Какво по-добро за отделителната ти система от това да си спомниш, че можеш да започнеш деня с hate? И ето, виждам се, почти сякаш отстрани, как изваждам от гардероба шлифера си на абстракционист-ексхибиционист, надявам презерватива на езика си (защото отново ще шибам вербално), взимам теб безполезна тетрадко, и съм готов заедно да нанесем поредния псевдо-интелектуален удар върху явлението завземащо цялата шибана планета – земеделската посредственост, която заличава искрите ни. Онази, която отразява самия мен! Защото аз съм посредствеността! И в неин стил не ме е срам да псувам срещу себе си и всички останали! Да крещя срещу реалността, в която нещата стават на самотек, не защото имаме нужда, а защото така сме свикнали; не защото трябва, а защото не знаем как иначе; не защото не можем, а защото обичаме функцията „автопилот“ толкова много. И ставам обладан от онази сила на шлифера! Онази сила, която ме кара да пребия с метален прът всички сноби, които не са готови да се изцапат с калта на живота! „Bad shit insane-mode“! Започват да ме обливат hate-вълни, които ме карат да троша и унищожавам всичко около себе си, да ритам във въздуха! Искам да бъда свободен да мразя и да не бъда осъждан за това от морала на това изкуствено общество! И... ето, че трансформацията ми е готова! Тааа дааааа! It’s been 3 years... and now I’m ready to do this again.

Аз съм абстракциониста-ексхибиционист. И аз... се завърнах!

Напоследък сякаш всичко си заслужава да се подиграваш с него, I can’t help it :) Аз съм от онази порода, дневнико, която може да бъде наречена „the boring haters“. Всички знаят какво е „boring hater“. Това е някой, който приема радостта на друг човек толкова лично, че започва да изпитва непреодолима нужда да спре щастието му, дори ако се налага да се превърне в истински злодей за целта.

Така, заразен от небитие, реших да изляза за пръв път от няколко години насам от апартамента си. Трябваше да разруша нещо. Отне ми само няколко минути ходене обаче, за да си дам сметка, че не съм ставал от стола от доооооста време и това е огромна грешка. Само след няколко секунди разбрах, че бързо трябва да се върна на стола си. Човек просто трябва да знае мястото си.

Денят обаче за пореден път не се стече, както го бях планирал. Спрях се отново, защото архе-необходимостта да унищожавам взе превес. Толкова подценяван и бих казал... креативен процес... see:

Free Joomla Extensions

Оф, реших го с голяма досада. Ше слизам към центъра, видяло се е... Непоносима идея, но иначе ще трябва да руша в нас, а това е свързано с още усложнения... Мразя комплицираността на живота си.

Тръгвам аз... Не пеша, разбира се, все още нямам жълта книжка... Абстракционистът-ексхибиционист не ходи пеш, това е под достойнството му! Той само обладава вербално пеш, хаха.

Ше зимам маршрутка. Интуицията ми на абстракционист ми каза, че първият ми коитус със земеделска нищета ще се осъществи още на спирката. Лошото на интуицията на абстракциониста е, че следва реакция от ексхибициониста. Двете са неразривно свързани. Ако можеха само хората да знаят някак си, за да бъдат психологически подготвени (не от състрадание; когато си мислят, че са психологически подготвени и впоследствие се окаже, че не са – удоволствието е по-голямо за мен). С времето съм се чудил дали мога да направя някаква табела, която да си закача на врата, но това също е свързано с много усложнения. Какво да пише на нея? Би било много дълго. Никой няма да задържи вниманието си толкова време на нещо подобно. Освен това ще плаши. И сега приличам на клошар, да не говорим ако тръгна с картонена табела изписана с флумастер. Технически няма да е възможно и да се доближа достатъчно близо до някого, че да разтворя шлифера си. Човек не може да има всичко. Разчитам на изненадата.

Тъпата маршрутка не идва... Запасът ми от лукчета свърши още на 15-та минута и започнах да нервнича. След още 5 мин. я видях да се задава. Приближи и спря на спирката. Някаква мадама пристъпва преди мен и тръгва уж да се качва. Започнаха се едни процедури по докосване на вратата, не е за разправяне... Ама едвам, едвам. След 3-4 „опита“ се издаде тих стон, който бе явен репер за психологическа и интелектуална капитулация. „Ясно“, казах си аз.

(Мразя интуицията на абстракциониста.)

Пристъпих, тя се дръпна и отворих вратата. Няма да повярваш какво се случи, дневнико. Тъпата шунда просто влезе в маршрутката още докато отварях! Толкова бързо се случи, че останах потресен и аз самият бях хванат по бели гащи (но не по начина по който би ми харесало да се случи). Професионално, отиграно изчистено изпълнение. По принцип, когато някой прояви по-голяма наглост от мен се случва едно от две възможни неща:

1) веднага искам да се уча от него, за да стана по-добър.

2) веднага свалям гащите си, за да покажа, че въпреки рунда не е в моя полза, моята патка е по-голяма; тъй като в 99% от случаите проявената наглост е от жена, печеля този облог априори (а той е прочут сред ексхибиционистите) и така гордостта ми запазва интегритет.

Този път обаче, просто се издразних. Зоната ми на свещен имунитет бе нарушена. Качих се след нея и ѝ прошепнах в ухото: „Да приличам на личния ти портиер?“

Виждаш ли дневнико, като един истински даоистки мъдрец съдържанието на моите думи е далеч от ежедневното. Може би това бе причината, поради която тя просто ме изгледа умно. Department of utter confusion. Сякаш не зацепваше за какво говоря. Или просто беше тъпа. „Казва се „благодаря“, патко!“ Тая изобщо не ме отрази и продължи да си гледа в точка, сякаш „очевидната ѝ правота“ бе отвъд нуждата от усилие да отговори с нещо. Сякаш имаше претенцията да бе носител на някаква внезапна и вечна истина, която дори няма нужда да бъде изричана, защото е очевидна за „зрящия“. Едва ли не – your logic is not in error... but YOU are! Не можех да повярвам. Сякаш бях длъжен да ѝ отворя вратата ей така, от обща култура видиш ли...

Що не дойдеш да ми лапнеш кура за обща култура! Точно така! Пишока ми тръпне за устната ти кухина! Тъпа орионизирана пача! Преди наричах този тип генерална зомбираност „механизация на смислите“, но като гледам как върви, май трябва да го прекръстя на „вагинализация на смислите“!

Не, не, на второ четене всъщност въобще недей идва и кляка на колене пред мен. Не съм фен нито на фалическото насилие, нито на междувидовата еротика. Защото сме различен вид, аз и ти, нали си даваш сметка? Cunt!

Както се досещаш целия този диалог се случи в главата ми. Това обаче не го прави по-малко реален.

Насладих се на флоралните пейзажи през прозореца и след 3 мин. слязох. Той центъра дошъл... Уау! Толкова дълго не съм излизал, че разстоянието между центъра и нас се е скъсило, хаха!

И се започна. Хората бяха навсякъде. А където има хора... има жалост.

Фритюрник за мозъци

„собственик на колесница“

– даоистка обида

Не е нужно да имаш няколко висши (и по тази причина ги нямам), за да забележиш, че из всеки един градски център щъкат особена порода кретени все още неизвестни на науката и кичът се бърка с гениалност и визионерство. Долното клипче е любима моя илюстрация за това:

Free Joomla Extensions

 Наричам ги „хора с изгаснали лица“. Системата ги произвежда, т.е. тя е „комбинàта“.

Има много видове хора с изгаснали лица. Не свеждам тази група просто до дебилчетата с верижки около вратлето и телефон за 5 хил. лв. (хаха, обожавам го тоя момент). Това са хората, които живеят по навик. С реакция. Лелки, пенсионерки, изплашени майки, задръстени бащитатковци, зомбирани тийнейджърчета, тъпи кифли... Това не е просто да си дебилен, ок?

Там е работата, че съзнанието на съвременния човек е тавтологично. Онтологическият гарант на неповторимата индивидуалност липсва, той е толкова задушен от повтаряне, толкова е забит в мазето, че дори миризмата му на гнило не може да стигне повърхността. Затова и никой не зацепва, че „има нещо гнило“ – get it, хаха?

Free Joomla Extensions

Никога няма ново, или усилие за ново. Това усилие е само козметично и временно. Леност.

Никога няма истинска среща между съзнанията. Това май съм го писал някъде из страниците ти, но нищо... Вечният пример.

Някой ти казва „добър ден“. Ако си достатъчно морално дресиран ще отговориш и ти с „добър ден“ и ще попиташ как е другия. Другия ще ти каже нещо тривиално. Разбира се никаква реална информация не е разменена, защото той никога не ти казва как е наистина. Цялото упражнение няма за цел да носи нещо. То е навик, то е тавтология. Той или ще каже, че е „добре“, или ще започне с вечните си оплаквания, с които този човек може би е типичен. Но това не е реално той, това са неговите пластове. Няма среща. Тя е имитация. Всички знаят това, но въпреки всичко продължават да го играят всеки ден. Единственото убедително в този цирк е неговата съмнителност. „Разговорът“ е достоен за забрава още на втората секунда, а ти продължаваш към магазина or something.

Впрочем, преангажирането с безсмислени теми е основна задача на субекта с изгаснало лице. То е и основен признак за разпознаването му. Разговорите за времето, например, се разпъват до такава степен, че никой не си дава сметка колко безумни стават. Щом темата за времето бъде повдигната, хората удобно влизат в режим „автопилот“ и са способни да си разменят баналности почти до безкрай. Очите им блесват по един особен начин, завладява ги едно усещане, че се говори за нещо наистина много сериозно и идва характерния ентусиазъм, който ги води в позната посока, където не са нужни никакви предизвикателни мисли, които да разчупят уседналостта.

Друга интелектуална яма са разговорите, които предполагат размяната на информация за това как си стигнал до мястото на което си в момента. Особено характерно за американците. Те просто обсъждат ВСИЧКО. Всяка една мисъл минаваща през главата се вербализира. Начинът им на транспорт (какъвто и да е той и веригата от събития, която поражда това), точната поредност от действия, която представлява процеса на тяхното пристигане и т.н., което води до пълна аутопсия на техния последен час и нещо! Какво е станало в магазина, колко хора е имало на опашката, какви са промоциите днес, дали някой ги погледнал накриво по пътя насам... Те говорят за тези неща сякаш са генерали, обсъждайки битката от предния ден, подготвяйки бъдещата си стратегия за други войни. Буквално могат да прекарат часове (но ако трябва да съм честен докрай – те прекарват целия си живот в това), дискутирайки безкрайно тривиални детайли, така сякаш работят по лек срещу рака. Тази колективна лудост се маскира брилянтно поради аспектите на които сме подчинени в това общество – храна, пари, транспорт, домашните потреби, нововъведения в системата (на каквото и да е ниво) и разбира се – всичко свързано с работа.

Начинът по който говорят за всичко това – вокалната им стилистика също може да бъде следа. Иронично, хомогенните речеви шаблони са особено очевидни у младите, които „подправят“ своите мисли с безсмислени и паразитни изрази като: „разбираш ли“, „копеле“, „значи“, „човеко“, „ама“, „бе“, „в смисъл“, „да го еба“, „пич“, „брат“, „лудница“ и т.н. На запад това е още по-разпространено и композиции от рода на: „So this fucking guy, right, he’s like, fucked up, y’know. So, like, fuck it, I said; fuck that shit, like y’know, who gives a fuck, right? Why fuck around, y’know?“, които не казват нищо – биват редовно спрягани.

Тези деца сякаш не са наясно с това, че могат да говоря с часове без всъщност да казват нищо. По-възрастните не генерират безсмислена профанщина със същия интензитет (просто защото трябва да бъдат оперативни и адекватни на работните си места, което ги принуждава някак си да рафинират своите маниери), но някои подобни тикове остават (но макар профанщината да не е вербализирана от „сериозните хора“, то тя определено бива разигравана на ниво живот). Чуй някой тийнейджър да говори и обърни внимание колко пъти ще каже „ъъъ“. Преди няколко месеца гледах някакво интервю с Григор Димитров. Моите уважения към таланта му, но момчето казва по 3 пъти „you know“ във всяко едно изречение. Ясно ми е, че е тенисист, а не учител по литература, but c’mon...

Всичко това обаче са признаци. Коренът е доста по-гнил.

Бивайки изцяло откъснати от органичния поток на природата, хората с изгаснали лица създават заместител, в който могат да екзистират на изцяло анималистично равнище. Зверовете в джунглата се фокусират върху храна, подслон, сношение и възможни естествени врагове по хранителната верига, защото противното би означавало да тръгнат срещу собствените си инстинкти и да поставят под въпрос своето оцеляване. Те нямат реален избор в контекста си (това е тяхната природа) и освен това фокусът или „грижите“ им са константно поддържани от вътрешни и външни фактори (глад, природни стихии, заплаха от хищници и т.н.). Техните „грижи“ са автентичен отговор на тяхната среда.

И тъй като в съвременната рамка хората нямат такива естествени стимули (поне на очевидно ниво), системата ги изобретява, заедно с подобаващите реакции. Виждаш ли отражението? В резултат инстинктите за оцеляване, подслон и храна ръководят това общество, което прави безсмислените разговори за тях – някак неизбежни.

В същото време онова, което хората с изгаснали лица знаят дълбоко в себе си е, че техния истински проблем е тоталната празнота, меланхолия и огромната бездна в тях самите, която генерира пълната им липса на идентичност. Така че те С РАДОСТ приемат външните и вътрешните тревоги, с които системата ги засипва и посява. Това не само им придава илюзия за идентичност, то също така ги държи далеч от сблъсък с пристана на отчаянието, с който неизбежно ще имат среща, ако излязат за миг от комбинàта.

И тъй като все пак някои от тях наистина понякога спират, въпросът „Какво се случи?“, е наистина въпрос, който много хора си задават. С притеснение открих, че аз самият започвам да си го задавам напоследък на дадено равнище.

Разбира се, имам теория какво се случи (прави ми впечатление, че имам теория за всичко и това е някак притеснително, защото е част от основния проблем). Разбира се по-скоро бих ти я продал, отколкото да я споделя ей така, но няма какво да се заблуждаваме – обречен съм на бедност в тази инкарнация. Не просто, защото си говоря с тетрадка, която не може да ми отвърне, камо ли да купи нещо от мен.

Трябва да започна по-отдалеч ако не искам да правя spin-off-вариации на многобройните статии на lexas за живота. Затова нека за начало кажа, че човекът е същество, което обича да си навира предмети в задника, които никой не му бута насила. После свиква с тях и ги бърка за същност.

По някакви все още необясними за мен причини, това е особено характерна черта на българина. Например, ние сме невероятно изкушени да живеем живот, който не можем да си позволим. Българинът съществува в ментално състояние на вечна имиграция. Той иска да живее западен живот в собствената си страна, но с парите, които печели като касиер в BILLA.

Подлъгани от реклами като: „това е точно за теб“ или „не можеш да му устоиш“, или любимото ми „нуждаеш се от него сега“, ние бавно потъваме в дупката, от която после не можем да изпълзим. По подобен начин много мои познати теглиха кредити, не защото им трябваха, а защото можеха. Защото им предложиха. И сега кво? Хуйчец-муйчец – такова! Всъщност всеки иска да се изхвърли и да живее живот, който не е негов. Защото ние не обичаме живота си. Ние го мразим. И това създава поле за имитация.

Предполагам затова и театъра запада масово по света, хаха. Хората играят толкова добре в своя живот, че театралните представления са излишни, някак скверни. Държат се сякаш по точно определен начин във всеки момент. И всички те изглеждат напълно самоуверени. Разбира се, в уединение хората са по-сложни. Не знаят какво би трябвало да правят с живота си. Четат всякакви наръчници за самопомощ... Този тип книги са покъртителни именно защото показват колко любопитни сме да разберем как всички други се справят в живота. Дори непрекъснато да играем тези роли, просто скриваме собствената си действителност от всички останали. Живеем в такова нелепо неведение един за друг. Обикновено не знаем нещата, които бихме искали да знаем за, предполага се, най-близките ни приятели. Въобще не оценяваме възприемането на действителността. Напротив, това наблягане от всички на т. нар. „кариери“, автоматично поставя нисък приоритет на възприемането на реалността. Защото ако животът ти е организиран около това, да имаш успешна кариера, просто няма значение какво възприемаш или преживяваш. В известен смисъл можеш да изключиш ума си за години наред. Можеш да преминеш на автопилот! Умовете ни са фокусирани в целите и плановете, които сами по себе си не са действителността. Не са! Целите и плановете са фантазия, част от един живот в сън! Нелепо е как всеки трябва да има някаква малка цел в живота. Абсурдно е, в известен смисъл, когато помислиш, че е без значение каква е тя. И понеже хората се концентрират в своите цели, всеки миг от техния живот е навик. Нещата много рядко се объркват по такъв начин. Така, всичко извън рамката автоматично се превръща в имитация, защото то няма съдържание. То е изиграно. Oпaковъчен интерес, който води до временна консумация. Предполагам това е ролята и на фетиша. Защото фетишът не е нищо друго, освен опит илюзорно да се осигури наличието на нещо изчезнало или несъществуващо (например фалоса при жените). Т.е. самият смисъл вече е фетишизиран. Езотериката и претенцията ѝ да носи по-висш смисъл е най-голямото доказателство за това. Всъщност от години насам езотериката започва да ме дразни сериозно и се завръщам бавно към философията. Но това е друга тема. Може би след още няколко години ще се завърна към живеенето и тогава ще трябва да спра да се крия зад шлифера си.

Бедствието е, че всичко вече е имитация, това не се свежда само до мислите, държанието, разговорите и ежедневието ни; цялата ни култура е повторение. Дори тялото на съвременния човек все по-често е мимикрия, имитация на някакво идеално тяло – оттук и женския грим, имитиращ естественост, култа към загара на кожата и спортната форма, които биват призовани, за да имитират здраве и младост. Питай някое културистче над 30 годишна възраст дали наистина е здраво. Ама наистина. Просто го питай.

Ся, не че обичам да отнемам радостта от всеки един малък bullshit-ец на хората, но... (note to self: всъщност какви ги пиша... ЕСТЕСТВЕНО, че обичам да правя точно това!), ако дадена картина може да бъде фалшифицирана до съвършенство дотолкова, че да заблуди експертите – защо оригинала е толкова ценен? Am I wrong?

Та така и ние. Толкова сме свикнали с имитацията, че идеята за оригинала се е превърнала във фолклор от отминали времена. Като часовниците. Забелязал ли си, че в днешно време купуваме часовници заради техния вид, цена или допълнителни функции? Те са аксесоар и символ на престиж. Фактът, че те показват времето сякаш е изцяло загубен. Ако някой иска да види времето – поглежда телефона си. Виждаш ли подмяната? Сега превърни това в по-голяма метафора и ще го видиш. Изкуствени усмивки, изкуствен смях, изкуствена любезност, дори изкуствена критика (с цел PR) по телевизията, в която няма дълбочина. Всичко. Дори изкуствен смисъл. Защото, ако се замислиш, ще видиш, че „смисълът“ като концепция винаги е белязан от повторяемостта на общността. Онова, което бива повтаряно като действия в един социум – автоматично е разпознато като „смислено“. Повторението обаче е именно регресът до стадия на пълна безсмисленост.

Лично аз предполагам, че постепенно регулярността на събитията в социума са създали илюзия за смисъл и дори за скрито значение. Всеки е свикнал със своята роля, това създава една рутина и всеки вдига ръце, просто защото „колелото трябва да се върти“. Някак си. И ето че става именно по този начин. Хомогенната природа на хорските роли и стремежи са най-голямата и неопровержима следа за подмяната. Въпреки това повечето от тях, дори тези, които са най-ерудирани и интелектуално скалъпени, се провалят да видят собствената си спрялост. Понякога си мисля дали всичко не е едно голямо платно. Това би обяснило нещата. Някой художник ни рисува, но понякога променя мнението си и преправя някои неща според собствените си настроения, които ние наричаме „епохи“... Така живите хора се превръщат в някаква форма, чрез която животът разкрива своята същност като имитация на реалния живот на този, който ни рисува. Ще ти го обясня сложно, защото съм сноб и не искам да ме разбереш.

При масовия орнамент (който съвкупността от съзнания представлява) хората са включени в определена форма, която видимо притежава всички признаци на „геометрична рационалност“. Но смисълът на тази рационалност не се осмисля от самите участници, чиито тела образуват този масов орнамент. Рационалността на формата в такъв контекст се оказва достъпна за разбиране единствено от гледна точка на самия автор или на философстващия критик. По парадоксален начин обаче, разкриващата се чрез формите на орнамента същност, се оказва израз на отсъствието на същност, защото орнамента е мъртъв, той няма истинско лице (то е изгаснало). Като абстракция масовият орнамент е амбивалентен. От една страна, неговата рационалност редуцира природното така, че не позволява на човека да изгуби жизнеността си, а от друга страна, само там, където това редуциране е доведено до крайност, се проявява най-същностното начало на човека. Именно защото носителят на орнамента не фигурира в качеството на всеобща личност – т.е. във вид на хармоничен съюз на природа и „дух“, където природата е подчертана, докато духът е засенчен и се превръща в прозрачен за човека, определен чрез разума. Човешката фигура, включена в масовия орнамент, вече започва да излиза извън буйството на органичното, извън индивидуалното очертание в областта на анонимното, на която се отдава, оказвайки се в светлината на истината, когато знанието, произлизащо от основите на човека, разтваря очертанията на привидната органична форма. В масовия орнамент природата се лишава от своята същност и именно това показва условията, при които единствените елементи, способни да оцелеят, са тези, които не оказват съпротивление на светлината на разума.

Или накратко (щото съм сигурен, че се загуби), смисълът на съвременния живот се явява само тогава, когато природната форма се замени с изкуствена. Тази изкуствена форма – орнаментът – е рационална, но нейната рационалност е непостижима без участието на критика, способен да направи умопостижима скритата, безсъзнателна рационалност на орнамента. Критическата намеса е необходима, за да може рационалната форма на произведението на изкуството да се върне назад към природната квазиорганичност и митологията.

Пак не ме разбра, нали, хаха :)

Така разбирана, задачата на критиката (в мое лице) е да превръща мимикрията в обект на особен интерес, защото именно в нея се осъществява завръщането на живота, организиран като художествена форма, към привидността на емпиричния живот.

Формата на тавтологичния живот преобразува действителността в илюзия за реалност и същевременно трансценденира тази илюзия. По подобен начин художествената форма, която придобива живот в киното, постоянно се завръща към емпиричния живот и затова киноформата става самоотричаща се форма, която иска да престане да бъде форма, за да се превърне в самата неоформена реалност. Феноменът на киното в този контекст може да бъде видян като процес на постоянно самоотричане на формата, при който се реализира разкриването на същността. Киното е идеален обект за съвременната критика именно в степента, в която в него се вписва това завръщане към безформения живот (за съжаление, обаче, дори то се превърна в клише).

Предупредих те, че се завръщам към философията.

I know, I know... Everything I do is spectacular. It’s a curse.

Клишето

Каква по-добра манифестация на тавтологичното ни общество от клишето? Само една цивилизация, която се повтаря до безкрай ще пренесе в своя микрокосмос на ниво език структури, които сами по себе си са повторение! Бездънно затъване в лайна, просто е beyond any comprehension!

По тази причина клишето е едно от секундните лепила на това изродено общество. Някой казва клише и изведнъж възцарява масово съгласие. По медията, на масата, в ресторанта, дори в шибаните ни сънища! Веднага – кимане с глава, в което се чете колективната „мъдрост“ на онзи, който копира. Толкова са влудяващи, толкова са дебилни, че просто трябва да пиша за това, няма да мога да си намеря място иначе. Не за самата им същност чиято жалост е бездънна и не мога да си позволя да се удавя в нея сега. А просто ей така да hate-на няколко клишенца, няколко тенденции на поведения и заучени отговори, които до десетилетие ще се превърнат в клишета. Cause...

Free Joomla Extensions

Ся следва Carlin (copy)style. Realize.

(Внимание! Конете с капаци са навсякъде около нас и ни наблюдават.)

Аутопсия на типични bullshit-изказвания

• „Изключението потвърждава правилото.“ Признавам, че воала на моето дзен-спокойствие винаги пада и отдолу веднага лъсва порнографията на моето същество, когато чуя това клише. Някой да ми обясни КАК е възможно изключението да потвърждава правилото! RIGHT FUCKIN NOW! Някой от безкрайната редица умници, който редовно ползва този пример (без да го разбира) в удобна за себе си ситуация, искам да ми обясни какво ДА ГО ЕБА значи това! Ако не успее да го направи адекватно – предлагам в лицето му да се разбива някой шкаф, като в анимационен епизод от „Том и Джери“! For real! Take this smartass! Забелязал ли си как се смятат за най-хитрите хора на света като го кажат, несъзнавайки, че с това изказване реториката им се свежда автоматично до уменията на сакат жонгльор? Това е дори по-влудяващото, защото явно не съзнават на какво безсилие е плод тази фраза.

Можеш да разбереш произхода на въпросната тъпня единствено, ако си дадеш сметка, че тя е правен термин от римско време!

Free Joomla Extensions

Yeah, that was my reaction too. Case closed, хаха! I mean... should I even start? В Уикипедия може да се прочете, че: „изключение, което потвърждава правило е твърдение за частен случай, от което се подразбира, че в останалите случаи точно обратното нещо е вярно. Например от твърдението „Входът е свободен в неделя“, автоматично се подразбира, че по принцип (в дните освен неделя) входът е платен.“ Apeshit! Ако входът е безплатен в неделя, това е друго правило, това не е изключение! И това не е игра на дефиниции! Ако правилото има изключение, то не е правило! То е просто възглед. Да не се впускам във валидността на това твърдение относно правописа, че ще стане страшно и ще си създам врагове... В Уикипедия пише още: „интересното в случая с тази фраза е, че поради неразбирането ѝ в днешни дни тя често е използвана в разговорната реч за да „защитава“ (на шега или не) истинността на неверни твърдения.“ Ah, some sanity!

• „Човек научава по нещо ново всеки ден.“ Всъщност научаваш по нещо старо всеки ден. Просто защото си го научил днес, не означава, че е ново. Други хора вече са го знаели. Колумб е добър пример за това.

• „Онова, което не те убива те прави по-силен.“ – никога не съм обичал това клише (да не говорим, че много рядко се оказва вярно). Има някакво хищничество в него, сякаш идеята е да се състезаваш с живота, вместо да бъдеш приятел с него. Винаги съм предпочитал – „онова, което (не) те убива те прави по-жив“ – хаaaa! :) Вкарва Лао-дзъ type парадокс.

• „Едно нещо води до друго.“ Не винаги. Понякога някои неща водят до същото нещо. Питай някой алкохолик.

• „Ако си видял един, видял си всички.“ Трябва ли изобщо да обсъждам това? Би трябвало да е очевидно. Ако си видял един – видял си един. Ако си видял всички – видял си всички! Не разбирам даже как това е започнало да циркулира...

• Това е леко езотерично, затова заслужава по-сериозен hate. „Знам, че християнството е манипулирано, но аз имам собствена негова версия и вяра.“ Ох, не си ли пионера на батко...! Въпрос с повишена трудност. Що е то: взимаш нещо, което е в основата си лъжа, смесваш го с нещо от теб, което е истина и какво получаваш? :) Всъщност отговорът не е толкова труден. Изобретен е още преди около 2000 години и се нарича „християнство“. You fuckin moron! Но сега, ти твърдиш, че си минал през същия процес и въпреки това си успял да рафинираш Истината? Nicely done doofus.

• „Животът е кратък.“ Затова ли толкова хора умират от скука? Или щото прекалено дълго нямат кво да правят :)) Животът не е кратък, но понеже животът на всичко останало е толкова по-дълъг – планините, реките, звездите, планетите – животът изглежда кратък. Всъщност животът трае точно толкова, колкото трябва да трае. Докато не умрете. Смъртта, от друга страна – е кратка. Namaste, motherfucker.

• Мине се не мине няколко месеца и ако попадна на някой рекламен блок непременно чувам за „нова революционна формула от L’oreal“ за еди-кво-си. Заклевам се, това е така поне от десетилетие! Всеки път е нова и всеки път е революционна! Всеки шибан път! По груби сметки в „L’oreal“ са открили десетки хиляди революционни формули! По няколко на година всъщност! И всичките те решават вашия козметичен проблем. Например – революционен крем за бръчки! Майка ви дееба шибани тъпкачи – ако крема ви за бръчки е революционен, защо всяка година вадите нов такъв, още по-революционен?!? Предполага се, че ако нещо е „революционно“ то работи безусловно – завинаги! Тогава ще има ли нужда от нов? НЕ! И хората стоят и поглъщат тея простотии и дори не им прави впечатление! Please, Higher Self, take me now!

Същото се отнася за тези реклами на зърнени закуски, които показват как млякото се разбива на капки върху ягода на забавен кадър. WTF? Are you retarded? Трябва да го покажете на бавен кадър, за да може аудиторията да го схване ли, кво? Like it’s a rocket science.

И въобще отнася се за всякакви реклами, гррр!!! Директната манипулация по дефиниция е подчиняване на моето Его на чуждото. Това не е преживяване тип „сякаш бих бил друг“ (което слогана на даден продукт се опитва да втълпи), а себеусещане „сякаш на моето място е някой друг“. Такава агресия на чуждото се изразява в рекламите, чиято цел е да принуди чуждия вкус да се превърне в „мой“.

• Концепцията за пращането на поздрави. От 2 години насам имам огромен проблем с това. Някой ме среща на улицата, става дума за общ познат и оня решава, че аз съм длъжен, да информирам общия познат, че тоя дет съм срещнал си мисли за него. Просто забрави, момче! Особено обожавам пък някой да праща поздрави по мен на човек, с който се е видял буквално на предния ден! Are you fuckin mental, dude?

Bottom line. Ако някой е достатъчно важен за някой – звъни му и го пита как е. Не предава по друг „поздрави“, което трябва да е тъждествено на „сещам се за теб“. Ако се сещам за теб – звъня ти. Не ти пращам „бележка“ чрез друг, че се „сещам се за теб“. Лицемерно и безвкусно е. Ако не ти звънна – значи не е било важно in the first place, че да пращам поздрави. So why bother? Каква е функцията на това, anyway?!? Да си спомниш, че имаш отношения с този човек ли? Не ме търси за „поздрави“ на някой. Нито ми е приятно да получавам такива. Това означава някой да упражнява същото отношение към мен, което не желая! Просто сме свикнали до безкрай с това и не ни прави впечатление, защото не се замисляме.

• По подобен начин автоматично игнорирам някой, който каже, че „еди-кой-си притежава класа“. Това, което тези хора всъщност ти казват е, че те са от малкото, които „разпознават класата“ и едва ли не е тяхно „задължение“ да посочват това на паляци като теб. Ако успееш да ги издържиш още малко след това ще видиш, че те самите са completely full of shit. Няма какво много да им се каже, освен:

Free Joomla Extensions

• Типичната филмова превземка (пренесена в живота) от момче или момиче (най-вече): „нараняван(а) съм много пъти“ и подтекството му продължение: „затова бъди внимателен и не ме наранявай и ти“. Тъмната половина в мен приема това за директна покана. Tell daddy how you want it :))

Излиза най-често от устата на 16 годишни лапета, които обичат да си говорят за „смисъла на живота“, когато започват нова връзка. Тя не иска да бъде наранявана сякаш е изначалната чистота. Наранявана си, защото от това си имала нужда и това си привлякла. Т.е. това е ИЗБОР, който ПРОДЪЛЖАВАШ да правиш, вследствие на мисловен модел, който имаш. Аз съм агресора, който ти посочва това. Вместо да спамиш с уста, разбери как функционира живота. Ще ти бъде полезно. А и ще ми спестиш предучилищните си истерии.

• По подобен начин, обожавам някой 16-годишен да ми каже: „Това го харесвам, защото е много истинско.“ Дори не си правя труда.

• Нямам никакъв интерес към татуировките, освен изследователски. На няколко пъти обаче съм ставал свидетел на ситуация, в която някой си е направил татуировка (обикновено момиче) на съвсем открита и не-сексуална част от тялото. Обикновено някакъв йероглиф (сега е модерно). Някой се приближава и пита какво значи тази татуировка, какъв е нейния смисъл. Отговорът, който съм срещал няколко пъти е, че това е нещо твърде лично.

Really, bitch? I mean – REALLY? И се сети да си я направиш точно на ръката, където знаеш, че ВСЕКИ ще я види и ВСЕКИ ще те пита точно това? Is this a PR-campaign or something? Като е твърде лично татуирай се на пубиса! Не там, където всеки ще го види, което АВТОМАТИЧНО е покана за навлизане в „личната ти територия“ и ти много добре го знаеш! Просто цялата постановка вони на телешки слабини! Ако наистина е лично – ще съобразиш това и мястото ще е отражение на концепцията ти за „нещо лично“. Ако е сложено там, където да го видят всички – очевидно е, че ПОНЕ НА НЯКАКВО НИВО – искаш да го видят всички и ще трябва да се справиш с наплива на тези „всички“, които поискат да бъдат допуснати. Как мразя шибани селски превземки! Всички са пълни със серия от аграрни скечове. Всички.

• Когато някой стане нетърпелив и каже, че „няма цял ден на разположение“, винаги се чудя – как е възможно това? Как може да нямаш цял ден на разположение? :) Предвидил си своето напускане от Играта за днес точно в 16:23 ч. ли? Искаш да направиш един последен McDonald’s преди това? Затова ли бързаш? Chillax, cowboy.

• „Невежеството е блаженство.“ Мхм. Можещ да попиташ Ейбрахам Линкълн или Джон Кенеди за това :) Смисълът на този израз е по-липсващ и от гребен в несесера на Слави Трифонов (ох, все си напомням да не използвам човешкото му име, това само го хуманизира).

• „Няма такова нещо като „безплатен обяд“.“ Ммм, а когато ядеш вкъщи? Лично аз не плащам, когато обядвам вкъщи. Знам, че трябва да купя храната от магазина, но както казват дзен-будистите – храната не е обяда :)) Ако ям същия този обяд в ресторант – плащам си, защото са ми го сготвили. Вкъщи не го правя, защото аз си го готвя. Т.е. обядът ми е безплатен.

• Онези, които не могат да се стърпят да казват „опазил Бог“ всеки път когато се спомене възможността за някакъв инцидент или смърт, макар същите тези хора да не вярват в никакъв бог. Според мен те заслужават бърза среща с бог.

• Хора, които казват „Бог да го прости“, след като се спомене някой починал, дори да са мразили човека или да не вярват в бог. Какво изобщо значи това бе да го еба? Да прости КАКВО? Разбираш ли изобщо какво казваш? Повтаряч смотан! Реакция! Не си мислиш наистина някой да прощава на някого? Защо го казваш? ЗАЩО? Това са същите, които „чукат на дърво“ и наистина го имат предвид. Понякога те се оглеждат наоколо, за да намерят нещо на което да чукнат, преди да се предадат и просто да увиснат тъпо в пространството като смешковците, които са.

• Забелязал ли си, че когато има проблем някъде по света, се събират няколко знаменитости или деца и започват да пеят на благотворителни концерти? Недоимък, глад, наркотици, наводнения, бедствия – пеят се песни за тях. Това е нещо, което датира от 60-те години на запад. Идеята е, че ако има достатъчно „добри“ хора, които пеят песни и се държат за ръце, „лошите“ хора ще дадат парите си, ще предадат оръжията и властта си. И както виждаш това проработва чудесно, нали така? :))

• Не си ли изтощен от всички тези известни личности, които обясняват как тяхната благотворителна дейност е в резултат на това, че искат и те да дадат нещо на някого? Аз не се чувствам така. Не съм взел нищо от никой. Претърси къщата ми. Освен това плащам данъци. В последния момент! Плащам в последния момент. Но плащам. Вие известните искате да дадете нещо на другите? Що не дадете половината си богатство? Или няколко от тези вили, които имате из страната? Какво да кажем за онея дръвници, които колекционират коли? Искате ли да дадете 50-60 от тях, мм? Или ако искате наистина да се откажете от нещо, можете да започнете с цялата тази арогантност.

• „Без коментар“ е коментар, ок? Имбецили!

• Хората обичат да казват, че без значение колко зле си, винаги има някой, който е по-зле от теб. Пълната форма на тази земеделска нищета е: „има и по-зле от теб“. Предполагам, това е източник на комфорт. Но ако се замислиш тази идея предполага, че някъде на света съществува човек, който е по-зле от всички останали. Някой, който е по-зле от всички останали 6 милиарда на планетата. Колкото повече дълбаеш в това обаче, толкова по-затруднен ставащ да определиш кой е най-зле. Дали някой парализиран маниак е „по-добре“ от трикрак retard? Трудно решение. Винаги обаче съществува формулата „плюс главоболие“. Без значение колко болезнено може да е състоянието на някой, можеш да го направиш по-зле просто като добавиш главоболие. „Той беше беден, глупав, болен, самотен, депресиран, сакат и освен това – имаше главоболие!“

Погледни на това от светлата страна. Главоболието по всяка вероятност ще отмине доста бързо.

• Наслаждавам се да гледам хората в трафик. Стотици стресирани, ядосани възрожденци, бързайки да стигнат до техните места на робство :)) Аз самият не съм шофьор и винаги ми е било забавно да наблюдавам колко са смешни шофьорите от гледна точка на не-шофьора. Особено като се возя в такси. Никой не кара като хората, но всеки hate-ва другия за това, макар той самия да спада към същата категория. Особено забавно е да се наблюдава как току-що взел книжка шофьор бива захапан от същия егрегор почти мигновено. Изведнъж той е в капацитета си да съди как карат другите и псува напред-назад кой откъде минава и защо :) Разбира се ароматът, който се носи от всичко това е на пукната комунална тръба в старчески дом, но последните, които го забелязват са участниците в този парад на земеделските постижения. За мен това личи по същия начин, по който личат петната по кюлотите на баба Пенка. Пълно е с освободители и реформатори. Успокойте се, ок? Просто се успокойте. България е освободена още през 1878 г.

• Не разбирам какъв е тоя дебилен стремеж към повтарянето на константната мантра, че „децата са нашето бъдеще“. Двама познати татковци се срещат в градината, поглеждат децата си със замечтан поглед докато те си играят в пясъчника и изричат изречението: „Ееех, те са нашето бъдеще...“

Е и? Децата, технически погледнато, винаги са представлявали нашето бъдеще. Не е голямо откритие, нали така? Какво значение има това, какво толкова важно има в това да знаем, че децата са нашето бъдеще? Това е животът в западната цивилизация – хора лежащи на улицата, спящи по пейки завити с картон, други са по психиатрични заведения и затвори, а останалата част е съставена от невротични шопинг маниаци. ВСИЧКИ тези хора някога са били описвани като „нашето бъдеще“, защото са били деца. So, this is it, folks. Това произвежда нашата система, в която с всички сили ще се опитате да внедрите същите тези деца, които „много обичате“ само до няколко години. Възрастните, които виждате днес са онова, в което са се превърнали децата. И вие смятате, че нещо ще промени този процес? И че този път пред вас виждате „истинското бъдеще“? :) Това е просто още една реколта деца, които чакат и копнеят (макар още да не са го осъзнали) да се превърнат в роби. Днешните деца са утрешните прецакани възрастни. Отчайващо необходимо е масовият фетиш за деца да бъде десакрализиран. Слабоумно е и го предавате и на тях.

Хаха и като казах „деца“ се сетих за афоризма на Карлин: „The child molester skipped breakfast, but said he’d grab a little something on the way to work.“ Ех, велик е тоя човек :)) Кво? Не съм казвал, че ше има връзка :)

• На хората не трябва да им се отдават заслуги за качества, които се предполага, че трябва да имат. Като например честността. Някой взе да ми изтъква онзи ден, че е бил честен с мен. Кво ся, очакваш шибан медал просто за това, че си постъпил както трябва ли? :) What’s the big deal anyway? ПРЕДПОЛАГА, се че трябва да си честен (заради себе си поне, не заради другите). Това не е някакъв талант.

• Не ти ли се иска да праснеш с тесла онези хора, които казват колко умни са кучетата им? И в същия момент кучето да се изпикае и да стъпи в локвата си? Не губиш ли вяра в интелигентността на този човек в същия този миг?

• I hate to be Captain Obvious, but... в момента, в който някой ти каже, че има изненада за теб – елемента на изненада се губи.

• Отдавна ми се ще да зашлевя някой подлизурко, който е искрено учуден, когато види, че не мия ръцете си след като съм ходил да пикая. НИКОГА не мия ръцете си след като съм пикал в публична тоалетна (респективно, можеш да се сетиш дали ги мия след като съм пикал в собствения си кенеф). Допускам автоматично, че съм излязъл точно толкова чист, колкото съм влязъл. What about that! Да не говорим, че обикновено мивката е по-мръсна от мен. Освен в сряда, когато отскачам за чай в Ню Йорк до „Четири сезона“ и се връщам същия следобед. Там си мия ръцете от снобщина. Как беше? Изключението потвърждава правилото? :))

Убеден съм, че много от мъжете, които фанатично си мият ръцете в някоя тоалетна, не го правят в собствения си дом и са пълни с комплекси за това как другите ги виждат. Много хора имат мания свързана с чистота. Relax, boys. It’s only your dick. Ако е толкова мръсен, че да има нужда да миете ръцете си, след като сте го държали, защо направо не изплакнете целия шубрак в мивката, че да се реши и по-генералния проблем? Кажете истината. Няма ли да е забавно да наблюдавате някой, който се опитва да си изсуши оная работа на духалките в тоалетните? :))))

• И последно. Хората, които обичат да изтъкват, че: „Човек има свобода на словото.“ Това е срамно дори да се обсъжда, то е подразбиращо се. Самата идея, че някой е решил и „позволява“ на останалите да имат „свобода на словото“ е агресивна и е предпоставка за подчинена позиция. Не ми е нужно позволението ти за нещо, което ПРОСТО Е, ясно? А който повтаря тази фраза се поставя автоматично в робско положение, признавайки, че има нужда от нечие одобрение. Аз директно казвам каквото си искам. Нямам нужда от въвеждащи фрази, с които да „подготвя публиката“ и да им „припомня“, че мога да казвам каквото си искам, защото има „свобода на словото“. This is horseshit.

Ох, геният ми е толкова много, че мога да си позволя да го похабя още малко.

Free Joomla Extensions

Смърт! (and other irrelevant trivia)

Since 1983, more than thirty people have been killed in post office shootings. You know why? Because the price of stamps keeps changing. There’s a lot of pressure. “How much are they now, Rob? Twenty-nine? Thirty-two? I can’t keep track! Fuck it!” BANG BANG BANG BANG BANG BANG BANG BANG BANG!!!

– George Carlin

Знаеш ли кво ѝ трябва на тълпата? Повечко смърт. Не буквална. Психологическа. Всеки трябва да умира за идеите си всеки ден. Ся ше каеш, че и без тва цари всеобща умъртвеност :) True, but not exactly my point. Ние бягаме всячески от смъртта. Пренебрегваме я, замаскираме я, търсим „лек“ срещу нея, създаваме евфемизми за нея. Хората вече не умират. Те „преминават отвъд“ или „почиват“ (къде – на Хаваите ли?). Това е особено видно в западното общество, където да си политически коректен в това, което казваш се е превърнало в шибана истерия и вече почти нищо не може да се нарече с истинското му име, защото има опасност „да засегнеш чувствата на някого“. Те за тва и се съдят постоянно за кво ли не, защото константно са засегнати. Все от нещо. Victimization extreme. В този смисъл, както казва Карлин, смъртта е почти забавна в днешно време. Едно време някой СТАРЕЦ Е УМИРАЛ и ГРОБАРЯТ го поставял в КОВЧЕГ, хората са изпращали ЦВЕТЯ до ПОГРЕБАЛНОТО БЮРО, където ПОГРЕБАЛНИЯТ АГЕНТ е водил СЪБИРАНЕТО. Тогава поставяли МЪРТВЕЦА в КАТАФАЛКАТА и го КАРАЛИ до ГРОБИЩЕТО, където ПОГРЕБВАЛИ ТЯЛОТО в ГРОБ.

Днес, когато някой ВЪЗРАСТЕН ГРАЖДАНИН ПРЕМИНЕ ОТВЪД, той е поставян в ПОГРЕБАЛЕН КОНТЕЙНЕР, познатите му изразяват ФЛОРАЛНА ЛЕПТА в ПОМЕЩЕНИЕТО ЗА ВЕЧНА ПОЧИТ, където УПЪЛНОМОЩЕНОТО ЛИЦЕ ръководи СЪЗЕРЦАНИЕТО. След МЕМОРИАЛНАТА СЛУЖБА, ПОГРЕБАЛНИЯТ ДИЛИЖАНС ТРАНСПОРТИРА ПОМИНАЛИЯ СЕ, до ПОЛЕТАТА НА ВЪЗПОМЕНАНИЕТО, където неговите ЗЕМНИ ОСТАНКИ биват ПОЛОЖЕНИ в пространството на тяхната ПОСЛЕДНА СПИРКА.

Някои даже няма да разберат какво точно се е случило, ако им го разкажеш по този начин.

Толкова сме изплашени... Научаваме все повече всеки ден, науката ни се развива, но фактът, че все още не можем да направим нищо по въпроса със смъртта, е все така ужасяващ за някои хора. Това не винаги е било така.

В известното си есе „Порнографията на смъртта“, Джефри Горър отбелязва, че през 20 век превръщането на смъртта в табу се съпровожда със снемането на табуто от секса. Преди децата не са знаели как и откъде се появяват, но са допускани до ритуала на погребението. Днес е обратното – ранната инициация в тайнството на интимността се съпровожда от пълното неведение относно смъртта, която се превръща в един вид нова „порнография“. Затова според мен смъртта трябва да бъде изучавана постоянно. Така ще разбереш и за другия тип „умиране“, който е толкова важен.

От една страна това отношение е странно, защото медията всекидневно ни тренира със смърт, тя е обсебена от нея. Всъщност нека поговорим малко за онова, което Карлин нарича: „Индустрията свързана с мъката, трагедията и съжалението“:

„Медията си играе игра с вас. Вие сте захранвани с широкия спектър на хорските проблеми, за да се държи вниманието ви настрани от онова, което наистина трябва да ви безпокои. Като ви накара да чувствате съжаление към всеки един болен, ранен или загинал човек, медията се опитва да отвлече вниманието ви към това колко забит е собствения ви живот и в какво отчайващо състояние е нашата цивилизация като цяло.

Не съм толкова против мъката като цяло, колкото срещу медийната мъка. Моето отношение е – болните да си го нашибат и майната му на оня дет е пукнал. Освен, ако не съм ги познавал. И ако последното е факт, справям се сам, благодаря много. Нямам нужда от медийни напътствия, за да преживея мъка.

Най-вече възразявам срещу злоупотребата с думата „трагедия“. В днешно време всеки път щом някой задник спре да диша, това е наречено „трагедия“. Думата се е обезценила. Не можете да наречете всяка една смърт „трагедия“ и да очаквате думата да означава нещо. Например, множество смъртни случаи не се квалифицират автоматично като „трагедия“. Просто защото мъж убива жена си, трите си деца, нейния любовник, неговата любовница, бавачката, пощальона и след това пръска собствения си череп, не означава, че имаме „трагедия“. Просто е интересно. Развлекателно е да четеш за него. Но не е трагедия.

Смъртта на дете също не е автоматично трагедия. Някой зарязва децата си на магистралата – също не е трагедия. Просто е лоша, лоша грешка. Трагедията е литературно произведение, в което главния герой се самодовежда до гибел, като резултат на морална слабост или фатална грешка. Шекспир е писал трагедии. 5 членно семейство отнесено от влак не е трагедия. Това е пътен инцидент.

Искате ли да знаете какво е трагедия? Трагедия е когато видите някое дебело копеле на летището с висящ корем, стоящо до жена си с развалени и множество счупени зъби и се сетите, че довечера той ще я накара да му лапне патката. Това е трагедия! Не говорят много за това по телевизията.

Медията е превърнала маркетинга на пресиления патос и съжалението в изтънчено изкуство. Но трябва да ви кажа, че наистина не ми пука за някой сакат, който изкачва планина и после преминава на крос през страната; не съм впечатлен от някой еднокрак ветеран, който кара кънки из Канада, за да набере фонд за детски протези. Не ми пука за някакъв си тип без нервна система, който става шампион по борба или за някой който се ражда с обърнати органи, но живее до 95 и помага на всички в квартала си. До това ли се свеждат нещата в Америка, които минават за „лична драма“? Хора превъзмогващи превратностите на съдбата? Боже, толкова е скучно и предвидимо!

И означава ли това, че се предполага, че трябва да се възхищаваме на дадени хора, просто заради техния късмет? Понеже лошия им късмет ги е сполетял преди това? Какво да кажем за обратната ситуация? Какво да кажем за хората, които имат добър старт, но после се провалят грандиозно в живота? Тези, които са родени с всяка една привилегия, всеки един възможен дар и талант, които са имали всичките пари на света, били са обградени с добри хора и въпреки това издънват целия си живот? Това не е ли драма? Не е ли еднакво интересно? Всъщност, намирам го за по-интересно! По-близо до истинска трагедия. По-скоро предпочитам да чувам за такива неща, отколкото псевдо-вдъхновяващ bullshit, с който медията чувства че трябва да ни захранва, за държи умовете ни замъглени. Ако те наистина държат, че на всяка цена трябва да знаем за болни бебета и сакати хора печелещи конкурси по танци – защо просто не създадат специален канал наречен „Вдъхновяващи истории“? По този начин мога да изключа шибаното нещо или да сменя станцията! Изтощен съм от хора, които се надпреварват със съдбата. Шибай съдбата! И шибай хората, които се борят с нея!

В крайна сметка, не ви ли е писнало да слушате за някакво дете в Минесота, което се нуждае от нов черен дроб? Децата не се нуждаеха от нови дробове когато аз израствах. Имахме здрав черен дроб. С какво ги хранят днес, че да имат нужда от нов черен дроб? Мисля, че това е естествения подбор. Природата премахва слабите, преди да са достатъчно зрели, че да репродуцират своите слабости. Сега обаче имаме цяла медицинска индустрия посветена на това да държи хората живи достатъчно дълго, че да предадат своите дефектни гени на следващото поколение. Това е медицинска арогантност и работи срещу плана на природата.

Писнало ми е да чувам за бебе, което е държано живо в кувиоз, докато докторите чакат да му бъдат донесени нови бъбреци от частен самолет, която инициатива е спонсорирана от някоя корпорация търсеща публичност, просто защото е убила 6 000 души в Пакистан след химически разлив. Уморен съм тея лайна да бъдат представяни в контекста на някакви истински новини. Мръсните клюки за болни хора не са истински новини. Те са емоционално сводничество.

Истинските новини са, че има милиони и милиони болни бебета, сакати, пристрастени, престъпници, психичноболни и гладни хора, които имат нужда от помощ. Да не говорим за всички „нормални хора“ от средната класа, чийто живот е бил окраден от бездушните корпорации. Но медията не се занимава с всичко това. Тя обича да отразява своите „Жертви на седмицата“, за да може да изкара себе си благородна. Тя хвърля светлина върху конкретни случаи, карайки ги да изглеждат изключителни. И правейки го, просто признава, че е неспособна и няма желание да докладва цялостния ужас, който представлява великия американски социален кошмар.“

Мислейки за тези неща относно смъртта реших да направя нещо различно.

Имах да убия 1 час до един ангажимент и се разхождах в района на срещата ми. Част от града, която никога не съм познавал добре. Затова въпреки студеното и ветровито време реших да се повъртя наоколо. Мислех си колко е абсурдно, че живеем в толкова малки градове, а цял живот не сме минавали през някои места. На тези места града ти се струва като чужд, сякаш не е твоя. Изгубен си, объркан си, чувстваш се странно и чуждо. Подминах едно погребално бюро с име „Феникс“, хаха. Видях различни артикули за продажба вътре и ми стана интересно. После продължих малко по-надолу и минах покрай френска пекарна. Знаех, че са открили и в моя град, просто никога не знаех къде е. Вървиш, откриваш нови неща, за които само си чувал. За да не направя този разказ още по-дебилен, ще кажа, че в един момент ми щъкна да се върна до погребалното бюро и да вляза вътре, за да разгледам. Лудо, нали? Кой нормален човек влиза по желание в погребално бюро без единствената причина поради която можеш да влезеш на такова място? И точно, защото никой не го прави без причина, аз влязох без причина.

Замислял ли си се, че около тези места витае странна енергия? Те са си чисти бизнес-учреждения, но в същото време имат много специфична архетипна роля, която избягваме на съзнателно ниво като общество, защото го асоциираме с нещо „лошо“. Метафорично, тези места са на границата между Циен и Кун, които са разделени идейно само от прага на вратата. Навън е животът, а влизайки вътре, очевидно влизаш, защото си се сблъскал със смъртта по някакъв начин (освен ако не си хахо и не влизаш от любознателност като мен). Пространството вътре е много сгъстено от мисъл-формите, които го изпълват. Винаги съм се чудил що за хора работят тази професия. Как някой избира да е гробар или да работи в траурна агенция? Учи ли се това? Наследствен занаят ли е? Смятам го за интересен избор. Със сигурност има правила на професията. Най-малкото минават някакъв психологически курс. Нали се сещаш с какъв съчувствен поглед те поглеждат щом влезеш? Защото са наясно за какво си там и трябва да има симпатия. Това не са хранителни стоки, не влизаш, за да си купиш бакпулвер.

Та отношението им дори не е лицемерие. И на двете страни им е ясно, че това е театър. На човека не му пука, че си загубил близък. Той е просто продавач, макар и формата да е по-различна от обикновено поради обстоятелствата. Но въпреки това е „длъжен“ да отчете тези обстоятелства и да изкаже съболезнования. То не е дори лицемерие, защото лицемерието е осъзнато. В тази професия това е необходимост, навик, етикет, код на поведение. Винаги се започва с дълбока въздишка: „Съжалявам за загубата ви“ и тем подобен bullshit. Въздишката е много важна, тя е като антре към вербалния bullfuck, тя е gateway, хаха. Трябва да призная, че като влязох аз също получих стимул и започнах да въздишам, макар и не точно през устата.

Има още няколко забавни елемента в историята. Откакто се помня, очите ми винаги са сълзели от вятъра, а носа ми се зачервява като на пияница от студа. Това ми придава доста комичен вид, което ме забавлява, защото го осъзнавам. Хората постоянно ме питат защо плача и когато им кажа, че е от вятъра, следват няколкоминутни убеждения от типа на: „Моля те кажи защо си разстроен, с мен можеш да споделиш“ и т.н. Нужни са още няколко минути, за да разберат, че наистина не плача.

Както и да е. Та представи си – отварям вратата плувнал в сълзи и с червен нос, все едно съм ревал с часове (все фактори, които съм отчел и знам какъв ефект ще имат – една от причините поради които влизам, хаха) и казвам с усмивка: „Добър ден, може ли да разгледам“ – хахахаха! Като дебил! Представи си, ако си бях взел току-що изпечена франзела от френската пекарна, както обмислях и да вляза вътре ръфайки – хаха. Хляб и сълзи – баш на умряло си е :))

Пичът си гледа телефона и си пише sms-чета, той е свикнал около него да има ковчези – все едно му е дали е там около тях или в LIDL в секцията с кашкавала. Той не може да захапе, защото ситуацията е странна. Никой не влиза в погребално бюро „просто да разгледа“.

Започва с плах тон по програма: „Нещо мога ли да помогна?“ с подтекста: „Какво се е случило?“ Аз разбира се влизам директно с истината, не съм там да правя излишни циркове: „Не просто никога не съм бил на такова място и ми е интересно, бих искал да разгледам, ако не е проблем.“

Скоба.

Всъщност не е ли това нормално? Is it just me? Както казах, бягаме по усет от смъртта, дори от идеята за нея. Защо да мислиш за нея, докато си жив и всичко ти е наред, right? И разбира се ще си прав. „Живей сега!“ and all that stuff. Но въпреки това, смъртта си остава част от реалността и като такава не виждам какво нередно има в това да имаш съответния интерес приживе. Никога не ми се е налагало да се занимавам с подобни неща. Погребения и т.н. Умирали са мои роднини, но никога не съм бил въвлечен в процеса на самите процедури свързани със смъртта. Скоро обаче ще ми се наложи, защото един от любимите ми хора ще си отиде всеки момент и в този ред на мисли ми е интересно да бъда на такова място пръв. Не по принуда. Да усетя идеята преди да се е стигнал до момента, за да мога в баш момента – да съм изцяло в момента, а не да преживявам и новостите на това пространство тепърва.

Продължавам.

Пичът веднага продължи да си цъка телефона, като разбра причината поради която съм там. Каза, че няма проблем, но си личеше, че ме смята за леко смахнат, което неуспешно прикри с непукизъм. Бих си помислил същото, ако бях него, така че няма нищо странно в ситуацията.

Започнах да се разхождам около ковчезите (знам, че звучи като изречение от готически роман). Имаше различни цени в зависимост от материала. Всичко е такъв фалш... Ковчег, буквално от боядисан талашит струва 60 лв. Има от по-сериозно дърво, 200 лв. Има и лъскав американски ковчег от лакиран бук с дръжки и т.н. за не помня колко, но беше най-скъп. На мъртвеца едва ли му пука в какъв ковчег е положен (освен ако много не е държал на това приживе – знам че има и такива хора). Т.е. зависи от отношението на семейството какъв ще бъде ковчега. Помня, че имаше такава сцена в „About Schmidt“ с Джак Никълсън. Жена му беше умряла и дъщеря им негодуваше защо той е избрал най-евтиния ковчег за майка ѝ. It’s not about money... It just doesn’t matter anymore!

Въобще цялата работа е извратена! Идваш на този свят, плащаш си за раждането. Плащаш си през целия шибан живот, за да живееш. И после си плащаш, ДОРИ СЛЕД КАТО УМРЕШ, за погребението, службата, тъпия ковчег и мястото на което ще седи трупа ти, което си е на практика „под наем“! Плащаш си дори след смъртта ти момче, тука няма лабаво, зацепваш ли ме! Ебати наглата орионска система!

Докато разглеждах се опитах да завържа философски разговор с човека с телефона. „Просто никога не съм бил на такова място, а неизменно всеки от нас свършва тук, така че е интересно.“ (Опитвам да пусна някакъв изкуствен смях, който по-скоро влошава нещата, вместо да разсее тока във въздуха.) Не знам какво по дяволите съм си мислил, че ще ми отговори. С целия си наивитет смятах, че ще реагира поне някак си.

Нищо. Гробно мълчание if you know what I mean, хаха! Започнах да разглеждам други продукти от модната линия. Урни, чаршафи, които се полагат в ковчега, шалчета, кръстчета, тамян, жито. (Да, продаваха шибано жито!) И стигнах до безумието. Възглавнички за полагане на главата на мъртвеца бродирани със златен конец „Погребално бюро Феникс“!

Free Joomla Extensions

For real yo! За какъв дявол трябва да бродираш възглавница с твоята марка!? Моля те, обясни ми! Тя ще бъде погребана! Това не е неоново лого, че да се вижда бе, под земята ше е! Шибана извратения! Рекламата продължава и след смъртта! Сякаш, за да препоръчаш услугите им на някой в отвъдното. Представям си сцената. Дядо ти е посрещнат в рая от неговите родители и те казват: „О, добре са се погрижили за теб.“ И той отговаря: „Разбира се. „Феникс“ – най-добрите в бранша!“

This society is so fuckin sick... SO fuckin sick.

И въобще НА КОЙ МУ ПУКА, че е погребал дядо си с еди-коя-си траурна агенция! Дали някой НАИСТИНА мисли за това, докато погребва своя близък, мм? Представяш ли си разговор? На съседа почива баба му и понеже знае, че наскоро си погребал своя дядо – идва за съвет. „Абе, не мога да се спра на възглавнички... Кво ше препоръчаш?“ Разбира се ти вече си опитен: „Погребално бюро Феникс, no doubt! Най-добрите бродерии в града.“

WTF, WTF, W-T-F!!! Нахално е, нагло е, безсърдечно е, агресивно е! А ако искам кремация и трябва да си взема урна, която трябва да държа над камината си цял живот? И на урната пише „Феникс“? Трябва да го гледам докато аз самия пукна ли? It’s just too much in the house. Чувствам се по същия начин като някой се опитва да ме снима. Сякаш всеки вече се опитва да ти завре камера в лицето по някаква причина. Така или иначе NSA следи целия свят и си под постоянно видеонаблюдение. Трябва ли и някаква шибана марка да ми напомня, че не съм сам и нещата не могат да бъдат семпли?!

Btw, знаеш ли къде никога няма да видиш камера? Иронично – на погребение. Няма ли да е забавно? Всички снимат сватбите си, но никой не снима погребенията си. Why? It’s a lot of fun! Особено ако не познаваш никого там. Защо не отидеш на някое чуждо погребение и не вземеш със себе си камерата си? Позабавлявай се малко! Zoom-ни обектива в космите на носа на трупа. После отиди и заснеми сълзите на вдовицата. Бааааавно. Отблиииииизо :)) Това са нещата от живота бе, сноби кухи! Ъм, всъщност са нещата от смъртта, хаха... Нооо смъртта като феномен винаги е част от живота на другите по някакъв начин, така че пак си е част от живота, duh! Спри да ги пренебрегваш и да им лепваш етикета „непочтително“! Кво е „непочтителното“? А? А? А? Кво?

После направи монтаж на поредица от скърбящи хора. Върни се вкъщи и сложи смях зад кадър на тези моменти като в ситком! Покажи го на приятели! Някой ден ти ще бъдеш на мястото на мъртвеца и някой ще снима твоите косми в бившия ти нос. Няма ли да си скъсаш задника от смях от „отвъдното“? :))

В този смисъл ето ти още едно клише! „За мъртвия не се говори с лошо!“ Откъде накъде? Ако някой е бил плондер, нямам скрупули да го кажа дори след като плондера е пукнал! Някой те е правил на парцал цял живот и после се очаква едва ли не да милееш пред кончината му. Нашибай си го бе!

Както и да е. Излязох от мястото. Кво ся, очакваше да се случи нещо по-така ли? Не съм казвал, че ще е паранормална история. Не, не съм лягал в ковчег. Истината е, че бих го направил, ако оня не беше задръстеняк.

Извод: смъртта е свобода. Умри сега и няма да те е страх от оная смърт.

те

Free Joomla Extensions

С lexas обичаме горната сцена. Забелязваш ли как въпреки че има дупка в стената и той излиза през нея, затворниците остават да се радват ВЪТРЕ в затвора, до самия край? :)) Нещастниците не излизат дори, когато изход вече има. Ей така е и при хората с изгаснали лица. Дори изходът остава имитация на изход, защото той никога не е предприет. Той не е разигран, затова остава просто картина на екрана, възможност отвъд чийто граници лежи един напълно непознат свят, който никога няма да бъде преживян. Максималното е да се наслаждаваме на съществуването му, но не и да го превърнем в личен.

Ей тва вече е „трагедия“.

Как се пееше в песента?... What good is loveeee, mmmm, that no one shares...

Оф, щях да пиша още, ама ме домързя, а и трябва да се прибирам вече. Айде стига толкоз.

Free Joomla Extensions

Други откъси от поредицата на абстракциониста-ексхибиционост:

- загубеното изкуство на фотографията

- механизацията на смислите
    - анатомия на лицемерието
    - клюката и превземката като социални субстанции

- поп-фолк жития

- работилница за фенери

- карантина на мисълта