Този текст е вдъхновен от един единствен човек, за който разбрах, че временно (надявам се) е спрял да си почине по пътя. Явление, подобно на влюбването. Идва изведнъж и те удря във всички открити точки. Падаш още преди да си усетил каквато и да било заплаха. Ни помен от атака. Фактът си остава обаче, че качествено се намираш на земята и започваш да изоставаш в собствения ход на съзнанието си. А то се стреми да се движи, да тече като бистър поток, да прониква в нови области, да осъзнава нови неща. То никога не би искало да спира, защото не е в природата му. Но човек понякога го прави. В този текст ще попиша върху сериозното предизвикателство, което е отказването, спирането, отказът да продлъжиш. Както винаги, нямам идея как ще се получи. Ще го карам на прима виста и без подготовка. Най-вероятно няма да достигна до така желаното академично ниво, но честно казано бих повърнал, ако го стигна. Нямам импулси натам, а и смятам, че текстовете просто трябва да докоснат за миг читателите си. Да ги погалят нежно, без да им казват много, много. Текстът трябва да им спомене нещо, сякаш между другото, за да запали личен интерес към знанието, а не консуматорския глад за още и още от „готовото ядене“. Първото би ги накарало сами да се потопят в Океана от Знание, превръщайки се в топ-плувци, а второто би ги превърнало в дебели, тлъсти и вечно гладни същества. Но да не навлизаме сега в дебрите на духа и неговите копнежи, неразбираеми за ума. Потапяне...

„Ooh, written in the stars a million miles away a message to the main, ooh!“

Начало

Началото е по погрешка. Поглеждаш натам, накъдето не би трябвало да погледнеш в този момент. Цъкваш там, където никога досега не си цъквал с мишката. Правиш го, може би от скука, а може би от едва съзнателен интерес. Когато видях онези три книги, събрани в единствен том, те сякаш ми говореха чрез заглавията си за всичко, което някога съм искал да науча и да знам. Не усещах скука, усещах истински огън, който досега е тлеел, а тези книги като най-добрата подпалка за огнището на духа в мен, сега стояха и ме викаха. Томчето го купи майка ми. Прекрасен търсещ човек сама по себе си, макар нейният съзнателен интерес върху областите на смисления живот да се разгърна едва след тридесетта й година. Или беше още по-късно, не мога да определя. Дължа й благодарност за това, със сигурност. Преди това „Начало“, разбира се, аз продължавах да изпитвам респект към теми като бойни изкуства, дзен и т.н. Но тогава сякаш не разбирах, че и аз бих могъл да се опитам да науча повече, което в повечето случаи си е първата стъпка към практическите опити да проникнеш в дълбокия смисъл.

Що се отнася до книгите – това бе тласъкът, след който се заразих с най-тежката болест: езотериката. Славейков и околията се превърнаха в най-таченото място. Не спирах да търся книги, заглавия. Карах го на усет, но общо взето добрите книги, интересните, различните – те си личат от далеч. Неща като „Книга за пътя и постигането“ не могат да се сбъркат. Едно отваряне и виждаш, че се говори на друго ниво. Може и нищо да не схващаш, какво значение има? Важен е огънят в теб, приятелю, огънят, който гори! Помня как купих цялата серия на книгите за транссърфинга на един път! Момчето от сергията не можеше да повярва, че му се случва, а на мен лигите ми течаха да разбера повече, да знам повече. Правех го сам, не помня някога да съм питал какво да търся и какво да купувам. Може би само с един човек обсъждах подобни въпроси и се съветвах, но по много свободен и неавторитарен начин. Той просто говореше с мен, а не ми нареждаше, не ми казваше какво да търся. Всичко основно идваше от душата ми, от действащото любопитство, което бе намерило своя израз. Бе открило вход към един магически свят, вълшебен свят с други закони. По онова време бе истина, че всъщност аз бягах в онзи свят и напълно забравях за социалния такъв, който ми се струваше лишен от чувствителност, студен, мрачен и най-вече безкрааайно скучен. Бягах така, както плувецът от историята за двамата братя в „Гатака“ е плувал – без да си оставям сили за връщането. Не мислех да се връщам. Затова стигах далеч, далеч. Получих най-чистото потвърждение, че достъп до магическата реалност съществува и че не ми е отказан, че е възможно. Това бе достатъчно и никога не го забравих. Много пъти съм се питал дали ако преживяването не бе толкова чисто само по себе си, буквално без възможност за грешка от моя страна в интерпретирането, щях да се занимавам. Това не мога да знам, но то се случи по чист късмет. Чистият късмет е много важен фактор, за съжаление или за радост.

Втората колона на моето светилище се изгради успоредно с първата, която бяха книгите. И тя, разбира се, бе интернет и по-специално форумът x-net. Легендарно място, свята пещера на мъдреци. Не се и съмнявах в това. Когато попаднах там, бях втрещен от видяното. Беше пълно с хора – определено притежаващи висок интелект, разумни, знаещи, критични. Информацията просто си личеше, че е от най-добро качество. Беше много земна, нямаше бягства в някакви лъчи от космически източници. Почти нищо не трябваше да си представям, по-скоро четях за факти от живия живот. Така го чувствах. Научих за рептилите тогава, за същността на легендите за драконите. Прекарах една цяла нощ в сваляне на снимки от Google с дракони. Пълнех гащите си едновременно от страх и притеснение, че това може да е истина, едновременно от невероятно силен трепет, идващ право от сърцето ми. Светът, който познавах, се рушеше. И това не ми даваше покой, защото някъде дълбоко в себе си винаги съм знаел и сам, че не може да е само това. Не може светът да е само тази скучна, тъпа приказка, която звучи по телевизията, радиото и изобщо е навсякъде около нас. Или просто така сме свикнали да гледаме на нещата.

Двата стълба ми дадоха огромна сила, страхотен начален тласък напред по същата пътека. Чрез тях се запознах с най-невероятните хора на тази планета лично за мен. Нещо, което независимо от шеговитата ми и лигава природа, аз осъзнавам с най-голяма сериозност и сила и до ден днешен. Тук не става дума за авторитет по никой начин, тук става дума за качеството на тези души, на тези съзнания. За мен тяхното качество никога не е било поставяно под съмнение – нито чрез действия, нито дори чрез отделни мисли. Всичко е било шестица и не съм се срещал с измамници в този смисъл, нито с въздухари, макар да съм се срещал с луди копелета. Но аз никога не съм имал нищо против лудите копелета. Да ви обясня ли какво е това чудо? Ок, ще се отклоним за малко.

Ям леща между другото, ако някой се пита. Тук и сега, ям леща. Прилагане на дзен-мъдростта!

За лудите копелета

Никога не съм го подозирал сам, но го видях с очите си, така че е истина в моя свят. Съществуват хора, най-сърдечни, най-културни, поставили си невъзможна задача. И те ти я казват. Това е мигът, в който осъзнаваш, че са „луди копелета” до дъното на костните си мозъци. Радвам се на такива индивиди, защото са искрени и защото са можещи. Поне тези, които съм срещал, са можещи. Не плямпачи. Жалко е да срещнеш просто луд плямпач, защото всъщност ти можеш да си говориш много по-приятно и с всеки срещнат редови гражданин, нали така?

Лудото копеле има дух. То е толкова побъркано, защото е адски силно. Може да са го били по главата като малък, може да е стояло по 8 часа да тренира бойно изкуство или асани от йога. Може да е паднало от висока скала и да е оцеляло или пък да е тренирало скално катерене по 10 часа само в най-опасни условия. Възможно е да лови риба по 12 часа на ден, потопено до кръста във водите на бурна река. Това са истински неща, не просто плямпане. Те отличават лудите копелета от лудите плямпачи. Очевидно моята връзка с Източника (невидима шега, разбираема за малцина) ми е носила винаги и основно срещи с първите и ми е спестявала вторите. Макар че вторите могат да са много забавни. Имаше един господин, който говореше пред аудитория. Получи въпрос за нещо и тъй като не знаеше отговорът интелектуално, той се изплаши отвърте, обърка се, духът му се смути и стана жалък, след което опита дори да се защити и отвърна: „Щом не го знам, значи не е важно!“ Хахаххахахахахаха! През цялото време си представях как черна нинджа насича и него, и едно много симпатично момиче, което пееше. Но цялата картина беше толкова нелепа, че просто крещеше за черна нинджа, която да избие всички! Аз също си падам малко лудо копеле...

Вярвам на тези луди глави, защото знам, че копнежът им е истински. Никога не съм изричал фразата: „Приятелю, това, което търсиш, е невъзможно.“ Никога дори не ми е хрумвало да го направя. Вярвам, че те ще успеят. Сега или след милион години. Не съм се питал дали това е естествено, дали е нормално, дали е истинският път. Тези хора живеят в това, горят в това – споделят ти най-интимната част от себе си. Нима можеш да си позволиш да се направиш на професорче и да им обясняваш каквото и да било? Повечето от тях могат да те смачкат като бълха само с поглед, камо ли ако тръгнат към теб със силата си. Защото отличителната черта на всички луди копелета е, че са адски корави и са като хлебарките – оцеляват и след облъчване с тонове радиация. Така че те са си заслужили и са си изстрадали личната пътека. Вдъхновяваща гледка са дотолкова, доколкото осъзнаваш, че няма граници за човешкото любопиство – за добро или зло. Обикновено, за зло.

И между другото, всички те са душа-хора. Изключително голяма способност да обичат живота. Поне тези, за които мога да свидетелствам, винаги са ми показвали най-ценното. Разликата между това да вървиш по пътя на духа, за да игнорираш определени части от живота (себе си), които не ти харесват, и да вървиш по пътя, защото обичаш живота (себе си) докрай. Има огромна разлика между „игнорираш“ и „обичаш“.

Началото

Та това бе началото. Твърде вълшебен период, донякъде наивен. Но спасението е в работата. Вместо да го мислиш, по-добре виждай какво може още да свършиш, какво може още да поработиш.

Духът в началото е истински, неподправен. Удивляваш се като дете, всичко свети, всичко е ново. Много е красиво и е лесно да вървиш, защото има толкова неща, с които да се запознаваш. Важно е да запомниш това време, защото настроението от него по-късно може да се окаже съществено, за да те върне към пътя.

Тогава научавах, че сънищата и спането може да бъдат толкова творчески акт. Направо да не повярваш! Осъществяваха се и излизаха на повърхността невидимите закони на битието, връзките между привидно несвързани събития. Синхроничностите действат с пълна сила. Магията е чиста, незасегната още от превзето умуване и знаене на интелектуално ниво. Няма подготовки, няма дори планове и бегли структури за начин на действие. Всичко става с помощта на прякото ти детско виждане, което е толкова съзнателно, защото всичко му е непознато. Умът тогава нищо не знае със сигурност и ламти да учи, което е по-скоро конструктивно на този етап, а съзнанието свети като факел и сочи пътя всеки ден, защото копнежът и огънят не могат да се сбъркат с нищо друго.

Но идва ден, когато стигаш...

Средата

Когато най-после стигнеш средата, за която общо взето съзнателно си се борил да стигнеш, новото е вече добре познато. Новото не се е превърнало в старо, но е добре познато и не те удивлява, както преди.

„Бяхме деца. Животът беше игра. Сега не е така, както в онези времена. Въпреки това аз си спомням добре – бяхме всички заедно!“

Вече не сме заедно, останали сме с няколко верни другари по пътя. Аз нося меч, той носи меч, а джуджето e с рижа брада и носи брадва, разбира се. Видимо всички съжаляваме джуджето, защото е грозно, космато, ниско и оръжието му всъщност е измислено, за да сече дърва, а не врагове. Не е нужно да споменавам, че джуджето не прави секс, нали? То е като ходеща траги-комедия за нас, но самото джудже показва изключителна сериозност и дух. Сякаш не забелязва всеки ден в огледалото колко е смешно и жалко, колко е глуповато. Трябва да бъдем като джуджето по дух.

И така, знаеш много на интелектуално ниво. Това е голям капан, защото всъщност трябва да си признаеш, че си си старият глупак (ето нещо, което е старо дори по средата!). Същите блокажи имаш, същите комплекси, същата не-свобода на духа е вътре в теб. Благополучието ти е всъщност интелектуален цинизъм и арогантност. Едно фалшиво усещане, че си НАД останалите невежи същества, а не че си ЕДНО с тях. Демек, нито ги чувстваш, нито ги разбираш, а просто си стоиш във фалшивата позиция на авторитета, която всички знаем, че е маска и нищо повече. Да си авторитет е форма на защита от слабите хора, които се вкопчват в теб като вампири, ако си им просто приятел. Не са виновни те, това е несъзнателният импулс на нощната пеперуда да се удря в запалената лампа до смърт. Но е факт, че такъв феномен винаги се получава и трябва да се установят граници, които да не се преминават. Преминат ли се, връзката винаги се прекъсва по един или друг начин. Свободата винаги побеждава! Namu Amida Butsu! Ха-ха-ха!

Интелектуалното доволство е само един от проблемите, когато се стигне средата на пътя. Друг такъв е съзнанието, че почваш да разбираш, че в живота на редовия гражданин всъщност има много сладки неща. Ти вече си толкова умен, че си сигурен, че можеш да си правиш всичко, без това да има значение. Сякаш си открил вратичка във Вселенските Закони, за която само ти знаеш. Разбира се, не се колебаеш да премиваш през нея всекидневно. Само че това, което може би не осъзнаваш, е, че тази вратичка е само в ума ти, приятелю, тя не е истинска врата – тя не е нито вход към нещо, нито изход от нещо. Ти просто си я измисляш заради личния си комфорт и толкоз. Правиш живота си лек и безметежен, но го правиш и нещо много по-лошо – несъзнателно лежерен. Което е отвратително и ако си малко искрен, ще си признаеш, че се чувстваш като размазано на паважа лайно, към което само кучетата проявяват мимолетен интерес, подушвайки го, преди да го опикаят.

Горното беше цветиста метафора, нали? Чак на мен ми се догади. Отврат! Ааааа, ще повърна! Ааааа, как може да съм такъв дебил бе?! Не, не, отивам до тоалетната!

Общо взето законите на Дхарма са неумолими и няма измъкване. Няма вратички. Няма лесен начин. Който иска Просветление, трябва да прави лицеви опори по цял ден. Ако не може с тялото, то поне в ума си. Шегувам се, почти...

Има ли друг проблем, стигайки средата? Да, има. И проблемът си ти! След тия години все пак си постигнал доста неща. Личността ти, чувството ти за Аз-овост, е станало дебело, добре угоено. Ти си успял човек, ти си постигнал нещо. Ти имаш ниво. Ти знаеш. Е, не можеш, но знаеш. Не е чак толкова зле, нали? Доволен ли си от себе си? Ако отговориш положително, значи наистина си лайното, на което приличаш, и си заслужаваш глупавото дередже. Това са думи към мен, към теб и към множеството от читатели на този сайт.

Проблемът е и друг. Там, горе, винаги има някой, който ти казва какво е чакра, какво е просветление, какво е истински път. И този някой вече не те вдъхновява. Напротив, разбрал си, че по-скоро никога няма да стигнеш този някой. Той дори ти е леко неприятен вече и те дразни. Иска ти се да го забравиш. Може даже да са няколко такива човека. Най-положителното, което може да се случи, е наум да им теглиш майната и да се освободиш. Не да спираш, а да се освободиш вътрешно от влиянието, гравитационната сила на авторитетите, и най-после да си позволиш собствен пълнокръвен, интензивен път.

Що-годе казахме нещата. Аз се чувствам донякъде точно в този период – Средата. И трябва да ти кажа, че съм точно толкова тъп и лигав, точно толкова смешен човек, колкото и в началото. Същото дете съм, макар че съм се научил, когато трябва, да бъда сериозен. Наскоро онзи човек от Славейков ми каза същото за себе си. Вече се е отделил от своя бивш шеф, държи си сам магазинчето за книги, прави сайт за електронни поръчки. Оказва се, че е важно детето да не умре. Някъде там трябва да откриеш онзи първоначален дебил, който си бил. И трябва да го върнеш обратно на мястото му, да се запознаеш наново с него и да го оцениш наново! Да разбереш какво е било ценното в онзи дебил, че именно той сред всички несретници да попадне на магията – тази сила! Защото лайното, което си сега, я е изгубило. Колкото и да не ти се вярва, направил си без да искаш крачка назад. Не можеш да спориш с мен за това, в себе си знаеш, че е така. Погледни се в огледалото и го виж.

Открий онзи дебил, който си бил! Върни го на мястото му. Ако е необходимо, убий Будата, в който си се превърнал, но върни дебила, защото той ще ти спаси живота!

...

Това е краят на статията, драги читатели. Тя беше и за вас, но най-вече беше за онзи човек, за който писах в увода. Посланието е за всички ни, защото във всички ни съществува това лайно. То е кафяво и мирише, така че е лесно да го разпознаем. Трудно се чисти, но има начин. Ариел.

Обичам Ви!

Free Joomla Extensions