Салфетката на прехода |
Статии - Философия | |||
Написано от H. | |||
Петък, 29 Януари 2010 21:27 | |||
Тя е вездесъща. Непроменима, уникална и постоянна. Тя е символ на прехода, но освен това и на мързела и липсата на инициатива. Тя е феноменално вечна извън всякаква логика и усещане за напредък. Вие я помните от онази новобранска вечер през 1988-ма. Тогава имаше два вида коняк, три вида ракия и един вид мезе - русенско варено. Салфетката е сестра на тези артикули. Тя е розова, мръсно розово към кафяво, с малки пъпчици и мирише лошо, изключително лошо за салфетка. Мирише на химикали и застояло. Тя е твърда, но се къса лесно. Не става за тоалетна хартия. Явно се прави от смляна хартиена маса, защото в салфетката често си личат буквички от стари вестници. Обикновено е сгъната на четири, но по-често келнерите и барманите я разрязват на две от пестеливост и затова салфетката е по-тънка и сгъната само на две. Само два пласта. 20 години по-късно на капиталистическото българско море розовата салфетка, характерна за малките и средно хубавите ресторанти, че и за някои луксозни ресторанти, още е тук. Малко е да се каже, че е тук. Тя е навсякъде. Излезте от офиса, отидете в първия ресторант. Идете на почивка, където и да е в България, и седнете в първата кръчма. Сервират ви първо салфетката. Тя идва бавно - заедно с отрудения келнер. Десетилетия розово съществуване. И никой не обръща внимание как един уникат, съвсем различен от нормалната салфетка, продължава да шества гордо по нашите маси Как никой не се сети да я прати в пенсия, да я промени, да я накара да мирише поне малко наистина на салфетка. Салфетката е точно като бизнес инициативата на българина - ако може нищо да не се промени, но да сме богати. Изискан ресторант е този, който има салфетки с логото и името си. Почти изискан. Но у нас средно луксозните кръчми нямат никакво намерение да инвестират в такава приумица на клиента. Розовата салфетка се продава на пътя Белово - Велинград в огромни найлонови кубове. Излиза почти без пари. Убедени сме, че е вредна. Дори да не е токсична, тя е вредна като културен артефакт. А нямаше културна причина точно тази мръсно розова салфетка да се задържи на власт по масите толкова години. Спомняте ли си как малките момичета по времето на социализма събираха салфетки и тайно западното влияние влизаше в домовете заедно с кремовете Nivea (полски!) и роботите от слепени цигарени кутии "Марлборо". Тираджии носеха салфетки на момиченцата от блока - една с цветя, друга с пиленца, трета чисто бяла, но невиждано мека и с уникален аромат. Западните салфетки! Тогава ние мечтаехме за тях като за нещо от Корекома. Момичета имаха цели дебели класьори със салфетки - такива, които няма никое друго момиче. Някои им се повтаряха и девойките си ги разменяха. А нямаше и историческа причина точно този атрибут на бита да се задържи толкова много, почти вечно, в две епохи. Веднага след падането на социализма логиката беше старата соцрозова салфетка да изчезне убита от конкуренцията на новите салфеткови технологии. Но не би. Ресторантьорският мързел е запазена марка за страната ни. Салфетката е знаме на обслужването в България. Салфетката има своята славна история. Начертана е на технологичните маси някъде през 70-те години. Тогава разнообразието е забравена и забранена дума. Единствената салфетка и най-добрата салфетка е социалистическата салфетка. Тя е типично социалистическа - не става за увиване, примерно на сандвич - при намокряне полепва лошо по хляба и трябва да бъде изчегъртвана. В същото време обаче би могла още по-лошо да запуши и най-модерната тоалетна. Салфетката не може да запуши само тоалетна, която е на двора. Салфетката е свидетел на всички промени. На нея се записват коалиции и партийни листи Задраскват се неудобни хора. Коалиционни квоти и цифри минават пак през салфетката. Сметки на откраднато и придобито по честен път. Проценти за подкупни държавни служители. Всичко е записано на салфетката. Нищо, че салфетката се къса при писане - тя е единственото нещо, което ни е подръка на масата и става за всичко. Но всъщност не става за нищо. Забравена в джоб, става на прах или изпрана, става на жилава каша. Ползва се и при секс, макар и груба, тя е интимна принадлежност на бедните, които всъщност рядко потребяват салфетки, защото ядат върху вестници. Тя е вечна и розова. Тя е символ на розовото бъдеще винаги и сега. Розово е бъдещето - но пак мирише лошо и е грубо към нежната ни национална кожа. По погребенията в нея слагат сладки и ги дават в ръка. Лъжица варено жито с пудра захар върху розовата салфетка е символ на вечното и преходното, на българското забвение и почерпката към него. Смачкана, тя може да служи за запушалка на бутилки вино или дори за ВиК уплътнител. Намерила е много приложения. Завладяла е и дюнерите - арабите, които правят дюнери, знаят, че българинът е свикнал с точно тази салфетка. Някои от тях се опитват да си направят собствени салфетки с надписи по тях и гравюри. Но българите са подозрителни към неща, които са всекидневни, пък са луксозни. Те искат салфетка - подобно на земеделски вестник - да става и за четене, и за увиване на риба. Ето ви една салфетка, да се избършете! Само внимавайте да не ви одраска. Никой не обръща внимание на салфетката. Тя е като политиката - знаем, че може да бъде и по-добра, но не ни трябва. Пък и към кого да се обърнем, за да ни смени салфетката?! Дай да не правим лошо впечатление, ще преглътнем розовата салфетка и днес. То само тя да ни е проблемът, ами... Мартин Карбовски
|
Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.