Тайната извънземна база на Бялото братство в Тибет Печат
Статии - Секретни бази
Написано от Alien   
Четвъртък, 09 Април 2015 10:32

 

0

Следният материал представлява същината на една кратка, малко известна и доста скандална книга публикувана първоначално без съгласието на нейният автор – Лобсанг Рампа. В нея са описани приключенията на група тибетски лами, които са телепатично напътствани да преминат през планински портал, който ги отвежда до скрита местност. Там те биват „инструктирани“ относно някои специфични исторически обстоятелства свързани със Земята и на няколко пъти са качени на борда на различни космически кораби. През 1956 г. Лобсанг Рампа публикува в Англия своята първа книга свързана с неговия живот в Тибет и тя се превръща в глобален бестселър. Това кара медиите да се заинтересуват сериозно относно самоличността на автора и с „ужас“ установяват, че той никога през живота си не е ходил в Тибет и до този момент дори не е напускал пределите на страната. Всъщност началото на сагата бива поставено от Хайнрих Харер (бивш разкаял се нацист и член на SS) – автор на книгата „Седем години в Тибет“, който пръв започва да рови в миналото на Рампа. В разследването се включват частни детективи, „ортодоксални изследователи на Тибет“ и дори представител на „Суверенният Малтийски Орден“, които имат за цел да го изобличат. Рампа обяснява, че неговата идентичност бива придобита чрез процес свързан с „трансфер на души“, който бива извършен десетина години преди това. Впоследствие пише и книга в която подробно обяснява обстоятелствата свързани с тази окултна практика и неговият частен случай. Медиите буквално го разкъсват при тези обяснения и той напуска страната през 60-те години и се мести в Канада.

В създалата се „суматоха“ някои негови издатели се опитват да се възползват от положението и през 1966 г. без негово разрешение е публикуван споменатият вече кратък ръкопис в силно ограничен тираж. Той е базиран на умишлено премахнати от автора глави от други негови книги, за които е преценил, че няма да могат да бъдат възприети. Поставен пред свършен факт, впоследствие се съгласява книгата да бъде преиздадена с някои корекции, но до края на живота си твърдо отстоява позицията, че е бил измамен от издателя и че книгата е публикувана противно на неговите желания. На по-късен етап, отговаряйки на въпроси на читатели, той силно подчертава, че не препоръчва на никого тази книга, която е придружена от ексцентрични рисунки с лошо качество, които не са негово дело. Поглеждайки внимателно към материала обаче, прави впечатление, че в него много тънко биват прокарвани определени „идейни концепции“ чиято мотивация плавно придобива познати очертания. Тези моменти са подчертани с удебелен шрифт...

 

 

Домът на боговете


Летящи чинии? Разбира се, че съществуват летящи чинии! Дори веднъж бях на борда на една от тях. Тибет е може би най-подходящата дестинация за тяхната поява. Отдалечен е от всекидневната суетня характерна за нормалния свят и се населява от хора, които поставят религията и научните концепции пред материалните придобивки. През вековете, хората от Тибет винаги са знаели истината за летящите, чинии – какво представляват, защо се появяват, как работят и изобщо всичко, което стои зад тях. Ние обикновено свързваме съществата, които ги управляват с боговете и техните огнени колесници. Но нека ви разкажа за една история, която със сигурност не е била споменавана преди в нито една държава извън Тибет. Това е една съвършено истинска история.


Времето през този ден беше сурово. Замръзнали топчици лед, носещи се от виещата се буря се удряха като куршуми в нашите одежди и разкъсваха кожата на всички части от тялото, които бяха оголени. Небето беше ярко лилаво, изпъстрено със стряскащо бели облаци, които отиваха към вътрешността на страната. Тук, на тази огромна надморска височина в платото Чангтанг, ние вървяхме с мъка нагоре и нагоре.

На последното ни място за почивка, което бе на 8 км. зад нас, се бе появил глас в нашето съзнание:

– Последни усилия братя мои, проявете воля, за да влезете отново в мъгливия пояс, защото там има доста неща, които да видите.

Седмината от нас – всички високопоставени лами от манастирите в Тибет бяхме провеждали подобни телепатични контакти с боговете от небесата. От тях бяхме научили за тайната на „колесниците“, които прелитаха с огромна скорост над земите ни. Продължавахме да се изкачваме все по-високо и по-високо. Накрая стигнахме мистериозния мъглив пояс и влязохме в него. Скоро го преминахме и се озовахме в добре затоплена земя от отдавна отминали времена.

– Още един ден преход, братя мои и ще видите колесницата на древните. – каза гласът.

Тази нощ преспахме на топло и в комфорт осигурен ни от тази Скрита Земя. Успяхме да си починем добре в легло от мъх, а на сутринта с благодарност се изкъпахме в топлата река преди да продължим похода си. В тази земя имаше вкусни плодове, които взехме с нас, така че да ни служат за храна. Нещо което се оказа доста удачна промяна на традиционната ни храна – цампа. През целия ден пътувахме през орехови дървета както и такива които до тогава не бях виждал. През цялото време се изкачвахме нагоре, а температурата беше приятно топла. С падането на нощта си направихме лагер до едни дървета, запалихме огън, след това се загърнахме с дрехите си легнахме да спим. С пукването на зората бяхме готови да продължим нашето пътешествие. Вървяхме в продължение на може би 4 км., когато достигнахме до празно пространство. Тук се спряхме втрещени от изумление. Пространството пред нас беше толкова голямо и удивително. Равнината, която видяхме беше може би 8 км. в диаметър, а от далечната ѝ страна се виждаше ледена обвивка, която се простираше нагоре. Нещо подобно на лист стъкло, издигащо се към небесата. Но това изобщо не бе най-странното нещо, което видяхме. В равнината имаше останки от град, а някои от сградите дори бяха съхранени. Дори имаше и такива, които изглеждаха почти като нови.

 

1

Наблизо, в един просторен двор имаше огромна метална конструкция, която ми напомни за две от нашите чинии от храма, само че тези бяха прихванати заедно и бе очевидно, че представляват някакъв вид превозно средство. Моят водач, Лама Минджиар Дондуп, наруши тишината (която всички бяха запазили от страхопочитание) и каза:

– Това е бил домът на боговете преди половин милион години. През тези отдавнашни времена хората въстанали срещу боговете и изобретили устройство, което да разбие атома. Това донесло големи беди на планетата, причинявайки издигане и свличане на земни маси, заличаване на планини и издигане на нови на тяхно място. Това е бил могъщ град, метрополия, и преди се е намирал на брега на морето. Конвулсиите на земята, които последвали от експлозията издигнали тази територия нагоре, а шокът от експлозията променил въртенето на Земята. Трябва да се приближим, за да видим и другите части на града погълнати от ледения глетчер – глетчер, който в тази топла равнина е бил внимателно разтопен запазвайки непокътнати тези древни сгради.

Слушахме запленени от разказа без да обелим дума и тогава повдигнати от един общ импулс станахме и тръгнахме всички заедно напред. Едва когато приближихме към сградите стана очевидно, че хората, които бяха живели тук са били високи не по-малко от 3,5 м. Всичко беше с гигантски размери и аз бързо си спомних за тези огромни фигури, която бях виждал дълбоко в скритите трезори на Потала. Приближихме се към странното метално превозно средство. То бе доста голямо. Може би 15-20 м. в диаметър и потъмняло от времето. Видяхме стълба, която се издигаше до тъмен отвор. Имайки чувството, че се придвижваме през свята земя започнахме да се изкачваме нагоре един по един. Ламата тръгна първи и скоро изчезна през тъмната дупка. Аз бях втори и когато стигнах върха на стълбата и пристъпих вътре през металния корпус, видях водача ни да се покланя пред нещо подобно на маса в една голяма метална стая. Той докосна нещо и се появи синкава светлина придружена от лек шум. За наш ужас от далечния край на стаята започнаха да се появяват фигури, които тръгнаха директно към нас и започнаха да говорят. Нашият пръв импулс бе да избягаме – да напуснем тази странна магическа къща, но гласът който се появи в главите ни ни спря.

– Не се страхувайте. – каза той – Ниe знаехме за вашето идване през последните 100 години. Подготвихме всичко, така че тези които се осмелят да влязат в кораба да узнаят миналото.

Държаха ни в някакво хипнотично състояние, без възможност да мръднем и толкова безпомощни, че не можехме да се подчиним на животинските ни инстинкти и да избягаме.

Тогава гласът каза:

– Седнете, защото срещата ще бъде дълга, а уморените хора не възприемат добре.

Седмината седнахме на един ред гледайки към края на стаята в очакване. За известно време бучащият шум продължи. Светлината в стаята избледня и се озовахме в такъв мрак, че не можехме да видим дори ръцете си пред нас. След известно време бученето спря след което се чу слабо щракване. След това на стената започнахме да се появяват картини – те бяха толкова странни – почти отвъд нашето разбиране. Те изобразяваха величествен град, над чиито руини стояхме в момента. Това бе един град на брега на морето и над който кръжаха много странни летателни апарати. Над главите ни се виждаха обекти с форма на диск, които преминаваха през пространството безшумно и без никакви усилия. На брега със златните пясъци гигантски фигури крачеха сред люлеещите се палми. Можехме да чуем звука идващ от щастливи гласове на деца, които си играеха във водата. Видяхме сцени на улици, къщи и публични сгради. И тогава изведнъж, без никакво предупреждение, видяхме нещо подобно на летателен апарат в небето. Той ми напомни толкова ярко на моето хвърчило, че все едно се ударих в несъществуваща греда. След това последва жесток взрив и се появи облак с форма на гъба, който се издигна на километри в небето. Облакът беше оцветен в тъмночервено и жълто – все едно това беше огненият дъх на боговете.

От нашата изключителна удобна точка на виждане, можехме да наблюдаваме как биват разрушавани сгради и как хората бягат със своите кораби, за да спасят живота си. След това от разстояние се чу бученето на прииждащата вълна, която достигаше може би до 30 м. Вълната удари сушата и погълна сградите, които бяха част от величествения метрополис. Земята се разтресе, картината започна да се извива и върти и настана тъмнина. За доста дълго време ние стояхме в мрак и се чудехме какво става. След това отново се появи картина на стената, но този път тя бе различна. Видяхме как сцената се прочисти и можеше да се види някакъв странен летателен апарат подобен на този в който самите ние седяхме. Имаше хора, които извършваха някаква работа по поддръжката. Различни кораби постоянно идваха и си заминаваха. Изглежда „хората“ бяха от доста различни видове като варираха от 4,5 до 1,5 м. Картината се промени и ние видяхме кадри, които не бяха от нашата планета. Освен това ни показаха и обратната страна на Луната. Гласът, който идваше от екрана, ни даде обяснение докато вървеше картината. Научихме че съществува някаква Асоциация – наречена Бяло братство, която се състоеше както от инкарнирани в тела същества, така и от такива без тяло. Тези, които бяха с тела идваха от много различни планети и те бяха нещо като пазители на живота. Казаха ни, че човекът определено не е най-висшата форма на еволюцията и че тези същества (пазители) работят за всякакви видове създания, а не само за човека.

 


Инвазия


Казаха ни, че Тибет щял да бъде нападнат и завзет, а нашествениците комунисти ще бъдат нещо като болест върху тялото на планетата. Казаха ни, че в крайна сметка комунизмът ще бъде ликвидиран и в последвалата епоха всички видове създания ще могат да общуват и съжителстват заедно като в отдавна забравените времена. Тибет щеше да бъде завзет, но той щеше да играе важна роля в лицето на ламите-телепати, които имаха задачата да осъществяват лесно контакт с космическите кораби. Според тях Земята била колония, а тези същества които идвали извън планетата играели роля на надзиратели, чиято цел била да облекчат ефектите на атомната радиация, както и евентуално да предпазят хората от това да разрушат планетата си на парчета.

Всички ние – седемте лами бяхме взети по-късно на космически кораб, който полетя в небето. За половин час видяхме цялата територия на Тибет – земя, която може да бъде прекосена на кон за цели три месеца. След това, без видима промяна на гравитацията и без никакво чувство за скорост бяхме изведени извън атмосферата в космоса. Ние знаем как работят тези космически кораби. Знаем защо могат да се обръщат толкова бързо и защо тези, които се намират в тях не биват афектирани от центробежните сили, но това ще остане за друг път.

 


Вътре в кораба


Преди да бъдем качени на кораба, ние стояхме в долината на тропическия разкош, там където небесните богове бяха направили своя база. От векове насам висшите лами комуникираха телепатично с тези богове и бяха научили толкова много от тях. Сега щяхме и да ги срещнем официално. Излежавахме се, стоейки по гръб, мислейки си за всички чудеса, които бяхме видели досега. От дясната ни страна (в равнината) се виждаха странни машини, които биха учудили голяма част от комерсиалният свят, който се простираше отвъд нашата територия. Хора от други светове идващи отвъд Земята вървяха наоколо. Някои от тях се движеха доста изящно, дишайки въздуха, който и ние дишахме. Други като че ли се препъваха и носеха странни прозрачни дрехи, които покриваха дори главите им. Това им помагаше да дишат в различна атмосфера от нормалната за тях.

Ние си лежахме така в продължение на няколко часа, гледайки на чудесата около нас, като телепатично бяхме осведомявани за дейностите, които се извършваха. Концентрацията ни бе внезапно нарушена, когато чухме бръмчащ звук, който идваше над нас. Обръщайки главите си видяхме въртящ се диск, който приближаваше. Когато премина над нас бяхме съборени на земята все едно имаше силна буря. В този момент все едно нашето тегло се бе удвоило и не можехме да се отлепим от земята. След това този феномен спря и можехме да се изправим като гледахме как машината се приземява. Тя наподобяваше на две много плоски тибетски купи, залепени една за друга, а в центъра между двете имаше прозрачен купол. Може би точната дума в случая е полупрозрачен, защото въпреки очевидната му прозрачност не можеше да се вижда съвсем ясно през него. Цялата машина се въртеше над купола като издаваше махови звуци.

Бученето беше спряло, а машината кръжеше върху нещо, което очевидно бе площадка за приземяване. Постепенно машината се спускаше все по-ниско докато гледката не беше закрита от друг доста по-голям цилиндричен кораб. От сграда, която се намираше наблизо бързо пристигна друго средство с форма на круша и застана до новопристигналия кораб. След няколко минути го видяхме отново да се прибира в обратна посока. Нашето наблюдение на сцената беше прекъснато от човек, който се приближи и ни каза:

– Елате братя мои, защото има много неща, които трябва да ви покажем.

Изправихме се на крака и за пореден път бяхме засрамени от ниския си ръст! Лама Дондуп бе висок около 1,8 м., а останалите бяхме с до 12 см. по-ниски. Този човек обаче бе два пъти по-висок от ламата. Почувствах се все едно бяхме 7 годишни хлапета, които ще влизат в манастира за първи път. Високият очевидно бе прочел мислите ми и каза:

– Не е важен размера на тялото братко, важен е размерът на аурата и душата, която се намира вътре. Тук ние имаме хора, които варират от такива които са по-ниски от вас, до такива по-високи от мен.

Той ни преведе през покритата със зелен мъх земя. Огледах се около себе си с удивление от всички странни дейности, които се извършваха пред очите ми. Високият очевидно имаше специален статут тъй като всички го поздравяваха, когато минавахме покрай работниците. Чувствахме се доста неловко в нашите дрехи, които бяха доста окъсани заради трудното пътуване, което имахме от Лхаса. Докато вървяхме, Високият наблегна на някои от нещата, които бяхме научили от предния ден, подчертавайки че Земята е колония. Колония която е заразена от ужасна болест правейки така, че нейните обитатели да се държат като полудели кучета! От векове наред Земята бива наблюдавана, така че когато настъпи подходящото време – да се помогне на всички тези хора. Според него това време наближаваше. Някои от нас – тези от Тибет бяха по-развити телепатично и в езотеричен аспект, така че ни даваха специална информация и специално изживяване. Той каза:

– Сега ще ви покажем вашият свят отвъд неговата атмосфера. Поради тази причина ще е най-добре да влезете в летателен апарат управляван от същества с подобен на вашия ръст.

 

2

 

И така, ние стояхме пред кораб с цилиндрична форма, който бе дълъг над 100 м. и широк около 20. Широка платформа ни отведе от земята до вътрешността. Докато отивахме към кораба ни посрещна човек със среден ръст, но доста широкоплещест. Той докосна сърцето си като жест към Високия и за момент те се спогледаха все едно си предаваха телепатични съобщения. След това широкоплещестия се обърна към нас и ни махна да го последваме. По примера на нашия водещ лама Минджиар Дондуп всички ние първо се обърнахме към Високия, докосвайки сърцето с дясната си ръка, след което се поклонихме и последвахме широкоплещестия. Неизвестното винаги е плашещо. Собственият ми сърдечен пулс се ускори докато минавахме по рампата където спряхме за момент и преминахме през извънземната врата. Вътре имаше дълъг коридор бледо зелен на цвят, а стените изглежда светеха. Светлината бе еднородна и нямаше сенки. Водачът ни преведе през коридора в продължение на няколко метра след което спря, вдигна ръцете си и част от стената се плъзна, разкривайки пред нас една приятна стая. Едната ѝ страна, както и пода бяха прозрачни, така че ние бяхме доста изплашени да влезем.

Тогава той каза:

– Не се плашете, подът е солиден и ще ви поддържа в безопасност. Това което на практика виждате, е специален екран, който показва това, което е отвън. Тук няма никакви прозорци.

Ахнахме от удивление и влязохме внимателно – все едно вървяхме върху нищо и определено имах усещането, че ще пропадна към земята. Широкоплещестия се обърна към едната стена и се откъсна от нас все едно се бе замислил дълбоко за нещо. Аз гледах без определена посока през това което съзнанието ми възприемаше като прозрачен под, въпреки че вече знаех че е просто специален екран. Гледах различни превозни средства, които бяха наблизо и съществата които работеха по тях. Изведнъж колената ми омекнаха от ужас. Всичко започна да се отдалечава и очаквах да паднем, но осъзнах че нямаше никакво чувство за движение. Широкоплещестият дойде и изглеждаше доста замислен. След това каза:

– Ще ви отведем отвъд Земята. Ще ви я покажем как изглежда от далечна дистанция.

Тогава аз му отвърнах, че ние не се движим, защото ако се движехме щях да усетя нещо. Тук нямаше никакъв усет за движение. Той отговори:

– Не, няма чувство за движение, но ние маневрираме при скорости, които са отвъд способността на плътта и кръвта да устоят, така че имаме специални устройства, които автоматично неутрализират ефектите на внезапно спиране или промяна на посоката. Вие няма да усетите нищо докато сте на този кораб и няма и нищо друго от което да се притеснявате. Ние сме овладели силата на гравитацията преди много време. По-късно ще можете да видите през този кораб, но първо вижте това.

Той направи жест с ръцете си към екраните и ние погледнахме.

 


Без усет за движение


Доста под нас се виждаше как потъваше каменистата земя, която представляваше Тибет. Великите планини ставаха все по-плоски от дистанцията, превръщайки се в един момент в малки пъпчици разположени върху равна повърхност. Ние се издигахме все по-високо и по-високо докато не видяхме нашата („щастлива река“, както тибетците я наричат) да се влива в свещената и величествена река в Индия и после към океана, който до преди това не бяхме виждали. Видяхме очертанията на бреговата ивица и можехме лесно да различим Бенгалския залив и да видим чак до Китай. Можехме да видим дори Великата китайска стена, която изглеждаше като тънка цепнатина пресичаща земята.

Слънцето изглеждаше все едно е под нас, голямо и подуто от пречупването на светлината през въздуха. То светеше в червен цвят подобно на отворената паст на пещта в манастира. И все пак – нямахме усет за движение. Ние стояхме и гледахме колко крайно отдалечено беше всичко това от нашия нормален живот на суровата земя. Широкоплещестия направи някакъв жест към една от стените. Той докосна нещо и от гладката допреди това повърхност се появиха някакви седла подобни на пейки. Той ни каза да седнем, защото така ще виждаме по-добре и ще ни е по-удобно. Седнахме по-скоро предпазливо и леко засрамени, защото докато сядахме изглеждаше че потъваме в нещо, което захвана нашите тела и оформи място за сядане. Той ни каза, че това са специални седла, които сами определят нужната форма и са много удобни. Те предпазваха от възможността да се подхлъзнеш, но същевременно се огъваха при всяко движение.

И наистина, тези седалки бяха супер удобни, а аз определено не бях свикнал да бъда предразполаган по толкова чудесен начин. Все пак си помислих, че много лесно мога да свикна с това. След като заех удобна позиция отново погледнах през екраните и затаих дъх в пълно удивление. Земята изглеждаше като топка, подобна на тази с която си играех като малък. Бяхме високо над планетата и се издигахме все по-нависоко, докато накрая атмосферата изчезна. Океаните заемаха по-голямата част, а земните маси изглеждаха незначителни и оцветени тук-таме в зелено и червеникавокафяво. Голяма част от повърхността бе покрита с бели облаци, които закриваха гледката към земята. През пролуките можехме да видим очертанията на континенти и острови. Можехме да видим и големи вътрешни езера, но от градове нямаше и следа. От тази голяма височина нямаше никаква индикация, че има живот на Земята.

Около планетата имаше някаква слаба синкава мъгла, която изглеждаше доста по-гъста наблюдавана от близо. След няколко мили обаче, тя също изчезна. Тогава широкоплещестият каза:

– Вие сте фокусирани над Земята, но въпреки това цялата вселена е пред вас. Не си ли струва да я зърнете?

Над нас се виждаше само пълен мрак, който бе пронизван единствено от малки ярки точици светлина. Далечните планети изглеждаха подчертано обли и с много различни цветни оттенъци. На тези, които бяха по-близки, можеше да се видят дори някои очертания по повърхността им. За да можем да гледаме към слънцето, широкоплещестия направи така, че някакъв тъмен щит покри част от екрана. Видяхме слънцето, което бе огромно и ясно, а гледката ни ужаси, защото си помислихме, че е обхванато от пожар. Големи огнени езици скачаха по неговата периферия, докато повърхността му изглеждаше като виеща се маса покрита с черни петна.

– Ние имаме база на това което вие наричате Луна. – каза широкоплещестият – Луната винаги е с едната си страна към Земята. Нашата база е на другата страна и сега ще отидем там.

Филтърът бе дръпнат настрани и можехме да видим заслепяващото бляскавото лице на Луната – един свят, който все още съдържаше живот дълбоко под своята повърхност. Ние се приближихме със скорост, която беше толкова голяма, че бе невъзможно да я възприемем. И все пак нямаше никакъв физически усет, че се движим.

– Вие научихте доста за нас. – каза широкоплещестият – И въпреки това хората на Земята биват обучавани, че ние не съществуваме. Те трябва да бъдат обучавани по този начин поради религиозните учения, коиточовекае сътворил, за да изгради образа на бог. Хората на Земята мислят, че човека е земно творение. Ако днес бъде признато, че съществуват хора и на другите планети, това би означало да бъдат опровергани всички религии. Тези, които държат властта и владеят силата над живота и смъртта, както и над всички нации, никога не биха искали да се знае, че има още по-велика сила. Ако го направят това ще отслаби примката над поробените от тях хора.

 


Задвижване


По-късно бяхме взети на друг кораб, с който направихме обиколка из космоса. Запознаха ни и с екипажа който беше доста голям. Почувствахме се доста невежи в тяхното присъствие, но те направиха всичко възможно да отговорят на нашите въпроси и да се чувстваме добре. Проблемът относно начина на задвижване на кораба ме интересуваше доста. Беше ми отговорено с доста подробности. Използваха се няколко различни метода и имаше кораби предназначени за различни цели, като всеки бе конструиран по различен начин на база неговата цел. Този, с който ние пътувахме, разполагаше с форма на магнетизъм, който отблъскваше земния такъв. Беше ни казано, че електричеството, което се използва на Земята е доста грубо. Това, което се използваше навсякъде другаде било форма на магнетизъм базирана на космическа енергия. Енергията биваше прихващана от космоса чрез специални колектори на повърхността на кораба и превеждана до „машинното отделение“. С помощта на индукционни бобини беше разпределяно към двете половини на кораба.

Половината която беше насочена към Земята силно се отблъскваше от нея, докато тази която сочеше към тялото над което се спускахме – в случая – Луната, силно се привличаше към нея. Казаха ни, че когато вече се намираме на определена планета силата на отблъскване може да бъде регулирана така, че кораба да може да се издига или спуска. Цялата вътрешност на кораба бе синхронизирана с мрежа от проводници. Те се грижеха за това независимо от височината на която се намирахме гравитацията да бъде винаги идеална за екипажа. Показаха ни и едно удивително просто устройство, което автоматично настройваше гравитационната сила. Не мога обаче да вляза в повече детайли. Наистина е трагедия, че западните хора са толкова скептични. Наистина има още много какво да разкажа, но ще бъде огромна загуба на време дори да започна когато ЗНАМ, че просто няма да ми повярват. Летящите чинии са истински. Много истински.

 


Пътуване до Венера


Вечерният вятър шумолеше нежно през дърветата на Скритата долина. Имаше атмосфера на мир и хармония – на Същества, които работеха за доброто. Ние си почивахме близо до лагерния огън. Бяхме останали само петима – аз, лама Минджиар Дондуп и още трима други (какво е станало с другите двама от седемте споменати в началото, не е ясно – бел. Alien). Ние бяхме дошли от Лхаса, преминавайки през замръзналите склонове на планините и безплодната земя. Сега бяхме останали само петима, въпреки че в началото бяхме 11. Много от нашите другари отпаднаха по време на пътя ставайки жертви на лавини, различни лишения, както и на суровия студ. Сега вече в обятията на топлата Скрита долина, ние лежахме при пълно спокойствие. Различни чудеса ни бяха споходили от момента, в който за първи път осъществихме връзка с боговете идващи от различни светове. Същите тези богове се грижеха за Земята и я пазеха да не се саморазруши. Мислехме си че днес ще си легнем рано. Бяхме си заслужили съня и почивката, защото през деня бяхме станали свидетели на тайните на големия град, който бе наполовина заровен в глетчера. Бяхме научили много, но щяхме да научим дори повече. В един момент се спогледахме чудейки се кой говори, тъй като в нашите умове се появи благ, но настоятелен глас.

– Братя, братя – елате по този път, защото ви чакаме.

Набързо скочихме един по един на краката си и се огледахме наоколо. Нямаше никой около нас, но въпреки това настоятелната команда се появи отново:

– Братя, минете по този път – ние ви чакаме.

Последвахме интуицията си, проправихме си път през оживения лагер и се запътихме към мястото където стояха машините идващи от другите светове. Те бяха заобиколени от множество същества, които извършваха различни дейности около тях. Докато се приближавахме към един от по-големите кораби, широкоплещестият слезе от него и дойде да ни посрещне, сложил ръка върху сърцето си – жест за мирен поздрав.

– Ах, братя, значи най-накрая дойдохте. Викахме ви цял час. Помислихме си че мозъците ви са заспали.

Ние се поклонихме смирени пред него, преклонихме се пред едно превъзхождащо ни висше същество, което идваше от космоса. Той се обърна и ни поведе към кораба. Ние стояхме на едно определено място до машината и усетихме как бяхме хванати от някаква силна енергия, която ни повлече нагоре. Тогава съществото се обърна към нас, прочитайки мислите ни и каза:

– Да, това е антигравитационен лъч, ние го наричаме „левитатор“. Спестява ни изкачването.

Вътре в кораба, той ни заведе в стая, в която имаше седалки подредени покрай стената. Стаята бе кръгла и ми напомни доста за кораба с който наскоро бяхме направили пътешествие. Огледахме се наоколо и можехме да видим всичко навън, все едно изобщо нямаше стени. Вече знаехме обаче, че тези стени са изградени от солиден метал, метал който бе по-твърд от всичко което познавахме.

– Братя мои, вие вече пътувахте доста надалеч, ако съдим по вашите стандарти и успяхте да устоите на много изпитания. Тази нощ ще ви отведем отвъд вашата планета и ще ви заведем на място, което наричате Венера. Ще ви заведем там само, за да ви покажем, че съществуват цивилизации отвъд всичко, което познавате на Земята. Ще ви заведем, за да направим така, че вашите оставащи дни на Земята да бъдат осветени от познанието за сегашното положение и това което би могло да бъде. Но първо нека хапнем. Доколкото знам вие точно щяхте да вечеряте.

Той даде телепатична команда след което влязоха някакви помощници, които носеха различни блюда. Единият отиде до стената и натисна няколко бутона. Една част от пода се надигна и се превърна в маса и на нея се появиха седалки, на които можехме да седнем по старомодния източен начин, а не да се „окошарим“ както правят западняците. Покривалата на блестящите чинии бяха махнати. Тези чинии изглежда бяха направени от много чист кристал. Храната бе истински удивителна. Имаше плодове с различни цветове, както и пастети сложени в кристални бурканчета. Нашите домакини се отнасяха с особено внимание към желанията ни. Широкоплещестия каза:

– Тук ние ядем само това, което природата ни предоставя. Това са плодове, които вие не познавате на Земята. Тези плодове ни служат както за хляб, така и за месо и изобщо за всичко. Тези пастети, които както сами ще се убедите, са изключително вкусни. Те са направени от ядки, които са взети от други планети от тази система.

Както ни бе казано пастетите наистина бяха доста вкусни и ние си хапнахме доста добре от тях. Вкусовете ни се видяха доста странни, но в същото време изцяло приятни. Питиетата, които ни дадоха бяха също направени от соковете на тези плодове. Помислихме си че тези хора са дори още по-хуманни дори от нас – тибетците. Те не убиваха нищо, нито пък използваха животните, за да им вземат млякото. Когато завършихме с вечерята, чиниите бяха прибрани, а масата заедно със „столовете“ изчезнаха отново в пода.

Широкоплещестият каза:

– Този път аз ще дойда с вас. Ние вече се движим.

Обърнахме се и погледнахме през стената. Нямаше никакъв усет за движение, нито пък звук и все пак ние се издигахме. Издигаме се все по-бързо и по-бързо, напускайки потъмняващата Земя. Отново можехме да видим континентите, които бяха с различни цветове и оттенъци, най-вече зелено и кафяво. Можехме да видим белите облаци и сивкаво сините води на моретата. Докато се издигахме видяхме странни светлини, които си играеха отвън „прозорците“, все едно при нас бе дошла дъгата. Но тук имаше много повече цветове от която и да е дъга. Това беше електрическо излъчване познато като „Аврора“. Изглеждаше все едно цялата Земя е опасана със златно, червено, зелено и най-дълбокото лилаво и тези цветове се полюшваха сякаш от невидим вятър.

Ние се издигахме все по-високо и накрая се озовахме в тъмнината на космоса. Земята сега изглеждаше като малък кръгъл плод, който светеше със сиво-синкава светлина. Беше доста различна от Луната – която светеше със жълтеникава светлина. Този цвят на Земята определено бе странен. Пътувайки из космоса, звездите, които бяха пред нас, променяха цвета си, а слънцето превърна златистите си лъчи в кърваво червени. Зад нас Земята изчезна. За наше голямо изумление зад нас вече нямаше нищо освен пълен мрак, чернотата на абсолютната празнота. Обърнах се с удивление към широкоплещестият, но той просто се засмя и каза:

– Братко мой ние пътуваме по-бързо от светлината така, че зад нас няма светлина, защото ние я изпреварваме, а пред нас я улавяме така, че целия видим спектър е объркан. Така че вместо бял цвят например вие виждате червен или тъмно червен, докато той се превърне в лилаво, а то в черно. Светлината, която виждате всъщност не е светлина изобщо, а илюзия на сетивата.

 


По-бързи от светлината


Това наистина бе впечатляващо, а ние продължавахме да се движим без никакъв усет за скорост, изпреварвайки самата светлина. Не можех да разбера как могат да маневрират при подобна скорост. Отговорът на този въпрос бе, че всичко се извършва автоматично. Бяхме като омагьосани, стоейки на местата си и гледайки навън. Виждахме ивици от светлина на черния фон, цветовете блестяха и се сменяха постоянно. Впоследствие цветовете станаха „по-нормални“. Черното премина в лилаво, а то в червено-кафяво. След това стана алено червено. После отново започнахме да виждаме точици от светлина зад нас. Звездите бяха сини и зелени, а тези които бяха пред нас – с червен и жълт цвят. Докато намалявахме скоростта по-голямата част от звездите започнаха да възвръщат нормалните си цветове. Пред нас имаше огромна топка стояща в черния океан на космоса. Тя бе напълно покрита с бели пухкави облаци. Обиколихме я няколко пъти след което широкоплещестият каза:

– Скоро ще влезем в атмосферата и слизайки долу ще можете да се разходите в един свят, който няма да бъде чужд за вас, а по-скоро странен. Корабът се спусна през белите облаци.

Широкоплещестият натисна някакъв контролен механизъм и сякаш с магическа пръчка премахна облака и всичко, което пречеше на нашия изглед. Магията на „боговете“ направи облаците невидими и ние можехме да видим под нас един блестящ свят изпълнен с по-висши същества. Докато се потапяхме все по-ниско и по-ниско, видяхме ефирни приказни градове, които се издигаха до небесата, както и огромни структури, които бяха невероятни и деликатно проектирани. Виждаха се високи кули и издути куполи, а между тях се издигаха мостове подобни на паяжини. Те светеха с живи цветове – червени, сини, лилави и златни и въпреки това не се виждаше слънчева светлина. Целият свят бе покрит от облак.

Огледах се наоколо докато профучавахме от град на град и ми се стори, че цялата атмосфера свети, всичко в небето излъчваше светлина, нямаше сенки, но нямаше и централен източник, който да излъчва тази светлина. Изглеждаше все едно цялата облачна структура излъчваше тази светлина равномерно. Тя беше с такова качество, че не можех да повярвам, че подобно нещо може да съществува. Беше изключително чиста и истинска. Накрая напуснахме градовете и пристигнахме в едно красиво и пенливо море. То беше с изключително чист син цвят. Имаше няколко малки кораба във водата. Широкоплещестият се усмихна доброжелателно в момента, в който посочих към тях, и каза:

– Това са просто кораби за удоволствие. На тази планета по принцип не използваме толкова бавни неща като тези кораби.

След няколко минути прекосихме океана и пристигнахме в друг блестящ град, който бе дори по-добър от предишните, които видяхме. В неговата сърцевина имаше празно пространство към което се приближихме. В продължение на известно време кръжахме, около града или по-точно върху тази зона, след което като по команда се спуснахме много бавно и безшумно към земята. Скоро бяхме на едно ниво с най-горните кули на този блестящ прекрасен град. Подобно нещо никой тибетец със сигурност не бе виждал. Не можехме да определим произхода на материалите. Кулите се издигаха високо в небето, а от техните прозорци можеха да се видят различни лица. Приближавайки все по-близо и по-близо можехме да различим чертите на тези лица, защото бяха ясно видими – те бяха красиви!

През целия ни престой на планетата не видяхме нито един човек, който по земните стандарти да не е стряскащо красив. Грозотата бе непозната на този свят – при това този факт се отнасяше както за телата, така и за техните умове. Преди да се усетим вече бяхме на земята. Машината се приземи доста плавно. Широкоплещестият се обърна към нас и каза:

– Вече е време да слезем от кораба, братя мои.

След това ни поведе извън кораба. Когато стигнахме до земята се огледахме за пръв път. Преди това бяхме прекалено заети да наблюдаваме с почуда метода на спускане. Сега се озовахме край хора, които очевидно ни чакаха. Те бяха официални лица с внушително изражение. Бяха високи и с чувство за достойнство и присъствие непознато за нашата планета. Един от тях пристъпи напред и наведе глава към нас. През главите ни нахлуха различни мисли – те бяха неговите мисли и се предаваха по телепатия. Той ни поздравяваше на вселенския език на мисълта. През целия процес не се чу никакъв звук, освен може би нашите неволни възгласи на удивление.

 


Залата на познанието


За известно време всички бяхме част от тази телепатична беседа, след което „говорителя“ се поклони пред нас и се обърна, давайки ни инструкция да го последваме. Така и направихме и след около 50 крачки пристигнахме до едно от най-забележителните превозни средства, които бяхме виждали. Те го наричаха „въздушна кола“. Беше дълго около 9 м. и левитираше на десетина сантиметра от земята. Някаква пластмасова част се плъзна настрани, така че можехме да надникнем вътре. Широкоплещестия и говорителя влязоха с нас. Ние седнахме отзад върху някакви много удобни седалки, след което с удивление осъзнахме, че отново не усещаме движение, но всъщност се движим със страховита скорост. Сградите около нас се виждаха замъглено заради скоростта и аз определено бях доста изплашен. Във въздушната кола нямаше никакви видими контролни механизми. Ние просто си седяхме, а машината ни возеше. Широкоплещестият ми се усмихна любезно и каза:

– Не се страхувай братко, няма от какво да се боиш. Тази машина се контролира дистанционно от много далеч. Скоро ще пристигнем към нашата крайна цел – Залата на познанието. Там ще бъдете приветствани и ще ви бъде показано миналото на планетата Земя, сегашното ѝ положение, както и нейното бъдеще. Но това ще бъде едно вероятно бъдеще, братко защото човекът върви по свой собствен път. Вероятностите обаче са нещо много силно и ако хората не направят промени тези вероятности, които ще видите в Залата на познанието, ще се превърнат в солидни факти.

Огледах се настрани и видях че се намираме на около 1,8 м. от земята, която проблясваше. Превозните средства и от двете страни изглеждаха все едно ще се блъснат в нас и винаги в последния момент се разминавахме. Това истински ме плашеше. Побиваха ме ледени тръпки, които лазеха по целия ми гръбначен стълб, мислейки си какво би се случило, ако две подобни превозни средства се срещнат челно с такава скорост. За момент осъзнах, че сградите, които минаваха покрай нас почнаха да го правят по-бавно. Можех дори да си мисля, че самите сгради се движат, а не ние, тъй като нямахме абсолютно никакво чувство, че се движим. Постепенно „колата“ спря, след това започна да кръжи на едно място, направи полукръг и зави наляво към някаква огромна сграда. Това бе огромна публична сграда, която бе поддържана от светещи колони. Широки стълби водеха към нея. На самите стълби имаше групи от млади хора, които очевидно чакаха да видят посетителите от Тибет. Машината продължи бавно, вероятно със скорост на бягащ човек. Издигна се до нивото на върха на стълбите, след което се плъзна през главния вход на великолепната сграда. След това спря, а някакви помощници бързаха да ни посрещнат, отвориха вратите на машината и ни помогнаха да слезем.

 

3

 

Огледах се наоколо в абсолютно удивление. От едната страна имаше маса покрита с нещо зелено, а около нея бяха наредени златни тронове, на които стоеше група от хора. Скоро направихме телепатичен контакт с тях. Те бяха Владетелите на Венера – контролиращи някои специфични дейности на планетата. Няма значение какво ни казаха в този момент, нито пък какво ние им отвърнахме в началото. В един момент към нас се насочи конкретна мисъл, която идваше от един от тях.

– Сега братя мои, след като разменихме ценна информация помежду си съгласно интересите си, ще ви дадем една визия за вашия свят. Тя ще включва представяне на сегашните условия на планетата ви – характерни за всички държави по света, но ще ви покажем и вероятния курс по който ще поеме планетата ви в бъдеще.

След това той се изправи, а останалите го последваха. Те ни поведоха през дълъг коридор след което всички ние, които идвахме от Тибет, спряхме неволно шокирани от удивление. Пред нас се появи тъмата на нощта – това беше абсолютния мрак на космоса, а сред него видяхме да се носи нашата родна планета Земя. Видяхме сиво-синкавите очертания на континентите, както и различно оцветени ивици в кафяво и зелено, а също и белите облаци. Можехме да видим и синкавата мъгла на атмосферата, която опасваше нашия свят.

Нашият възвишен приятел – широкоплещестият – ме докосна и прошепна на тибетски:

– Не се страхувай братко мой, защото това не е нищо повече от една симулация. Това е Залата на Спомените – Залата на Познанието за Земята. Не се страхувай от това което видиш, че ще се случи, защото всичко е базирано просто на една наука – науката на илюзията. И това, което виждаш в момента, също не е нищо повече от един свят на илюзията. Ще видиш много неща и това което ще зърнеш ще бъде „истината“.

Ние седнахме и това очевидно бе сигналът, за да започне. Бяхме се втренчили в Земята след което усетихме все едно падаме към нея много плавно. Докато се приближавахме, видяхме че това бе една различна Земя, на която се формираха континенти и океани. Видяхме удивително странни „хора“, които бяха първите обитатели на планетата. Видяхме Посейдон, Лемурия и Атлантида. Видяхме и величествените цивилизации, които процъфтяваха много еони преди тези, които споменах.

В този момент ние вече можехме да възприемем абсолютно всичко без особена изненада. Бяхме образно казано „преяли“ от чудеса и те вече нямаха власт над нас. Пред нашите очи планетата порастваше, а различните нейни нации биваха заличавани и подменяни от други. Това трябваше силно да ни заинтригува, но не би. Потенциалът ни да бъдем изненадани с нещо ново се бе изчерпил. След това ни показаха нашето собствено време. Видяхме Тибет, когато основателят на нашата религия за първи път се беше появил на тази територия. Видяхме сградите на Потала и старта крепост построена от кръвожадния цар на Тибет. Достигнахме до годината в която се намирахме в момента, след което продължихме напред в бъдещето до 3000 г. Нещата които чухме и видяхме бяха прекрасни. Усещахме все едно се намираме на Земята точно до или по-скоро леко отзад на действащите лица.

Можехме да видим и чуем абсолютно всичко, но не можехме да докосваме каквото и да е или пък хората да влязат във взаимодействие с нас. Впоследствие тези прекрасни картини избледняха към три хиляди и някоя година. Широкоплещестият се раздвижи и каза:

– Виждаш ли сега, братко, защо трябва да пазим Земята? Ако безумието на човека бъде оставено безнадзорно, ще се случат ужасни неща с цялата човешка раса. Има сили на Земята, които са съставени от хора и те се противопоставят на всяка една мисъл свързана с нашите кораби. Те казват, че няма нищо по-велико от човека на Земята и че е невъзможно да има кораби от други светове. На вас, братя мои ви беше показано всичко това, за да можете да го усетите възможно най-добре. Целта е чрез вашите телепатични познания да можете да контактувате с другите, така че да поддържате влияние.

Не знаем колко дълго бяхме на тяхната планета. Може да е било дни или дори седмици. Бяхме направо заслепени от великолепието на всичко което видяхме. Това бяха едни хора които искаха само мир – точно както и ние тибетците. Накрая дойде време отново да се върнем на Земята. Сега вече тя ни се струваше като едно доста безвкусно място. Тя просто бледнееше със своята незначителност на фона на великолепието на Венера. С тъга се качихме на космическия кораб и с тъга се върнахме в Скритата долина. Помислих си че никога повече няма да зърна толкова прекрасни неща. Но... грешах адски много, защото това беше само първото от много подобни пътувания.


(С количественото натрупване на някои силно познати фрази ясно започва да прозира „опозиционната пропаганда“, която доста тънко бива прокарвана от конкретната фракция. „Врагът“ както винаги не е директно идентифициран с неговото истинско име, като вместо това, като параван на преден план биват изкарвани някакви „зли сили“, които са заробили планетата. При това те биват представени, че са съставени от хора, което разбира се е само частично вярно, като не се посочва причината те да са „толкова силни“ на фона на конвенционалните земни технологии. Използваният по-горе израз, че обитателите на планетата се държат като „полудели кучета“ определено не е случайно изтървана фраза и крие в себе си доста подсъзнателни внушения обрисувайки някои специфични аспекти на нашата реалност. Паралелно с това определено се забелязва и някакъв опит човешкото преживяване да бъде до известна степен неглижирано и принизено за сметка на „по-възвишените“ извънземни култури – нещо твърде типично и често прилагано като „тактика“. Натъртването на факта, че Земята е колония засилва още повече този момент. Независимо от това дали описаната история е базирана на физическо или астрално преживяване (както считат повечето изследователи на темата предвид факта, че тази тематика е доста силно засегната в неговите книги) именно тези специфични нюанси показват естеството и мотивацията на подобни „контакти“... – бел. Alien)

 

 

От книгатаMy visit to Venus

Превод със съкращения: Alien

 

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 216 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632648



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License