– Трябва ли да го наричам дзадзен, ако не е изпълнено според hardcore-изискванията на традицията?

– Работи ли за теб, както би трябвало да работи?

– Да. Но в същото време знам, че това изобщо не е дзадзен, както е описан в книгите на хора, преминали през процеса по традиционен път.

– Разбирам те и е така. Това, което се случва с теб, е толкова опасно, колкото е необходимо. Просто трябва да внимаваш в картинката и да бъдеш изцяло наясно, че изпитваш ефектите, именно защото това е дзадзен. Дзадзен като нещо от човешкия свят и поведение, води до акумулирането на ефекти. Всяко малко нещо прави същото. Всяка контракция на човешкото тяло води до определени напрежения – те могат да са полезни или вредни. В твоят случай не можем да говорим за традиционен дзадзен и с напредването на вековете все по-малко ще можем да говорим за този вид техника. Не можем да заобикаляме вечно факта, че техниките се раждат, развиват, остаряват и умират, за да се родят отново принципно същите в своята същност, макар и външно изменени като контекст, среда и конкретика.

– С теб сме едно и също нещо, разделено на две части, така че отлично схващам какво се опитваш да намекнеш. Дзадзен е на стотици, хиляди, а може би дори и на десетки хиляди години. Кой знае колко е старо това нещо и какво е реалното му име, нали? Може би няма име. Нищо няма истинско име, строго погледнато. Така че аз виждам как едно нещо се променя в хода на времето и пространството заедно с потоците от нови събития, същества, концепции, варианти, предизвикателства и осъзнавания, връщащи ни, естествено, обратно към същността на всичко. Т.е. дзадзен не само, че може, но и трябва, задължен е, да се интегрира в ежедневието на всеки, който има желание да се потопи в този тип изследване. Да интегрираш нещо в своята естествена среда не е нито лесно, нито просто, нито бързо. Но в същото време е единственият начин, за да продължиш да си във връзка с нещото. Промяна и трансформация се случва и в двете посоки. Ти се променяш в името на нещото, но и нещото се променя в твое име. Такава комуникация може да бъде осъществена между човек и практика, между човек и човек, между човек и неодушевен предмет, между човек и животно, между човек и природа, между човек и космос, между човек и други типове същности/енергии и т.н. Вариантите са буквално безкрайни.

Преди около 10-11 години във форума на XNETBG попаднах на превод на статията „27 години дзен, унищожиха живота ми“. Тя може да бъде намерена и на английски, което също е интересно преживяване.

В нея става дума за човек, който практикува дзен всеки ден, изпълнявайки физическото упражнение, наречено „дзадзен“. Естествено, когато правиш каквото и да е физическо упражнение всекидневно, то неизбежно те променя. То те променя на много нива. Всяка дейност е такава – трансформираща тялото, а оттам и съзнанието. Защото двете понятия – тяло и съзнание – ако се вгледаме в тях много-много-много внимателно, няма никъде да открием точна разделителна линия или точна граница. В цялата Вселена няма точна граница между две неща. В същото време в целия будизъм, ако бъде спокойно изчистен от своите културни наслоявания, ще видим, че се говори винаги за баланс. Баланс между какво и какво? Нали няма граници между нещата?

В чистата практика тези въпроси по естествен път намират своето равнище на отговор, което се променя всеки ден, разбира се.

Този човек очевидно е седял дълго в дзадзен, изследвайки същността на всичките си процеси. След 27 години той счита, че животът му е разрушен напълно и безвъзвратно.

Но това „разрушение“ се получава много бързо и много скоро след като човек започне да изпълнява физическото упражнение всеки ден.

Ето защо огромната част от привлечените към дзен хора в началото бързо прекратяват работата, защото очакванията им са съвсем различни.

Всички те усещат как ги връхлита нещо, което упражнява постоянен натиск върху тях. Нещо, което по доста смесен, неясен, нелогичен, неразбираем, понякога строго рационален или пък строго интуитивен, комбиниран начин ги вкарва във все по-силна връзка с тях самите. Тази връзка е болезнена, често пъти трудна, скучна, неприятна, досадна. На всичкото отгоре тази връзка е толкова изчистена, честна, оголена, директна, че тя служи като отрова за лъжите.

Малките лъжи в ежедневието, на които разчитаме, за да продължаваме напред през живота, започват да умират една по една. Една по една. Една след друга. 

Този процес в началото изглежда като нещо „добро“, защото човек открива разни „добри“ последици. Например, по-трудно става да ни излъжат другите хора. Нали помните, че говорихме по-горе, че границата между вас и другите е условна, макар и да я има? 

Но процесът неизбежно продължава своя път, приятели. И тогава почват да умират лъжи, които ние искаме в живота си и които всъщност харесваме.

Тогава процесът се превръща в нещо „лошо“ за нас, защото пак по неразбираем, но много ясен, директен, тежък, твърд, нетърпящ никакво възражение начин, ние ставаме способни да виждаме ясно и любимите си лъжи. Лъжите, които обичаме, ние наричаме често „удоволствия“. Понякога ги наричаме дори и „част от нас“. Тези лъжи ги приемаме като нашата уникална личност, нашето нещо, нашият персонален код, нашата душевност дори!

Дам..., обаче се оказва, че са лъжи...

Поради някаква причина, докато се занимаваме с физическото упражняване на дзен, тези лъжи една по една почват да изплуват с истинското си лице пред нас. И ние започваме да ги виждаме не като нашата персона, душа, оригиналност, ексцентричност. Почваме да ги виждаме като лъжи, като проблеми и то много дълбоки. Почваме да ги съзнаваме, че са свързани с нас, но не са по никой начин част от нас. Което е странно, защото ако бяха част от нас, щеше да има поне условна граница между нас и тях, нали? Чакай, чакай, не беше ли обратното?

Ето, това е проблемът!

Проблемът е, че решението не е като задаването на въпроса. Решението често е в пъти по-комплексно от задаването на въпроса. 

Зад правилното задаване на един въпрос стои много работа, докато решението може да бъде преведено в сила и осъществено на дело. 

Този човек е седял 27 години срещу бялата стена и е насочвал внимание в нея за определен период от време. Всеки ден, отново и отново, без прекъсвания. Винаги, когато е бил достатъчно здрав, разбира се. 

За съжаление, както казахме по-горе, промените от такъв тип упражняване/работа, не се възприемат само като „добри“, но и като „лоши“.

Лошото става наистина лошо, когато стигнем точката, където ясно се вижда, че, например, любимите ни реакции, които имаме на всекидневен принцип към хората, в огромната си част са лъжа и просто роли. 

Да, това е голям проблем, защото хората обичат лъжливите си реакции, лъжливите си емоции и лъжливите си роли. Те мислят за тях като за нещо „добро“. Те често издигат тези свои реакции на пиедестал и се грижат всекидневно тези неща да бъдат рестимулирани.

Това е страхотно може би, но всъщност е едно фиаско. Всъщност е една придобита способност, която може да бъде сравнена с мимикрията в животинския свят. Мимикрия е, когато едно растение имитира формата на цвят, много красив цвят, след което се оказва, че то е хищник. Малката птичка или насекомо, което е забелязало красивия цвят, каца върху него, но цветето мигновено се затваря в този миг. Тогава птичката усеща как бива хваната в ужасен капан, който я притиска от всички страни, задушава я и в крайна сметка я убива. Това е успешна мимикрия. Има пеперуди чиито крила са оцветени като очите на тигър или нещо от сорта. Мимикрия означава подражаването на един вид на друг. Означава подражание. Означава преиначаване. Означава липса прикриване на истината по хитър начин. Това е мимикрия.

Ние, хората, сме отлични в мимикрията. Ние ходим и сме в състояние на мимикрия. Огромната част от нашите реакции са чиста мимикрия. Огромна част от държанието ни в обществото е чиста мимикрия. Ние лъжем всяка малка секунда от живота си. Ние крием истината.
И забележете, че тук не визирам прозаични неща. Не е толкова важно, че някой човек е алкохолик, че друг е наркоман, че трети е пристрастен към яденето. И че се опитваме да скрием тези наши „лоши“ страни. Това е доста разбираемо и не е същината на нашия проблем.

Същината на нашия проблем е именно във фалшивите ни емоции, фалшивите ни мисли, фалшивите ни виждания и убеждения, фалшивото ни лице, фалшивите ни чувства, фалшивите ни занимания.

Целият щит, който сме поставили пред себе си, за да се справим с реалността.

По някакъв начин фактът на нашия алкохолизъм всъщност е полезен, например. Защото да си алкохолик означава всеки ден да предприемаш осъзнато действие. Това е дзадзен в огромна степен. Осъзнатото действие винаги помага, ако и да е разрушително на много нива. Осъзнатото действие освобождава.

Много алкохолици всъщност имат прекрасно и точно виждане на света. Много от тях осъзнават в болезнена дълбочина собствените си лъжи и тези на останалите. Пътят на осъзнаването им обаче, е тъмен път, свързан със самоунищожение. Той също ще ги изведе в крайна сметка до зелена поляна и синьо небе.

Дзадзен не е тъмен път на осъзнаване. Дзадзен е максимално оптимистичен път към осъзнаването на лъжите в нас. Оптимистичното начало не е захаросано. Да си оптимист не означава да се разхождаш насам-натам с усмивка на уста, твърдейки, че животът е прекрасен и съвършен. Оптимистът знае, че животът е многомерен, многопластов, сложен комплекс от взаимосвързани фактори. Оптимистът знае, че животът има точна цена. Неговата усмивка се появява, когато наистина има за какво. А неговата гневна гримаса се появява, когато е време за нея. 

Повечето хора нямат никакъв шанс, за съжаление. 

Интересното е, че с времето се забелязва, че някои хора са открили нещо като дзен-маска и я ползват доста успешно. Има такива хора. Това може да се приеме също като някаква форма на мимикрия и на изключително сполучлива лъжа. Да, някои лъжи са възхитително комплексни, сложно изградени и представляват механизъм, заслужаващ уважение и дори възхита. Да, някои лъжи са впечатляващи и могат да те вдъхновят!

Но след още по-сериозно вглеждане, което не е нарочно, а просто е вглеждане миг след миг,не упорито или насилствено... след такава галантна проява на внимание човек забелязва, че тези майстори на дзен-маската изобщо не са никакви дзен-майстори в истинският смисъл на думата. Да, те са развили някаква крехка непоклатимост. Но тази непоклатимост не се базира на нищо истинско, нищо реално. Тяхната непоклатимост, вие откривате това като ги наблюдавате внимателно, се базира на някаква игра, която те играят точно под повърхността на своята маска.

С други думи, тези очарователни хора нямат нищо общо с онази легендарна проницателност и оригиналност на древните майстори, които били способни да бъдат точно това, което е необходимо във всеки отделен момент, без да има каквото и да било противоречие от тяхна гледна точка. Хората, разбира се, ги намирали за луди. 

Но тези хора всъщност били единствените нормални. 

Това е и най-странното нещо на света. Дзадзен неизбежно те свързва със себе си – малко или много – но колкото и малко да те свързва със себе си, спрямо останалите същества това „малко“ започва да става „много“в техните очи. И няма лесен и прост начин те да разберат какво става. Няма и лесен начин ти да обясниш какво става.

По този начин, макар и упражняването на теория да те свързва повече с реалността/себе си, то те отдалечава от всички, които не са свързани с реалността/себе си.

В нашето съвремие хората и без друго търпят най-големите проблеми в комуникацията помежду си от векове насам. 

Естествено, тук става дума за близките отношения. 

Представете си, че любимите ви хора казват, че сте се променили. Че не сте същите. Че нещо е станало.

И си представете, че вие знаете, че нищо не се е променило, че сте си същите и че нищо не е станало.

Няма никаква причина за поведението ви. 

Но те помнят някакви минали реакции, помнят минали рестимулации на лъжи и всякакви форми на мимикрия. Те отчаяно търсят същите стимулации, но не ги откриват. Къде са изчезнали? Защо ги няма? 

Това е голям проблем при дзадзен-упражняването, защото е неизбежно много багаж като фалшиви реакции да отпадне. И наистина отпада. Дизайнът на упражнението е такъв и не е учудващо, че почти никой от 7 милиарда души не практикува всекидневно дзадзен. Защото всеки би усетил как личността му започва да взима толкова рязък завой от гледна точка на познатите всекидневни реакции, че може дори да се сбърка с някаква форма на шизофрения. Хората може искрено да се притеснят, че са в опасност около вас, тъй като смятат, че реагирате непредвидимо и крайно. Между „крайна реакция“ и „твърда реакция“ има огромна разлика. Практикувайки дзадзен, човек неизбежно развива способностда реагира твърдо, точно и мигновено на всичко, което изисква отговор. И понякога това изглежда „крайно“ от страничния наблюдател. Преживявал съм го и като потърпевш от по-големи майсториот мен. Определено усещането е такова, каквото го описват хората... сякаш майсторът нарочно е жесток към теб, а той всъщност вижда много по-ясно от теб и е по-бърз. Това, което той е възприел за част от секундата, ти дори не си забелязал.

И така...

Какво правим тогава? 

Единият вариант е да се научиш някак да играеш пред хората. Подобно на добрите актьори, умеещи да се превръщат в ролята си в рамките на дадено представление. Дзентрадицията обаче, никога дори не е намеквала за подобно нещо. В някои шамански пътища много се говори за превръщането в друг човек, от млад в стар, от мъж в жена, от човек в животно. Изобщо, шаманските традиции се занимават и развиват от векове подобни фокуси и тези фокуси са били приложими в общуването. Шаманът може да изглежда абсолютно по всякакъв начин пред останалите хора и те ще останат поразени от неговата способност да се променя. Наистина изумително!

В дзен сякаш най-важното си остава да останеш верен на реалността и да бъдеш оригинален. Оригинален не означава да се изтипосаш пред хората с някаква готова роля, готов сценарий и да ги залееш със забавни вицове и смешки. Означава съвършено друго нещо, както можем да предположим. Ако беше толкова лесно и ако можехме да кажем още сега какво означава, бихме били група идиоти. 

27 години дзадзен наистина унищожават живота.

По-лошото е, че далеч по-малко дзадзен унищожава живота. 

И най-лошото е, че ако се придържаш към упражнението, то го прави всеки път. И няма пропуск. Няма празно. 

Още по-лошото е, че виждаш, че си бил свързан с даден човек, само защото си рестимулирал в него някакви зони, които той счита за „приятни“.

А всичко това е лъжа и никога няма да стане истина.

И още по-лошото е, че в огромната си част съществата са точно това – една купчина от стимулации, търсещи всекидневно още от същото.

И още по-лошото е, че изборът е съвършено прост.

Или оставаш с хората в тяхната помийна яма, или оставаш верен на реалността/себе си и продължаваш напред по пътя, каквото и да означава това. 

Любовта е трудна за откриване дори в рамките на самите себе си, камо ли в рамките на човешкото общуване. 

Лесно е да вярваме в лъжи. Лесно е да преследваме следващото нещо, което ще ни накара за година-две да забравим болката си. 

Но лъжите са лъжи, защото всички те имат кратък живот и болезнена смърт. Когато умрат, оставаме пак голи, боси, често пъти уплашени и ужасени, пред Истината. 

– Здравей, Истина.

– Защо идваш? 

– Защото ми харесваш.

Free Joomla Extensions