Някога чувствали ли сте, че удряте на камък във всяко едно отношение и от това не произтича нищо съществено за вас? Усещали ли сте как всяка брънка от системата на собствения ви живот ви е безразлична и няма сила на света, която да ви накара да се замислите? Били ли сте в състояние, виждайки ясно и точно, че се превръщате в чудовището, което винаги сте си мислели, че не сте, а това отчасти да ви плаши, но отчасти адски да ви допада? Не си съчинявайте теоритична теза или мнение. Питам ви дали сте го преживявали – ако не сте, не бихте го разбрали. И ако не сте, значи никога не сте били на път действително да промените живота си.

Бих искал да попиша за промяната пред вас. Какво е тя, как се изразява видимо и вътрешно. Какви изисквания би следвало да бъдат изпълнени, за да я има. Тя чувство ли е или е поредица от принуждаващи ни да действаме събития от живота? Кога идва и дали сме готови да я хванем. Каква е цената на всяка една промяна – истинска такава, а не лъжлива! Какво се случва с нас след това?

Истинската промяна изисква вътрешна смърт за всичко старо в нас. Може би това старо носи удобни характеристики като – познато, уютно, привличащо, сладко, лично, красиво, човешко, ние, свое, работещо, резултатно, полезно. Е, всичко това в една истинска промяна си отива. Изчезва, изпарява се! Слага се край на цялата тази познатост и сигурност. Момент, в който положително пълниш гащите от страх, но и момент на ултимативна свобода и чувство за собственост. Именно за собственост! Ти се превръщаш в своя собственост и се понасяш на крилете на онова, което действително те интересува.

Както се вижда от горните редове, егоизмът и егоцентризмът имат много общо с промяната. Всяка духовност всъщност започва от жесток егоизъм, не от любов към всички. С други думи, по-вероятно е в даден момент толкова да ти е писнало от всеобщата човешка нищета около теб, че да си решил на всяка цена да счупиш всяка бариера, но да си дадеш шанс (едничък, мъничък и далеч не сигурен или удобен) да постигнеш, ако ще и късче повече от това. Повече от дъното, от блатото, от нищетата. По-вероятно е първият импулс на духа да е породен от нерви и гняв, от недоволство и непримиримост, от инат и яд към пошлостта, към общественото кравешко съществуване.

Спомням си случка, описана в книгата на Филип Капло „Трите стълба на Дзен“ (изключителна книга, която е просто задължителна за всеки фен на духа, в която и да е негова форма), описваща терзанията на 33-годишна жена пред рошито в манастира. Тя се обвинява, че е постъпила страшно егоистично към всички около себе си – приятели, семейство, колеги – като ги е напуснала, за да дири нещо повече в Япония. Продава апартамента си и тръгва, слагайки очевидна точка на съществуването си до този момент, но все още се чувства несигурна в избора си. Изяжда се отвътре от фактa, че е постъпила като чудовище. Защото няма какво да се лъжем, да продадеш собствеността си и практически да изоставиш най-близките си хора, както и обществото като цяло – това е чудовищен акт на безумно същество, което не е с всичкия си по всички социални закони. Затова пък е безспорен акт на духа! Но зарежете ме мен какво мисля, важното е да се прочете диалога и да се извлече вътрешната същност на нуждата. Според една моя приятелка примерите с други хора са несъществени, но за мен не е точно така. Да, от една страна примерите с друг човек винаги си се отнасят само за него и до него и са просто история. Но в такива истории, ако сме проникновени, ще почувстваме кое вибрира с нашия дух, с нашето собствено същество и ще го развием по-лесно и бързо!

И да, сега ще си направя труда да открия точния цитат (а това не е лесно, защото книгата е голяма по обем), за да го препиша и да го има черно на бяло в сайта!

Също така всеки, който се е занимавал мъничко с дзадзен, би открил общи настроения в практиката си, които съвпадат едно към едно с тази на ученичката. Така че текстът ще е много полезен и като възможност за съпоставка със собствената ви чувствителност и индивидуалност. Тук акцентирам, че не е важно да чувствате същото, а по-скоро още по-ярко да видите какво е във вас самите. Целият околен свят е инструмент за това.

Ученичката (К. – 33 годишна): Снощи, докато правех дзадзен, често ме притесняваше мисълта, че не изпитвам особено желание за просветление. Постоянно се питах: „Добре де, защо не полагам повече старания като другите около мен?“ В един часа бях готова да се откажа, макар че само преди четири часа бях решила да изкарам дзадзен цялата нощ. Отидох в кухнята да пийна нещо и там заварих онази стара монахиня, която переше. Да ви кажа, така се засрамих...

Онзи ден ми казахте, че най-силно желание за просветление изпитват хората, които страдат. Казахте, че те изпитват искрено желание за просветление не само да избавят себе си от страданията, но и другите. Истината е, че когато бях тийнейджърка, ми се струпаха една камара неприятности. Може би затова изпитвах такова състрадание към другите и моите приятели и познати често идваха при мен за съвет и помощ.

След някоя и друга година чух за дзен и започнах да го практикувам – знаете, тогава той беше много модерен в Щатите. След още някоя и друга година зарязах работата си и дойдох в Япония, за да премина традиционното обучение по дзен. Да, но в мен нямаше и помен от онази симпатия и състрадание към другите, които винаги бях изпитвала, преди да се захвана с дзадзен. Дзен ми причиняваше такава болка, че вече не исках да спасявам когото и да било, а само себе си. А аз толкова мразя да страдам!... Така че моят контакт с дзен, вместо да ме направи чувствителна към страданията на околните и да породи в мен желанието да ги спася, унищожи всички алтруистични чувства, които таях в душата си, и ме направи студена и себична...

Роши: Като те гледам, хич не ми приличаш на безчувствена и себична – напротив, напомняш ми за Каннон. Сигурен съм, че повечето хора, с които отсега нататък ще контактуваш, ще усетят твоята естествена топлота и ще се изпълнят с добри чувства към теб. Това, което ми описваш, не говори за безсърдечие и себичност, а по-скоро за задълбочаване на естествените ти симпатии, но тези неща не се случват в съзнанието. Всъщност хората, които се мислят за добросърдечни и състрадателни, не са нито едното от двете. Така че няма какво да се притесняваш от тези емоции. Те просто показват, че духът ти укрепва.

Има много хора, които отделят цялото си време, за да оказват помощ на нуждаещите се и да обединяват силите си, за да станело и нашето общество по-добро като цяло. Разбери ме правилно, не бива да им се присмиваме за това. Проблемът е, че нейде дълбоко в душите им се таи угнетение поради илюзорната им представа за самите тях и за вселената и то става все по-осезателно, като обрасва сърцата им и по този начин ги лишава от наистина богатия, радостен живот. Тези, които редовно се включват в най-различни обществени начинания, си въобразяват, че превъзхождат в морално отношение останалите „простосмъртни“, затова и не си дават труда да пречистят умовете си от алчността, гнева и илюзорните помисли. Но винаги идва момент, в който те повече не могат да се скрият от своето изконно угнетение, свързано с представата за живота и смъртта. И тогава започват сериозно да си задават въпроса защо животът им се е лишил от смисъл. И за първи път се запитват: вместо да се мъчат да спасяват света, не е ли по-добре да спасят най-напред себе си...

Та ако си решила да следваш този път, мога да те уверя, че не правиш грешка и един ден сама ще се увериш в това. Не е себично да забравиш за спасението на другите и да се концентрираш единствено върху укрепването на собствената си духовна мощ, независимо че на пръв поглед нещата изглеждат точно така. Истината е, че ти не можеш да спасиш никого, ако преди това не си спасила себе си, а това пък може да стане само ако си прозряла своята истинска природа и същността на вселената. Едва тогава думите ти ще се изпълнят с убеденост и хората ще се вслушват в тях.

Ученичката: Аз обаче се уморявам и се обезсърчавам твърде лесно – Пътят се оказа ужасно дълъг и труден.

Роши: Пътят на Буда изисква усърдие и всеотдайност. Но пък ако спреш да мислиш за онова, над което философите си блъскат (безуспешно!) главите от три хилядолетия – проблемът с човешкото съществуване, – а само си задаваш въпроса „Коя съм Аз?“, може и да успееш там, където те неизменно се провалят, така че няма защо да се обезсърчаваш. Какво друго би могло да има по-голямо значение в живота ти? Направи сравнение и ще видиш, че всичко останало бледнее пред него.

Ученичката: И аз така мисля, нали затова дойдох в Япония...

Роши: Ти се различаваш от повечето тук. Те идват на сешшин, защото са чули, че дзен е нещо „страшно готино“ и искат да го усвоят колкото се може по-бързо, за да се върнат към обичайните си занимания, затова и само се напъват. Атакуват дзадзен като лятна буря – когато дъждът изведнъж плисва като изведро, а после бързо-бързо отшумява. Но ти поне, която вече си направила толкова жертви, за да стъпиш на пътя на Буда, не е нужно да се самоизтезаваш. С тази твоя нагласа ти трябва само да седиш търпеливо – четири-пет години, а може и повече – и все ще постигнеш Истината в цялата й пълнота.

За мен това е изключителен диалог между ученик и учител. Всички данни в тази книга са съвременни. Става дума за нашето време, за моментът „тук и сега“, както се казва. Това не са по-различни хора от някогашните и са тръгнали на същото пътешествие да открият отговора на въпроса, който дори не може да бъде зададен точно. Никога и по никой начин!

Всичко е казано в този диалог. За фалшивия социален алтруизъм, чиито корени всички знаем, че се намират често пъти в институции и организации с неясен произход, зареждащи се с пари от сивата икономика, мафията и т.н. Всички сме наясно, че в нашето общество, а следователно и в нас самите като същества (защото ние сме зъбчатите колела на този механизъм и имаме същите характеристики като него), съществуват две страни на медала. Това е базисната дуалност, в която светлото лице се рекламира и промотира с уж благородна идея, но погледнеш ли отвътре, съзираш не само, че това лице е кухо, ами че е гноясало и пълно с бели червеи, завъждащи се само в гнила и разложена, мъртва плът. В такъв свят живеем, разкриващ ни на всяка крачка, че разделението не е само мъничка пукнатина в психиката ни, а оттам и в обществото навън, а е бездънна черна бездна!

Изобщо запитвали ли сте се, че след като възприемате всичко дуално, би трябвало да има и алтернативен вариант? Защо учените не полагат и грам усилие дори да си зададат хипотетично този въпрос (говоря за масовото течение днес... ясно е, че винаги има единици, които търсят и са на прав път, точно като нас тук в този сайт)? Много ясно, че има такова възприятие за живота, но е дори още по-ясно, че са направени абсолютно всички усилия то да не ни е достъпно и никога, никога, никога, когато и да е, където и да е, да не ни бъде такова! Ясно е, че нещо липсва и това е единственият реален мотив да направиш промяна в живота си. Когато пукнатината в началото на дните ни (и индивидуално, и като цивилизация) се е превърнала в широка безкрайни километри пропаст.

Схващате ли за какво ви говоря? За въпиеща, смъртоносна нужда в теб да изригнеш, да се разбунтуваш, да станеш неудобен, но не в термините на разследващата журналистика, а изобщо в термините на цялото ни общество. И тази 33 годишна жена е пример за точно един такъв човек, който е осъществил своя велик ход. Нека да звуча малко по-фанатично и агресивно, отколкото е необходимо. Нека да звуча така, сякаш имам масивна ерекция в гащите, защото, повярвайте ми, на символично ниво си е напълно вярно! И това е една ерекция, която няма нищо общо с жалкото подуване на половите органи, докато пред полезрението се носи поредната мацка с дълги бедра на плажа. Едното е обикновена ДНК-команда, присъстваща у всички ни, другото е нещо различно! Другото е повикът на дивото, зов за живот, зов за лична сила и проникновение!

Всеки от нас усеща миговете, когато може да промени радикално пътя си и да счупи оковите. Препоръчвам ви, ако сте пред такъв ход, да го изпълните меко, спокойно и с лекотата на тай чи-майстор. Не си заслужава да удряте никого. Не си заслужава да се карате или да лееете дори вътрешно сълзи. Просто го изпълнете меко, с финес и отношение. Бъдете мили, но изключително твърди във вътрешното си убеждение.

Онзи ден стоях срещу баща си – тяло в тяло. За пръв път просто го гледах и го осъзнавах цялостно. Чувствах огромния страх и несигурност в очите му, слабостта му. Те, разбира се, бяха скрити зад маска на гняв, на злоба и нападение. Винаги досега това ме е карало да пълня гащите и да отстъпвам. Сега, без грам офанзива от моя страна, той стоеше и падаше под мен, строполяваше се вътрешно. Нищо в мен не трепваше, напротив! Чувствах, че взимам превез. Чувствах как моята воля мачка неговата, как моето осъзнаване побеждава изкривените му илюзии и разбирания. След няколко мига на гледане очи в очи той ме застреля с въпрос, който вътрешно ме накара да изпитам демонично задоволство. Разсмях се, но само отвътре. Душата ми се забавляваше! Той ме попита: „Ще ме биеш ли?“ ... Хахахахахаххахаахахаха! Това е битката межу бащата и сина, драги читатели! Само момчетата могат да ме разберат тук и момичетата с мъжко поведение. Има някакъв базисен конфликт между сина и бащата, независимо от външните им отношения. В тях дълбоко се корени противопоставяне, което е много просто устроено, чисто физически, териториално. Да, отново команда. Но аз се смеех, не защото видях, че той се страхува и пълни гащите. Не, защото знаех, че той си дава сметка, че в нашето положение вече няма нищо срещу мен. Беше ми безкрайно забавно, защото съзирах цялата му човешка глупост. Та аз не стоях срещу него, за да го бия! Нито за да му казвам изобщо нещо! Стоях просто като човек и го гледах и в огледалото на очите ми, той виждаше себе си. Но той не разбра това, а просто ме обвини, че съм искал да го бия и че съм го гледал лошо! Не разбра, че цял живот е гледал хората по този начин, че ги е мачкал, когато е бил силен, че изобщо не му е пукало и че това е базисната, елементарна причина за неговия изключителен провал в живота. Провал с гръм и трясък, който е способен да бъде осъществен само от един силен човек!

Всички, които са извоювали такава безспорна победа над своя опонент, ще ме разберат. И то безспорна, защото не използвах сила. Нищо не казах в офанзива, не нападах, но го смазах като малка бълха. Всяка негова позиция и дума за мен бе поредното „откриване“ на слаба точка в самия него. И вместо да ми бе задал адекватен въпрос, той, както винаги, продължи да ме атакува по съвсем странични линии, които този път обаче нямаше как да ме засегнат. Вече знаех, че съм по-добър от него. Не заради силата си, нито заради опита си. Не заради количествени категории, които несъмнено се натрупват във времето, даже и за прасето в кочината. А заради нещо друго. Нещо, което може да бъде казано просто като „да стоиш, какъвто си“.

Каквато и промяна да се случва в живота ви. Ако ще и целият свят да се срутва, вие трябва да можете да стоите непоколебимо и да го наблюдавате. Сграда по сграда рухват пред вас, но това не е страшно, защото в действителност просто се освобождава пространство. Дава се шанс. Дава се малък шанс да опитате нещо ново и този път – удрящо право в целта!

БУМ!