За мен истинското признание винаги е включвал кръг от хора, пред които да го направиш. Иначе е доста лесно, когато го правиш само пред любим човек или пред напълно непознат. Парадоксално, нали? В даден момент дори е най-лесно да е пред напълно непознат. При мен този момент винаги е липсвал. Когато е идвал мига, признанието винаги се е случвало по доколкото ми е възможно адекватен начин.

Та така, събрали сме се тесен кръг приятели и познати, за да ви споделя най-често срещаните тревоги на моята баба с мен. Доколкото разбирам май се явявам център на нейният психологически живот. Сигурно и с вас е така.

"Обу ли си краката?" - казва ми тя всеки път, когато влезна в стаята. Наистина всеки път. Изразът е красив сам по себе си - "Обу ли си краката?" -, но често е продължаван от тирада като "Много е студено." , "Ще настинеш.", "Ох, тези деца." ... и така нататък. Други подобни, свързани със стайната температура са "Облечи си нещо, че като те гледам такъв гол (аз не съм гол), направо тръпки ме побиват!" ... "Ох, на теб все ти е топло." ... :)

Интересното е, че всички тези изрази показват състояние на съзнанието, което е стабилно. Тук почитателите на психологията и духовните учения могат да наострят уши и очи, както правя аз, докато съм изправен пред една и съща гледка, и един и същи сценарий всеки божи ден. Тогава, ако не откриеш в баналността, повтаряемостта, нелепостта, безсмислеността нещо по-дълбоко, с по-голямо значение от чисто материалното, твърде вероятно е да паднеш духом и да бъдеш сразен. Последното ми се е случвало физически, но не и вътрешно.

Какво открих по въпроса? Именно, че подобни реплики, които вие можете да чуете от свои познати, от свои роднини, от свои врагове (!!!), отразяват стабилни моменти, картини, образи и състояния в тяхното съзнание. Нещо като личната им карта, но в психологически план. Не знам от каква полза ще е това, нито как човек се справя и руши подобни модели. Аз не съм открил такъв начин досега и ще разкажа защо.

Първо, изслушвам с огромно внимание баба, гледам я в очите и в моите очи няма и грам агресия или неприемане на нейните изказвания. Независимо, че осъзнавам, че тя лежи и всъщност не вижда краката ми, които са обути с обикновени чорапи, после вълнени чорапи, после терлици и после чехли. Тя не вижда тези дребни подробности, но изстрелва с поразяваща искреност и енергия всеки път едно и също... "Обути ли са ти краката?"... което се превръща в "Обуй си краката бе, бабе! Ще изстинеш!" Отново и отново, и отново, и отново.

Този факт е притеснителен и ще кажа защо. Сега повечето от нас са млади и ни се струва, че сме свежи и готини. Струва ни се, че има нови неща в животите ни и сме адски печени и оригинални. Най-малкото и балансираното е, че ни се струва, че ние сме осъзнати и ги разбираме нещата в дълбочина, по-образовани сме (всеки от нас е половин психолог, половин духовен учител и половин спасител на света). Изобщо, приятели, ние живеем във високо наситено с информация за всичко време, което ни превръща в много интелигентни същества, по презумпция предпазени от болката, безсилието, глупостта и машинизирането на миналите поколения преди нас.

Мога да ви уверя, че няма нещо, което да е по-далеч от истината, докато си говорим тези неща тук с вас сега, от подобно предположение. Защото ние сме същите и с нас вероятно ще се случи същото. Което превръща това писание в легендарно, ако беше прочетено от повече хора. Но за съжаление кръгът на познатите ми е тесен. ВИЕ можете да промените това, ако го изпратите на всичките ваши познати и приятели. Ще бъде интересно. ;)

Да преминем към друг култов израз.

"Ял ли си?" - отново е насочен към оцеляването и няма никаква връзка с действителността. Защо? Защото всеки човек яде. Ако не го прави, в даден момент по неписани природни закони той ще умре. Ще предаде Богу Дух. Разбирате ли, мои читатели и слушатели (защото предполагам, че докато четете това в главите ви говори глас, който ви преповтаря текста като на малоумни. При мен е същото...), подобен въпрос е тотална обида към интелигентността ми. Естествено не приемам нещата по този начин. Ако беше така, най-разумното нещо, което всеки можеше да прави по цял ден, е да си мълчи. Но въпросът е там, че аз вероятно съм се сетил да ям или ще ям. Ние не обядваме заедно, нито вечеряме заедно. А поотделно! В нашето семейство няма такава запазена традиция, а сега тя и без друго е невъзможно да бъде спазена. С други думи, въпросът става излишен и банален. Все едно вие да излезете и да питате приятелите си "Ядохте ли?" ... Можете да опитате и да видите как ще ви погледнат в първия момент. Във втория предполагам, че от уважение ще отговорят.

Това за говоренето наум е важно. Чел съм, че има хора, които четат ужасяващо бързо и при тях този глас в тиквите ни липсва. Те сякаш "поемат" информацията чрез очите си направо на големи блокове от изрази и дори цели изречения. Най-добрите в бранша четат с разбиране (!!!) по няколко романи тухли на вечер. Излишно е да се казва, че подобна дарба е жестока за човека, който я обладава.

"Има ли хляб?" - нямате представа, никой от вас няма представа с каква жестокост и целеустременост се задава този въпрос, когато баба има подозрението, че къщата (все едно говорим за BigBrother) е останала без хляб. За нея това е събитие, равнозначно по трагичността си и безизходността си с разпъването на Божия Син на кръста. Вие можете да го видите ясно в очите й, стрелящи с малки светкавички право към малкото ми, туптящо сърчице. Слава Богу, тези мигове са много редки.

Топ 3 е достатъчен за целите на писанието, което е новост за мен. Не съм правил подобно нещо досега. Радвам се като дете на изскочилата възможност да го споделя.

Най-важното е, че с времето ясно виждаш, че няма какво да се направи. Всички ние явно започваме по принуда да се осланяме на едно или друго. Дали ще е нашата кариера, нашите деца, нашето образование, нашите приятели, нашата бира, нашето търсене на смисъл. Вътрешно си създаваме този психологически стълб, около който спокойно можем да градим и градим, и градим. Какво? Нещо, което смятаме, че зависи от нас. Това е със сигурност. Защото всеки път, когато баба ми задава този въпрос, той е изстрелян към мен с чистата вяра, че въпросът може да промени реалността. Че ако бъда запитан, аз ще си обуя краката или ще си облека дреха, или че хлябът магически ще се появи в кутията, когато всички магазини наоколо са затворени. Но истината е, че подобно нещо никога не се случва.

Съзнавам, че много от нас нямат време за подобни "дребни подробности", защото в ръцете им има много, много власт, занимания, полезност и тъй нататък, но все някога ще стигнем и до тези въпроси. Винаги, когато машината спира да се нуждае от нас като елементи от нея. Тогава идват те - съкровените въпроси на душата, на личността ни, на психологията ни, на съзнанието ни. Най-всекидневните, най-семплите и може би затова никога не им се обръща подобаващо внимание. Може би ще изкрещим за пореден път, може би за пореден път ще обявим някого за еди си какъв. И ще забравим да погледнем себе си. Защото там (в нас) ще открием същите проблеми. И те някой ден ще ни застигнат или за да ги решим, или за да ни убият. Но най-важното е, че разплитането на фундаменталния възел, който образуват всичките ни роли, реплики и взаимоотношения, зависи от нас самите. Зависи от това дали ние ще се вгледаме в себе си и ще потърсим действителното, а не дали някой друг ще се вгледа в нас и ще се мъчи да ни го покаже.

Сега е време да продължим живота си!