Съществува ли реалността сама по себе си или тя приема форма в момента в който наблюдателят започне да я оценява? Този въпрос е дълбоко свързан с древната гатанка провокираща размисъл дали едно дърво издава звук в гората когато пада... ако няма кой да го чуе. Драстичните глобални събития от последните две години допълнително подчертаха субективното усещане, че хората живеят в напълно различни реалности (особено по отношение интерпретацията на случващото се в живота им). Същевременно тази тема вероятно е и най-големият дразнител в света на квантовата механика – клон от науката, който се занимава с поведението на субатомните частици на микроскопично ниво. Според някои „експерти“ реалността съществува извън собствената ни осъзнатост и няма нищо което можем да направим, за да я променим. Други обаче настояват, че „квантовата реалност“ представлява нещо подобно на пластилин, който можеш да моделираш в различни форми чрез собствените си действия. От поне век насам сред учените тече своеобразно съревнование по „доказване“ на двете тези – нещо, което по един парадоксален начин на свой ред изменя реалността в която живеем. Наскоро учени от Федералния университет в Сао Пауло, Бразилия (UFABC) наляха още вода в мелницата на схващането, че реалността е изцяло творение на наблюдаващия.

В своето ново изследване публикувано в научния журнал „Communications Physics“ от април 2022 г. учените от Бразилия се опитват да докажат „принципа на допълнителнителността“ на известния датски физик Нилс Бор предложен през 1927 г. Той гласи, че за пълното описание на квантово-механичните явления, трябва да се възприемат двa взаимно изключващи се, но същевременно взаимно допълващи се, набора от класически понятия и едва тогава съвкупността от тях може да даде пълната информация за въпросните явления. Според него обектите притежават набор от допълващи се качества, които е невъзможно да се наблюдават или измерят по едно и също време. Например, независимо как е проведен един експеримент свързан с двойка електрони, тестът ще покаже позицията на първия електрон, но ще скрие позицията на втората (допълваща частица) по същото време.

За да се осъзнае как този принцип е свързан с „обективната реалност“, следва да се потопим назад в историята преди около век. Тогава през 1927 г. в Брюксел се състои легендарен дебат между Нилс Бор и Алберт Айнщайн. Пред очите на още 77 други брилянтни учени, Айнщайн настоява, че квантовите състояния имат своя собствена реалност, която е независима от това как някой учен действа спрямо нея. Айнщайн се позовава на нехазартния божествен характер в защита на тезата си, че новата наука, наречена „квантова механика“, трябва да запази принципите на детерминизма от класическата нютонова физика, включително че резултатите от изследванията не са свързани с намесата на наблюдателя. „Наистина ли мислите, че Луната съществува, само като я погледнете?“, иронично пита Айнщайн противниците си. Бор от друга страна защитава идеята, че квантовите системи могат да имат дефинирана своя собствена реалност едва когато ученият вече е установил своя експериментален дизайн.

Тогава Айнщайн казва прословутата си реплика: „Господ не играе на зарове“. По-малко известният отговор на Бор е още по-впечатляващ: „Не казвай на Бог какво да прави“. Бор контрира, че една система се държи като вълна или частица в зависимост от контекста, но не можеш да предскажеш как ще се държи със сигурност. Той визира концепцията на френския физик Луи дьо Бройл който през 1924 г. изказва идеята, че материята има вълнови свойства. Всъщност противниците на Айнщайн казват друго – не, че Луната съществува, само щом човек я погледне, а че ако Луната е квантова частица, намесата на наблюдателя непременно променя нейните характеристики. Айнщайн смята, че наблюдаваните в подобни случаи отклонения се дължат на някакви скрити в частиците променливи, а не на този „зъл“ и смущаващ нормалната логика принцип – неопределеността. Бор твърди, че квантовите явления имат неопределен, чисто статистически характер и всяко наблюдение върху тях се отразява пряко на резултата от изследването.

Не след дълго Бор публично започва да артикулира принципа на допълнителността. В следващите десетилетия тази спорна концепция ще бъде тествана и „ретествана“ до „спукване“. Един от експериментиращите с този принцип е американския теоретичен физик Джон Уилър. През 1978 г. той опитва нов подход при провеждането на известния експеримент с двойния процеп. Експериментът с двойния процеп демонстрира един от основните принципи на квантовата физика – че точковите частици също са вълни. Основната идея е, че светлината по природа е както частица, така и вълна и тези две природи са неотделими една от друга.

Уилър прави така, че устройството му да може да променя това, което измерва и да се превръща от апарат за мерене на вълни в апарат за мерене на частици след като светлината вече е преминала през по-голямата част от машината. С други думи той прави отложен избор относно това дали светлината вече се държи като вълна или частица. И установява, че дори след като е отложил своя избор, принципа на допълнителността не е нарушен.

Други последвали опити обаче показват някакъв тип хибридно поведение, което е подобно на вълна и частица в рамките на същия апарат. И това оспорва принципа на допълнителността.

Бразилските учени също се опитват да организират експеримент свързан с квантово-контролираната реалност.

„Използвахме техники свързани с магнитния резонанс подобни на тези в медицинската апаратура“ – заявява един от ръководителите на експеримента Роберто М. Сера“ изследовател в UFABC. Друг изследовател от екипа казва: „Частиците като протони, неутрони и електрони имат спин, който се явява магнитно свойство подобно на ориентацията на иглата в компаса. Ние манипулирахме това свойство в различните атоми на молекулата чрез вид електромагнитна радиация. Така създадохме ново устройство за вмешателство, за да изследваме реалността свързана с вълната и частиците в квантовия свят. Тази нова архитектура произведе абсолютно същата наблюдавана статистика, както и в предишни експерименти базирани на отложен избор.“ В новата конфигурация обаче учените успяват да свържат резултата от експеримента с принципа по който се държат вълните и частиците по начин, който затвърждава принципа на допълнителността на Бор.

Основният извод от това проучване е, че физическата реалност в квантовия свят е направена от взаимно изключващи се образувания, които обаче не влизат в противоречие, а се допълват. Експертите казват, че това е очарователен резултат. Бразилските учени са измислили и математическа рамка и съпътстваща я експериментална конфигурация, която позволява тестване на квантовата теория. В частност може да се придобие разбиране за природата на „принципа на допълнителността“ като се изучава физическия реализъм на системата. Това е проучване което подчертава известната пословица изведена от американския квантов физик и нобелов лауреат Ричард Файнман. Той казва: „Ако си мислите, че разбирате квантовата механика значи вие не разбирате квантова механика.“

Според Педро Диегез (участник в проучването) фактът, че материална частица може да се държи като вълна и да свети като частица в зависимост от контекста, е една от най-интригуващите и красиви мистерии на квантовата физика.

Според Роберто Сера по един парадоксален начин тази присъща странност на квантовата механика може да се окаже и доста полезна. Колкото повече учените дълбаят в квантовата механика – толкова по-голям става капацитета за придобиване на различни квантови технологии като компютри, сензори, криптография и термични устройства. И двамата учени са съгласни, че тезата свързана с промяната на реалността от наблюдателя е много екзотичен аспект на физическата реалност. А мистерията си остава все толкова значима.

Това, което обикновено остава на заден план обаче, е „фактът“, че човешкото тяло само по себе си е много специфична биотехнология, която служи като мощен филтър и инструмент за „наблюдение“ и съответно „промяна на реалността“. Като това може да се случва без допълнителна механична технология, към която обикновено истерично се залита поради редица особености на локалния и галактически формат. Всъщност именно човешкото тяло е и основната причина да възприемаме характеристиките на прожектираната физическа реалност по доста сходен начин и същевременно да имаме драстични различия в интерпретацията на много феномени, които уж трябва да виждаме еднакво. Точно защото технологията (човешко тяло) може да бъде допълвана с много разнообразен „софтуер“, който драматично да променя това, което виждате и най-вече чувствате. Дори мощните излъчватели, които имат за цел допълнително да подсилват ефекта на общата реалност – могат да дадат накъсо, когато се срещнат с някои от множеството „инсталирани програми“. В крайна сметка по-голямата част от научните експерименти носят някакъв заряд на „повърхностност“, и дори привидното масмедийно доказване, че „реалността не е обективна“, не носи дълбочината и стойността на истинското осъзнаване на тази информация.

Източници:

https://www.popularmechanics.com

и

https://bnr.bg/plovdiv/post/100727258/velikite-evropeici-nils-bor

Превод и допълнения: Alien

Материали свързани с темата:

(Холографска) Симулация в развитие

Най-мощният инструмент за промяна на реалността

Обратна хипноза и пробуждане (интервю с иновативен терапевт)

Древните окултни практики на суфите

Вътрешната сърцевина на реалността

Излъчватели в холограмата

Астрално събуждане, астрални тунели и технологията на Сивите

Особености на локалната земна игра