитвал да нарисува тези динозаври и вътрешните им органи, заедно с техните нервни окончания. Слава каза: „Мамичко, хората трябва да познават устройството на тези динозаври, за да могат някак да се борят с тях, защото хората ще воюват с тях. При тези динозаври не е само една кръвоносната система, имат не само едно сърце и отгоре са покрити с много дебела кожа, и затова е практически невъзможно да се убият такива животни с нашите земни оръжия.“ Славочка каза, че „танкът за такова животно е като играчка“. Слава каза, че:„първият динозавър на планетата ще се появи в Русия – на брега на Волга“. И той ни разказа, как това ще стане. Ние, разбира се, не възприехме тогава разказа му насериозно и дружно се смяхме... Той ни разказа, как децата и по-големите ученици ще си почиват и пекат на брега на Волга. Това ще е недалеч от града и наблизо ще има голям мост през Волга. Тийнейджърите отначало ще се пекат, а след това ще идат да плуват. Едно момче ще поиска да се похвали пред момичетата и ще отплува много далече от брега. Когато той иде така далече в плуването си, ще се умори и ще му мине мисъл: добре ще е да постоя на нещо твърдо, за да си отдъхна. Изведнъж той ще усети със своята петичка нещо твърдо. Нищо неподозирайки, момчето ще помисли, че това е скала или някакво надигане на сушата във водата. Той ще се изкачи с краката си на тази „твърд“ и весело ще замаха с ръце към своите приятели. Това, „твърдото“, изведнъж ще започне да се надига и за свой ужас това момче ще види, че той стои... върху муцуната на динозавър! Славочка, разказвайки това, се смееше като камбанка, и ние, гледайки към него, също се смеехме. Славочка каза, че: „когато това момче види, че стои върху муцуната на динозавъра – от ужас няма да плува, а... ще бяга по водата!“ Аз го попитах: „Славочка, нима динозавърът ще го изяде?“ Той каза: „Не, мамичко – няма да го изяде. Момчето ще избяга.“ Ето така ще се появи първият динозавър.

Славочка каза, че динозаврите едновременно ще се появят по цялата планета – някъде ще бъдат много, а някъде почти няма да ги има. Той каза, че предимно те ще се появят и ще обитават недалече от големите водоеми. Далече от водоемите те няма да ходят. Славочка каза, че динозаврите ще сторят твърде много беди, особено по бреговете на Волга. Много динозаври ще ядат хора и покрай бреговете на Волга – по думите на отрока – ни едно село няма да остане незасегнато от тези динозаври. Славочка каза, че тези динозаври „всичко ще изплюскат“ и селата по бреговете на Волга ще опустеят. Там всичко ще бъде погубено. Оцелелите хора просто ще се крият и ще се спасяват с бягство. Но далеч от големите водоеми динозаврите все пак няма да се отдалечават и затова в централна Русия и на Урал почти няма да ги има. А Поволжието ще пострада от тях твърде силно. Славочка каза, че много от тези динозаври ще могат умело да се маскират (като например, в разказите за „снежния човек“ – дали затова, че той много добре се крие, или пък притежава хипнотично въздействие, е трудно да бъде открит...има ли го, няма ли го...). А хората днес са загубили чувството за реалност, те нищо не виждат и не чувстват, и затова е лесно да се превърнат в жертва на такива необикновени, огромни и умни животни. Славочка каза, че те ще бъдат огромни, а ще се прокрадват безшумно. Той даже приведе такъв пример: „ето, седи си човек на пънче в гората, а динозавърът се е затаил наблизо. Човекът чувства някакво присъствие, а не разбира какво става. А динозавърът в същото време безшумно протяга дългата си шия и... снема този нещастник от пънчето.“ Славочка каза, че хората само ще усещат някои видове динозаври, но няма да ги виждат. Те ще бъдат не в пълния смисъл на думата животни, каквито сме свикнали да виждаме. Хората ще са напълно неподготвени за появата на тези същества. Затова, по думите на отрока – динозаврите никъде не са изчезнали – те просто са станали повече и по-умни, и скоро ще се „качат върху нашите глави“.

 

1

 

Славочка каза, че динозаврите ще излязат „за малко време“, в течение на което те все пак ще успеят да сторят много беди. После те отново щели да се скрият под земята и повече никога няма да излязат върху земната повърхност. Аз вече разказвах за това, че ние живеем в радиоактивната зона на Урал. Тук се случват много необясними неща. Всички помнят тъмната история с откриването на уродливото джудже с необясним произход, близо до град Киштим. Необяснимо е и страшно да се слуша за това. Тук има твърде много „бездънни“ и подземни, съединени помежду си езера. Много езера тук имат двойно дъно. Едно от тези загадъчни езера е езерото Тургояк. Това е много чисто, дълбоко и много студено езеро. За „странностите“ на това езеро разказват много хора и от разказите им се придобива усещането, че нещо там не е както трябва. Даже когато посетих Троицо-Сергиевата Лавра ме попитаха за това езеро: „Валентина Афанасиевна, какво беше у вас усещането, когато дойдохте на това езеро? Вие в него някога къпали ли сте се?“ Аз казах че не съм, защото, първо – то е много студено и второ – когато пристъпиш към него, изпитваш чувство на някакъв ужас. Ужасно е да се намираш там. Те ми казаха: „Ето точно това искахме да чуем от вас.

Едно момче (той сега е послушник в Троицо-Сергиевата Лавра) ми разказа за страшната уплаха, която той преживял веднъж, къпейки се в това езеро. Той е израснал до това езеро Тургояк. Там е минало детството му и той постоянно се къпел на това място. Веднъж, когато бил на 12 години отишъл да се изкъпе на Тургояк и заплувал много навътре. А водата в това езеро е много чиста и толкова прозрачна, че на голяма дълбочина се вижда всяко едно камъче. И той видял, че направо под краката му... се протяга дълга шия на някакво огромно животно. Шията била издължена – видимо това животно си почивало. И той разказал, че от ужас не заплувал, а „почти побягнал по водата“ – така бързо гребял с ръцете си и краката си към брега. Този случай с езерото той запомнил за цял живот.

Още един разказ за това езеро аз чух от съученичката на моя син Константин. На брега на езерото Тургояк е разположен санаториум и тя по едно време работила там като медицинска сестра. Тя разказа, че много често, през дългите зимни нощи, когато се намирала на дежурство ѝ се е налагало да чува, как на това езеро под леда някой крещи... Звукът бил такъв, като метално стържене. И всичко това идвало от езерото, изпод леда... Това предизвиквало чувство на ужас. И затова, тя се уволнила оттам. Ето такива неща стават тук, на езерата.

Аз вече разказвах в първата част на книгата за това, че тук, недалече, под Киштим, наскоро откриха уродливото джудже „альошенка“. Най-печалното тук беше, че тази история не приключи. Оказва се, че такива „альошенки“ се появяват все повече и повече и хората не знаят как да си обяснят всичко това. Наскоро при Славочка дойдоха поклонници от Киштим. Когато ги попитах за „альошенка“ и за тази жена, която го е приютила, то те се усмихнаха и казаха: „Валентина Афанасиевна, тези альошенки“ у нас са много. Когато морковите вече узряват и трябва да се изваждат от земята – то те крадат тези моркови от градините. А ние се боим късно вечерта да излезем в градината, защото тези човечета притежават силна хипноза.“ Според техните разкази тези малки човечета, белички, притежават силна хипноза и изглеждат също така, както този „альошенка“ – едно към едно, наричат ги още „гномчета“ (или джуджета – бел. ИздателствоПаралелна Реалност“). Оказа се, че те са много в покрайнините на Киштим. Единственото, което аз не знаех е, че те се хранят с моркови.

 

 

ИЗМРЕЛИТЕ ЖИВОТНИ СЪЩЕСТВУВАТ?

 

През 1960-та и 1970-та година в изследователската програма за изучаване на необикновени форми на живот, съществуващи в дълбините на океана, особено тези, които съществуват около вентилационните отвори на дъното на океана, бил използуван малък американски дълбоководен апарат „Елвин“. Пилотите на този многоцелеви апарат отдавна са свикнали със странните същества и неочаквани появи, понеже всяко гмуркане се провеждало на границата на знанията и технологиите. Но даже те не били застраховани от силни изненади. По време на едно гмуркане на дълбочина хиляди метри постоянният пилот Маккемис, както винаги, наблюдавал от своя илюминатор, когато, пред него напълно внезапно и стремително преминало огромно дълбоководно същество и бързо изчезнало в непрогледната тъмнина. Въпреки своя опит, Маккемис бил потресен и втрещен. Той съобщил, че е видял:„чудовище или нещо... считано най-малко 12 или 15 м.“ Какво е било –така и остава загадка.

Учените на борда на още един дълбоководен апарат – „Deepstar-4000“ – видели подобно чудовище в края на 1960 г. Те се намирали на дълбочина 1200 м. и се занимавали с поставянето на прибори на дъното на морското корито в района на Сан Диего, когато забелязали, че директно към тях плава гигантска риба, около 12 м. в дължина от неизвестен вид. „Очите ѝ бяха огромни като чинии за супа“, съобщил пилотът.

Трябва да се признае, че в моретата се намират различни чудовища. И невинаги е нужно да се измислят неизвестни видове, за да се обясни тяхното съществуване. Широко битува убеждението, че в условия на растящо техническо оборудване на риболовни и военни съдове, а така също при наличието на специални кораби, занимаващи се с научни изследвания на морето, не би могло да остане незабелязано никакво неизвестно животно, даже с неголям размер. Това не е нищо повече от човешка самоувереност, вярваща във величието на техниката. Неизвестни едри морски същества в действителност са били намирани...

 

Преживели изкопаеми от миналото

 

Много е вероятно същества, отдавна смятани за измрели, за които е известно само по вкаменелите им останки, намерени в планинските скали, да живеят до ден днешен в дълбините на океана. Във времето на необясними катастрофи, унищожили голяма част от сухоземния живот, многобройни форми на живот в морето може да са останали живи. Причината е в средата, която остава удивително стабилна, особено в дълбоките слоеве. Несъмнено, възможно е, огромни древни същества да са останали живи и неизвестни за науката – ако не и на тези, които в течение на хиляди години са били изхранвани от морето. Удивително ли е, че рибарите разказват за същества, които до ден днешен не са признати от науката? Фактът, че такива животни съществуват – едва ли предизвиква съмнение. Имайки достатъчно внушителни свидетелства, заслужаващи доверие разкази на очевидци и в добавка фотографии, е лесно да се допусне, че в северозападните райони на Тихия океан обитава един или няколко вида от много странно животно. Тези свидетелства също добавят доверие към многобройните съобщения на очевидци, относно другите неизвестни водни животни, обитаващи в океаните или езерата. Най-знаменитото от тях, е без съмнение, лох неското „чудовище“, но то не е единствено.

В течение на много години постъпват съобщения за едри същества от различни места – и не само в шотландските езера. В езерото Науел Уапи в аржентинските Анди е забелязано приличащо на плезиозавър същество Науелито. През 1964 г. руски учен е видял в езерото Хайър (Сибир) огромно дълго същество с дълъг плавник, вървящ по дължината на неговия гръбнак; още едно същество с дълга шия е било забелязано, по съобщения в Сибир, в езерото Лабинкир, и, както и в случая с Кадди, очевидците потвърждават, че то лови с устата си ниско летящи птици. За възможното съществуването на родствено животно, съобщават в шведското езерo Стуршен, още през 1635 г. Това езеро лежи в средината на страната, в покрайнината на планина и е най-дълбокото езеро в Швеция. Описват, че съществото е дълго 3 м., има два чифта големи плавници, дълга тънка шия и малка глава. Големите плавници, намиращи се на, според съобщенията, върху главата или шията, са, вероятно, гръбначни гребени, сродни на тези, които са видени у съществото от езерото Хайър. Съществото се превърна един вид в туристическа примамка за разполагащият се наблизо град Естерсунд.

Япония има свое собствено чудовище – Иссие, обитаващо езерото Икеда. Него никога не са виждали отблизко, но, по описание на очевидци, то било едро, възможно, до 20 м. и малко повече на дължина, съдейки по неговите гърбици, които се виждали ясно в момента, когато то бързо се движело по езерото. В Нова Гвинея, на остров Нова Британия имат своя забележителност – Мигауа. През януари 1994 г. от групата японски телевизионери успели да я заснемат на видео с разстояние почти три четвърти миля (морската миля съставлява 1853 м.). На лентата се виждало и същество около 10 м. в дължина, плаващо с помощта на вълнообразни движения.

Северна Америка също разполага с няколко необикновени същества, несмятайки Кадди. Според много древно предание, в езерото Оканаган в Канада се намира същество наричано Огопого, приличащо на змия и по твърденията на очевидци, стигащо до 15 м. на дължина. До ден днешен са били фиксирани 200 съобщения на очевидци. Множество съобщения са свързани с езерото Шамплейн, което се намира на канадската граница. Там, по свидетелства на очевидци живее Шамп – чудовище до 8 м. в дължина, с конска глава, дълга шия и гребени. Съобщенията идват отдалече, още във времената на индианците. През лятото на 1609 г. Самюел де Шамплейн лично видял чудовище. Това е първият европеец, посетил този район, на чието име е назовано езерото. Шамплейн също така съобщава за това, че видял още едно странно същество – риба, дълга 1,5 м., с малка глава, дълга муцуна и два реда остри зъби. Това е бил, вероятно Lepisosteus osseus: той се отнася към разновидността пластинчато-панцирни риби с мощни ганоидни люспи, които в болшинството са измрели много милиони години назад. Отделни екземпляри са се съхранили само в Северна Америка. Ако там до ден днешен обитава един такъв доисторически дълго живеещ индивид, трябва ли да се учудваме, ако бъде забелязан и още един?

 

Живите динозаври

 

През 19 февруари 1980 г. професор Рой Маккел от Чикагския университет, биолог, отдавна изпитващ страст към криптозоология, си пробивал път към практически неизследваното Ликвалско блато, в джунглата на север от африканската република Конго. Удушливите блатни изпарения, облаците от безжалостни насекоми и влажността, която стигала до 100%, го принуждавали да си зададе въпроса: за какво той е заменил уютното съществуване между стените в университета с тази толкова непоносима местност? Компания му правил зоологът Джеймс Пауел, чийто предишен опит на пребиваване в африканските джунгли изглежда не напълно го е подготвил към очакваните неприятности. И у двамата съществувала увереност, че някъде в този опасен район обитават едри неизвестни зверове, които – не е изключено – могат да се окажат доживели до днес динозаври. Климатът в тази местност бил много горещ и влажен. Тука било пълно с отровни змии – влечуги, мамби, кобри – а така също агресивни мравки, войнствени крокодили, скорпиони, тарантули и маларийни комари. Сушата е била примесена с участъци от зловонна течна кал, през които се налагало да се преминава с голямо усилие, при това всяка направена крачка избутвала на повърхността зловонен газ. Местността изобилства с болести от всякакъв вид. Даже местните жители, адаптирани, доколкото това е възможно за човека, към местните условия, непрестанно страдат от чревни паразити, кожни заболявания и малария. А затова и не трябва да изглежда като нещо напълно неочаквано, че именно тук, в тези обширни заблатени джунгли, местните ловци от време на време съобщават за видяно от тях гигантско зловещо чудовище, което, по описанието, изглежда като огромна змия. Науката, може би, няма да признае това, но местното население вярва в него без всякакво съмнение. Местните жители го наричат „мокеле-мбембе“ и се въздържат да отиват там, където се намира това същество.

 

Местни предания

 

Започнало се с това, че в края на 1970-та година Джеймс Пауел се обърнал към професор Рой Маккел, четящ лекции по криптозоология в Тексаския университет, с любопитна история. през 1976 г. Пауел бил в Габон, където изучавал алигаторите. По време на своето пребиваване там той се сприятелил с местните жители, които, знаейки за неговите интереси към подобни животни, му разказали за тайнствени същества, които се наричали „нямала“. По техните думи, това било много опасно чудовище с дълга шия, с което в никакъв случай не бива да се среща човек. Маккел и Пауел съпоставили разполагащата у тях информация и започнали да планират експедиция в Централна Африка, с цел да намерят това неизвестно чудовище. Двамата смятали за вероятно предположението, че това би могъл да бъде реликтов динозавър. Най-напред, Пауел решил да се върне в Габон за провеждането на предварително двудневно разследване. Той пристигнал на място в края на януари 1979 г. Сведенията, които му било съдено да разучи, се оказали важни. Благодарение на своите контакти Пауел се запознал с местния шаман, човек с превъзходен ум и огромни знания относно този район. Пауел съобщил: „Първоначално аз му показах картинки с изображения на африкански животни, които обитават в джунглите на Габон леопарди, горили, слонове, хипопотами, крокодили и т.н. и го помолих да ги назове, което той безпогрешно направи. След това аз му показах картинка с изображение на мечка, която не се среща в Габон. Той не успя да я назове. „Такова животно няма тук“ каза той. След това му показах картинка с изображение на диплодок (тревопасен динозавър с дълга шия и опашка) и го попитах, познава ли такова животно. Нямала“напълно уверено обяви той.

Пауел му показал картинка с изображение на плезиозавър. Шаманът също го идентифицира като нямала. Когато му показали илюстрации на други динозаври, шаманът честно и откровено казал, че такива животни няма в тази местност. Пауел не бързал с изводи, но направил заключението, че шаманът е достоверен източник и затова допуснал, че някъде в дълбочината на този район на Габон съществува – или е съществувало в недалечното минало – животно, приличащо на динозавър. На следващия ден Пауел се отправил 130 км. надолу по реката към друго селище, където задал същите въпроси и показал тези картинки на местните жители. Той съобщил за сходни резултати: „Всички картинки с изображение на леопард, горила, хипопотам, слон и крокодил бяха правилно разпознати. Мечката е непозната. Илюстрациите на диплодок и плезиозавър бяха идентифицирани като нямала.“ За последно било казано, че:„това рядко животно, се среща само в отдалечени езера в дълбочината на джунглата – само най-доблестните ловци са виждали нямала.

 

2

Централно-африканският мокеле-мбембе“,изобразен във вид на неголям динозавър, във възприятията на художника

 

 

Местните жители казали на Пауел, че тези животни се хранят с „шоколада на джунглата“ – така наричали растение с големи плодове като орехи, растящо по бреговете на местните реки и езера. Те също му разказали, че това животно не се понася с хипопотами; като следствие, навсякъде, където обитават „нямала“, не е забелязан хипопотам. По-късно Маккел и Пауел забелязали отделни райони, където в изобилие имало хипопотами, и други части от този речен комплекс, в които се наблюдавало тяхното странно отсъствие. Не са ли допускали те, че това говори за присъствие на непознатия звяр?

Шаманът в края на краищата признал на Пауел, че лично е виждал едно от тези животни през 1946 г., когато живеел в направения от него лагер около неголямо езеро.

Веднъж, в едно ранно утро нямала излезе от водата на сушата за да яде шоколада на джунглата“ и ми разреши да го разгледам добре. Животното бе около 11 м. на дължина с дълга шия и опашка и изглеждаше тежко, като слон.“ Шаманът добавил, че обикновено животното се хранело между полунощ и на разсъмване; останалото време то прекарвало под водата. Станало очевидно, че този габонски „нямала“ бил същото същество, което и „мокеле-мбембе“ от Конго. Вдъхновени от тези сведения, Маккел и Пауел се решили да тръгнат на експедиция в този последен регион, за да се опитат да намерят едно от тези животни. Те бързо приключили организационните въпроси и на 30 януари 1980 г. излетели от летището О’Хара в Чикаго, насочвайки се към северно Конго.

 

Експедиции

 

От самото начало Маккел и Пауел преследвали три цели: първо (което било най-амбициозното им намерение), да фотографират или намерят живо мокеле-мбембе; второ, да съберат цялата възможна информация за съществото, неговите навици, средата на обитаване и особено къде и кога е бил забелязан в най-последно време; трето, да се намерят и интервюират колкото може по-голям брой очевидци. Те избрали добре мястото на издирване, и скоро намерили готовите да им помагат очевидци, потвърждаващи съществуването на тези животни. Маккел и Пауел останали за известно време на най-високото място при басейна на река Ликвала-оз-Ерб, в крайбрежното селище, в близост до което в недалечното минало нееднократно са виждали обекта на техните търсения. Те интервюирали около дузина мъже и жени, повечето от които лично са виждали съществото. Един от тях, с висок армейски чин, бил роден в тази местност и имал тука дом, наблюдавал съществото на два пъти. Първият път, през 1948 г., когато той плавал заедно с майка си в кану нагоре по течението на река Епени, те видели, как мокеле-мбембе пресякло реката наоколо дестина метра пред тях. В същата година, също плавайки на кану, той фактически се срещнал челно с това същество, плуващо по самата повърхност на водата по средата на реката. Той цветно описа своето изумление, когато, видял как нещо преградило пътя му, внезапно помръднало от мястото си и се оказало живо чудовище.

Друг очевидец разказал, как в детството си, когато бил седемнадесетгодишен и плавал в своето кану около 7 ч. вечерта, решил да половува забелязаните там маймунки. Той се приближил и тъкмо доближил със своето кану до брега, когато избликнал фонтан вода, върху плитководната река се появилo гигантско животно. В течение на няколко минути то било напълно видимо. Имало дълга червено-кафеникава шия, дебелината на която в основата била като човешко бедро. Животното било около 10 м.на дължина и имало опашка, по-дълга от неговата шия.

Още един местен жител разказал, че около месец юли 1979 г., в селището, намиращо се на петдесет мили надолу по течението на Епени, с настъпването на сухия сезон след понижението на нивото на водата в близко лежащото блатисто езеро в джунглата, може да се види мокеле-мбембе. В продължение на няколко месеца местните жители са имали възможност да наблюдават животни, докато веднъж то не се появило от джунглата, преместило се през неголям пясъчен остров и изчезнало в реката. След него останали следи, по размер подобни на следи на слон, а така също и отпечатъци от нокти и пътека смачкана трева с широчина 2 м. По времето на тези анкети на изследователи, по сведенията, получени от тях от няколко местни жители, се е наложила много интригуваща история.

Някога в миналото, мокеле-мбембе бил в действителност уловен, убит и изяден. Това изглежда се е случило на езерото Теле, примерно на 70 км. от Епени, ако се тръгне в дълбочината на джунглата, почти по средата между река Ликвала-оз-Ерб и нейния приток Баи. Преди около четиридесет години двойка или тройка мокеле-мбембе пречела на местните жители да ловят риба и те решили да преградят достъпа им към езерото. Около езеро Теле имало няколко поточета, свързани с канали към основния басейн. Съществата, обитавали в един от тези потоци и попадали в езерото чрез канала. Туземците събрали дървета, всяко около 15 см. в диаметър и ги заострили откъм единия край. Когато те узнали, че животните заплували в реката, те започнали да пускат тези тежки стълбове напречно на свързващия проток със заострените краища нагоре, подобно на ред средновековни пики. Надявали се, че тази бариера няма да даде на чудовищата да проникнат в езерото. Едно от съществата се опитало да разруши това заграждение, и тогава туземците го нападнали с копия и убили. В чест на своята победа те одрали животното и го изяли. Обаче, скоро след това, според историята, всички яли от това месо, умрели. На Маккел и Пауел не останало време, за да посетят езерото Теле. Но на следващата година Маккел се върнал с още по-голяма група, в която влизал местен зоолог от Конго. Този път те събрали значително повече съобщения за забелязани животни, но отново не успели да видят тези животни или да получат доказателства за тяхното съществуване от първа ръка. Впрочем, на тях им се удало да забележат някакво свидетелство, което би могло да бъде оставено от мокеле-мбембе. По време на пребиваването в селището Дзеке на река Ликвала-оз-Ерб им разказали за място, намиращо се недалече нагоре по течението, където примерно преди година хората са уплашили едно от тези животни; то се хвърлило в реката, оставяйки след себе си по пътеката видими следи. Маккел и и групата му, заедно с водач от местните ловци, отишли на това място. Там те забелязали, че брегът на реката на това място бил достатъчно солиден и покрит с трева около метър на височина. Гъстите джунгли започвали примерно на 3 м. от брега. Тук в изобилие растял „шоколадът на джунглата“, растение, чиито плодове били с размерите на неголям портокал. Водачът ги довел там, където имало няколко поточета и им показал споменатата пътека със следите. На ръба на рекичката следите се виждали твърде отчетливо: „Счупените и вече несвежи клончета свидетелствали за това, че тук е минало някакво същество – от 1,5 до 2,5 м. на височина и половината от този размер на широчина. Такъв размер е имал, несъмнено мокеле-мбембе, но така също, разбира се и малкия горски слон.“ Пътеката се виела през джунглата и се състояла от следи на големи стъпала, около 30 и повече см. в диаметър, отпечатали се в меката земя. Само при самия бряг на реката пътеката се скривала от поглед загубвайки се в израсналата през годината трева. Водачът им обяснил, че отначало тревата е била повалена във вид на пешеходна пътека с дължина почти 2 м. широчина, водеща към реката. Той прибавил, че слоновете не оставят такива следи, и във всеки случай, слоновете винаги излизат от реката.

Друго предположение?

Че пътечката е била оставена от огромен крокодил? Някак си е невъзможно крокодилите да оставят отпечатъци от стъпала с подобни размери в широчина, а също така и не биха чупили клонки на височина 2 м. Маккел не без горчиво съжаление разбрал, че съществото, след което те ловували, обитавало тук в същото време, когато преди година той с Пауел се намирал на върха на течението на Епени. В края на краищата за две експедиции Маккел събрал повече от тридесет подробни описания на чудовища, от които повече от половината били съобщени от очевидци, при това някои от тях са го видели няколко пъти. Но мокеле-мбембе може да се окаже не единственото необикновено същество, намиращо се в Ликвалските блата. Маккел и Пауел събрали разкази и за други същества, две от които могат също да се явят като реликтови динозаври.

 

Животното с дъски на гърба

 

Между беседите, които провели с местните жители Маккел и Пауел, една е била особено необикновена.

Жена, която до днес е повтаряла местните разкази за мокеле-мбембе, прелиствала книга с илюстрации на динозаври, която носели със себе си учените, когато открила страница с илюстрация на стегозавър. Тя неочаквано се заусмихвала. „Ето за това животно са ми говорили моите предци. Моите родители са ми разказвали за това животно с дъски, растящи върху гърба му. На мен ми беше наредено да се крия зад дърво, ако видя, че то се разхожда из гората.

 

3

Изображение на древен стегозавър

 

 

Тя обяснила, че това животно, мбиеле-мбиеле-мбиеле, провежда голяма част от времето във вода и че от „дъските“ по протежение на гръбнака висят снопове зелени водорасли. Тя прибавила, че веднъж сама е забелязала това същество или, във всеки случай е видяла как от водата се подава само гърба му. В своята втора експедиция през 1981 г. на Маккел се е удало да се сдобие с допълнителни сведения за това животно.

Той се е срещнал с местните старци, в миналото служители, някога работили към френската администрация и е съхранил много подробни отчети за всички известни случаи за срещи с мокеле-мбембе и указал петдесет такива случаи и места, къде се е случило. Към края на беседата той така също е упоменал съществото с „дъските на гърба си“. Той е описал едно такова същество, което обитавало немного нагоре по течението на Епени и което, въпреки че сам не го е срещал, нерядко са го виждали надвечер по време на сухия сезон, когато се понижава максимално нивото на водата. То носело „на гърба си огромни снопове зелена растителност“, които е било трудно да не бъдат забелязани, когато съществото излизало от водата.

Маккел забелязал и че много от свидетелите говорили за още едно чудовище, което те нарекли „емела-нтоука“, или „убиец на слонове“. Станало дума за това, че както мокеле-мбембе, това същество води полуводен начин на живот, има тромаво туловище на слон и такива дебели и силни крака, но, за разлика от мокеле-мбембе, то нямало дълга шия, а на главата му растял остър рог. Смятало се е, че то напада водни биволи или слонове и ги убива, но никога не ги яде, понеже е тревопасно. Споменават се също и други същества: местните жители са видели гигантска змия, или гущер с раздвоен език, предвижваща се на четири дебели къси крака, които те наричали нгума-монене. Отличителното при това същество било зъбчатия костен израстък, по протежение на неговата снага. Това същество отчетливо е видял американският мисионер, с който побеседвал професор Маккел.

В края на 1971 г. пасторът пътешествувал по реката в окръг Ликвала. Реката на това място е около 60 м. на широчина. Внезапно пред себе си той видял същество, на коетоне бил виждал нищо подобно преди. То имало около 10 м. в дължина, а „гърбът му бил като пила“.Той заглушил мотора и започнал да дрейфува по течението, наблюдавайки, как съществото преплувало реката, добрало се до брега от другата страна и изчезнало в джунглата. Накрая, се съобщава за това, че в същия този район видели три гигантски екземпляра на неизвестни същества: огромен крокодил до 15 м. дължина, за който говорили, че дълбае дълги подземни тунели и живее в тях (за първи път за това същество е било упоменато в деветнадесетото столетие от белгийски изследовател); гигантска костенурка с черупка от 4 до 5м. в диаметър; и огромна птица (възможно е – някаква разновидност на орел), която има размах на крилата почти 4,5 м. и която ловува маймуни. Става ясно, че за криптозоолозите в Централна Африка има широко поле за действие.

 

Летящи чудовища

 

От 1911-та до 1922 година англичанинът Франк Мелланд служил при британските колониални власти в качеството си на окръжен съдия на територията на сегашна Замбия. Той е изпитвал силен интерес към естествена история и бил приет за член на Кралския антропологически институт, Кралското географско общества, а също така и на Зоологическото общество. През 1923 г., връщайки се в Англия, той публикувал книгата си „В омагьосаната Африка“, която имала за предмет изследване на племенния шаманизъм, който той наблюдавал по време на своята служба в колонията. В нея той е описал, как се разгоряло веднъж любопитството му на зоолог, когато му разказали за някои магически заклинания, използвани от шаманите при пресичане на определени места по реките, за да се избегнат нападения от страна на някакво ужасно същество, от което туземците се боели много и наричали „конгамато“. Когато той попитал: „А какво е това, конгамато?“ той получил учудващ отговор. Казали му, че това е разновидност на птица или, навярно, летящо същество, като гущер, с крила на прилеп, с диаметър от 1,2 до 2 м. Освен това, клюнът у това същество имал многочислени остри зъби. Мелланд е написал: „Аз изпратих човек да вземе две книги от къщи, в които имаше изображения на птеродактил, и всички присъствуващи туземци на момента и без колебание се насочиха към него и казаха, че това е конгамато.“ По техните думи, това същество обитавало заблатените местности на джунглата, особено блатата, нагоре по течението на река Мвомбези, която започва началото си при границата със Заир. По-нататък на юг, в Зимбабве, присъстват разкази за подобни същества.

Английският журналист Дж. Уорд Прайс превежда история, разказана му от колониални офицери, в подведомствената територия, в която се намирало огромно блато, от което така силно се боели местните жители, че обикновено се отказвали да се приближат до него. Един човек, впрочем, се оказал достатъчно безразсъден, за да се престраши да иде при блатото. След известно време той се върнал с дълбока рана върху гърдите и съобщил, че го нападнала огромна птица с дълъг клюн. Колониалният офицер разгърнал книгата, в която се намирали илюстрации на доисторически животни, и я показал на ранения. Пострадалият я разглеждал мълчейки до момента, в който се натъкнал на изображение на птеродактил. Тогава той закрещял и в този миг побягнал. Офицерът казал на Прайс: „Мисля че е твърде възможно, върху тези обширни и неизследвани територии до ден днешен да съществуват птеродактили.

Но не само туземците са виждали тези странни същества.

През 1941 г. британският армейски офицер и подчинените му войници наблюдавали над главите си едно такова летящо същество. През тази година подполковник Саймондс се намирал в Судан под командването на Орд Уингейт, който подготвял своето нахлуване в Етиопия, за да възстанови на престола императора в изгнание Хайле Селасие. В съответствие с разработения стратегически план Саймондс, командващ малка група войници и офицери, се движел в направление юг. Той и хората му излезли от градчето Росейрес на юг от Судан и се насочили към Етиопия, предвижвайки се на изток през джунглата по посока на планината, която и достигнали след петнадесет дни. По време на похода те видели странно летящо същество, приличащо по описание на птеродактил. В частните мемоари, написани за своята дъщеря, подполковник Саймондс описал случилото се така: „По време на нашия поход ние постоянно виждахме и чувахме звуци от диви животни, и въпреки че аз разказвам тази история, когато се завърна в цивилизацията, не мисля, че някой ще повярва на всичко това. Ние всички видяхме летящата над нас птица с невероятни размери, върху която ми се стори, имаше нещо като второ крило на края на главното крило почти като ръка. Тя правеше огромен размах, а след това още един малък. Когато бях в Каир, съобщих всичко това на естествоизпитателите, които след проверка на информацията казаха, че видяното от мен е било птеродактил, измрял преди повече от милион години!

 

Същества от новия свят

 

Съобщенията за птеродактили не се ограничават само в изолирани от външния свят „острови“ от блата в джунглите на Африка. Те се срещат и в други райони, в местности, които биха могли да се покажат едни от най-изучените региони в света, а именно в Северна Америка. На 26 април 1890 г. „Tombstone Epitaph“ (вестник, носещ един от най-възхитителните названия в света – от английски се првежда като „надгробна епитафия“) публикувал разказ, изобилстващ от обикновени преувеличения, за това, как няколко дни по-рано двама конни пътешественика, движещи се из пустинята Гуачука, на юг от Тумстон, на 25 км. на север от мексиканската граница, срещнали огромно летящо чудовище. Съобщава се, че чудовището било повече от 27 м. в дължина, а крилата му били като на прилеп, кожени и лишени от оперение – имали петдесетина метра в диаметър. На главата (2,5 м. в дължина), имало челюст с ред остри и здрави зъби. По думите на вестника, двамата конника стреляли и убили птицата. През 1969 г. тази история била с всички преувеличения на първоначалното съобщение изложена в списание, където я видял възрастен мъж, който в детските години лично знаел за тези двама очевидци и е чувал тази история от самите тях. Той решил да поправи ситуацията и да изложи всичко така, както е било. Той пояснил, че двамата участника от историята били добре известни и уважавани в окръга скотовъди. В този ден те действително забелязали твърде необикновено същество, нещо съвършено неизвестно на тях, с големи кожени крила. Крилата у съществото не били толкова огромни, както съобщил вестникът; по тяхна оценка, размахът на крилата бил някъде в диапазона на от 6 до 9 м. Разбира се, това също било достатъчно много. Те стреляли по него от винтовка, но не го убили; на два пъти му се удавало да се издигне във въздуха, но то отново падало надолу. Те го оставили ранено, все още борещо се, в опитите си да полети.

В много по-близко за нас време, в Тексас на 24 април 1976 г., трима училищни преподаватели пътували в автомобил по селския път недалече от мексиканската граница, когато внезапно ги покрила огромна сянка. Отгоре, над себе си те видели голямо летящо същество с огромни крила във вид на опънати на дълги тънки кости кожа, много приличащи на крила на прилеп. Тези крила имали диаметър от 4,5 до 6 м. Никога по-рано те не са виждали нещо, напомнящо подобно същество. По-късно те загубили много време, разлиствайки справочниците в търсене на нещо, живо или мъртво, което би могло да обясни тази птица – ако изобщо това е била птица. В края на краищата, те са намерили същество, което, оказва се, напълно съответствувало на видяното. Това бил птеранодон – птерозавър с много големи клюн и крила, достигащ в диаметър 9 м.

 

4

Птеранодон

 

 

За съжаление, това летящо същество умряло във времената на динозаврите, почти преди 65 милиона години. Колкото и да е странно, няколко дни преди това подобно летящо същество – вероятно, същото – видели двама други очевидци, така също недалече от мексиканската граница. Подобни същества е възможно да са летели по-нататък на север.

Сутринта на 8 август 1981 г. съпружеска двойка пътувала в кола през планината Тускарора в Пенсилвания. Изведнъж пред тях изскочили две огромни същества, приличащи на прилепи. Очевидно ги е изплашила внезапната поява на автомобила и, широко размахвайки обтегнатите кожи на крилата си, те са излетели. Крилата им закривали цялата широчина на пътя, имайки в размах, най-малко 4,5 м. Гигантските птици полетели нагоре, и в последващите петнадесет минути двойката наблюдавала, как те постепенно се скрили високо в небето. По-късно съпрузите ги опознали като „доисторически птици от рода на птерозаврите“.

Светът на академичната наука не може да обясни тези случаи. Той е принуден или да ги игнорира, или да ги квалифицира като измама на зрението, фантазия или фалшификация. Заедно с това науката е способна да даде свидетелства за това, че точно такива същества някога са обитавали този район.

В периода от 1971-ва до 1975 година на запад от Тексас са били извлечени от скални наноси изкопаеми останки на три птерозавра. Останките датират от последните години от епохата на динозаврите, и въпреки че скелетите били не съвсем пълни, били намерени достатъчно кости, за да се изчисли размаха на крилата им – около 15 м. Това не е само най-голямото от подобни летящи същества, които някога са съществували, но това са и най-близките ни по време птерозаври от всички намерени, датиращи от самия край на ерата на динозаврите. Съгласно изкопаемите данни, този вид е бил последния от тези, които някога са съществували на Земята.

Възможно е някога да успеем да извлечем от земята някакви по-близки до нас по време изкопаеми от този тип или, може би някакви техни останки. Видяхме, как изолирани, но устойчиви в климатичен смисъл райони могат да бъдат пристанище за едри неизучени животни, които отдавна са смятани за измрели. Морето, вече повдигна завесата за някои свои тайни в случая с латимерията и голямоустата акула. Може да бъде забелязано съществуването и на много неизвестни същества – на мегалодона или Кадди. Джунглите на Централна Африка явно крият в себе си съществуването на един или няколко вида полуводни чудовища, които в действителност може да се окажат реликтови динозаври.

Но може ли да бъде такъв район Тексас? Има ли близко до Тексас някакви изолирани и отдалечени райони – подобни на тези в Централна Африка – където би могло да обитава някое огромно, но до днес непознато същество? В това е и работата, че един такъв район съществува.

В северната част на Мексико господства огромната, в по-голямата си част неизучена, планинска верига Сиера Мадре, която простира подобен на гръбнак хребет от Оахаки до американската граница. Този регион се явява идеално място, в което от по-преди биха могли да обитават неизвестни същества, изолирани от контакт с човека. Криптозоологът д-р Карл Цукер предполага, че именно тук трябва да бъдат търсени те. Д-р Цукер отбелязва още една интригуваща възможност.

През 1968 г. археологът забелязал необикновен релеф в развалините на града на маите Ел Тахин, който се намира на югоизточното подножие на горния хребет. На този изсечен релеф е изобразена „змия-птица“, която, по убеждението на археолога, е била не някакъв приказен легендарен звяр, а точно изображение на някакво летящо същество, добре известно на древните маи. Тази „змия-птица“ поразително прилича на птерозавър. Може би археологът е прав? Ако това е така, тогава това означава, че подобно същество е живяло в историческите времена, възможно, даже и във времената на окончателно крушение на цивилизацията на маите преди хиляди години. Д-р Цукер коментира: „Криптозоологията е пълна с удивителни съвпадения, но малко съвпадения има, които биха били по-удивителни отколкото... този неоспорим факт, че съобщения в днешни дни за гигантски същества, приличащи на птерозавър, постъпват не отнякъде другаде, а от този същия регион, който някога е бил реално място на обитаване за съществата от този тип.

 

Ако не друго, всичко това идва покаже за пореден път колко малко знаем за това, което се случва на собствената ни планета...

 

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 640 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 504
Брой прегледи на съдържанието : 5999500



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2018 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License