Следва една история от 1945 г., което хронологически я поставя преди „катастрофата“ в Розуел, превърнала се днес в нарицателно за конспирация. Настоящият разказ отново е ситуиран в Ню Мексико, превръщайки това място в истинска мека на НЛО истории. Както вече бе казано в „Документите Тера“ в областта е имало няколко катастрофи и само някои от тях са през 47-ма. Информационното затъмнение кара повечето хора да вярват, че това е единствената летяща чиния паднала там, което не е така. Ето, че сега става ясно, че случки е имало още дори преди 47-ма година, а под въпрос е за колко още не знаем. По всяка вероятност, причината това място да е такава аномална зона, е областта на Четирите ъгъла, географска точка в САЩ, формираща се от докосването границите на 4 щата: югозападно Колорадо, северозападно Ню Мексико, североизточна Аризона и югоизточна Юта. Името идва от паметника на четирите ъгъла, разположен там, където се докосват четирите щата – единственото подобно място в САЩ. Всъщност, мястото е разположено върху древни индиански земи, които са много силна енергийна точка от планетарната решетка на планетата, която извънземните използват за свои цели. Нека не забравяме и че близо до самото място се намира една от най-известните извънземни подземни бази в САЩ – Дълси. Всичко това прави областта много интересна, а следващата история дава начало на една нова хроника на феномена НЛО, измествайки я с 2 години по-рано от досега известното. Историята на Робърт Морнинг Скай на свой ред също се разиграва 2 г. след долната случка в същата област. С долният разказ ви предстои едно приятно връщане назад във времето :)

Родени близо до зоната на атомните тестове и живеещи в сянката на Зона 51, две малки латиноамерикански деца взели участие в едно удивително събитие случило се през август, 1945 г.

Деветгодишният Хосе Падиля и седем годишният Реме Бака, стават свидетели на катастрофа на летяща чиния в земите на семейството на Падиля, в град Сан Антонио, Ню Мексико. Те присъствали на едно от най-забележителните събития в НЛО историята.

Книгата озаглавена „Born on The Edge of Ground Zero, Living in the Shadow of Area 51“, е издадена през февруари, 2011 г. и представлява подробен разказ на Хосе Падиля и Реме Бака за тяхната случка от детството. Те обясняват как са видели самата катастрофа, начина по който са изглеждали съществата, отломките които са взели, разчистването на мястото от военните и задълбочен анализ за важността на този случай.

Публикуван за първи път в The Mountain Mail, Сокоро, Ню Мексико, на 2-ри ноември 2003 г. от журналиста Бен Мофет, случаят бе прехвърлен на мен, журналиста и изследовател Паола Харис на 4 май, 2009 г. Желанието най-накрая да разкрия подробностите и любезната покана от страна на Реме Бака, ме накараха да излетя за Гиг Харбър, щата Вашингтон, в северната част на САЩ, за да интервюирам Реме Бака и жена му, Вирджиния, през юли 2010 г. В последствие интервюирах Хосе Падиля по телефона, от къщата на Бака, тъй като в момента той живее в Калифорния. По време на двудневния ми престой, имах възможността да видя и фотографирам парчето, което Хосе е измъкнал от кораба, както и да проуча детайлния анализ на композицията му, направен в Европа.

Това е един от най-удивителните случаи в моята кариера и помага да бъде допълнен пъзела защо толкова много останки от катастрофирали апарати биват прибирани в Ню Мексико. Като журналист, Бен Мофет прекрасно описва това покритие на фактите, позволявайки ни да видим къде този случай се вписва в НЛО историята.

В това смутно време, един малък контингент от американската армия преминал почти незабелязано през Сан Антонио в средата, до към края на август, изпълнявайки секретна мисия.

Малко или почти нищо не е било публикувано за мисията, обвита в тайнствената атмосфера на това време. Военните заповеди очевидно са дошли от White Sands Proving Grounds (най-голямата военна база в САЩ), на изток от мястото, където бомбата бе избухнала. Това била една възстановителна операция предназначена за пустинния и изпълнен с шубраци район западно от стария път US-85 и това, което сега се нарича крайпътен знак 139, отбивката за Сан Антонио на междущатския път 25.

В продължение на няколко дни, войници в армейски униформи товарят останките от разбит летателен апарат на огромен камион и ги транспортират. Че такава операция се е провела между 20 и 25 август, 1945 г., няма никакво съмнение, според твърденията на двамата очевидци на събитието, бившите жители на Сан Антонио – Хосе Падиля и Ремиджио Бака.

Падиля, тогава на 9 и Бака на 7, тайно наблюдавали голяма част от работата по прибирането на отломките от близък хълм.

Благодарение на работата на Бен Мофет, както и на самите свидетели (в момента над 70 годишни), светът ще разбере, че е имало известен извънземен интерес към откриването на атомната бомба от страна на хората. Тя отвори кутията на Пандора в човешката история, която не може лесно да бъде затворена, поставяйки човечеството, и може би някои посетители от различни измерения, в опасност от пълно разрушение. Сан Антонио беше повече от катастрофа, поява или събитие. То бе предупреждение, че военните са невнимателни не само в САЩ, но и по целия свят. Ако добавим и смелите свидетелски показания на хора от военновъздушните сили на САЩ, на пресконференция във Вашингтон водена от Робърт Хейстингс и седем пенсионирани офицери на 27 октомври 2010 г., тогава ще осъзнаем, че времето да се говори е дошло. Ако тези посетители имат възможностите на едно НЛО да деактивира или сваля нашите ядрени ракети, то можем да видим, че 70 години по-късно те предприемат действия.

В основата си, случаят от Сан Антонио представлява мирно послание, едно много силно предупреждение към планетата.

Интервю с Реме Бака, щата Вашингтон

5 юли 2010 г.

П (Паола Харис): След като видяхте катастрофата, заведохте хора обратно на мястото. Кого заведохте обратно? Кого заведохте там?

Р (Реме Бака): Ами, не ги заведох само аз.

П: Кой ги заведе там?

Р: След катастрофата ние се прибрахме вкъщи, в ранчото.

П: Можеш ли да ми кажеш датата? Приблизителната дата на това? Знаем, че е през 1945 г.

Р: 1945 г., август месец.

П: Било е през месец август.

Р: И беше нещо като 15-ти.

П: Около 15-ти? Знаеш ли, че на 15-ти се чества Богородица. Най-големият празник в Италия. Както и да е, важна дата е. Ok, значи е около 15-ти, тогава на кого от двамата бащата ви прати и на колко години бяхте?

Р: Аз бях на 7, а Хосе на 9. Бащата на Хосе, Фаустино, ни помоли няколко дни по-рано да намерим крава, която е готова да има теле.

П: И вие бяхте на два различни коня?

Р: Да, ние бяхме на два отделни коня.

П: Било е през деня, когато сте отишли?

Р: Да. Ето какво ни каза той. Фаустино ни каза, че когато имаме възможност, трябва да отидем и да проверим тази крава, защото е готова да роди и да я вземем преди някой друг да го направи и да я жигоса. По тази причина трябваше да го направим, когато ни се отдаде възможност. Това, което правехме междувременно, е да отидем и проверим оградите, като се уверявахме, че не са счупени. Ако бяха, ги поправяхме, имахме малък инструмент за това. Ако някой стълб бе паднал го подпирахме и по-късно се връщахме, за да го заменим с нов. Когато свършехме с всичко това, се качвахме на върха на хълмовете и правихме опис. Хосе гледаше през бинокъла си и броеше добитъка, а аз пишех бройката. Въпреки че 25 глави на добитък не звучат толкова много, Фаустино бе закупил порода с бели лица и беше в процес на започване на такова стадо. Изглеждаше, че се справят добре на този тип терен.

П: Броиш кравите? Ok. Не, вярвам ти.

Р: Общо взето това ни бяха задълженията. Разбира се, когато валеше сняг през зимата, понякога трябваше да пробиваме леда на поилката, за да могат животните да се хранят или да пренасяме балите сено и люцерна до вятърната мелница.

П: Било е по време на деня, когато сте отишли?

Р: Да, това беше през деня. Хосе дойде с коня си, оседлахме моя и тръгнахме. Майка ми знаеше, че щяхме да вършим някаква работа в ранчото Падиля.

П: Той е бил на 9, а ти на 7.

Р: Да. Отидохме да търсим тази крава. Докато бяхме там, потърсихме подслон, защото е нормално през късното лято да има гръмотевични бури и светкавици, така че се подслонихме под един хълм. После продължихме. Трябваше да слезем от конете, защото теренът бе стръмен и скалист, а конете не се справяха добре върху скали, нараняват си копитата. Заменихме юздите с въжета и ги затегнахме, за да могат да пасат. След това продължихме пеш. Стигнахме до място с много храсти и кактуси. Докато вървяхме през тях, чухме стон и открихме, че идваше от кравата, която търсехме, беше родила. Това беше част от началото на новото стадо от крави с бели лица. Червена крава с бяло лице и бели крака. Фаустино беше купил крава и бик от Испания и ги развъждаше. Това беше една от породите, които използваха за месо в Щатите. Намерихме я и слязохме до един хълм по-надолу. Хосе беше опаковал обяд, няколко тортили и ябълки. Седнахме да ядем и заваля. Скрихме се, за да не се намокрим. Запръска замалко и това бе всичко. Приготвяхме се да се качим обратно, за да видим как е кравата и дали яде и да разгледаме по-подробно нейното малко. Докато правехме това, чухме силен трясък.

П: Чули сте катастрофата.

Р: Тогава не знаехме, че това е катастрофа. Чухме звук, все едно беше избухнала атомна бомба.

П: Същият звук, като от атомната бомба?

Р: Подобен на този – споменът все още беше пресен в главите ни. Когато бомбата избухна, Хосе и майка му бяха станали рано сутринта. Тя избухна след като баща му бе отишъл на работа. Майката на Хосе погледнала през пукнатината на вратата отблясъка от експлозията и в резултат на това, загубила зрението си на едното око. Според Хосе, те почувствали гореща вълна и тътена на земята.

П: Значи звукът ви е бил познат?

Р: Да, много близък до това. Те бяха по-близо до експлозията отколкото аз, леглото ми се удари в стената и ме изхвърли, майка ми се събуди и се опита да ми обясни, че всичко това е просто буря.

П: Да се върнем към нашата история, чухте този звук?

Р: Чухме този звук и земята се разтресе, връщайки ни спомените за взрива на атомната бомба. Отново ли тестват или какво? Огледахме се и видяхме дим идващ от няколко каньона по-надолу по този път. Хосе каза: „Нека да отидем и да погледнем какво се случва.“ Започнахме да вървим и видяхме малък пушек в същата посока. Когато достигнахме хребета, пушекът бе по-гъст. Тогава си проправихме път надолу, за да видим това, което изглеждаше като голяма вдлъбнатина в земята. Все едно оттам бе минавал грейдер (прикачено устройство към машина за разкопаване и изравняване на пътища – бел. пр.). Не ни беше известно някой да има 30 метра широк гребач, но със сигурност изглеждаше така. Започнахме да вървим по издълбания път, бе доста груб и топъл. Стъпалата ни се нагорещиха.

П: Спомняш ли си колко часа беше?

Р: Нямах часовник. Може би 4 или 5 часа следобед, може би по-късно.

П: Питам, защото сте могли да видите това, което сте гледали, не е било тъмно.

Р: Не, не беше тъмно. Но когато погледнахме пътя, имаше много дим. Отидохме до място, където можехме да си поемем чист въздух, да пием от манерката, подредим мислите в главите си и да разберем какво е всичко това. Попитах Хосе: „Това самолет ли беше?“ Бях виждал самолети само в небето. Живеем в малък град. Не виждаме много самолети. Хосе каза: „Не знам, може би някой е ранен и трябва да му помогнем.“ Съгласих се и продължихме да се опитваме да се приближим по-близо. Можехме да видим нещо на ръба на издълбания изкоп.

П: Следата, която „грейдерът“ е оставил?

Р: Следата, която корабът е оставил. Тя не бе права. Започва и след това прави десен завой като „L“. Можехме да видим нещо, но имаше толкова много прах във въздуха, влага от дъжда и тези храсталаци, тези храсталаци горяха така, че димът отиваше право в очите ти и наистина бе трудно да видиш или различиш нещо. Върнахме се, за да си починем, Хосе взе бинокъла си и започна да наблюдава, за да види какво е това. Той каза: „Знаеш ли, има нещо там. Да видим дали може да се доближим още.“ Отново се опитахме и този път, започна да се прояснява. Изглежда, че времето течеше много бързо. Гледахме през бинокъла и можех да забележа дупка от едната страна на обекта. Обектът беше с формата на авокадо.

П: Значи обектът е бил кръгъл с формата на авокадо и се виждало дупка в него. Колко далече бяхте от него?

Р: По моя преценка, на около 60 метра.

П: И вие видяхте вътрешността на дупката от около 60 метра?

Р: Да, може дори да са били дори 30 метра.

П: И оттам видяхте вътрешността на дупката?

Р: Не, не вътрешността. Хосе каза: „Виж това.“ Погледнах през бинокъла и видях малки същества движещи се напред-назад.

П: Движеха ли се много бързо?

Р: Нещо подобно на плъзгане.

П: Плъзгаха ли се?

Р: Не точно плъзгане, а по-скоро се носеха от едно място на друго – такъв тип плъзгане. Докато наблюдавах това, разни странни неща започнаха да се случват с ума ми.

П: Наистина?

Р: Виждайки ги започнах да изпитвам странни чувства, все едно наистина изпитвам съжаление към тях.

П: Ъм, хмм...

Р: И наистина изпитвах съжаление, като че ли и те също са деца.

П: Бил си загрижен за тях. И си се питал дали това е заради катастрофата?

Р: Да, така мисля. Чувах писклив звук идващ оттам. Не знаехме какво да си мислим. Единствените пискливи звуци, с които бяхме запознати бяха от една порода зайци, когато изпитваха болка, също така и звука, който идва от новороденото, когато плаче.

П: Намирам това за интересно. Чул си същият звук, така ли?

Р: Да и се движеше към нас. Тогава видяхме картини в главите си.

П: Видели сте картини в главите си?

Р: Да, но не знаехме какво по дяволите бяха те.

П: С други думи, получили сте телепатично съобщение от тези същества – така ли мислиш?

Р: Да, ако може да се нарече така.

П: Но не можеш да си спомниш какви бяха те. Но си спомняш, че си получил картини?

Р: Мога да си спомня какви бяха те, в главата са ми, но не знаех какво означават тогава, не знам какво означават и сега.

П: Значи те очевидно са знаели, че вие сте били там?

Р: Да, те трябва да са знаели, че сме били там.

П: Можеха ли да ви видят, ако се огледат?

Р: Не знам...

П: Имам предвид, имало е дупка... ако се покажеха, можеха ли да видят две малки момченца?

Р: Да, сигурен съм, че щяха, ако можеха да виждат.

П: Това е било на около 60 метра?

Р: Да, на около 60 метра от нас. Все пак имаше прах и дим, не беше много ясно.

П: Ако те са гледали към вас и вие не само сте можели да ги видите, а може би те са ви пращали тези картини. Какво направихте тогава, избягахте?

Р: Гледахме ги и вече започваше да се стъмва, а имахме доста път до конете, а след това и до ранчото. Но Хосе искаше да влезе, аз не.

П: Искал е да влезе в кораба? Хосе е искал да отиде вътре?

Р: А аз му казвам: „Хосе, какво е това?“ Неговият отговор е: „Не знам.“ Ok. Ако не знаеш какво по дяволите е това, аз не влизам. Няма начин. „Искам да се прибирам. Не искам да влизам. Ще трябва да отидеш сам. Аз се прибирам, ще се видим в ранчото.“ А той каза: „Добре, нека го погледаме за малко. Знаеш ли, може би си прав. Не знам какво са те. Приличат малко на деца, много странни деца.“

П: Значи сте провели цял разговор за това?

Р: О, да. И така, той каза: „Добре тогава, нека ги погледаме още малко и тогава ще се приберем обратно вкъщи. Майка ти сигурно се тревожи, става късно и съм сигурен, че и баща ми е притеснен...“

П: Мога ли да те попитам, ти и Хосе, имали ли сте впоследствие разговор за това, което видяхте тогава?

Р: Хосе напусна Сан Антонио през 1954 г., а аз през 1955-та. През годините в които бяхме там, да, ние разговаряхме за това. От 55-та до 2002-ра нямахме никакъв контакт. От 2002 г., ние сравнявахме записки.

П: Сравнявахте си записки? А той спомня ли си нещата?

Р: По-добре от мен.

П: По-добре от теб. О, добре. Ok.

Р: Той има фотографска памет. Тръгна на училище на 4.

П: Ok, това е прекрасно, но вече имаме свидетелски показания. Ако те бях попитала за диаметъра на това нещо, колко голямо би казал, че беше? Опита ли се да го сравниш с нещо или...

Р: Знаем. Измерихме го с крачки. Помниш ли че ти разказах как взехме нашето tresoro (съкровище – бел. ред.)?

П: Да?

Р: Тогава го измерихме.

П: Значи го измерихте. За колко метра става въпрос?

Р: Може би 8 или 9 метра дългo.

П: Девет метра дълго. Добре.

Р: Над четири метра високо. Откъде знам ли? Защото гредите на къщата са 4 метра високи.

П: Имаш толкова информация? Добре. В кой момент решихте да се обърнете и да си отидете. В смисъл, опитвали сте се да измислите какво да правите и тогава какво? Просто се върнахте?

Р: Ами, накрая се съгласихме, че трябва да се приберем, защото ставаше късно.

П: Добре.

Р: Потеглихме, слязохме надолу и се качихме на конете. Стъмваше се, а когато стигнахме до ранчото вече беше непрогледно. Бащата на Хосе ни чакаше. Беше притеснен. Влязохме и Хосе му разказа историята за кравата, след това започна да му разказва за катастрофата. Аз му казах какво видях и неговият баща реши, че първото нещо, което трябва да направим е да ме приберат. Щяхме да се занимаваме с това утре или по-нататък. Може би принадлежи на правителството и най-вероятно е това. Може би трябва да стоим настрана оттам. Закараха ме вкъщи, оставих си коня и те се погрижиха за него. Фаустино имаше дълъг разговор с майка ми относно обекта, който бяхме открили в ранчото на Падиля. Фаустино подчерта, че това може да застраши работата му, тъй като баща ми работеше за правителството.

П: О, разбирам.

Р: Баща ми работеше в болницата за ветерани в Албакърки, а бащата на Хосе работеше за Националния Резерват El Bosque Del Apache близо до Сан Антонио.

П: Къде са работили преди това?

Р: В отряди за цивилна охрана. Освен това Конрад Хилтън и г-н Алиаре, които притежаваха различен бизнес в Сан Антонио, също са ги наемали.

П: Преди това?

Р: Да, преди това.

П: Когато са били млади?

Р: Да. Общо взето, това беше всичко, което стана онази нощ. На следващия ден Хосе дойде до моята къща, аз отидох с него до неговата, където се срещнахме с Еди Аподака, полицай и приятел на семейството. Фаустино го помоли да дойде с нас до мястото на катастрофата. Те се возиха в полицейската кола, а ние в пикапа. Карахме, докъдето можем да стигнем с колите, а останалото извървяхме пеш. Когато се доближихме до мястото на катастрофата, поглеждайки надолу, не можахме да видим обекта.

П: Какво имаш предвид, много близко ли се приближихте до мястото?

Р: Тук не става въпрос за равен терен. Има хълмове, каньони и дерета. Стоящи на върха на хълма, поглеждайки надолу, откъдето бяхме видели обекта, той вече не бе видим за нас. Нямам обяснение защо. Просто не можехме да го видим. Изглежда бе изчезнал. Хосе каза: „Не знам какво става тук.“ Еди и Фаустино попитаха: „Какво казахте, че сте видели?“ Отговорът ми беше, че е там долу, но не можем да го видим. Фаустино каза да слезем долу и да огледаме. Започнахме да вървим надолу и тогава го видяхме. Около кораба имаше много отломки и попитах Фаустино как така не сме ги видели отгоре. Отговорът му беше, че не знае.

П: Твърдиш, че е бил почти невидим.

Р: Почти не можех да го видя. Тогава стигнахме до долу и казаха да останем тук, а те ще влязат вътре.

П: Значи те са влезли. Какво намериха?

Р: Каквото и да са намерили, не ни казаха. Това, което знам е, че коренно си промениха отношението. Докато слизахме по хълма към обекта, доста се съмняваха в нашите думи.

П: Да, знам, знам.

Р: И така, те влязоха вътре, ние стояхме там, седнахме и ги наблюдавахме. Бяха вътре 5 или 10 минути и излязоха. Бяха си променили отношението напълно. Все едно бяха различни хора. Бяха видели нещо, което никога не бяха виждали. Излязоха и казаха: „Добре, eто как стоят нещата. Искам да слушате. Това е доста сложно. Под клетва сте. Не казвате на никой за това, нито на брат си, нито на братовчед си, нито на майка си, нито на баща си, това е сделката. Ние ще имаме грижата за това. И причината е, че можете да се забъркате в неприятности. Ние искаме да ви държим далеч от такива.“ Съгласихме се на това, изнесоха ни голяма лекция и го взехме много насериозно.

П: Но казаха ли ви изобщо какво са видели вътре?

Р: Не.

П: Никога не го описаха?

Р: Не. Не казаха какво са видели.

П: Не казаха? Но очевидно не са видели никое от съществата, защото те не са били там.

Р: Не ги беше грижа за това. Попитахме ги за тях, къде са те, защото не можехме да ги видим през тази голяма дупка. Нямаше ги вътре. Те казаха: „Ами, знаете ли, може би са си заминали. Може би някой ги е прибрал.“ Може би.

П: Имаше ли някакво доказателство, че военните са били там? Някакво?

Р: Доказателство? Видяхме нещо като следа от метла или от гребло, но все пак може да е някакво животно, насекомо или змия, което да ги е оставило.

П: Логиката е, че ако военните бяха прибрали съществата, те също така щяха да оставят някакъв знак, че наистина са били там по някакъв начин. С други думи, чакали са поне 24 часа преди да вземат кораба.

Р: Може би са показали, че са били там, но така и не видяхме знаци за това. Преди да вземат кораба?

П: Да.

Р: Не, отне им дни да го махнат оттам.

П: Колко дни?

Р: О, вероятно няколко дни. Първо трябваше да донесат оборудване за строене на пътища, да поставят бариера, да дойде товарен камион с ремарке, да приспособят ремаркето, да докарат кран и да натоварят апарата в камиона.

П: Два-три дни или повече. Само веднъж ли се върнахте до мястото? Не, всъщност отидохте пак нали така?

Р: Върнахме се няколко пъти. Хосе отиде няколко пъти с мен и няколко пъти без мен. Знаеш, бяхме деца. Ние работехме в този район. Като деца, нашите бащи ни даваха малко пари за тази работа, ако ние не я свършехме, кой тогава?

П: Разговаряли ли сте относно това да влезнете сами вътре? Затова ли се връщахте там?

Р: Да. Отидохме там на втория ден, бяхме любопитни.

П: Добре. Канели сте се да влезете вътре.

Р: Да, щяхме да отидем и да видим какво бихме могли да намерим. Беше по време на работен ден, преди Фаустино и Аподака да дойдат с нас. Беше следобед, след като бяхме свършили с нашата работа.

П: Преди Фаустино и Аподака да дойдат с вас?

Р: Точно така.

П: Отишли сте сами на втория ден.

Р: Не точно, просто имахме работа в района. Проверихме и оградата. Имахме работа по оградите. Имаше и стадо с техните малки.

П: И какво стана?

Р: Накрая пристигнахме в късния следобед, бяхме на конете и идвахме от различна посока, гледаща от обратната страна на хълма. Видяхме военни, които събираха някакви неща.

П: Това беше точно, което те попитах преди. Откъде сте знаели, че военните са били там преди, каза че съществата не са били там.

Р: Военните не бяха там през цялото време.

П: Но съществата са си били отишли и мислех, че военните е трябвало да бъдат там, за да ги приберат.

Р: Не сме виждали военните да ги взимат. Ако са го направили е било преди ние да пристигнем. Но никога не сме изследвали кораба, всичко, което направихме бе да слезем до долу, да вземем някои от останките и да ги хвърлим в един процеп, като се опитахме да го покрием с пръст и камъни. След като двата джипа си заминаха, вече се стъмваше и трябваше да се прибираме.

П: И това е дупката, която някой ден искаш да изкопаеш.

Р: Да, точно тази е.

П: Как почувства материала, този, който хвърли в дупката. Като олово ли беше или по-мек, като алуминий, как беше? Имаш ли парченце от него? Като камък?

Р: Подобен на това парче, което държа в ръката си.

П: Като това?

Р: Беше твърд. На първия ден бях взел парче от подобно на алуминиево фолио и го показах на Хосе. Напомни ми на алуминиевото фолио, което слагаха в цигарите PhilipMorris, които майка ми пушеше. Взех го и го сложих в джоба си.

П: Какво стана с него?

Р: Използвах го, за да поправя цилиндъра на вятърната мелница.

П: И така, на втория ден сте изчакали докато военните си тръгнат. Взели сте още парчета, оставили сте ги в дупката, но не сте видели съществата.

Р: Твърде далеч беше от процепа, а и се стъмваше. Военните бяха там, видяхме ги, но не мисля, че те ни видяха.

П: Летящият апарат е бил оставен там и на следващия ден, когато бащата на Хосе и Аподака са отишли.

Р: Да.

П: И сте ги завели там. Видяхте ли го отново? Корабът?

Р: Да, все още беше там.

П: Имам предвид, отишли сте сами на четвъртия ден?

Р: Не, не. След това, на третия или четвъртия ден, Хосе дойде до моята къща и набрахме малко люти и зелени чушки, домати, тъй като имахме зеленчукова градина, а те не, напълнихме няколко торби със зеленчуци и занесохме една до неговата къща. Влязохме през задната врата. Както влизаме, отпред имаше кола на военните, а на вратата имаше войник, който разговаряше с баща му, затова минахме отзад и през кухнята, за да се присъединим при тях. Фаустино ни покани да отидем при тях. Присъединихме се към тях, той говореше със сержант Авия и го покани вътре. Сержант Авия каза: „Аз съм от американската армия и задачата ми е да получа разрешение от вас да отида и отрежа оградата, за да поставим бариера, тъй като един от четирите ни „експериментални метеорологични балони“ по невнимание е паднал върху вашата собственост.“

П: Нарекъл го е метеорологичен балон? С тези думи?

Р: Експериментален метеорологичен балон, трябва да го поправим и затова се нуждаем от разрешение. Така че неговият баща каза: „Защо не минете през бариерата на загражденията за добитъка, както правят всички вместо да ми режете оградата?“ А той му каза: „Защото оборудването, което ще донесем е по-широко и няма да мине оттам. Освен това там има и портал, който е заключен и ще ни трябва ключ, за да можем да влезем да отрежем оградата и да поставим нов по-голям портал.“ Той каза още: „Ще ви направим нов, много хубав портал. Ще се наложи да донесем и оборудване за строеж на пътища и т.н. и да видим дали ще можем да нивелираме пътя, за да докараме камиона да вземе балона оттам.“

Накрая бащата на Хосе се съгласи, като почти през цялото време говореха на испански. Той каза: „Добре, направете го.“ А сержанта му каза: „Наглеждайте мястото и се уверете, че никой не ходи там, защото това е много важно и не трябва да позволяваме на никой да разбира. Не искаме да създаваме проблеми на никого, така че го наглеждайте и никой, който няма работа там да не ходи там.“ Фаустино се съгласи, серж. Авия си тръгна и тогава официално започна процеса по подготвянето на района за премахването на обекта. Операцията по прибирането на останките не беше като това, което можеш да прочетеш в книгите за НЛО, хора в пъстри униформи, спускащи се от хеликоптери дезинфекциращи всичко. Нищо подобно.

П: И те не носеха предпазни костюми?

Р: Да, носеха само униформи. Опънаха палатка, слушаха радио, кънтри музика.

П: Наблюдавахте ли ги тогава?

Р: Да, колкото можехме, понякога сутрин и вечер. Беше наша работа да проверяваме и поддържаме оградите, да следим стадото, включително и конете. Можехме да чуем музиката, която идваше от радиото. Имаше един, който стоеше в палатката и двама или трима, които събираха останките. Занасяха ги в ремарке с влекач, имаха заварчик, ацетиленов заварчик и правеха платформа, защото кораба трябваше да влезе настрани. Тогава разбрахме, че правят всичко това, защото трябва да минат под надлез на 45 градусов ъгъл, за да го разчистят.

П: Съединиха ли го или поставиха платно върху него?

Р: Да, покриха го с платно.

П: И го свързаха.

Р: Войниците бяха млади и често ходеха до едно заведение с име Owl bar and café (съществува и до днес).

П: Да не би да говориш за Owl Cafe?

Р: Казваше се „Owl Bar and Café“. Държеше го Естанисладо Миера. На паркинга имаше баскетболен кош, където играехме. Имаха така наречения „Фонтан“, където продаваха сладолед и шейкове. Имаха и джубокс. Това беше мястото, където войниците общуваха. Понякога докато играехме на кошовете Естанисладо искаше да му помогнем. Да обработим месото за сандвичите, да измием чиниите или да почистим.

П: И тези момчета ходеха там?

Р: Да, там обядваха и вечеряха.

П: И сте ги виждали да прибират останки от мястото на катастрофата?

Р: Да.

П: Значи са напускали мястото с кораба. Обясни ми как се сдоби с този метал.

Р: На последния ден, те донесоха малък кран, може би 5 или 6 метра и поставиха кораба върху ремаркето.

П: Видяха ли ви изобщо?

Р: Не знам дали ни видяха или дали въобще се интересуваха.

П: С други думи сте били като част от пейзажа.

Р: Те не ни търсеха, а и имаше растителност от страната на хълма. Ние не бяхме високи и ни беше лесно да се скрием.

П: Но не сте ходили да си говорите с тях или нещо подобно?

Р: Ами понякога си говорехме с тях в кафето, но за кратко, защото нямахме нищо общо. Работата, която вършеха не им изглеждаше много важна. Изглежда, че не беше нищо особено за тях. Не вярвам, че някой предполагаше тогава колко важен е могъл да бъде този обект, със сигурност не и ние...

Години по-късно един от войниците се ожени за братовчедката на Хосе.

П: Току-що каза, че един тях се е оженил за братовчедката на Хосе и въпроса, който всички биха си задали е дали той някога е говорил за случката?

Р: С Хосе?

П: Не?

Р: С бащата на Хосе.

П: Военният е говорил с бащата на Хосе. Спомняш ли си какво точно са си казали?

Р: Аз не съм бил там. Но Хосе трябва да знае. По мое наблюдение, с годините военният все по-малко вярваше, че това е метеорологичен балон.

П: Това ли е казал той? Че не мисли, че това е метеорологичен балон? Но никога не е направил допълнителната стъпка, казвайки какво е имало вътре?

Р: Не вярвам да е знаел. Той просто си е вършел работата, събирал е отломките, в очакване приключването на задачата си, за да се прибере. Войната бе приключила и много от войниците стояха до база близо до Тринити за последните 90 дни.

П: Не имал информация. Значи неговата работа е била просто да почисти, но все пак си е мислел, че това не е метеорологичен балон. И така, били сте при фонтана и какво стана?

Р: Отидохме там, купихме си Кола и слушахме музиката. Изглеждаше, че момчетата дори не бяха наясно, че съществуваме. Бяха предсказуеми. Добре го бяхме обмислили и на последния ден Хосе дойде и отидохме до мястото, седейки в храстите, където не могат да ни видят. Наблюдавахме ги как изкарват камиона извън бариерата, бяха завързали здраво платното. Хосе каза: „Мисля, че ще го откарат тази вечер.“ Аз му отговорих: „Да, какво мислиш да вземем сувенир?“

П: Ти каза това?

Р: Да, по време на войната бяхме загубили толкова много близки и не беше необичайно да имаш нещо, което да ти напомня за тях, докато си казвахме молитвите. Защото те никога няма да се върнат. Донасяха ги в оловен ковчег охраняван от няколко души и ги погребваха. Хосе каза: „Нека слезем надолу, да изчакаме докато се махнат и тогава отиваме.“ Почакахме известно време и всички си тръгнаха. Имаха от онези военни пикапи и заминаха с тях. Знаехме къде отиват и че няма да се върнат скоро. Проправихме си път, а на мястото където беше пукнатината беше минато с грейдер и никой не би забелязал, че въобще съществува. Минахме през оградата, отидохме до задната част на камиона и го измерихме. Една достатъчно голяма стъпка се равняваше на един метър. Може би сме сбъркали с малко, но това беше единственият начин. Осем-девет метра дълъг и около 4 метра висок. И тогава се загледахме в долната част на кораба, защото не я бяхме виждали, беше отчасти под земята. Сега можехме да го видим целия. Човече, това нещо беше чудовищно, огромно. Сега можехме да видим дъното. От всяка страна имаше нещо като три вдлъбнатини.

П: Ами, може би са служели за приземяването. Може би нещо като крачета са излизали от тях.

Р: Възможно е. Хосе дръпна част от платното и видяхме пукнатината от едната страна на кораба, докато държах платното. Покатери се в нея.

П: Вътре в дупката?

Р: Да.

П: Влязъл е вътре?

Р: Да, отчасти и аз бях вътре, държах платното, за да влиза светлина. Нямаше почти нищо вътре.

П: Но е можел да му види формата? Например, ако е имало някакви помещения. Помещението с гладка повърхност ли беше ? Имаше ли някакви панели? Ако е имало, опитай се да ми обясниш.

Р: Хосе каза, че е имало дълги набраздени ивици.

П: Видял ли е някакви панели, като контролни пултове?

Р: Не, нямаше голям панел. Беше може би някъде около 60 сантиметра.

П: Беше ли прикрепен към стената този панел?

Р: Имаш предвид към преградата или задната стена?

П: Говорим за панела, който е бил вътре и е стоял на корабната преграда. Но е стоял срещу стената. Бил е прикрепен към преградата.

Р: Да, към преградата. Което се пада задната стена за нас.

П: Колко бързо той успя да свали това нещо? Свали ли го въобще?

Р: Той се опита да го отскубне, но не можа и отиде да вземе метален лост от предната част на камиона. Това беше един специфичен метален лост доста използван в камионната индустрия. Използва се за да се проверява стегнатостта на веригите, които държат товара.

П: Ти описа „болтовете“ – на какво приличаха?

Р: Да, завиваха се в една посока. Поставят се по един начин и не могат да излязат. Бяха набраздени и бяха вътре в дупките и това всъщност държеше тази подобна на конзола част на панела, който се намираше върху задната стена. „Болтовете“ бяха жълти.

П: Били са жълтеникави? Това щеше да бъде моят следващ въпрос. Какви бяха цветовете там? Какви цветове видяхте?

Р: Жълти. „Болтовете“ бяха жълти. Имаше оцветени в сребристо нишки, които бих сравнил с „ангелска коса“ (вещество, което се разпръсва от летящите НЛО, приличащо на желе или паяжина; също така и златисто стъклено влакно). Нямаше седалки или нещо подобно, абсолютно нищо нямаше. Оборудването или беше изнесено преди това, или е нямало такова. Нямаше никакви измервателни инструменти, часовници, волан, спирачни педали – нищо подобно.

П: Чувала съм, че може това да са обгорени оптични влакна. Сиво ли беше вътре в кораба?

Р: Част от кораба беше по-тъмен на дъното в сравнение с горната част. Светло сиво.

П: Хосе бързаше ли да се махне оттам, защото си е мислел, че могат да го открият или бяхте спокойни, защото знаехте къде са военните и че ще им отнеме време докато се върнат.

Р: Опитахме се да побързаме. Страх ни беше да не ни открият. Спокойни? Сигурно се шегуваш. Не съм бил спокоен оттогава.

П: Все пак това е тежък метал или по-скоро не? Като земен метал ли беше? Не можеш да кажеш. Но подобното на алуминий парче като на опаковката на цигарите е било различно. Откъде се взе това?

Р: Когато катастрофира и за първи път отидохме там, имаше парчета от материал, който приличаше на „ангелска коса“, за която споменах. Използвало се е във времето, когато хората не са имали електричество, за да украсяват техните коледни дръвчета. Материалът беше подобен на ангелска коса. Също така намерих парче лъскав метал.

П: Който се мърдал напред-назад...

Р: За първи път го видях под един камък. Извадих го. Имаше собствено съзнание. Аз го сгъвах, а то се разгъваше, беше някак странно.

П: Колко от тези неща хвърлихте в дупката?

Р: Някои от нещата.

П: Това са нещата, за които наистина съм любопитна.

Р: Това са нещата, до които всички искат да се докопат.

П: Много интересно. Каза, че е имало „собствено съзнание“?

Р: Имах предвид, че ако го деформирам, то си възвръщаше първоначалната форма.

П: Ами, това е много интересно. Говори се, че парчетата от Розуел са такива, майор Джеси Марсел казва, че баща му е донесъл същото в тях. Разпръснал го е по целия кухненски под. Имало е много от него. Да не би да бяха като „I“-образни метални профили?

Р: Дори не знам как изглежда подобен профил.

П: Никога ли не си виждал? Двамата сте влезли вътре, за колко време останахте?

Р: Не си спомням. Не знам. Не за дълго. Ето какво имаше на кораба, когато влязохме вътре. В нашата къща нямаше електричество, когато Коледа наближаваше, украсявахме дървото с пуканки, ледени висулки, станиол и „ангелска коса“. Тогава имахме и няколко нишки от нея, които идваха от разбилия се кораб. Знаеш ли какво е това?

П: Да, знам прекрасно какво е това.

Р: Това е, което имахме. Беше из цялата вътрешност на кораба.

П: Добре. Знам още една такава история и свидетелят ми каза, че тези неща са били изгорени оптични влакна. Защото това е част от механизма на кораба. Та значи сте искали да вземете парче метал?

Р: И го взехме.

П: Когато сте разговаряли като деца изобщо някога дискутирали ли сте тези същества?

Р: Да. Главите им бяха подобни на богомолки (свидетелят употребява думата „campamocha“, което е най-близо до богомолка). Това видяхме.

П: Какво имаш предвид, видели сте ги и те са изглеждали като буболечки?

Р: Да, първоначално ни изглеждаха много грозни. Главите им бяха подобни на богомолки.

П: Можеш ли да го кажеш на английски?

Р: Най-близкия превод е като богомолки.

П: Това ще да е?

Р: Големи, изпъкнали очи... знаеш. Всички ги наричат „сиви“, предполагам, но аз не съм виждал друг път сив извънземен, така че не мога да знам.

П: Но това е могло да бъде нещо съвсем различно.

Р: Имаха големи, изпъкнали очи; не знаем дали са били високи точно 1,20. Това е просто преценка. Метър и двадесет високи и бяха много изтънени, ръцете им бяха като игли. Не знам колко пръста имаха, но изглежда се плъзгаха.

П: Носеха ли някаква екипировка?

Р: Ами или са носели нещо наистина впито, или просто кожата им е такава.

П: Какъв цвят бяха, сиви?

Р: Да, светло сиво.

П: И главите им са били големи? Имам предвид, пропорционално.

Р: Главите им изглеждаха доста големи, подобни на богомолки.

П: Не, не, разбирам. Не, не, защото съм чувала това и преди. Значи, изпъкнала глава и издути очи с нещо като процеп за нос. Може би като деца дори не сте забелязали носа заради огромните очи. Били са изтънени, изтънен означава мършав.

Р: След като съм го видял, значи имам представа как изглежда, но богомолката е добро описание.

П: Казваш, че са се плъзгали вместо да ходят или тичат. Изглеждало е че се „плъзгат“.

Р: Така изглеждаше. Все едно се пренасяха от едно място на друго.

П: Но ти си знаел нещо, в даден момент са се свързали с вас. Каза, че си получил картини.

Р: Да, сигурен съм.

П: Не бих могла да видя очи, освен ако те не ме гледат.

Р: Хосе и аз гледахме кораба от един чифт бинокли. Редувахме се. Той гледаше, но не можехме да им видим директно очите, от това, което си спомням, беше доста далече. Изпитахме истинска скръб, наистина ги съжалявахме, защото можехме да усетим тяхната болка. Изглеждаха като нас, деца.

П: О, добре. Това определено беше интересно, Реме. Нямам думи за това, не мога да го сравня с нищо подобно.

Р: Изглеждаха сякаш бяха ранени.

П: Били са ранени и са знаели, че ви гледат в очите. Нещо друго за теб и Хосе? Говорихте ли за тях изобщо?

Р: Да. Имаш предвид, дали заедно сме ги обсъждали, когато сме били малки? Говорихме за тях, когато бяхме сигурни, че няма никой около нас.

П: Тях, съществата?

P: Да. Дали са говорили с нас?

П: Не, какво каза Хосе за тях? Знам как сте се почувствали заради тях. Какво каза той за тях? И той ли се чувстваше като теб? Съжаляваше ли за тях?

Р: Да, но не колкото мен.

П: Бяхте ли ужасени, когато се загледахте в тях или искахте да се приближите, или те просто ви отвращаваха, или просто съжалявахте за тях, или?...

Р: Обикновено, бих тъгувал за приятели или роднини, ако нещо им се случи, но аз не познавах тези същества. Бяхме любопитни. Те бяха непознати, не знаехме кои са те, но знаехме, че са различни.

П: О, ok. Значи сте усетили емоциите им.

Р: Точно така.

П: О, Боже, усетили сте емоциите им.

Р: А и тези звуци, опитахме се да разберем какво представляват. Отдадохме ги на тях. Идваха от тях.

П: Вероятно точно оттам са идвали. Колко мислиш, че продължи това изживяване със звуците, докато вие стояхте там?

Р: През цялото време, защото те бяха там през цялото време.

П: Което е?

Р: Между половин час и 45 минути.

П: Стояли сте почти 45 мин. близо до тези същества? Не ви ли беше страх?

Р: Да, бяхме уплашени.

П: Но все пак сте останали?

Р: Да, Хосе също беше любопитен. Искаше да им помогне. Да, опитваше се да ме навие да слезем и да им помогнем, а аз се опитвах да го отклоня от тази му мисъл, но все пак бях загрижен.

П: Хосе е бил на път да влезе?

Р: Не знаехме какво са те, кои са те и какво правеха там долу. Нямах добро предчувствие за това.

П: Не сте много сигурни какви чувства сте изпитали от това преживяване... Може би сте били объркани. Това е много време. Имам предвид, че повечето хора ще се уплашат и ще избягат след като са ги видели, но вие сте останали.

Р: Нещо ни задържа там.

П: Нещо ви е задържало там. Може би, защото сте се опитвали да си го изясните?

Р: Да, опитвахме се да си го изясним. В крайна сметка, трябваше да си тръгнем. Трябваше да се върнем в ранчото.

П: Не сте забелязали някакъв надпис или знаци по облеклото им? Били сте твърде далеч? Видели сте ги да се плъзгат напред-назад и колко казваш, че са били, три или четири?

Р: Да, три или четири.

П: И никой не е чул нищо? Просто се чули този писклив звук? Все пак, кораба им се е разбил.

Р: Районът беше все още задимен и непрогледен.

П: Кой прибра парчето след като го взехте?

Р: Хосе го взе за няколко дни и след това ми го даде, аз го скрих под дъските на склада от другата страна на улицата. Каза ми, че някакви войници са се свързали с баща му и са искали разрешение да претърсят къщата и работилницата му, а той не е искал да го замесва в неприятности.

П: И какво стана?

Р: Те иззеха метал, метеорологични балони и бланки за регистрация за гласуване, които беше съхранявал там. Тогава овчарят, дългогодишен приятел на моя баща, пристигнал в града, за да заведе овцете до кланиците, където ги държали през нощта. На следващия ден ги натоварват във вагони и отпътуват. Всъщност ние отидохме с него до кланиците, където пренощуваха. Приготвяха много хубава супа, присъединихме се към тях за вечеря и след това се прибрахме. На следващият ден, овчарят започна работа в склада и подари на баща ми едно агне. Когато Хосе и аз изтръгнахме онова парче от кораба, нашият сувенир, го кръстихме „Tresoro“. Ние бяхме единствените, които знаехме името му. Преведено означаваше „съкровище“. И така, това беше нашето съкровище. Една сутрин овчарят намина през вкъщи тъкмо, когато привършвахме със закуската. Баща ми си бе вкъщи в отпуска и не бе наясно за нашата строго пазена тайна. Овчарят почуква на вратата. Аз отговорих и той каза: „Мога ли да говоря с баща ти?“ Отвърнах: „Разбира се, заповядай.“ Татко казва: „Влизай Педро, нека изпием по чаша кафе; току-що свършвахме със закуската.“ И така, седим на масата, привършвайки и тогава той казва: „Алехандро... Знаеш ли, ще трябва да напусна това място...“. „Защо?“. „Ами, миналата вечер се събудих и видях тази светлина идваща откъм кладенеца. Тази светлина идваше отвън и аз...“

П: Кой е този човек?

Р: Това е Педро, овчарят.

П: Ok.

Р: Добър приятел на баща ми.

П: Ok и е видял светлина при кладенеца.

Р: До кладенеца и каза: „Погледнах през прозореца и в следващия момент имаше три същества в стаята ми, в моята къща, а вратата е заключена.“ Посочи към пода и каза „Тresoro“, пресъздавайки действията им.

П: Никога не си ми казвал за тази част от историята. Това е невероятно. И какво стана?

Р: Те са сочели натам. Той казва: „Tresoro, отдолу има съкровище.“Тези момчета са правели това, каза Педро. „И взех пушката си и щях да ги застрелям, защото нямаха никаква работа в къщата ми. Взех пушката си, а те бяха изчезнали. Но знаеш ли какво, минаха право през стената. Можеш ли да повярваш на това Алехандро?“ Докато той разказваше сърцето ми щеше да се пръсне и тихичко се молех, не исках да се забърквам в неприятности с баща ми. Той не знаеше нищо за случката в ранчото на Падиля. Баща ми му повярва. Каза на по-големия ми брат Дейв: „Нека отидем и проверим, вземи лопата и лост.“

П: Най-големият брат на кого?

Р: На мен.

П: Твоят. Добре.

Р: И така, той взе лоста (кози крак) и повдигна дъските на пода, слезе долу и попита: „Къде?“ Педро му посочи: „Точно там. Точно в центъра на стаята.“ Аз се молех да не го намерят. Той копаеше в средата и не можа да намери нищо, продължи да копае наоколо с лопатата, но и там нямаше нищо. Той каза: „Няма нищо тук.“, така че те заковаха дъските отново и тогава моя баща каза: „Едва ли някога ще се повтори. Не се притеснявай. Ако се, случи отново, уведоми ме и ще го проверим пак.“ Всички бяха щастливи и това бе края. На следващия ден видях Хосе в пощата и му казах: „Трябва да дойдеш и да вземеш „Tresoro“, защото се случват прекалено много неща.“ Той дойде и занесе „Tresoro“ у тях, оставяйки го заедно с някои други неща под неговата къща. По онова време имахме пространство под сградите заради наводненията. Хосе постави „Tresoro“ в някакви кутии под къщата им и си стоеше там до 1963 г., когато се върна отново след като се беше преместил в Калифорния. Той се премести в Калифорния в края на 1954 г. През 1963 г. той се върна, за да поправи вятърната мелница, след като вече беше купил някои части втора употреба. Пазачът беше изпил доста и на Хосе му било трудно да го намери. Хосе реши да занесе всички кутии вкъщи и да ги остави на тавана на своя гараж в Калифорния. В повечето от кутиите имаше стари чинии, бутилки, странни документи, писма, списания и непотребни боклуци и така си останаха до 2001-2002 г. Тогава срещнах сина му в интернет, а той ми каза, че името на баща му е Хосе и е родом от Сан Антонио. Обадих му се, напомняйки му за младежките ни години и откритието на обект, който имаше формата на авокадо, разбил се в ранчото, докато бяхме малки деца и оглеждахме за крава, която е готова да роди теле. Попитах го: „Как по дяволите кръстихме онова парче, което взехме от кораба? Del Oro, Socorro. Ааа, Tresoro. Да, това беше! Tresoro.“ Хосе каза: „Знаеш ли какво? На бас, че е още там, на покрива. Минало е толкова много време, че бях забравил за него. Изчакай да огледам и да видя дали ще го намеря.“

П: Същото парче, което си спомняш, абсолютно същото? Ok.

Р: Да. Tresoro. Намери го и ми го изпрати по куриер.

П: Изпратил ти го е, защото си го искал, нали?

Р: Да. Исках да го изследвам.

П: Как така вие двамата се събрахте, за обсъждате отминалите ви преживявания?

Р: Аз започнах да го проучвам, исках да разбера.

П: Ok, значи 1994 г., повече от 10 години?

Р: Трябваше да намеря Хосе. След като го открих, всичко започна да излиза.

П: Кога намери Хосе?

Р: Моят проблем беше, че се опитвах да събера всичко отново когато...

П: Но през коя година намери Хосе?

Р: През 2002-ра. След неговата операция. Претърпя сърдечна операция. Така че, инициативата беше изцяло моя. Всъщност, бях отишъл с едни момчета до Калифорния и... Да, живеехме в Калифорния. Мисля че беше през юли. Едно от първите неща, които исках да направя след като се пенсионирам е да направя нашето родословно дърво и използвах интернет, като по случайност срещнах човек с фамилия Падиля. Започнахме да общуваме и го попитах кой е баща му, а той каза Джо и това, че е роден в Сан Антонио, а аз му казах, че сме били приятели.

П: Колко голям беше Сан Антонио?

Р: Съществуваха шест първоначални фамилии. Населението не беше толкова голямо, между 50 и 75 души в района.

П: А спомняш ли си годината, когато това се случи?

Р: Краят на 2001-ва или началото на 2002 г.

П: След всичките тези години, най-накрая си успял да се свържеш с другото малко момче, което е било на онзи хълм. Ти си бил на 7, а той на 9, свързали сте се и сте обменили спомени.

Р: Да.

П: Каза, че той ти е казал нещо много важно, когато си му се обадил.

Р: Попита ме дали съм споменал какво сме открили на някой от семейството. И ако съм, каква е била тяхната реакция? Аз му казах, че не са ми повярвали. Той каза, че имал същия проблем.

П: Значи ми казваш, че жена ти Джини не ти е вярвала, докато ти не си осъществил визуален контакт и тогава всичко се променило?

Р: Точно така.

П: И след това ти е помогнала много в това търсене?

Р: Да.

П: За хората, които са искали описание, много бързо, си направил модел на кораба.

Р: Да. Това е репродукция на кораба и дупката, която беше там.

П: Изглежда, че дупката е причинена от експлозия, отворена е отвсякъде на различни парченца. Не прилича на изчистена дупка.

Р: Не. При опита да пресъздадем какво се бе случило с прелитащия кораб стигнахме до извода, че повредата е дошла от радарна или радиокула, с големина около 15 метра. А кулата е имала нещо подобно на вятърно захранване. Генерирало е електричеството за светлината, която е подавала. Говорейки с много инженери, стигнахме до версията, че минавайки близо до кулата, апарата може да е бил засегнат от светкавица, която е ударила кулата. Тъй като кулата е била заземена, електричеството отива в земята. Ако корабът не е заземен и попадне по средата, някои негови части могат да изгорят.

П: Добре, по-късно взимаш други парчета метал по-време на разчистването на терена, но парчето, което си изследвал напоследък няма ли много балончета по него, като че ли е подлагано на топлинна обработка?

Р: Мисля че му казват EMT-топлина. Много висока топлина, която разтапя, толкова силна, че да може да разтопи това.

П: Какво ни кара да мислим, че това парче, което има неравности и малки окръжности, е с извънземен произход? Давал ли си го за анализ?

Р: Точно това парче има въглеродни влакна, така че, ако забелязваш, въпреки че се топи има останали стопилки около него. Прехвърля топлината от едната страна на другата. И това предотвратява разтапянето му.

П: Като проводник?

Р: Подобно на покритието, което използват при космическите капсули.

П: Значи си го дал за анализ и си запазил информацията?

Р: Да.

П: Но това е намерено в района, а не е парчето, което Хосе е взел от панела. Онова парче е със значителен размер. И тази пукнатина е приличала на описаното в книгата на „Денят след Розуел“, където полковник Корсо е описал пукнатината като форми, които приличат на малки смачкани насекоми и това е на страница 45. Описва вътрешния механизъм от анализа на това парче. Така всъщност изглежда през електронния микроскоп нали?

Р: Да.

П: Онова, което е било на панела. Ти разпозна това, което полковник Корсо казва: „Те бяха като окръжност.“ И са изглеждали така, както той каза: „животинки, които бяха размазани“, и имаш всичко това в анализите. Сега има друго парче, за което всички говорят, което бих се радвала самата аз да видя. Това е парчето, което изглеждаше като алуминиево фолио, приличащо на вътрешността на цигарите Филип Морис. Можеш ли да опишеш това парче или какво направи с него?

Р: Ами, когато за първи път тръгнахме към мястото, то беше под една скала, видях го да блести, движейки се нагоре-надолу и го извадих. Сгъвах го и го разгъвах, а то се връщаше в нормалната си форма. Днес го наричат „помнещ метал“, но по това време ние не знаехме какво е това. Взех го и си го сложих в джоба, занесох го вкъщи и го показах на Хосе, като си поиграхме известно време с него. Имах буркан, в който си пазех няколко индиански монети. Така че го сложих в буркана, а него го сложих в кладенеца. Кладенецът e дупка, около 6 х 6 широка и 2 метра дълбока, а там са разположени цилиндрите на помпите към мелницата. Кладенецът има рамка направена от кедър, за да го предпази от срутване. Сложих я зад една от тези, това беше мястото където си криех някои неща. Стоеше там доста дълго време, докато един ден баща ми се прибра вкъщи в отпуска. Бяхме късметлии, ако се прибереше веднъж в месеца, защото той работеше в Албакърки, в болница за ветерани. Когато се прибра, се опита да поправи мелницата и каза: „Не мога да оправя това нещо (става въпрос за част от мелницата). Може би ти и Хосе може да го вземете и да го заварите.“ Идеята беше да го вземем, да го заварим и да го сложим обратно. Разглобихме го. Говорих с Хосе и с техният пикап отидохме до Сокоро, занесохме го на ковач и го помолихме да го завари. Беше износено. Погледна го и каза, че няма да стане, защото е направено от месинг, а няма как да запои месинг. И така там не свършихме никаква работа. Върнахме се до кладенеца, за да видим какво може да направим. Бяхме го стегнали да не се изхлузва. Бяхме готови да го сложим отново и тогава в момент на отчаяние казах: „Хосе, протегни се зад това парче дърво и там трябва да има един буркан.“ Протегна се и намери буркана. Там беше и малкото парченце подобно на алуминиево фолио, което бяхме открили при мястото на катастрофата. Може би с това щеше да проработи. Взехме го и го увихме около мястото, завързахме краищата здраво, за да не се изплъзне. Взех единия от гаечните ключове, Хосе взе другия и го затегнахме. Върнахме се и пуснахме мелницата и започна да изпомпва малко вода. Беше проработило.

П: Проработи?

Р: Получи се вакуум и изпомпваше вода.

П: Доста изобретателно приложение на извънземен материал.

Р: Ние не знаехме.

П: Знам.

Р: С течение на времето, Хосе си тръгна, а след това и аз, преместих се във Вашингтон, тръгнах на училище, след това се ожених и се задомих. Понякога, родителите ми ни идваха на гости. Един път баща ми дойде сам и остана за една нощувка. Джени му направи агнешки пържоли, това беше любимото му ядене. Докато седяхме на масата, вечеряйки, баща ми се обърна към мен и ми каза: „Реме, не знам дали си спомняш, но сещаш ли се за онзи цилиндър на мелницата, който поправихте? Все още работи. Не знам какво сте му направили.“ Отговорих му, че съм щастлив, че е все още е наред. Не можех да му кажа истинската история, защото не трябваше да я знае.

П: Откъде е дошло парчето ли...

Р: Че това беше някаква напреднала извънземна технология. Никога нямаше да повярва. Нямаше и да повярва, че днес имаме телефони, телефони, които можеш да носиш в джоба. Щеше да е прекалено много за него, за това просто му благодарих и че е било удоволствие да го направя.

П: Твоята история е много важна. Определено е много важна за архивирането и историческото запазване на НЛО феномена като цяло. Всеки познава и използва като един вид маркер това, което се случи в Розуел през 1947 г. Но вече ти казах, че открих документ от Маджестик 12 с Робърт Опенхаймер и Алберт Айнщайн, където те разговарят преди Розуел какво биологически представляват извънземните като същества и са стигнали до заключението, че е имало катастрофи преди Розуел и това е една от тях, защото е поне 2 години преди Розуел. Ако проучим този случай с теб и Хосе, какво би ти се искало да се случи? Как си представяш това, това разкритие, което можеш да предложиш на всеки? Светът? Америка? Младите хора на бъдещето? Как се надяваш да разкриеш това? Защото това е истинска история, вие сте още тук, а се е случило преди много време. Как би искал да продължиш това?

Р: Хосе и аз, а и семействата ни са съгласни, че широката публика трябва да знае за това, а и ние притежаваме парчето. Реално, то не ни принадлежи. Никога не ни е принадлежало. Принадлежи на някой друг.

П: Не са се върнали, за да си го вземат. Не са си го поискали, може би са го оставили като подарък. Това е възможност, защото са могли да си го поискат. От различните истории, които ми разказа, разбирам, че са могли да се върнат и да си го поискат. Така че, какво би искал да направиш?

Р: Мисля, че по един или друг начин, трябва да е на публично място, за да имат хората достъп до него.

П: А как трябва да разкажем твоята история? Как най-добре може да я представим на широката общественост? Какво мислиш?

Р: Ами мисля, че едно от местата трябва да бъде там, където провеждат годишните си конференции. Мисля че това ще свърши работа.

П: А също и твоята книга. Имаш ръкопис на твоята случка и спомените за това, което се е случило. Книгата, която би била като заглавие „Преди Розуел“, а и ти може да помислиш дали има и други парчета.

P: Бихме искали да се върнем и да разкопаем. Наречи го ров или каквото и да е, където някои от войниците хвърляха част от парчетата, а също и ние. С времето, всичко това е било покривано отново и отново и би ни се искало да го изкопаем и да видим дали има парчета, които са останали. Ние мислим, че има такива.

П: Когато хвърляхте парчетата какво ви минаваше през ума? Хвърляхте ли ги някъде, където можете да се върнете и да ги намерите отново?

Р: Да.

П: А защо и войниците ги хвърляха там? Не искаха да ги взимат с тях?

Р: Така мисля. Трябва да е така, все пак на тези войници трябва да им се отдаде заслуженото. Открихме кораба точно 30 дни след бомбените тестове в Тринити. Те са били ограничени до базовия лагер за 90 дни. Не са могли да излизат и да говорят с някого, да изпият едно безалкохолно или каквото и да било. Били са ограничени до този район, докато тестовете не свършат. И след като тестовете приключили ги пуснали. След това се случи катастрофата и трябваше да работят отново, осъществявайки почистването. Това са млади хора, които се възползваха от всяка възможност, за да се социализират с хората там, това сигурно им е бил първият шанс от 90 дни насам.

П: Значи наистина не са искали. С други думи, да почистим това място набързо и да си вземем сладолед или бира, кой го интересува дали някое парче ще остане забравено.

Р: Не мисля, че е имало курс по обучение за разчистване на извънземен кораб. Бяхме във война.

П: Ти дори каза, че не са носили специални костюми, защото такива не са били на разположение.

Р: Те, както и ние, не бяхме наясно, че това е извънземен кораб. Да, това беше преди те да започнат да бъдат внимателни за тези неща. Попитах Хосе за това. Той каза, че сме били много предпазливи. Той каза: „Ние се криехме.“

П: И те дори не са ви забелязали. Но на практика са ви посетили. Посетили са не твоя баща, а бащата на Хосе, за да се уверят че ще се докопат до това, до което са мислели, че той е видял или взел. А и той им е дал някакви части?

Р: Да, но тези военни бяха различни.

П: Защото са искали всички парчета, които са у него. През 1945 г., това се превръща в първия наистина голям НЛО случай. Този случай ще е много важен за цялата НЛО сфера. Очаквам много изследователи да са крайно заинтересовани от това. Разкажи ни по какъв начин семейството ти и децата ти те подкрепят. Те в подкрепа на всичко това ли са?

Р: Да, всички много ни подкрепят в това, което правим.

П: И през последните няколко години сте били наистина напрегнати как да направите всичко това. Имам предвид, че е било в главите ви как да се получи, как да го направите, как да го представите и т.н. Но е нещо, с което сте живели в продължение на 60 години.

Р: Това е много време. Но не е точно така, защото в определена точка във времето, можех да видя, че не е възможно да направим нещата, които искахме, докато бях във Вашингтон, продължавайки с живота си, отглеждайки семейство и т.н. Хосе правеше същото в Калифорния. Така че имаше момент във времето, когато не бяхме концентрирани върху това. Може би все още не сме били готови за него.

П: Не му е било времето. Можеш ли да се сетиш за друга книга освен „Денят след Розуел“ от полковник Корсо, където разпознаваш парчето, описанието му, имало ли е други моменти, в които казваш „сега е времето да се говори“? Знам за книгата на Раян Ууд „Majic eyes only“. Прочетох твоята история вътре, а и беше в радиопредаването на Джеф Ренс. Можем да поговорим за това.

Р: Добре.

П: Как се появи в предаването му?

Р: Когато се върнах от Калифорния и се пенсионирах във Вашингтон, се свързах с Хосе и си говорехме за родословното ни дърво. Започнахме да се събираме и да възстановяваме информация, за това, което бяхме открили в Уолнът Крийк. Хосе ми пращаше информация, която сина му е открил. Имаше статия в един вестник, която беше написана от Бен Мофит, наш приятел с когото ходехме на училище като деца. Статията беше писана преди няколко години. Тя включваше посещение на началното училище в Сан Антонио, където беше разговарял с учителите, а те го информираха за сегашните методи на обучение. Бен все още се сещаше за Дик, Джейн и Пъф, когато четяхме Weekly Reader (училищно списание излизащо от 1928 г. и до днес), за да се информираме за актуалните събития.

П: Звучи все е едно е искал да опише историята на Сан Антонио.

Р: Опитваха се да му покажат употребата на компютрите с образователна цел. В процеса на всичко това, той изброил някои от съучениците си, с които е бил в клас в статията и пропуснал Хосе и мен. Хосе и аз обсъдихме това. Помислихме, че може да се изненада от това, че сме още тук и му звъннах.

П: Забелязал си липсата на вашите имена в неговата статия и си почувствал, че не ви помни.

Р: Затова му звъннах и в момента, в който се представих, той каза: „О, знаеш ли не можах да си спомня твоето име. Затова не го написах.“ И ми се извини. Започнахме да си говорим, той се беше пенсионирал и работеше за вестника. Така разменихме информация, защото имаше някои проекти върху които той работеше. Често ми се обаждаше за моето мнение. При всеки удобен случай, се опитваше да разбере какво друго правя. „Пенсиониран си. Все трябва да правиш нещо.“ Аз му казах: „Работя върху родословието ми.“. „Какво друго?“. „Опитвам се да изследвам този предмет, който открихме при ранчото Падиля, когато бяхме деца.“ Отговорът му беше, че не е навътре в НЛО материята. Няколко седмици по-късно Бен ми се обади, казвайки ми, че иска да направи историята и така започна всичко.

П: Това става през 2002 г. Кога Мофет написа историята?

Р: През 2003 г., мисля.

П: Защото, знаеш ли, прочетох я в Италия. Преобърна ми представите. Не можех да разбера как хората не са я изследвали.

Р: Ами това, което стана е, че не можах да си спомня мястото. Имах зелен пикап, с който знаех, че сме пътували, но не знаех точното разположение, затова отидох до Ню Мексико.

П: Но той призна, че е знаел, въпреки че не е говорел за това.

Паола Харис с Реме Бака в щата Вашингтон

Следват фрагменти от телефонен разговор с Хосе Падиля:

П: Ти си този, който всъщност е взел лоста и си откъртил това парче, нали?

Х: Да, аз откъртих парчето от панела.

П: И видя панела, на който стоеше.

Х: Да.

П: Има ли още парчета от този странен метал, който Реме е бе сложил в процепа?

Х: Не, само това, което Реме взе. Беше неговото „Tresoro“, неговото съкровище.

П: Та има ли още от него някъде?

Х: Не мисля.

П: Мога ли да те питам набързо какво си спомняш от това как изглеждаха съществата?

Х: Ами, ние бяхме малки деца по това време. Аз бях само 90 см. висок, а те бяха малко по-ниски от мен. И подобно на светло сиви на цвят.

П: Помниш ли дали са гледали директно към вас?

Х: Не знам дали са гледали директно към нас. Знам че се движеха напред-назад квичейки.

П: Това наистина е интересно описание, защото Реме каза, че изглеждало, че са пискали от болка.

Х: Мисля, че бяха ранени. Помня това, защото исках да отида да им помогна и...

П: Тогава си бил на 9 години, нали?

Х: Да.

П: Но сте имали 3 дни в които да ходите и да се връщате там.

Х: Имахме два дни.

П: О, два дни.

Х: Имахме цяла седмица след това, когато го почистиха.

П: Имали сте цяла седмица?

Х: Ходехме с конете дотам.

П: А видяха ли ви? Не ви видяха, нали?

Х: Промъквахме се добре, все пак си познавам територията.

П: Значи сте видели че и войниците хвърлят разни неща в тази канавка, така ли?

Х: Да това, което не искаха да натоварят, предполагам тези неща бяха прекалено много.

П: Благодаря, че изкарвате тази история наяве, а все пак това е вашата история, а моята работа е да направя интервюто. Ще направя всичко възможно да запиша дума по дума от това, което ми казахте. Благодаря ви много, че го правите.

Х: Радвам се да помогна.

П: Благодаря ви за показанията и че потвърдихте катастрофата в Сан Антонио през 1945 г.

Източник: http://www.paolaharris.com/

Превод със съкращения: torino

Редакция: Издателство „Паралелна Реалност“