Време е за сатира и този път е окончателно – това вече не може да бъде отлагано. Ще бъде по-кратко от обикновено, но за сметка на това пък ще ти донесе eternal erection. Знам че „за теб е чест“, тъпа тетрадко, няма нужда да ми го казваш всеки път когато те разтворя. Ти си тетрадка, не грамофон, така че смени плочата.

Сега... Смятам с теб да продължим оттам, откъде спряхме последния път преди две години. Писах в теб за комбинàта за изгаснали лица, което е нашето общество. Там където нещо е изгаснало обаче, то трябва да бъде запалено отново. Така че тук ще говорим за един своеобразен контрапункт – „работилница за фенери“, с която да вдъхнем отново светлината във facial контурите на хората по чиито лица в момента може да бъде открит единствено конденза на агро-жалостта. Ако ме питаш дали още преди 2 години съм планирал да направя продължение с това име – отговора е „да“. Понякога се изумявам на собствената си далновидност, особено когато не преувеличавам и казвам истината (което е изненадващо дори за мен).

Whatever! Това със светлината от фенерите е едно от древните открития, които свръх-същества като яхве (например) са изобретили сами. В добрата книга се казва: „да бъде светлина“ и оттогава тея две неща сякаш са почнали яко да се редуват (ту светлина, ту агро-жалост). Тъй като интензитета на шприцоване с фотони обаче варира според епохата, от време на време е нужно архетипни легенди като мен (под „легенда“ да се разбира „лицензирана мърда“) да напомнят откъде изгрява Слънцето. Или в случая – откъде изгряват фенерите! В крайна сметка аз super-H.(uman) ли съм или какво?!

Ех, винаги е трудно да намериш точното място, където да удариш границата за бутона „продължи“. Mostly because I’m too legit to even start.

Ако си глухоням и пръднеш сам в снежна гора – пръднята ти издава ли звук?

— дзен-загадка на абстракциониста-ексхибиционист

Виж, всяка една легенда минава през своето собствено poo tornado. Пътят към светлината минава през една сериозна assplay програма – питай Долорес, момче! Тъй като съм срамежлив, обаче, ще ти спестя историите за съседа чичо Владо, който като дете ме викаше у тях, „за да ми подари балон“. Естествено тогава не знаех, че иска да експериментира с форматиращия си палец върху мен, което – наистина – ставаше през „балон“, но от друго естество. Още в тази невръстна възраст разбрах за силата на метафорите в българския език. Понякога някой може да ти каже истината като те излъже. Каква концепция само!

(Note to self: внимавай тая история да не изтече в нета, че край с политическата ти кариера за която родителите ти плащаха рушвети цял живот.)

Виждаш ли, ето затова обичам тези текстове – можеш да правиш каквото си искаш с тях. Можеш да разкажеш най-голямата небивалица или да споделиш откровена истина и хората просто ще се смеят заради рязкия контраст без оглед на съдържанието. Fuck, дори на мен не ми пука за съдържанието, затова си го въображавам на random-принцип! И това е най-голямата ми сила като писател. Да изхвърля ключовете на комбинàта за изгаснали лица и да поканя хората в работилницата ми за фенери. Знам, че всички го искат! Искат да натисна техния собствен restart button; всъщност те ме умоляват и крещят да го направя! Мога да чуя вътрешния им крясък, който „по едно съвпадение“ може да бъде чут и в най-популярния жанр в zamunda, а именно: „fuckin give it to me!“

Source code-а на комбинàта

Класическа холивудска шега:

Въпрос: Как хората в Холивуд казват „fuck you“?

Отговор: „Вярвай ми.“

Ето го и обрата:

Въпрос: Как християните казват „fuck you“?

Отговор: „Ще се молим за теб.“

So, am I ready for the next delivery? Oh boy that’s the thing...

Абстракционистът-ексхибиционист е винаги ядосан веднъж щом бъде изваден от килера! Той е готов да ти услужи с наредба; да направи архитектурна асистенция, която да саботира носещите колони на небостъргача ти от supreme bullshit; да анихилира зародиша на кокошизирането ти и да направи живота ти по-интересен дори от рекламните брошури на LIDL! THE POWEEEER that we’re talking about here!

Бивайки в опозоцията на комбинàта, работилницата е пространство, където ръчното, занаятчийското, индивидуалното все още е. Там манифактурата на конвейера не е интоксикирала артериите на възприятието и ноздрите на сърцето работят с пълния си капацитет – човек сякаш си поема въздух за пръв път – при това въздух, който не ухае на телешки слабини. Осветяването на изгасналите лица се случва когато обичайният бит се превърне в екзотика. Когато работилницата трансцендира primal устрема за купуването на хляб и сирене и въведе в базата данни на битовата проблематика неочакван обертон. Добре обработеният бит придобива измерението на чуждестранен, произхождащ от другаде контекст – и това е шибаният дзен, който е между narrative-а на всекидневието и нирваната на трансценденталното!

В теле-новели като „Дързост и красота“ виждаме репликиране на буквалния живот в неговия битовизъм. Как Брук си реше косата пред огледалото, спомняйки си някакви неща с Рич и т.н. Това всекидневие е близко, защото е визуализация на набор от действия, които ние самите извършваме по своему. Можем лесно да се съотнесем към ставащото на екрана по начин по който не можем да се съотнесем, гледайки висящия на въже Батман, който се бие с Жената-котка. Битовизмът не е интересен в неговата актуалност в собствения ни живот – да оправяме леглото си или да подреждаме масата за вечеря. Защото колкото по-буквално е, толкова по-повтаряемо е, толкова по-тривиално е и магията изтича като през пробит гевгир. Но същото действие показано на екран ние сме склонни да разглеждаме по друг начин. Сякаш нашата собствена версия на тези действия ни е толкова безинтересна, че трябва да репликираме битовизма на екран, за да го оценим. В този смисъл Лео Ди Каприо дори пикае по-интересно от теб, когато това се случва на екрана! Затова всички пенсионери, които гледат теле-новели са спрели в инфлацията на собствения си битовизъм. Важи за всички латино, турски, индийски и всякакви сапунки. Никой няма интерес да живее своя скучен живот – затова да гледаш същия скучен живот, но изигран от актьори, се превръща в някакво турбо-митология за бабичките от панелката. То е толкова впечатляващо за тях, че този сценарий после се преразказва и изживява още няколко пъти пред пейката на блока. Комбинàтът за изгаснали лица бълва повторение по поточната линия. Това е мястото, където е убито творчеството, защото в манифактурата, в мултиплицирането на едно и също, няма акт на импровизация, няма Дух. Има репликиране на шаблони с цел масова консумация. Затова се нарича „повторение“ – защото нещо се повтаря и копира на множество нива, което при продължителна консумация уеднаквява климата на вътрешния микрокосмос.

В предишната тема разглеждах клишето като форма на репетативност, тетрадко. Истината е, че клишето всъщност изразява аксиоми на самата митология. Дразнещото в клишето не е толкова, че то е клише или че е с правилно изложена теза. Клишето идва от разминаването между действителността на изговарящия го и поуката, която той иска да изведе. Когато ти самият не си разиграл митологията на посланието, неговото изричане те поставя извън неговата актуалност, защото това е наизустен път, а не извървян. Което те превръща в кич на повтаряемостта. Структурно, клишетата са масови неинтегрирани истини. В повечето случаи те ни звучат досадно и безвкусно, защото всеки ги знае, но никой не ги умее. Те могат само да бъдат преповтаряни, което не е заявка за интеграция, а за преповтаряне – duh! Also cliches are often cheesy because they are an obvious and artless way of making a point.

Наскоро един приятел ми каза как е благодарил на баща си, че последния не е имал време да го отгледа. Очевидно му е спестил много и даден цикъл е бил прекъснат. Разбира се това е началото на нов такъв, but that is beside the point. Днешните хора буквално се раждат от утробата на тревогата, която самите им родители представляват. Което само по себе си вече инициира повторението, инициира клишето. Не поставя ли това всички нас в условия на едно константно състезание по мижитурщина? Още от дествтото ни? Лично аз съм си давал сметка колко странно е да порастваш в даден поток с дадени деца и да ги виждаш как стават възрастни. Трансформациите са много редки и набора от повторения имплантирани в началото бележат паважа до самия му край. Дет се вика – дърветата се раждат и умират прави.

Тетрадко, наскоро открих нещо. А именно – ако не вярваш в нищо, това само ще ти спести разочарованието на по-късен етап. Когато не отдаваш светлината си на нещо, ти самият започваш да светиш – лоджикъл, йес? В крайна сметка на това се крепи целия social pressure – да правиш неща, които не искаш, защото това ще те накара да се чувстваш приет, излъчвайки „правилния тип светлина“, която другите очакват да ирадираш. На 1 поглед изглежда, че това отваря човек, но всъщност го затваря за по-широкото му сечение. After all – reality is beyond point of view. Но хората не обичат да държат клапите на живота си отворени, те обичат да се вкопчват в неща – във философията си, в морала си, в навиците си. Не си ли забелязала, тетрадко? Когато в главата на даден човек се случват много неща и той има нелинейни пластове, това влиза малко остро на другите. Защото те усещат, че честотния ти band е по-широк и това автоматично се тълкува като атака на някое от многото статуквà. И ако един такъв човек с по-широки честоти се събере с индивид от комбинàта – това винаги предизвиква конфликт и формиране на неразделната двойка страх/агресия. Затова когато някой от работилницата за фенери ходи по улицата, другите си казват: „Я па тоя!“ for no reason. Просто им бърка в гъзовете и те самите не могат да обяснят „защо“. Камо ли ако представители на работилницата и комбинàта решат да навлязат в дискурс. Той много бързо се превръща в коитус за човека на поточната линия. Все пак първоначалната идея зад комуникацията е тя да бъде медиатор на искрата на отсрещния. Тъй като обаче днес по същество всичко е своего рода заместител – откровената комуникация автоматично бива тъждествена на дискомфорт. Аз съм на този принцип – казваме си всичко и оттук нататък да видим какъв Път можем да вървим заедно (и дали). Инак всичко друго – рано или късно – завършва с аромат на изпърдяни зъби. Просто трудно говоря с хора, които звучат като реклама на тампони. It’s just who I am.

Хоризонта на недостижимото днес се нарича именно „автентична комуникация“. Само като чуя колко пъти е способен някой да повтори израза „според зависи“ и мозъка ми става на тесто... Директно влизам в in for the kill mode и започвам да раздавам пишоци. Забелязала ли си тетрадко, че хората от града, които не могат да вържат изречение без съдържанието на „ъ“ в повечето случаи са обезкосмени? Дали има връзка с идеята, че окосмяването е антена, хммм?... I wonder... Но! Това е рубрика освободена от езотерична помия! За да не се отплесвам, нека си създам нова подточка!

Рубриката на обезкосмения рапунгел

Don’t text or tweet during the show. Just live your life. Don’t keep telling people what you’re doing. Just, because also it lights up your big dumb face. It lights it up.

— Louis C. K.

Има някои неща у хората, които вървят в комплект: обезкосмяване; речник на равнище физкултурен салон; лосион за тяло; селфита през 5 мин.; комплекси пакетирани на палети (просто метафора, с която да imply-на колко са много); евакуирани са от хумор; най-голямото им постижение е, че са участвали в гимназиален мюзикъл; държат пинчер за спортен лов на колорадски бръмбари под мишницата си като форма на аксесоар.

Нека сега ги разгледам подред...

О, почакай – не мога! Вече казах, че вървят в комплект for yahweh sake! Ето клип, обаче, който кондензира всичко (минус пинчера – за него просто трябва да излезеш по улиците):

Free Joomla Extensions

The faculty of my mind didn’t work properly when I first watched this. Първо опитах да издраскам по стените на мозъка си факта, че дори този човек е част от Източника.

Не се получи.

След това реших да сменя тактиката и повярвах, че камъните могат да говорят. Усетих че съм нацелил правилния акорд. Драматичната съставка тук е... да го повярваш силно :) That’s the ticket! Замисли се – това наистина е ключа. Все пак в началото християните били съвсем малко – един-двама души... на кръст :)))) А после виж какво е станало – да си ебе и религията... Макар църквата да е корпорация, която от около 200 г. е сериозно заподозряна в интелектуален банкрут, егрегора е жив, защото има хора, които наистина вярват в идеята зад нея.

По подобен начин днес обезкосменият рапунгел вярва, че е същество с легендарен статус – не защото е на изчезване (де таз щастлива карма), а защото искрено вярва, че за него трябва да се пишат книги. Разбира се героите на тези книги биха били кухи манекенки на токчета, по-високи от IQ-то им, но това не пречи на изявената претенция. И всичко което се говори е някакъв пренадут hype за който едва ли не трябва да си водиш записки, защото разказаното е „толкова вдъхновено от живота, вселената и всичко останало“.

Това са точно онзи тип мадърфакъри, които започват да ти разправят някакви истории за някакви неща, за някакви хора, за ала-бала, сто чувала... Абе въобще – bullfuck от въздуха с участието на лица, които се назовават по малки имена. Хора, които се предполага по default, че трябва да познаваш, но естествено ти нямаш никаква идея за какво да го еба става дума! „Оф днеска Пецата ми се обади и...“

Режа ги с моторната си резачка „Husqvarna“ още тук.

Кой е Пецата бе да му еба майката?! Нямаме общ познат „Пецата“. Защо ми говориш за хора, които по подразбиране смяташ, че трябва да познавам??! Идва ми да цапардосам неадекватния тъпак, който се държи така, защото това се прави умишлено! За да започнеш да му задаваш въпроси, което е повод То да продължи да говори и смуче! Това са особена порода хора със специфичен маниер. Забележка: не всички от тях са обезкосмени, но съм склонен да ги причисля към тази графа, защото комуникацията им е broadcasting excuse for a conversation.

Как така „защо“ бе? Алооо, това да не е разпит!? Моя си логика, няма да ти се обяснявам до сутринта тука...

О, о – друг признак! Това са хората, които обичат да казват: „пò ми е жал за животните, отколкото за хората“ (все пак държат пинчер подмишница)!

Винаги съм искал да проверя това твърдение. Ще поставя страдащо животно отляво и ще сложа лапето на тоя педе дет твърди това – отдясно. После ще сритам лапето в слабините и ще му запуша хленчещата уста с младежкия си скротум. Искам да видя за кой ще ти е повече жал. Искаш ли да проверим бе, а? Разбира се не забравяй, че това са хора, чиято хумористична жлеза е ампутирана. Сентенции от калибъра на „Баси ръките чуек!“ там си е сериозен statement, а не (само)ирония! Апропо, ако трябва да слушаш отговора им на така зададената ситуация – ще завидиш на глухонемите. For real. Обикновено тези хора започват да ме замерят с морала си след което обикновено замълчавам достатъчно дълго, за да ги накарам да се засрамят от ехото на тъпата си забележка. „Това достатъчно глупаво ли е за теб?“, питам аз. Така става, когато някой се прави на по-умен отколкото позволяват фактите.

Разбира се дълготраен ефект няма, след което пък аз за пореден път се усещам, че взимам търсенето ми на интелект във вселената твърде насериозно. Все пак не мога да не уважа изконното право всеки сам да си предписва лекарства. За съжаление (или не) тетрадко, повечето от тях решават да изберат клиничната пластмаса на масовия вкус, който не е по-различен от вкуса на подлога, но това не пречи да бъде представян като flavour на захарен памук. Не е случайно, че в трудовете на модерните социолози често срещаме термина „диснизация“. Накратко – светът постепенно се превръща във филмче на едноименната компания – шарено и розово, с очакван хепиенд, сладникаво до състояние на безтегловност. И комуникацията между любимците трябва да отразява това. Логическите дупки в нея са повече от астероидите в Слънчевата система, но пък за сметка на това са очевидни и се броят лесно, като ребрата на индийче на прага на гладната смърт. София е пълна с подобен род тълпа. Жалостта е нещо като саундтрака на тоя град. О, не, не – по-добре да не започвам за София, че този текст ще започне да вони на отворен саркофаг и ще ми спре пулса...

Главната идея е, че системата ни дава смисъл наготово и в това се състои целия ми rant, тетрадко. Обезкосмените рапунгели са заели позиция на първа писта на конвейера и затова заслужават етикет – защото в комбинàта всичко бива етикетирано – това е доброволен избор. И когато този етикет бива инвокиран в социален контекст – носителите му нямат право да роптаят, защото те обичат да носят баркодове по себе си. Там няма неясноти. Защото системата вече е разработена. Вън от нея трябва сам да създаваш смисъл. Вън от нея е вакуума на космоса – онзи, който си избягвал толкова дълго, но и онзи, който е неизбежен точно толкова, колкото е неизбежен и 30 сантиметровия черен чеп в произволна продукция на Brazzers.

И голяма част от това се дължи на най-подценяваната, но и мощна сила на света – скуката...

Не мога да измисля име за тази глава, защото ми е скучно и не се чувствам вдъхновен, но едно е сигурно – ще псувам много

I have come here to chew bubblegum and kick ass... and I’m all out of bubblegum.

— реплика от „They Live“

„Саби“ на японски означава „ръжда“. Тази дума има отношение към дзен-естетиката и обозначава нещо, което е старо и избледняло, т.е. комуникира с идеята за преходността на природата. Саби е свързана с любовта и любуването на всичко, което ни заобикаля и има преходен характер.

Fart pause.

Човекът е уморен от собствената си неспособност да въплъти саби. Той не разбира преходността наистина (само е съгласен, че е неизбежна), затова и се вкопчва в сигурността, а тя го запраща директно в поточната линия на комбинàта. Липсва флирта с живота, а петинга с конвейера не е достатъчен, за да разбереш естеството на работилницата за фенери. Флиртът е нужен на много нива.

Ахаа, ето вдъхновение за име на следващата глава! „Флирт и емиграция“! Хъх, сложна ситуация... Имам име, а нямам предвиден content, нито пък изпълних обещанието си, че ще псувам много в тази (оказала се така) ефимерна глава. А чувствам отговорност да спазвам обещанията си, тетрадко. Я да си попсувам, пък съдържанието ще си дойде от само себе си!

Кучи гъз, шунда, тъпа шунда, duck vomit, сопол, пацул, розово фанданго (aka „gay hero“), фея (aka „gay hero“), asscock, ерекция, bumblefuck (aka „gay hero“), заден щепсел, cockass, чики-рики, обезкосмен Рамбо (aka „gay hero“), SNAFU, мъжка кифла (aka „gay hero“), FUBAR, niglet, плондер, tard, queef, магистрална курва, whorescope, инвалидо, Retardin(i)o, кенефоводолаз, бастун (класика), рикошет от маймунска чекия, queerhole (aka „gay hero“), потен задник, лайно с витамини, чукундур, poonany, heeb, homodumbshit, lezzie, калъф, twats, хомо, чесън (aka „селяк“), листопададжия, tits, бойко борисов, lameass, селинджър, jagoff, семе, jigaboo, fagbag, freakfart и шибаната Хилъри Клинтъъъъън (aka „gay hero“)!

Пфуууу... I feel like a newborn now. Moving on.

Флирт и емиграция

Е, имаме ли нужда от повече разстояние, за да се сближим най-накрая? :)

Флиртът вече обясних, а емиграцията от България е нужна след прочитането на последния параграф с псувните, които имат претенцията „да минат метър“, просто защото са в интелектуален контекст. На практика – типична за страната картинка. Ха!

Истината обаче е, че говоря за абстрактен флирт и още по-абстрактна емиграция. Ако ти не се заиграваш с живота, той ще катапултира срещу теб скука. Единственото решение в тази ситуация е да започнеш да си играеш с тази скука, за да я надхвърлиш. А това можеш да направиш само и единствено ако емигрираш отвъд скучния си ум и разбираш значението на умението да можеш да играеш. Някъде там е работилницата ти. Свети самотно в нощта в очакване за разгръщане на твоето потиснато детство.

Burp pause.

Това ме подсеща, че се отклоних от идеята за саби, за да се правя на интересен.

Което не означава, че ще продължа със саби, просто казах че се подсещам, че съм се отклонил – хаха :)

What? I have dimensions! Не мога да говоря за едно и също само, баси! Пък и ти, тетрадко, си една аудитория, няма що! Само мълчиш и се пулиш насреща, никакъв feedback!

Рекох „пуля“ и се сетих за китайските туристи, а оттам и за селфитата, които споменах по-рано. Феномен служещ като уникално доказателство за липса на флирт с живота. Селфитата дразнят, защото не се правят, за да запаметиш някакъв миг със себе си, който намираш за специален; те са се превърнали в едно константно и безкрайно суетно себеоглеждане, което в един момент е толкова безразборно, че започвам да се питам през какъв тип травма са минали тези бедни хора. Те се превръщат в някакви герои с препарирани лица с усмивка толкова еднаква и силиконова, че предпочитам да съзерцавам купчина фекална материя. Най-големият ужас е когато съм на опашка зад китайци с колеблив пол, които си правят селфита на всеки 10 секунди. 2 такива минути се изнизазват като стадо костенурки, а през това време търся свои паралелни инкарнации, които вече са постигнали нирвана и вътрешен мир, за да почерпя от него и да не се наложи да набутвам стърчащите селфи-стикове в органичните USB-портове на преносителите им. Серийно.

Free Joomla Extensions

Съвременните светци явно са по улиците на Ню Йорк. Fake или не, момчето трябва да бъде обявено за национален герой.

Имаше един период в който корпорациите производители на телефони работеха в посока устройствата им да са все по-малки. Сега отново се работи да са по-големи, даже им викат „фаблети“. Лично мен тази тенденция ме устройва. Така фрикциите с дебелото черво са по-големи, когато стените на телефона се търкат в стените на ректума. Само когато някой ти набие телефона в задника (барабар със стика) ще спреш да искаш да го държиш толкова често в ръката си. За мен логиката е абсолютна, тук въобще не говорим за това: „как може да ми хрумват такива неща изобщо“. Ами ей така – хрумват ми! Този въпрос може да се съотнесе към хиляди други безумни неща, които съществуват, но никой не се сеща да ги поставя под въпрос.

Например миналата година се качвах с лифта до Снежанка. Докато се движих нагоре видях по стълбовете табела: „Скачането забранено“. Стана ми изключително тъжно за това колко сме американизирани. Кой тъпак ще тръгне да скача от лифт, че да има табела за това? Сякаш е нещо, което може да бъде „забравено“ и трябва да бъде напомнено: „Oh, and by the way – do not jump from the fuckin lift!“ В същото време, ако някой наистина е решил да се самоубива, такава табела едва ли ще има голяма роля, нали? Никой няма да се разубеди просто защото има ШИБАНА ТАБЕЛА! Нулев common sense и в двата случая. Но иначе идеята ми за навиране на фаблети в ануса е извратена, нали? А това с табелата е напълно нормално! Newsflash for you son! It is NOT!

Когато очевидното трябва да бъде напомняно, това означава че човечеството започва да изпада от фаза, защото се е самопоставило в режим на твърде завладяващ автопилот. Виж как народа дава последните си пари, за да търка лотарийни билети със стотинка и ще ме разбереш. Еуфория като от някаква циганска викторина тип „Шоу Невада“ с Къци Вапцаров. Most people are not particularly good at anything I guess, so it’s pretty normal to bullshit yourself.

Трагичното тук е, че реакцията не идва от дълбините на личността, а от програмите на автопилота, ние не правим тези неща съзнателно. Просто се закачаме за конвейера на комбинàта. Което – парадоксално – обикновено оставя бота без реакция и той се парализира като гипс, правейки най-неадекватни на пръв поглед неща. Както разказа и един познат преди време:

„Човекът търси нещо одушевено, нещо живо! Повтарянето на заучени фрази, дзен-мъдрости, ангелски простотии за това как един ден любовта ще пребъде и т.н. е просто garbage. Случи ми се преди време точно това с една приятелка. Ходим с нея по улицата, на нея ѝ дават някаква картичка. Тя я взима, но след 5 секунди решава че не я иска. И познайте какво прави? Дава ми я на мен. Защо? За да я изхвърля. Естествено моята реакция е: „Какво правиш бе, човек? Изхвърли го като не ти трябва, не ми го пробутвай на мен.“ В нейния акъл е по-лесно да ми даде боклука на мен, отколкото сама да го изхвърли. Съответно аз влизам в ролята на кошчето. Не искам и не играя тази роля.“

Виж, аз нямам претенцията, че съм по-различен. Припомням си това всеки път, когато след 5 минутно обилно плакнене под душа открия, че лявата ми подмишница някак си е останала насапунисана. Разбира се, този факт ме залива с блясъка си чак след като съм излязъл от банята и започна да се подсушавам с хавлията. Ah, you fuckin mindless zero – къде си блял пак!? Както каза мъдрия lexas преди време: „В планината имаш луксозни условия за развитие на духа, а в града имаш луксозни условия за развитие на пишката си.“ (Това като пояснение къде съм блял в банята, ако не ти е станало ясно, ха-ха!) Когато си задрал в реалността ефектите винаги са видни по някакъв начин. С времето спирането в даден аспект става толкова емблематично за персоната ти, че българският фолклор го е забелязал и синтезирал до още по-малко думи, които едва ли ще спра да повтарям скоро: „Тука е така“.

Когато „тук“ и „така“ биват спрегнати в едно изречение чрез епичната спойка на глагола СЪМ – бъди сигурен, че следва fallacy...

Работилница за теб, работилница за мен

Вече съм на привършване, а както виждаш този текст не казва почти нищо. Идеята беше такава още отначало.

Това е така, защото като цяло няма какво много да се каже относно работилницата за фенери. Тя не е конкретна, не е толкова tangible като комбинàта, защото е от по-ефирно естество. Започва да се разкрива, само когато структурите характерни за комбинàта започнат да отпадат една по една. Например заложените програми, че половете са в постоянна война и режим на надхитряне, че системата те третира като кучка на повикване, че трансформация никога не може да има – изобщо, че всичко това отчасти е една голяма хранителна верига от която ти си само едно малко колелце. Работилницата свети през нощта в гората, давайки онзи фин нюанс на тъмното, който го превръща в магическо, а не страшно. Работилницата е уютна, свежа но и древна и носи усещане за сладко вълшебство. Светлината минава през сянката, за да бъде възможна – такива са фактите.

Както съм подхвърлял и преди тетрадко, абстракционистът-ексхибиционист е онази част от мен, която е отражение на колективната сянка, в която разпознавам и самия себе си. Това е онази част от мен, която иска да псува, да мели и да плюе по всичко живо. Тази сянка трябва да бъде извадена наяве и споделена, за да бъде разбрана от самия мен. Опасенията, страховете и т.н. – те не трябва да се крият, за да се правим на велики езотерици, а трябва да бъдат АБСОЛЮТНО разголени. Всички имаме такава сянка и всеки трябва да намери своя начин да я извади на показ и разбере. Тя не трябва да остава в изолация, иначе ще продължава да бъде сянка. Аз правя това чрез актуалния образ на абстракциониста-ексхибиционист, който споделям с теб. Хората потискат и отричат тази част, защото са „духовни“, защото са „морални“ („за тези неща не се говори“) или по ред други причини. Аз не я отричам и тези страници са моя отдушник – ти си моя sensory deprivation tank, тетрадко, където всичко е само тъмнина! Тези мисли са моя флирт с живота, което впоследствие ми позволява да емигрирам към „нови земи“. Негативното се превръща във връзка с непознатото. Тези листове отразяват една много типична черта за моята самоличност, която много обичам и това струи от текста. Тази сянка по природа е крайна, в това няма нищо загадъчно и тя трябва да бъде пусната да вилнее на воля. НЯМАМ проблем с това, че е крайна. Само така природата ѝ може да се самонапасне и балансира в цялостната композиция на личността. Времевият диапазон на отгръщането на кориците ти, тетрадко (през няколко години) говори за тайминга на отработването на някои неща. Това разбира се касае мен лично, но аз съм наясно с процеса.

Да сглобиш своята собствена работилница е процес абстрактен, защото трябва лично да бъде извървян and shit. До „крайната дестинация“ няма карти, няма GPSтрес, няма упътвания и при всяка следваща стъпка нещо ще те подтикне да се откажеш. Съмненията са спонсор на провал, трябва да си наясно с това.

Когато работилницата за фенери се разкрие пред теб, обаче – дори няма да спомняш как си я намерил. Което е сигурен знак, че си извършил правилните стъпки. Това е място, което почти не съществува. Място, където се сбогуваш със себе си.

И след всичко казано отново ме питаш как се стига дотам?

При това положение заслужаваш само един отговор.

Според зависи!

OK, this fuckery ends now.

Free Joomla Extensions

 Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

- загубеното изкуство на фотографията

- механизацията на смислите
    - анатомия на лицемерието
    - клюката и превземката като социални субстанции

- поп-фолк жития

- комбинат за изгаснали лица

- карантина на мисълта