Хуей-Хун - Записки от Гората на Вглъбението Печат
Статии - Източна философия
Написано от Издателство Паралелна Реалност   
Четвъртък, 24 Април 2014 14:50

 

forestНастоящият текст е копие от превод на покойния вече китаист Крум Ацев, публикуван за първи (и като че ли единствен) път в брой на списание „Съвременник“, ако не се лъжа от 1999 г. Първоначално той бе сканиран, след което обработван на ръка многократно (поради множеството му особености), а накрая май бе почти преписан заради невъзможността нещата да се получат с традиционно сканиране и обработка. Казвам „май“, защото последната работа по текста бе през 2011 г., когато го дадох на lexas за финални редакции, а иначе започна още през 2006 г. Оттогава изтече много вода, а текста си остана забравен на хард диска ми, за да се сетя за него наскоро и да му направя една последна редакция.

Материалът е преводна компилация на Крум Ацев на книга наречена от него „Записки от Гората на Вглъбението“ и е типичен текст на китайската чанска традиция (станала популярна на запад под японското име „дзен“). Той не представлява типична езотерика, защото се фокусира върху простичкото, чрез което може да се придобие моментално просветление, което прави и аудиторията му по-тясна, защото подобен род текстове не винаги са интересни на всички. В тях просто няма тайнственост, което смъква атрактивност от аурата им. Публикува се с идеята да се съхрани и да бъде достъпен в интернет, защото доколкото знам, в момента не може да бъде открит никъде и дори много специалисти в областта не знаят, че съществува вариант на български в директен превод от старокитайски. След самия текст и послеслов на Крум Ацев следва и анализ на lexas от 2011 г., така че това начинание има и леко носталгично-комичен елемент поради наивитета на онези времена от които нашата вълна бе част :) Сигурно ще се изненадаш да се самопрочетеш след толкова години, стари приятелю :)

На любителите на източната философия – enjoy :)H.

 


Записки от Гората на Вглъбението

 (Лин Дзиен Лу)

от

Хуей-Хун

(1071-1128)


 

Предисловие на Сие И от Линчуан

 

Хуей-хун, известен още като Дзюе-фан, добил свободно самопрос­ветление при стария монах от Облачния скит[i]. Затуй и тъй волно владее играта на четката и туша – всяка въздишка, хлъцване или по­кашляне е способен да превърне в изящно съчинение.

Колчем стигнел той някой от прочутите обитатели на Гората на Вглъбението, и в благородна беседа с него дочуел нещо незнайно ­за високодостойна постъпка някоя на почтен мъдрец или пък напътствие, повтаряно из чанските обители, фраза някаква с потаен смисъл, завещана от буди и бодхисатви, или пък размишления на люде умни и достойни – всичко подобно записвал веднага след като достигнело слуха му и тъй за десетина години се събрали над триста истории. Монахът Бън-мин, който го следвал при тези му странствувания – човек външно грубоват, но надарен с духовна прозорливост – подредил в свободното си от вглъбение време неговите записки в две книжки и им турил надслова „Записки от Гората на Вглъбението“.

Записаното тъй си има своя собствена последователност, поради което и подредбата му не върви от древност към настояще; добито е сред приказки и смях, а не насила – тъй че и по стил се отличава с лекота и веселост, нищо затрудняващо или спъващо не се усеща в него.

Хората знаели за тези записки, които Бън-мин съхранявал, та по­явял ли се той нейде, желаещите да ги заемат за прочит се струпвали наоколо му като на пазар. Тъй като се опасявал, че с времето знаците се изличават, а преписите ще стават все по-недостоверни, Бън-мин гравирал текста върху дървени блокове, за да бъде отпечатaн.

А пък аз, недостойният, се наех да снабдя книгата с предисловие, та тъй да се осигури безсмъртието й за поколения наред. Ако отзивчивостта ми има някакъв принос за истинното учение на Буда, то той едва ли ще е повече от зрънце просо в гладна година или влакънце копринена вата в студена зима. Нима е нужно тази книга моето предисловие да чака, та подир туй чак да поеме пътя си из света? Но щом излиза, че нетленната й слава зависи и от моята отзивчивост, не бих могъл да си мълча, макар и да предпочитам.

Нявга Юе Гуан бил изкусен в беседите на възвишени теми, но не владеел тъй свободно писменото слово, та поканил Пан Юе да записва изреченото. Изложил първо мислите си в двеста беседи, а Пан Юе на свой ред претеглил думите му и ги подредил с неподражаемо умение на четката. Хората по онуй време казвали: „Ако не беше заел Юе Гуан четката на Пан Юе и ако Пан Юе не беше заел смисъла от думите на Юе Гуан, нямаше да се получи такова изящество.

Затова още по-достойно за удивление днес е, че изреченото от устата на Дзюе-фан и записаното със собствената му четка, успява да съчетае изящните умения и на двамата почтени люде от древността. Обикновено онези от литераторите, които имат съкровени идеи, не винаги обладават и умението за словесно изящество. Надарените с изящни умения пък не винаги се отличават с проникновеност на мисълта. Единствено мъдрецът, въплътил Пътя на нещата – Дао – успява да премине отвъд взирането и забвението, да спои в едно хаос и съсредоточеност. Със сърце, подобно на ясно огледало, отразявайки нещата, той прози­ра в тях. Затова и спокойно може да говори онова, което му идва на езика, да пише, оставяйки четката да се движи сама, да постигане обя­тното отвъд достоверното. Та би ли могъл да съчетае тъй изящните умения на двамата почтени люде Дзюе-фан, ако не вьплъщаваше Пътя на нещата – Дао? Ето защо си мисля, че ученият човек в крайна сметка е нищо без познание на Дао.

 

Дзюе-фан е известен с монашеското име Хуей-хун. Родното му място е в южните земи на Юнджоу. Днес, по покана на придворния съветник Джу от Павилиона на чистите стремления, той обитава храма Светла добродетел в северната част на Линчуан.


Написано бе това предисловие в първия ден на

единадесетия месец от началната година на периода

под девиз Велико прозрение[ii]

 


Когато един монах умрял, чанският наставник Дзин-цън от Чан­ша, поглаждайки го с ръка, рекъл пред събралото се братство: „Този монах сега е всъщност точно онуй, около което винаги са се въртели разговорите на всички хора, посветени в учението. Разбирате ли за какво става дума?

И добавил стиховете:

 

Оттук насетне – никакъв закон[iii]

и на туй място – вече никой.
    Елмазно тяло без предел и вход –
    ни мамещо, ни истинско.
[iv]


А също:

 

Незнаещите що е туй елмазно тяло

за рожба на преражданията го вземат.

Истинната пустота, наречена нирвана е навред­

едва ли някой, следвайки предишния, ще встъпи в нея.[v]


Като видял един мъртъв монах, Сюе-фън пък написал следните стихове:


Свел глава – земята не съзираш,

към небето вгледан – с невиждащи очи.

Тялото елмазно, за да зърнеш,

взор пред черепа направо насочи.


А Сюан-ша казвал така: „Мъртъв монах – лице в лице с очебийно­то прозрение на будистката същност[vi]; зад тила му – вълшебно зарево до хоризонта.

Когато един послушник запитал Фа-йен що е туй „мъртъв монах лице в лице с очебийното прозрение на будистката същност“, той от­върнал: „Онова, с което си лице в лице и ти.“ Тогава послушникът запитал: „Ами като се помине – къде отива?“ Фа-йен казал: „Как тъй – мъртъв монах, пък да се помине?“ „Добре.“ – рекъл онзи – „Ами преди да се помине, къде е?“ Фа-йен отвърнал: „Ти не знаеш що е мъртъв монах.


В наши дни чанските мъдреци вече не използуват подобни слова в напътствията си. Само старият монах от Залата на сумрака подхваща от време на време същата тема. В неговите „Стихове за годишнината от преминаването на чанския наставник Хуей-нан в нирвана“ се казва:

 

Преди година, в седемнайсти ден от месец трети,

пролетен вятър подслона бамбуков разтресе.

В морето се гмурна Трирог еднорог.

Къс луна от вълните изплува в небето.

Зад истинното измамното не може да се скрие.

В кривото право не влиза.

Чий ли отклик на стиха си сред снега

чакам днес през вековете да отекне?


И още:

 

На този ден той някога отиде си навеки.

И днес го няма, но не си отива.

Щом днес е тук, то тръгнал ли е нявга?

Бял облак в пустотата с ручея се слива.

Кой ще докаже, че везната и аршинът са безгрешни?
Правото – и то извивки има.

Кой казва, че законът и нещата са едно?[vii]

Садиш коноп – просо пониква.

Горките хорица през този свят се надпреварват,

а шест след шест към тридесет и шест отива.[viii]



По времето, когато обитавал Скита сред буйна зеленина, чанският наставник Хуей-нан изпитвал учениците си с въпросите за Ръката на Буда, Крака на елена, Съдбата житейска. Чували се отговори най-раз­лични, но той неизменно оставал с притворени очи, сякаш потънал във вглъбение, без нито да одобри, нито да отхвърли някой от тях. Учениците бързичко напускали, тъй и без да са узнали кое е вярното и кое не е. Затуй вредом били известни тези въпроси като „Трите прохода“.[ix]

 

През последните си години Хуей-нан сам съчинил три куплета, от които днес се помнят само следните два:

 

Ръката ми в едно с ръката на Буда се вдига.

Чанската свита стремглаво полита.

Без щит и без меч навред победи постига ­

буди надвива и патриарси помита.


И още:

 

Кракът ми в такт стъпва с крака на елена.

Стъпка след стъпка – с безгрешност неземна.[x]

Щом облакът мине и слънце просветне ­

мигом таз правда ще стигне до всеки.

 

Чанският наставник Шоу-джъ от Обителта загърната в облаци пък ми разказа следното:

Едно време, когато за втори път влизах в планината Хуанбо[xi], още край зида в подножието срещнах един странствуващ монах, който идваше отгоре, та го запитах как в последно време тълкуват братята въпросите за Трите прохода. „Изричат се слова най-чудни.“ – рече мо­нахът – „Чрез тях може в смисъла да се проникне.“ На въпроса: „Как тъй ръката ми е подобна на Буда?“ отвръщат: „Докосвайки струните на лютня под луната.“ Или: „В път далечен, удряш по паницата за милостиня.“ На въпроса: „Как тъй кракът ми е като крака на елена?“ отговарят: „Бяла чапла, стъпила в снега – не e същия цвят.“ Или пък: „В пустеещата планина отронен цвят настъпваш.

Тогава аз на смях му рекох: „Ами един ден ако теб, млади монаше, те запита някой какъв е смисълът, скрит в Ръката на Буда, Крака на елена, Съдбата житейска, ти какво ще отвърнеш? Че „в път далечен удряш по паницата за милостиня“, че „стъпила в снега, бялата чапла не е същият цвят“ ли? Ако туй бъде целият ти отговор, ще излезе, че учението на Буда е кръгла глупост. Ако пък почнеш внимателно сло­ва за тълкуване да подбираш, ще се изложиш като последния сухар, който две думи на място не може да каже.

Оня монах тъй и си остана загледан напред, без дума да може да продума. „Слаба работа е вашето учение там при Сюе-фън.“[xii] – рекох му аз.


Преминал първо Бодхидхарма от царството Лян във владенията на Вей, пообиколил планината Суншан, спрял накрая в храма Шаолин и постоял мълчаливо с лице към стената – това е всичко.[xiii] С никак­ви упражнения за самовглъбяване не се е занимавал. Хората дълго не схващали как точно стоят нещата – и взели та причислили Бодхидхар­ма към упражняващите самовглъбение.

А вглъбението е само един от способите за самоусъвършенствуване и доближаване до истината – нима може то да изчерпва същността на мъдреца?

Тогавашните хора, обаче, с туй го и вписали в историята, след което го приобщили към практикуващите самовглъбение, подредили го при поклонниците на изсъхналото дърво и мъртвата пепел.[xiv]

Но все пак, мъдрецът не спира до самовглъбението дхяна[xv]. И не е в несъгласие с дхяна. Тъй както „Книга на промените“ отива отвъд ин и ян, без да е в противоречие с ин и ян[xvi].

 

Чанският наставник Фо-ин от храма Облачно убежище казва тъй:


Думите, с които нявга Юн-мън разяснявал истинното учение, би­ли неуловими като облаците, а най не обичал, когато някой записвал казаното от него. Забележел ли подобно нещо – гонел с люти думи: „Вашите уста за нищо не ги бива, ами моите думи само записвате ­да ме продавате и препродавате един ден... “ А днес в самата стая на наставника записват от устата му въпроси и отговори, навред из прочутите обители се роят мъдри съчинения на именити монаси, все в хартиени одежди. Кой каквото дочуе – веднага го записва. Изследователите от следващите поколения пък се ровят и тършуват из записаните изречения и думи – точно като оня, който духа в рибарската мрежа и чака да се надуе. Глупци не – ами безумци. Жалка работа.



Чанският наставник Тан-ин от обителта Път към прозрението бил родом от източната част на У. Още 16-17 годишен пътувал веднъж с лодка по реката Цинхуай и спрял да пренощува в храма Почит към предците. По онуй време този храм бил пълен все с тълкуватели на писанието. Като го видели, че е от чанските мона­си, пък и невръстен, не му оказали особена почит. Тан-ин незлобливо рекъл: „Монасите, дето записват и преписват думите на Буда, винаги най-зле с гостите си са се отнасяли. Ами като западне учението – ва­шего брата що ще прави?“ Един му отвърнал: „Ако останеш тук за по-дълго, ще има време и специални почести да ти окажем.“ Тан-ин отвърнал: „Няма за кога да оставам аз тук, друг път ме чака – дето храна на сто хиляди монаси дава и с добро на благодушието на Буда отвръща.

По онуй време управител на Дзинлин бил ученият от Дворцовата академия Йе Цин-чън. Тан-ин написал едно изложение до него, турил го в ръкава си и се явил на посещение. Ученият Йе го запитал: „Мо­нахът едва от снощи е по тези места – отде знае с такива подробности историята на храма?“ „Прочетох вечерта надписа на старата стела.“ – рекъл Тан-ин. И подробно разказал за поквареността на монасите, ко­ито не спазвали обетите и за упадъка на нравите в храма. Ученият Йе останал поразен от чутото. И с неговото съдействие се осъществило предначертанието храмът Почит към предците да бъде чанска обител. Проповедниците-тълкуватели из У често подигравателно подмята­ли, че стиховете, чрез които патриарсите предавали същината на истинното учение, не били видяни черно на бяло от никой тълкувател-пре­водач[xvii] и че последователите на Чан уж ги били разяснявали без изоб­що да знаят нещо за първоизточника им, поради което само множали заблудата. Веднъж Тан-ин им отговорил със следните думи: „Бодхид­харма сам е изрекъл своите стихове пред Втория патриарх. За какво му е бил нужен преводач? Нали като се срещнал с владетеля на Лян, У-ди и онзи го запитал: „Кой е първият принцип на святата правда?“, Бодхидхарма му отвърнал: „Безпределност и никаква святост.“ А ка­то го попитал след това „Кой тогава застанал е пред Нас?“, отвърнал: „Не зная.“ Как би могъл да отговаря тъй Бодхидхарма, ако не е владе­ел местната реч?“ Проповедниците-тълкуватели повече не посмели да повдигат въпроса.

Това умение да поразява с един удар злата сила Тан-ин развивал в себе си още от младини и макар то да не било в самата му приро­да, при необходимост се изявявало без колебание или страх, тъй както самото естество изявява свободно същността си.

По-късно Тан-ин станал личен възпитаник на Юн-цун от манастира Каменни врата, а ще рече – и духовен потомък на Шоушан.



В началната година на периода Умиротворение и държавен по­pядък[xviii] аз открих сред книжата на стар свой приятел един запис на думите, изречени някога от чанския наставник Шоу-чу от Пещерната планина. Това бяха слова силни и съкровени – истински зъби и нок­ти, изхвърчали от пещерата на дхарма. Сред тях, например, имаше такива:

Език, в който има език – това са мъртви фрази. Език, в който ези­ка го няма – това се нарича живи фрази. Непостигнали същината на тези думи, ще пропаднат в осмия долен свят на нечестивите демони.


И още:


Думите не разкриват нещата. Езикът не съдържа скрития сми­съл. Отдалият се на думите унищожава. Пристрастеният към фразите заблуждава. Който каже, че думите на тези четири изречения са му на­пълно ясни – не е нищо повече от трезвеник – расоносец[xix], дървен мертек или парче керемида. Неговата съдба е предопределена от оризовата каша[xx]и в най-добрия случай става за дълбоко мъдър специалист по преражданията сред хората или небесните обитатели.[xxi] Който пък ка­же, че нищо не разбира – значи си е просто глупак.


В своите проповеди приживе Юн-ан често споменаваше високите достойнства на входа към прозрението, посочен от Шоу-чу. Когато преглеждах старите му записки, попаднах на няколко стихотворения, изпратени до събрат по вяра, които той бе придружил и с няколко уводни думи:


Нявга монахът от Пещерната планина, Тун-шан Шоу-чу, беседвал със стареца от Облачните врата, Юн-мън Вън-йен и добил прозрение чрез неговите думи. Щом стъпил на пътя към истинното познание на Буда, захвърлил омазнената шапка и потната риза[xxii], изявил личното си просветление в няколко четиристишия и тъй най-после постигнал свободата да разкрива вътрешния смисъл чрез слова за видимото. За­това и в неговите стихове откликът на смисъла, докосването до нещата са независими от думите и не спират до фразите.

Така, както лъвът, Цар на зверовете, постига висшата свобода в момента, когато с оглушителен рев стъписва всички твари, така Царят на Правдата изрича Правдата.[xxiii]

Неслучайно всички, за които е извес­тно, че са беседвали с Юн-мън, при сядането пред него са загубвали ума и дума, а ставайки вече не помнели какво са чули. Дали не е било така понеже са осъзнавали колко далеч са от Правдата на Буда?

Стиховете, които ти изпращам като потвърждение, гласят:


От днес – великото умение нещата да разкриваш.

Щом пролет дойде – сам сами цветята вредом цъфват.

До три беседи с теб като привърша

ще знаеш кой от всички патриарси пръв е.

 

И също:

 

Хиляда начина за изявяване на смисъла владее

достигналият волността учител с поглед ясен.

Макар да казват, че укрил се бил в Черпака северен[xxiv],

появата му сред тълпата вече не е тайна.

 

И също:

 

Скитам в планината, цапам през реката, думи си повтарям.

Без да се стеснявам – сам си разговарям.

Потната си риза хич не я и свалям

ред години вече все така си карам.

 

И също:

 

Заслепен от фрази, оглушал от думи,

толкоз съзерцание – никакви заслуги.

Изведнъж – прозрение, без да си си мръднал пръста.

В огъня щурецът тигъра поглъща.

 

 

Поклонникът[xxv]Дзун никой не го знаел отде е и кой е. Появявал се ту тук, ту там из земите на Шу и Ци, често оставал по за дълго в манастира сред планината Тоудзъ. Имал склонност към виното – ден не минавал да не е пиян. Хората от селата го почитали и обичали, винаги го дарявали с най-добро вино. Един ден, точно докато се къпел чул, че някой го вика по име, досетил се, че сигурно ще е някой с делва вино и излязъл навън, тъй както си бил гол. Поел виното и се прибрал обратно. Всички наоколо се превивали от смях, докато самият той запазил невъзмутимо и непристъпно изражение.

Веднъж, както си слизал разсъблечен от планината, насреща му се появил човек и го запитал: „Духа на коя школа следва поклонникът?“ „Сламени сандали, увити в скъсано расо“ – отвърнал Дзун. „И какъв е скритият смисъл на тези думи?“ – попитал онзи. „Ами, слизам бос към града.“ – рекъл Дзун.

Чън Гуан[xxvi], отивайки едно време на първия си изпит за чиновник в провинциалната управа, минал покрай Дзун и на шега го запитал: „Ще успея ли да се наредя сред първите?“ Дзун го изгледал ядовито и рекъл: „Моментално ще успееш.“ Чън Гуан не схванал съвсем смисъ­ла на думите му, а в списъка на издържалите изпита се оказал трети – след Първенеца по ученост и Шъ Йен. Чак тогава проумял, че думите на Дзун всъщност означавали: „Ако не е Шъ…[xxvii]

 

Когато още на младини срещнал чанският наставник Сюе-доу, Дзун се държал с него волно и свойски, като истински потомък на духовния род на Йен Фа-хуа[xxviii].

По време когато заемал висш чиновнически пост в крайстолична­та област, Оуян Сю[xxix] се отправил един ден на разходка из планината Суншан. Освободил охраната и прислугата и поел накъдето го тегли душата. Стигнал вратите на един храм в дълбините на планината и като пристъпил прага, озовал се сред високи стебла на бамбук, зад тях се провиждали павилиони опасани с тераси, птици пеели в чистия скреж, картина лъчезарна и свежа. Седнал Оуян Сю да си почине на стъпалата пред главния павилион. Край него седял един стар монах, който невъзмутимо продължил да си чете книгата. Оуян Сю опитал да го заговори, но онзи не отвръщал с особена охота. Почудил се малко Оуян Сю, пък запитал: „Монахът като че ли отдавна обитава тази планина...“ „Много отдавна“ – отвърнал онзи. После го попитал що за книга чете. Монахът отвърнал: „Лотосовата сутра.[xxx] Едно време,“ – рекъл Оуян Сю – „височайшите монаси, наближавайки предела между живота и смъртта, все с весели приказки и смях са си отивали от този свят. Къде ли ще да се е криела тайната на туй умение?“ Мо­нахът отвърнал: „В силата на Вглъбението и Проникновението.“ Оуян Сю пак запитал: „А днес пък как тъй все безмълвни и като отсъствува­щи стоят?“ Старият монах се засмял и рекъл: „Едно време чрез всяка своя мисъл са се приобщавали към Вглъбението и Проникновението – нима приближаването на края би могло да ги смути? А мисълта на днешните хора все към смут и безредие клони – как да се постигне вглъбението, необходимо за достойно посрещане на края на живота?

Стреснал се Оуян Сю от тези думи и сам не усетил как гръбнакът му се превива в знак на почит. Благодарил за рядката дълбочина на чутото, а после отбелязал случката в специално посвещение.



Йен Фа-хуа[xxxi]бил с облик на индийски монах – чудат и древен. Гле­дал право, без да мига, понякога си говорел сам и се усмихвал. Често обикалял из градовете, скитал из крайните квартали, виждали го да върви забързан, прибрал с една ръка полите на расото си; или пък ­с вдигнат пръст да рисува нещо във въздуха, а после дълго да стои неподвижен и безмълвен. Движел се сред месари и кръчмари, какво да яде и пие хич и не подбирал. Навред посветени и миряни го имали за смахнат монах.

Веднъж срещнал И-хуай, още преди той да напусне светския живот, потупал го по гърба и рекъл: „Дъ-шан, Лин-дзи.

Когато министърът Лю Сю се обърнал към него с въпрос за висшия смисъл в будисткото учение, отвърнал му: „Поначало нищо. И на един дъх – всичко става истинно.

Някакъв монах го запитал: „На този свят има ли Буда или не?“ Отвърнал му: „Манджушри – в храма.[xxxii]

Задали му въпроса „Учителю, вие обикновен човек ли сте или светия?“, а той вдигнал ръце и рекъл: „Аз не съм оттук.

Като тръгнал да напуска този свят, съчинил прощални стихове, чийто смисъл остава непонятен и до днес. После казал: „Аз идвам от дълбините на времето[xxxiii], благородните ми дела са пръснати по земите на разни страни, преминал съм безчет превъплъщения и проявления. Днес се завръщам на юг.

Като изрекъл това, обърнал се на дясната си страна и преминал в небитието. Било двадесет и третия ден от еди­надесетия месец на годината под знака моу-дзъ от периода Празнично летоброене.[xxxiv]



Монахът Нан-юан казва: „Въпросът е в отговора. Отговорът е във въпроса.


А Дзя-шан: „По светло ти разпъва челото отвътре, смрачи ли се – застава на езика. Потайната мисъл в главата на младия послушник е брътвежът от езика на стария монах. Потайната мисъл в главата на Стария монах е брътвежът от езика на младия послушник.“ И още: „За­стане ли на езика – езикът почва сам свое мнение да изразява. Вслуш­вай се в живия му смисъл, към мъртвия смисъл не се приобщавай.


Та-гуан пък казва:


Още щом от устните ти се откъсва –

смисълът му пътьом чезне.

През вратата на устата

нищо живо не излиза.

Тъкмо мислиш – хванал си го вече,

а в клопката си ти самият.


Неведнъж съм се удивлявал колко сходни са напътствията, отпра­вяни и от предшествениците на Тун-шан, и от наследниците на Лин­дзи[xxxv]. Те еднакво умело владеят предаването на Истината чрез образи от предметния свят, което са използували и древните мъдреци.

В „лън-йен дзин[xxxvi] се казва: „Тялото на Истинното учение може да бъде съзряно чисто и ясно след вслушване в неговия глас.“ Затуй и в старинните предания често наричат Бодхидхарма превъплъщение на Вслушващата се в гласа Куан-ин[xxxvii]. А и самият той препоръчва при отпечатването на Истината върху сърцата на хората да се използува „Сутра от Ланка“[xxxviii], която съдържа сърцевината на словото на Буда.

Хората често твърдят, че и наставникът Хуай-жан от Южния връх бил превъплъщение на Куан-ин. Взре ли се човек по-дълбоко в смисъла на подобни думи, те не изглеждат толкова напразни.


Веднъж един монах ми рече:

Питали едного: „Попада ли посветлият се на самоусъвършенствуване в мрежата на въздаянието за делата?“ и той отвърнал: „Не попада.“ Пък после друг дал отговора: „Не я избягва.“[xxxix] На въпроса за очите на хилядоръката богиня на милосърдието един предложил отговора: „Цялото тяло е ръце и очи.“, но онзи, който го запитал казал: „Аз мисля другояче: вредом по тялото – ръце и очи.“[xl] Или да кажем, пита някой: „Що е Буда?“ и му отвръщат: „Вмирисано месо, по което кацат мухи.“, пък друг казва: „Не е така, ами ловене на мухи върху изранен магарешки гръб.“ Или заръчват: „Задай въпрос, подобен на сенките от треви по водата“[xli] и някой отвръща: „Защо пък?“, а първият казва: „Не беше ли по-добре да кажеш „Защо пък не?“ Как да се оправи човек кое е право и кое грешно след изреченото от мъдрите на древността? Как да постигне смисъла в словата им и да преодолее преградата пред истинното учение на Буда? Дали като си каже, че няма какво толкова да подбира думи, ами отговори с първата, която му дойде наум? Но нали навсякъде само теглят въпроси и отговори като с аптекарски везни... Или по-достойно е да се задълбочиш в същината на загадката и изтръгнеш с усърдие верния отговор? Ама нали има отговори различни и все верни... Тъй че, в недоумение съм аз и все не мога да реша кое е най-правилно.

„Аз пък не мога да разбера над какво недоумяваш.“ – отговорих му – „Чувал съм, че докато бил още на този свят най-почитания сред мъдреците[xlii], имало някакъв монах тъповат, по природа трудно схватлив, та Буда му дал да чете две думи – „метла“ и „метличина“. Четял ги монахът денем и нощем – точно прочетял „метла“, и вече от ума му било изхвръкнало, че другото се чете „метличина“; изречел ли „метличина“ – и вече бил забравил, че първото било „метла“. При всяко запъване ругаел, сам се поправял и продължавал четенето. Изведнъж без запъване казал: „метла, метличина“ – и в този миг сякаш се пробудил, добил умението да схваща нещата без преграда. Ако и ти успееш като него да кажеш „метла, метличина“ – значи ще си схванал добродетелта на изреченото от прежните мъдреци, ще си проникнал в сърцевината на нещата.

Монахът ме изгледа смутено и си тръгна.

 


Някога монахът Шоу-шан написал „Стихове за предаване същината на учението“, които гласят:


Воловарю, ой те, Воловарю смотан,

съкровената ти мощ не знае никой.

Прохода Фънлин превзел набързо,

горд стоиш с ботуши над водата.


Ой Тъкачко, ой Тъкачко ловка,

стана спря и да тъчеш забрави.

В боя на петлите се заплесна,

воловете хич не щеш да знаеш.[xliii]


Чанският наставник У-дъ от Фън-ян е написал Разяснение към тези стихове, но овладяващите учението пак не ги разбират. А това говори колко далеч са хората днес от изплъзващата се същност на просветлението, достигано от нашите предшественици. Често с въздишка препрочитам тези стихове.


На петия ден от дванадесетия месец на третата година под девиз Нравствено пречистване[xliv] Шоу-шан се обърнал към своите ученици с думите:


Днес аз, старият монах, съм на шейсет и седем години. В старост и болест минават вече дните. Тази година отбелязвам онова, което ще стане през следващата. Следващата година ще си спомняте този ден от сегашната.


Идната година, точно по същото време, събрал отново братството и изрекъл:


Белосребрен свят, тяло чисто-златисто.

С чувства, без чувства – винаги истинно.

След залез не свети, в зори не изгрява.

Малко след пладне в цял ръст се явява.


И като слънцето достигнало зенита, застинал в покой и тъй преминал в небитието.

 


По времето, когато бях в Обителта загърната от облаци в планината Сяншан[xlv] и си седях една нощ върху пръстената печка над пода, наметнал връз глава одеалото, в късна доба дочух как един монах казва на друг:


Навсякъде е пълно днес само с лъжливи синове и внуци на Линдзи – най-плосък и предметен Чан предават. Съвсем не владеят едновремешните премятания през глава из пустотата. Изпратили са ни тук да търсим прозрението – пък то какво има за прозиране? Едно време като са достигнали прозрение – било е все едно че вземаш шепа пръст и тя се превръща в злато. А днес, щом заговорят за прозрение, такива щуротии можеш да чуеш – бягай та се спасявай. По цял ден – само разни безумни тълкувания. Кога ли ще му дойде времето да се връщаме обратно в нашата обител...

Другият рече:

Ами това, дето запитали Джао-джоу наистина ли се е срещнал с Нан-цюан, а той отвърнал: „В Джънджоу растат големи репи“[xlvi] – то пък що ще рече?

Първият се засмя:

Съвсем ясно – да не би само в сектата на Линдзи да използват тази загадка при посрещане на новодошлите! То е същото като Джао-джоу дето повторил разговора със старицата.[xlvii]

Аз се обърнах към тях и на шега им рекох:

Въпросът на оня монах май не е бил съвсем на място. Ако беше попитал „Кой е първият зеленчук в Поднебесната?“ и му отвърнат, че в Джънджоу растат големи репи – тогава всичко щеше да си е на място – ясно, плоско и предметно. Ама когато това е отговор на въпроса дали Джао-джоу е виждал някога Нан-цюан – наистина е скок през глава в пустотата.

После тази история дълго се разправяше из манастирите, за смях на всички.



Чанският наставник Вей-цин от храма Чудотворен извор ми разказваше:

Щом срещнел някой почтен мъдрец, Пън Дзю-цъ не можел да не го запита: „Доколко свободен се чувствува поелият верен път в момента, когато житейската му съдба приключва?“ Или пък: „Бих ли могъл да узная нещо за проникновението, достигнато от Вас, в момента на освобождение от земните дела?“ В отговор нерядко чувал какви ли не нелепици и само скришом се усмихвал. Към края на живота си получил чрез прошение поста управител на Пъндзян. Проводил пратеници да поканят най-почтително стария монах Дзу-син от Залата на сумрака да му гостува в резиденцията на областната управа. От сутрин до вечер му задавал въпроси относно истинният път, веднъж благодушно попитал: „И в края на живота някакво прозрение постига ли се?“ „Постига се“ – отговорил Дзу-син. „Бих желал да чуя нещо за него“ – казал Пън Дзю-цъ. Дзу-син отвърнал: „Ще го чуете в момента на смъртта си.“ Пън Дзю-цъ неусетно се вдигнал от мястото си и рекъл: „Отстъпвам реда си на Вас.

Приповтаряйки си с въздишка тези техни слова, аз пък измислих такива стихове:


Ма-дзу[xlviii] ругаел само пред приятели добри.

Ще чуе отговора Пън смъртта щом появи се.

Май въшка хапе те тъй както спиш,

ръка протягаш – то бълха излиза.



Чанският наставник Да-бън привършил земния си път на осемдесетгодишна възраст в планината Линйен край Суджоу. Преди да поеме към небитието, монасите от храма се обърнали към него с молба: „Навред се говори за истинното прозрение, достигнато от монаха. Не може да ни напуснете днес без поучителни стихове, без да обявите, седнал неподвижно, завета на последния си миг.

Да-бън ги изгледал стръвно и рекъл: „Щури хора. Мен и без това винаги ме е мързяло да съчинявам поучителни стихове, та днес ли точно с това да се залавям? Обикновено като ми се ляга – лягам си, откъде накъде пък днес неподвижно изпънат да седя?“ Поискал четка и хартия, написал с пет едри йероглифа: „Делата предавам на управителя на храма“, хвърлил четката и се изтегнал най-безметежно. Имал вид на дълбоко заспал, а като го разтърсили да се събуди, разбрали, че си бил заминал.



Послушникът[xlix] Дин никой не го знаел отде е и кой е. Сред монасите в храма на Лин-дзи бил известен като Змея.[l] Когато за пръв път пристигнал там, запитал какъв е смисълът в идването на Бодхидхарма от Запад. Лин-дзи слязъл от проповедническото ложе, сграбчил го за дрехата и викнал: „Я бързо казвай, бързо казвай!“ Дин се запънал, Лин-дзи му ударил една плесница и той понечил да се оттегли, но монасите отстрани запитали: „Ами защо не се поклони?“ Изправяйки се след поклона, цял плувнал в пот, Дин добил прозрение.

Веднъж Йен-доу, Сюе-фън и Цин-шан пътували към земите на север от Жълтата река и по пътя си срещнали Дин, който идвал от главния град на областта Джънджоу. Запитали го: „Жив ли е монахът Лин-дзи, здрав ли е?“ Дин казал: „Помина се вече.“ Тримата се спогледали, въздъхнали и попитали пак: „А с какви слова разкриваше той истината пред учениците си?“ Дин казал: „Често се качваше на престола в залата за проповеди и изричаше: „В алената буца плът на сърцата ви има един истинен човек без звание и пост, който постоянно влиза и излиза през главния вход. Ако някой още не го е познал – нека се вгледа добре!“ Цин-шан се обадил: „Нямаше ли да е по-добре да каже: „В алената буца плът на сърцата ви няма никакъв истинен човек без звание и пост?“ Дин изведнъж го сграбчил и викнал: „Каква е точно разликата между „има истинен човек без звание и пост“ и „няма истинен човек без звание и пост“ – я казвай бързо, казвай бързо!

Цин-шан пребледнял и нищо не могъл да отвърне. Йен-доу и Сюеу-фън едва го отървали. „Ако не бяха тия двамата спаружени дъртаци, дето си ги водиш за прислуга,“ – рекъл Дин – „щях да те убия, пикльо такъв.

Друг път, като минавал по един мост, сварил трима от тълкувателите на писанието да обсъждат смисъла на будисткото учение. Дин се спрял да ги послуша, подпрян на тоягата си. Един от тълкувателите го запитал на шега: „Я кажи, чански монаше, как тъй е близък Чан до най-мизерното?[li] Дин го сграбчил и понечил да го хвърли в реката. Другите двама тълкуватели, стреснати, се вкопчили в другаря си и го ударили на молба. Дин им рекъл: „Ако не бяхте вие, ще да го науча аз как приближава Чан до най-мизерното.

Онова, което се цени в школата на Лин-дзи е прямотата и нагледността при предаване на скрития смисъл – без особено разчувстване. Свободата, с която Дин се спускал, в зависимост от ситуацията напомня търкалянето на светли бисери по гладък поднос – без следа, без сянка. На всичко това днес човек може само да се диви и да се прекланя.



По времето когато чанският наставник Хуей-нан обитавал Скита сред буйна зеленина, веднъж един монах застанал почтително пред него и дълго го гледал в мълчание. Хуей-нан рекъл: „Ако ти разкрия с една фраза безбройните тайни врати към стотици хиляди прозрения, ще ми повярваш ли?“ Монахът отвърнал: „Ако учителят говори искрено, как бих могъл да не повярвам?“ Хуей-нан посочил вляво от себе си и рекъл: „Мини отсам.“ Монахът веднага понечил да се приближи, но внезапно Хуей-нан укорително викнал: „Какво ли ще разбереш, като тъй охотно следваш звука и гониш видимото!

Монахът си излязъл.

Като чул за случилото се, друг един монах бързо влязъл при наставника. Хуей-нан се обърнал към него със същия въпрос. Онзи също отвърнал: „Как бих могъл да не повярвам.“ Наставникът пак посочил вляво от себе си и рекъл: „Мини отсам.“ Монахът останал неподвижен на мястото си. Хуей-нан отново викнал укорително: „Ако не дойдеш по-близо, какво ще чуеш?

Духът, възпитаван в школата на Хуей-нан може да бъде сравнен с непоклатима стена, издигаща се право нагоре. Макар делото на буди и патриарси вече да бе тръгнало към упадък, той успя да възроди помръкналата слава на пътя, поет някога от Лин-дзи.

А пък има днес хора, злословят, че духът на тази школа се изчерпвал с всекидневни плоски приказки.

Всъщност така те самите стават за смях.



Монахът Юн-мин казва:

През тази потайна врата пътят на слова и умни фрази е отрязан. Действува се според вътрешното познание, помага единствено опитът на лично видяното и чутото. Знанието на начетения не е преминало през усещанията. А непосредственото познание може да изведе отвсякъде към света на будистката реалност, чрез всяка мисъл може да те приобщи към Вайрочана[lii]. Онова, което е постигнато само чрез следване записа на чужди слова, не е нищо повече от обърнатия отпечатък на йероглифи върху съзнанието. Човек с такова знание се стъписва дори при колебания в обичайните ситуации, а натъкне ли се на нещо непознато – застива в пълно объркване.


Точно същото станало например когато чанският наставник Ци-ан от Йенгуан запитал един от големите тълкуватели на „Хуа-йен дзин[liii]: „Колко светове на абсолютната будистка реалност има според „Хуа-йен дзин“?“, а пък той отвърнал: „В частност – десет, а изобщо – разновидностите нямат чет.“ Тогава Ци-ан вдигнал мухоловката си от ликови върви и рекъл: „А този кой от световете е?“ Тълкувателят свел глава и започнал да обмисля какво да отговори. „Знание чрез размисъл, разбиране след обмисляне – дяволски занимания са това!“ – сгълчал го Ци-ан. – „Полза от тях – колкото от фенер на слънце.“ И си излязъл.

Чувал съм последователи на Хуа-йен да казват: „Сред море от огън, връз планина от ножове – браминът, победител на страстите, не отделя съзнанието си от Свръхзнанието.[liv] А ако трябва да разтълкуваме смисъла на тези думи, ще излезе май същото като в историята с господин Шъ, който много обичал да рисува дракони, но щом съзрял изневиделица истинския дракон, хвърлил четката и побягнал уплашен.[lv]



Чанският наставник Юан от храма в Туншан бил наследник на Сюе-доу. Още на млади години получил чрез поклонника Сиен от Храма основан от предците покана да отиде да проповядва сред хората в Юнджоу. Наставникът Хуей-нан, който по онова време се намирал в планината Хуанбо, напуснал своите селения, за да се срещне с него в Храма на чистото въздържание.

Седнал мълчаливо насреща му и без дума да продумат, двамата стояли така от времето шън до третия удар на барабана[lvi], палейки благовонни пръчици. Тогава Юан станал и рекъл: „Вече е късно, не бих желал да задържам повече монаха буден.“ И бързо си излязъл. На следващия ден всеки се отправил към своя храм.

По-късно Хуей-нан запитал между другото главния монах Юн: „Ти като беше в планината Лушан, срещна ли там сегашния монах от Туншан?“ Юн отвърнал: „Не съм го срещал, по име го знам само.“ А след като помълчал малко, попитал: „Сега, като се срещнахте с него, Вие какво ще кажете, що за човек е?“ „Странен човек“ – отвърнал Хуей-нан.

Юн се оттеглил, а после попитал слугата на Хуей-нан: „Ти съпровождаше монаха при срещата му с Юан от Туншан – за какво говориха през нощта?“ Слугата казал както било всичко.

Никаква милост“ – засмял се Юн.



Чанският наставник от храма Чудотворен извор ми разказваше:

Като бях из северните краища на Шу, слушах как монахът Сиен от храма Драконови врата проповядва учението – бе ненадминат в словото, думите му неизменно следваха основната истина. Та той казваше: „Каквото виждам – това и говоря. Щом за момент дори се замисля – одухотвореността изчезва.



А моят стар приятел, императорският съветник-наставник Дзоу Хао[lvii] е вещ в гадаенето по Петте елемента[lviii]. Най-удивителното е, че така цялото многообразие на света може да бъде изразено с „едно“ и „две“, както сам разбрах от неговите обяснения. А щом владеещите подобни висши изкуства успяват да изразяват всичко достатъчно просто, нима има нещо още по-сложно, което да бъде постигнато чрез големи разсъждения?



Фан-юн, настоятел на храма в планината Дънфън, запитал веднъж монаха Фан-ци: „Отдавна никакъв не те виждам – какво става с теб?“ Фан-ци отвърнал: „Срещнах неотдавна пазителя на писанието[lix] Вей и добих покой на духа си.“ „Опитай да го предадеш и на мен“ – рекъл Фан-юн. Тогава Фан-ци му разказал онова, което разбрал от Вей, а Фан-юн рекъл: „Имаш право. Но Вей – не.

Фан-ци не схванал смисъла на тези думи и като се върнал, предал ги на Вей. Вей се разсмял и рекъл: „Ти не си бил прав. А Фан-юн не е като да не е.

Фан-ци бързо отишъл за съвет при наставника Хуей-нан в Скита сред буйна зеленина. Хуей-нан също отвърнал със смях.

Като чул за тези две срещи, Фан-юн съчинил стиховете:


Ту яснота, ту мрак – туй вътрешното зрение съсипва.

На Голям човек Мъдрец вселенски най-приляга.[lx]

Родените еднакви при смъртта си са различни.

В колибата си старият хитрец от смях припадна.


Като чета сега тези слова, сякаш долавям свободния и непресекващ ритъм на радостта, с която едно време са прониквали сякаш на шега в будистката същност.

Ако знаеше сега Фан-юн как предавам словата му нататък, сигурно за смях щеше да ме направи.


Стиховете, съчинени от Учителя Лин-дзи в последния му час, с които той предал същината на учението, гласят:


Как тъй течението никога не спира все едно да питаш,

с безбрежността на светлината все едно да го сравниш.

Зад образи и имена ако не вникваш,

износената сабя[lxi] бързо наточи.


А онези, които ги разпространяват, обръщат последния стих така: „износената сабя за наточване върни“.


Като разяснение на фразите „драконов вой в изсъхнало дърво“ и „безпаметен череп[lxii], монахът Цао-шан съчинил следните стихове:


В изсъхнало дърво с гласа на дракон Истината вие.

С очи блестящи черепът безпаметен се взира.

Щом секнат радост и познание[lxiii] – и вести повече не идват.

В мътилката днес кой ли чистото съзира?


А пък днес предават предпоследния стих така: „Щом радост и познание пресекнат – пак не се умира“.

Двата куплета, завещани от родоначалниците на двете школи са немногословни, смисълът им е едва доловим. Убегне ли той, вредата може и да бъде твърде тежка. Затова не бива да остават неразбрани.

Онова, за което става дума в стиха „износената сабя бързо наточи“ е същото, за което Монаха от лодката[lxiv] казва: „Мястото, където тялото се скрива е безследно. В безследното място тяло не се крие.

А пък „Щом секнат радост и познание – и вести повече не идват. В мътилката днес кой ли чистото съзира?“ е онова, което съдържат и стиховете на Та-гуан:


Привидно и действително преплитат се нашир и длъж.

Отвъдното в „открай-докрай“ не се побира.

Към Драконовите врата[lxv] поел веднъж,

пътеки кози няма смисъл да подбираш.


Каменна жена сред скреж тъче.[lxvi]

През огъня вол глинен рало влачи.[lxvii]

Двуглавата змия[lxviii] щом съсечеш,

от сухото дърво нов клон израства.



Един монах запитал Ян-шан: „Често Вие изявявате същината на учението пред хората като чертаете кръгове или изписвате разни знаци – какъв е техният смисъл?“ Ян-шан рекъл:

Всичко е за забава. Ти ако разбираше за какво става дума, нямаше не знам откъде си тук да идваш. Ако пък не го разбираш – нищо не си загубил. Я ми кажи сега ти, дето обикаляш да се учиш на дао и да овладяваш Чан, можеш ли да посочиш къде точно в собственото ти тяло е скрита съкровената будистка същност? Съществува ли изобщо или никаква я няма? Речеш ли, че е в думите – значи си като слепец, който опипва ушите, хобота и зъбите на слона. Речеш ли, че е в мълчанието – все едно безпаметно опипваш опашката на слона, без да се досещаш какво изобщо е това. Ако приемеш, че нито в думите е тя, нито в мълчанието – все едно, че опипваш отгоре гърба на слон, но застанал по средата, не разбираш точно за какво става дума. Кажеш ли, че има такова нещо като будистка същност – то си като онзи, който опипва четирите крака на слона. Кажеш ли, че няма – значи хвърляш целия слон в пустотата на неведението.[lxix] Всеки от тези слепци с пълно основание твърди, че е познал слона. Но как биха могли да знаят те разликата между името или образа на слон и самия слон? Схванеш ли за какво става дума в тези шест случая, няма да има нужда да опипваш слона. И преди всичко – не казвай, че онова, което виждаш и усещаш в момента, е така и нищо повече. Но и не казвай, че не е. За това Учителят-патриарх[lxx] е казал:


Прозрението не е нещо да го пипнеш.

Но и не-прозрение пък не е.

През безчет прераждания все ще миткаш,

ако тръгнеш да го търсиш точно где е.

 

И също:


Поначало нищо от това тук не е –

та къде прашинка да попадне?[lxxi]

 

А духовният брат на Ян-шан, Сян-йен, също казал така:


Ясното двусмислие не претижава.

Свободният на друг не се надява.

Постигнали истината като срещнеш,

ни с думи, ни с мълчание не отговарят.



Веднъж аз запитах един монах: „Ако трябва да отвърнеш не с думи и не с мълчание, какъв ще е твоят отговор?“ Преди да бе успял той да отвърне, клепалото на храма неочаквано прокънтя. „Благодаря за отговора“ – рекох му.

 


Бодхисатва Нагарджун[lxxii] казва:


Приемем ли, че с раждането почва всичко,

а след това стареенето и смъртта са –

излиза, че до туй не е стареел и умирал никой,

че животът от стареенето и смъртта изобщо не зависи.

Приемем ли, че старостта, смъртта са първи,

а после ражда се човек отново –

то следствието се оказва без причина.

Без някой първо да се е родил, как старост, смърт ще го споходят?

 

От тези стихове се вижда, че да се говори за граница между живота и смъртта на всяко същество е като да се търси началото и краят на пръстен, първопричината на битието и небитието. Това ме навежда на мисълта, че още в древността е бил постигнат смисълът на изчезващото и присъствуващото. Между тях преграда няма, така както няма и между безбройните същества и вещи във всемира.

 


Превод от старокитайски: Крум Ацев

 


Бележки:


[i] Т.е.– чанският наставник Юн-ан Къ-вън (1024-1102).

[ii] Традиционното китайско летоброене отбелязва годините според реда им в даден пе­риод от управлението на върховния владетел. Отделните периоди са назовани с определени девизи, отразяващи преобладаващата държавническа идея, социален или духовен принцип, общо благопожелание. „Велико прозрение“ („Дагуан“) е девизът, под който императорът Хуей-дзун от династия Сун управлява между 1107 и 1110 г. Т.е., посочената дата съответствува на последните месеци на 1107 г. според съвременното летоброене по слънчевия календар.

[iii] „Закон“ вслучая е превод на „фа“– китайското съответствие на санскритскиятермин „дхарма“. Тази комплексна будистка категория включва верига от значения, в чието начало стои идеята за „съставен елемент на битието“, проявление на жизнения процес,„взривна психо­физическа енергия“; следващите звена обхващат понятия като „порядък“ и „природа“, за да се стигне до обобщенията „вселенски закон“, „всеобща истина“, „истинно учение“. В случая контекстът определя „дхарма“ като закона на битието, зависимостта от формиращото влияние на жизнения опит (карма); темата на първия стих е не „простосмъртната“ смърт, а достигане­то крайната цел на будисткото самоусъвършенствуване – излизане от кръговрата на живота и смъртта, неподвластност на закона за кармичното прераждане и включване в потока на извъ­нсубектното всемирно битие („Елмазното тяло“ от следващите стихове).

[iv] Изразът „елмазно тяло“(кит. „дзин-ган ти“ – смислово съответствие на санскр. „ваджракая“) е свързан с идеята, отразена в един от основните текстове на будисткия канон, „Елма­зната сутра“ (кит.„Дзин-гандзин“, санскр. „Ваджрачедика сутра“) за нирвана като състояние на висша организираност на съзнанието, съпоставима с кристалната структура на най-твърдия скъпоценен камък, елмаза, идентичен по химически състав с въглена и пепелта, които съотве­тно символизират обърканото, низше съзнание. Според чанското схващане, определения на състоянието, символизирано от елмазното тяло, като „истинско“ или „измамно“, са еднакво неверни поради неадекватност на неговата извънпонятийна природа.

[v] В противовес на ортодоскалната будистка теза за кармичната еволюция (добродетелният получава усъвършенствувано следващо прераждане), чан-будизмът проповядва пряко общува­не с безличния, недефиниран абсолют (нирвана) и постигане същността му още в текущото човешко съществуване, тъй като той е единен и всепроникващ, достъпен както „отвъд“, така и „тук“. Подобно виждане обезсмисля и каноничния образ на веригата от все по-добродетелни праведници, усъвършенствуващи се от прераждане в прераждане.

[vi] „Прозрение на будистката същност“ – смислов превод на санскритския термин „бодхи“ (букв. „пробуденост“).

[vii] „Законът и нещата“ – един от възможните преводи на бинома „ли-шъ („идея“ и „реализация“, „принцип“ и „проявление“). Фразата е една от изходните максими на даоизма, възприета по-късно и в речника на чан-будизма (виж уводната бележка). В случая е предпочетен парадок­сален ракурс към нея.

[viii] В оригинала: „Лиу лиу юан-лай сан-шъ-лиу“ (букв.: „Шест шест всъщност тридесет и шест“), като съчетанието на първите две „шест“ без предлог или друг недвусмислен белег на връзката по между им, може да се чете и като „шейсет и шест“ и като „шест по шест“. Една от често използваните в чанските текстове парадоксални фрази, аналогична например на: „Три по три отпред назад“, „три по три отзад напред“ („Циен сан сан, хоу сан сан“) – т.н. „число на безчета“.

[ix] Трите прохода“ (кит. „сан гуан“) – в случая акцентът е върху следните преки и преносни значения на идеограмата „гуан“: проход, превал, пропусквателен пункт (в гранична стена или планински проход), бариера, препятствие. Аналогична е например употребата му в заглавието на един от най-популярните сборници с чан-будистки парадокси, използувани при посвещава­не в учението:„У-мън гуан“ („Проход без врата“), съставен в началото на XIII в. от монаха У-мън. В своите „Предания за Монашеската съкровищница от Гората на вглъбението“ (свитък 22) Хуей-хун предава така процедурата, по която Хуан-лун Хуей-нан „съдирал явилите се на изпит при него с Трите прохода“: „Не одобрявал и не отхвърлял, а стоял неподвижно, с непри­стъпен израз. Хората не разбирали нищо и накрая го помолили за разяснение. Той отвърнал: „Онзи, който е преминал прохода, махва с ръка и отминава, все едно, че не е и забелязал там да има граничен чиновник. Оня, който върви подир чиновника и го разпитва може ли да премине или не може, всъщност така и си остава пред прохода.

Третият от цитираните въпроси („Житейската съдба на всеки има житейска предопреде­леност – каква е предопределеността на твоята съдба?“) обикновено е стоял на първо място.

[x] „Неземна“ – в оригинала: „ушън“ (букв. „не-житейска“, „неродена“) – т.е. непринадле­жаща към относителното житейско битие.

[xi] Планината Хуанбо (букв. „Жълт кедър“, т.е. т. нар. кадифен или корков кедър) в юго­източната провинция Дзянси е едно от прочутите средища на чан-будизма между VIII и XIV в. Школата със същото наименование води началото си от Хуан-бо Си-юн, проповядвал там в началото на IX в. Неговият приемник Лин-дзи И-сюан (?-866) става родоначалник на най-влиятелното направление в китайския Чан и японския Дзен – сектата Лин-дзи (яп. Риндзай). Хуей-нан, който е седми пореден духовен наследник на Лин-дзи И-сюан, основава своя соб­ствена секта в планината Хуанлун (Жълт дракон), но към края на живота си отново се връща в Хуанбо, където обитава споменатия в началото на откъса Скит сред буйна зеленина (Дзи-Цуй ан). Юн-гай Шоу-джъ, негов ученик от този период, който разказва за срещата си с монаха, също след дълги скитания се завръща на старини в планината Хуанбо.

[xii] Както личи от контекста, събеседникът на Шоу-джъ е странствуващ монах, дошъл на по­сещение в планината Хуанбо от друго именито средище на чан-будизма през дадения период, основано от Сюе-фън И-цун в планината Сюефън (Снежен връх)– около петстотин километра югоизточно от Хуанбо.

[xiii] Според най-ранните чан-будистки хроники „Бао-лин чуан“ („Предание за Гората на съ­кровищата“, 801 г.) и „Дзутандзи“ („Записки за патриаршеското родословие“, IX в.), в 520 г. индийският принц Бодхидхарма, двадесет и осми патриарх на тайното учение, предадено устно от Буда Шакямуни, пристигнал по море в Китай, за да търси по-благоприятна почва за „истината отвъд писанията“. Първият му диалог с У-ди, владетел на южнокитайското царство Лян, показал, че идолопоклонническата и каноническа форма на будизма вече се е установи­ла здраво там, поради което индийският патриарх прекосил тайно реката Яндзъ и поел през северните земи, намиращи се тогава във владение на династията Вей (с централно-азиатски произход). Постоянно убежище намерил в манастира Шаолин сред планината Суншан (югоза­падно от столицата Луоян), където прекарал „девет години в безмълвие с лице срещу стената“. Изразът има по-скоро идиоматичен характер, отразявайки определено вътрешно състояние на духа, а не конкретна поза или практика. Така например в наставленията на различни чан-будис­тки наставници често се среща фразата: „да посрещаш света със сърце, подобно на безмълвно обърнато към стената лице“ (виж и заключителния пасаж на седемнадесетия от преведените тук текстове, където негов вариант е използуван като сравнение за духа на учението на Хуан-лун Хуй-нан). Всъщност именно през тези години, както свидетелствуват хрониките, Бодхидхарма провежда диалозите със своите последователи, един от които, наречен Хуей-къ (Способен за проникновение), бива определен от него за следващ патриарх на Чан.

[xiv] Според една от притчите в книгата на философа Джуан Джоу (IV в. пр. н.е.), веднъж Кон­фуций заварил Лаодзъ да стои неподвижно,„с коси разпуснати след къпане, застинал тъй, сякаш не е човек“. След като го наблюдавал известно време, Конфуций се представил и рекъл: „Лъжеха ли ме преди малко очите или бе истина онова, което видях? До преди миг тялото ви бе подобно на изсъхнало дърво, застинало в самота, сякаш отвъд нещата, сякаш извън света на хората.“ „Бродех там, където нещата започват.“ – отвърнал Лаодзъ (гл. 21 „Тиен Дзъ-фан“). Друга притча в същата книга започва с диалога между един по-малко известен днес мъдрец, Дзъ Си от Южното преградие, който седял облегнат на стола си, с поглед в небето, спокойно вдишвал и издишвал, „сякаш откъснал се от всичко и напуснал телесната си форма“ и негов ученик, който го запитал: „Нима е възможно обитателят на телесната форма да я превърне в подобие на изсъхнало дърво, да превърне сърцето си в мъртва пепел?“ В отговор мъдрецът съпоставя възприятието на видимото с вслушване в „гласа на Земята“, а възприятието на безформеното – с възприемане „гласа на Небето“, което „свири през безброя същества и вещи всяко от които издава точно своя звук, без някой да надува свирката“ (гл. 2: „За единната природа на нещата“). В по-късни текстове изразите „гао му“ („изсъхнало дърво“) или „ку-му“(„сухо дърво“) и „съ хуей“ („мъртва пепел“) се използуват често във връзка със състоянието на вътрешна вглъбеност, постигано по методите на различни китайски школи за психо-физическа регулация. В речника на чан-будизма „сухо дърво“ има нерядко и ироничен отенък. Така например, в „Хроника за предаването на светилника“ се споменава за възпитаниците на монаха от IX в. Цин-джу (от родословието на Цин-юан Син-съ, създал монашеския кодекс на чанските общини), които: „седяли дълго без да полегнат, вцепенени като пънове, та затова хората ги нарекли Секта на сухото дърво“ (св. 15).

[xv] Тук в текста: „чан-на“ – пълната китайска транскрипция на санскритския термин „дхяна“, чието буквално значение е „съсредоточаване“, „концентрация“. Тази пълна форма е нетипична за текстовете на самата школа Чан и цели в случая подчертаване на различието между понятието дхяна от официалния будистки канон и тълкованието му от последователите на Бодхидхарма в Китай. Същият акцент е вложен и в употребената по-горе на четири пъти съкратена форма „чан“ (преведена чрез „вглъбение“ и „самовглъбение“). Неслучайно първото изречение опре­деля пребиваването на Бодхидхарма в манастира Шаолин не с израза ,,дзуо чан“ („седене в съзерцание“, „медитация“), а с „йен дзуо“, което означа буквално „седя спокойно, тихо“ и е именно изразът, употребен в наличните животописи на Бодхидхарма относно неговото „седене с лице срещу стената“ („Хроника за предаването на светилника“ използува синонима „мо дзуо“ („стоя безмълвно“).

[xvi] Древнокитайски гадателен текст, около който в периода VIII-V в. пр. н.е. се натрупват коментари и философски трактати, отразяващи схващането за елементите на битието и тя­хното развитие като динамично взаимодействие между тъмното, пасивно, женско начало ин и светлото, активно, мъжко начало ян.

[xvii] Преводите на будисткия канон от санскрит в периода III-VI в. се осъществявали често от един индийски мисионер, който правел буквален прочит на оригинала и китаец, който го обработвал стилистично, предавайки някои будистки понятия чрез термини от китайската фи­лософска система, а когато аналогия отсъствувала, придружавал приблизителната транскрип­ция на санскритската дума със свое тълкование. Този процес на коментиране и претълкуване, според привържениците на школата Чан, не доближавал до смисъла на текста, а само замъгля­вал същината на учението, която според тях трябва да се постигне интуитивно, в личен допир с веществените проявления на Абсолюта.

[xviii] „Умиротворение и държавен порядък“ („Дзиен-джун дзин-гуо“) е девизът, под който упра­влява през няколко месеца от 1101 г. императорът Хуей-дзун.

[xix] „Трезвеник-расоносец“ (кит. „туо дзиу на-сън“) е израз, срещан в чанските текстове като иронична алюзия към монасите от будистката школа Виная (кит. „Лю-дзун“ – букв. „Секта на правилата“), тъй като те поставят на преден план стриктното спазване на монашеските обети.

[xx] Оризовата каша е всекидневната храна на монасите в китайските будистки манастири – изхождайки от постановката за предопределящата роля на изначалната будистка същност спрямо всяка конкретна житейска съдба, изразът в случая подчертава подмяната на извън по­нятийното с елементарно, на обективната изначална същност със субективно-сетивна.

[xxi] Т.е. – посветен единствено в елементарните правила на прераждането сред хората или най-много сред обитателите на един от небесните светове (които остават в пределите на илю­зорното, субективно познание) посредством стриктно спазване на монашеските обети. Тази изходна будистка доктрина, проповядвана от учението на Малката колесница (Хинаяна), се смята по-нисша от учението на Голямата колесница (Махаяна), което проповядва, че лично­то прозрение (бодхи) е в състояние да изведе пряко всеки от кръговрата на преражданията в излюзорните светове, приравнявайки го по същност с всички буди и бодхисатви.

[xxii] Според „Хроника за предаване на светилника“ (св. 23), когато Тун-шан Шоу-чу се явил при Юн-мън Вън-и, последният го запитал: „Днес отде тръгна?“ Шоу-чу отвърнал: „От ма­настира в Чаду.“ „А лятото къде беше?“ „В манастира Отплата за милостта в Хунан.“ „Кога го напусна?“ „През осмия месец на миналата година.“ „Падат ти се три тояги“ – заключил Юн-мън. На следващия ден Шоу-чу отново се явил при него и се оплакал, че не разбира защо е трябвало да понесе три удара с тояга, заради това, че е отговарял точно на всеки въпрос. Юн-мън рекъл: „Хрантутник такъв – скиториш ту из Дзянси, ту из Хунан – кой те знае сега накъде ще поемеш!“ При тези думи Шоу-чу получил внезапно прозрение и казал: „От днес на кръстопътя заставам – без зрънце ориз в пазвата, без стръкче зеленчук от градината – който монах отде иде – ще го срещам и ще го убеждавам да свали омазнената си и опушена край огъня на магерницата шапка, да захвърли потната си риза и да стане монах с ясен поглед. Да тръгвам, нали?“ На което Юн-мън отвърнал: „Хрантутникът, какъвто си е подут като коко­сов орех, отвори ли уста да каже нещо – все големи приказки ще наприказва.“ В последствие изразът „омазнена шапка и потна риза“ става нарицателен за посвещаване на благопристойна монашеска кариера, в съответствие с манастирските правилници и обетите, за сметка на ясния поглед към пътя на истината (виж напр. отговора на Тан-ин при поканата за оставане в храма на „тълкувателите“ от петия текст).

[xxiii] „Правдата“ – смислов превод на „фа“ (китайското съответствие на санскр. „дхарма – вж. бел. 10). „Царят на Правдата“ (кит. „фа ван“, санскр. „дхармараджа“) е едно от званията на Буда Шакямуни.

[xxiv] Северен черпак (кит. „Бей доу“) е традиционното китайско наименование на видимата част от съзвездието Голяма мечка. Образът се използува в редица чански парадокси, като напри­мер: „На юг обърнат – Северен черпак съзираш“ (един от отговорите на въпроса „Що е истинно прозрение?“).

[xxv] „Поклонник“ в случая е условен превод на „дао-джъ“ (букв. „посветен на дао“) – както през дадения период биват наричани привържениците на будистките идеи, обикалящи мана­стирите или временно приобщени към възпитаниците на даден наставник, без да са приели монашеските обети.

[xxvi] Чън Гуан (1057-1124) – виден дворцов сановник, родом от областта Шу. Достига поста Императорски цензор, но по-късно бива наклеветен от приближени на владетеля, напуска дво­реца и последните двадесетина години от живота си прекарва в провинцията, където общува с будистки монаси и даоистки отшелници. В текста е наречен с псевдонима от този период – ­„Туй-фу“ („Оттеглилия се в оставка“).

[xxvii] Шъ Йен – държавен министър и столичен градоначалник от края на XI в. Йероглифът, с който се записва фамилията Шъ означава „време“, тъй че изразът „У Шъ“, с който Дзун отвър­нал на въпроса на Чън Гуан, може да се възприеме и като „Без време“ (т.е. „за нищо време“, „моментално“), и като „Без Шъ“ („Ако не е Шъ“).

[xxviii] Йен Фа-хуа – в „Жития на драгоценното монашество“ Хуей-хун отбелязва за него: „Никой не го е знаел отде бил дошъл. Най-първо го забелязали в храма Светла добродел. Повтарял си на глас текста на „Фа-хуа дзин“ („Лотосовата сутра“) – оттам и името му.“ (св. 20).

[xxix] Оуян Сю (1007-1072) – виден столичен ерудит от онова време – поет, философ и дър­жавник, оказал определено влияние върху творчеството и съдбата на много от изтъкнатите автори от този период като Су Шъ, Хуан Тин-дзиен, Ван Ан-шъ. Макар и убеден привърже­ник на конфуцианската нравствена доктрина, проявява силен интерес към даоистко-будистките умонастроения, добиващи все по-широка популярност по негово време. В предисловие към стихосбирката на един известен монах – поет изразява вярата си в единството на трите духовни традиции конфуцианство, даоизъм и будизъм.

[xxx] Лотосовата сутра (кит. „Фа-хуа дзин“, санскр. „Садхарма пундарика сутра“) – един от най-древните текстове в будисткия канон; преведена от санскрит през V в. и особено почитана от школата Тиентай.

[xxxi] Виж бел.[xxviii].

[xxxii] Манджушри – въплъщение на отвъдната мъдрост (сакскр. „праджня“) в будисткия пантеон, чиято статуя е главен обект на поклонение в много от храмовете на ортодоксалния будизъм, особено в Северен Китай.

[xxxiii] Буквално: „от безчет калпи“ (според индо-будистката митология, калпа е периодът от възникването на една вселена до нейното унищожение и зараждането на нова).

[xxxiv] Т.е. – 1048 г.

[xxxv] Т.е. – представителите на двете основни направления в чан-будизма през VIII-ХI в. „Пред­шествениците на Тун-шан“ са от духовното родословие на Цин-юан Син-съ; по времето на автора това направление е представено най-ярко от сектата, основана през IX в. от Тун-шан Лян-дзие и Цао-шан Бън-дзи (известна в Китай като Цао-тун, в Япония – като Сото). „Насле­дниците на Лин-дзи“ продължават традициите на друг ученик на Шестия патриарх – Нан-юе Хуай-жан, чийто духовен наследник от трето поколение Лин-дзи И-сюан, основал през IX в. най-влиятелната чан-будистка секта Лин-дзи (яп. Риндзай). Към нея принадлежи и духовното родословие на автора.

[xxxvi] Лън-йен дзин“ – китайското наименование на „Сурангама сутра“, която предлага отговори на различни въпроси, свързани с достигането на прозрение.

[xxxvii] Куан-ин – китайска богиня на милосърдието, преосмислена след проникването на будизма като превъплъщение на бодхисатва Авалокитешвара, който олицетворява светлината на индо-­будисткия пантеон. Самото име Куан-ин е обект на различни интерпретации – двата йероглифа имат основни значения „наблюдавам“ (възприемам) и „звук“ (глас); според традиционната вер­сия правилната му форма е „Гуан шъ ин“ – т.е. „Вслушваща се в гласовете на света“, но в случая алюзията е към будистката притча за група архати (просветлени), които изповядвали пред Бу­да Шакямуни, че всеки от тях достигнал личното си прозрение при внезапното възприятие на даден звук, образ, допир, мирис, вкус или помисъл чрез едно от шестте сетива (виж. бел. 65), които обикновено се наричат „шестте корени на заблудата“. В същата традиция е и историята на монаха Сян-йен, който години наред безуспешно търсил отговор на основните въпроси в писанието чрез усърдно самовглъбение, докато един ден, метейки пътеката пред планинската си колиба, прозрял ясно смисъла на всичко при звука на камъче, ударило в стъблото на бамбук („Хроника на предаването на светилника“, св. Х).

[xxxviii] „Сутра от Ланка“ (кит. „Лън-йен дзин“, санскр. „Ланкаватара сутра“) – изложение на проповедта, която Буда Шакямуни изнесъл от един непристъпен връх на о-в Цейлон.

[xxxix] Сред монасите в храма на чанския наставник Бо-джан Хуей-кай (720-814) често се появявал един старец, който веднъж доверил на наставника: „Аз не съм човешко същество; още по времето на предишния Буда бях настоятел на този храм и тогава един монах ме запита: „Попада ли посветилия се на самоусъвършенствуване в мрежата на въздаянието за делата?“, а аз отвърнах: „Не попада.“ За това бях обречен на петстотин прераждания като лисица. Моля Ви сега да разсеете заблудата ми и да ме освободите от тази орис. Попада ли, според Вас, посветилият се на самоусъвършенствуване в мрежата на въздаянието за делата си?“ Бо-джан отговорил: „Не я избягва.“ – при което старецът добил истинно прозрение, а зад храма било намерено тялото на мъртва лисица. Тази история – явно широко разпространена и по времето на автора – е записана и коментирана в сборника с чански парадокси от XIII в. „Проход без врата“ (гл. 2).

[xl] Китайската богиня на милосърдието Куан-ин (бел. 37) бива изобразявана и като бодхисатва с хиляда ръце, в разтворените длани на която има по едно око. Според записа на диалога, за който става дума в текста, в гл. 89 на „Записки от Зелената скала“ (1124 г.), монахът Юън-йен запитал своя учител Дао-у (Х в.): „Как използува Бодхисатва на милосърдието всичките си хиляда ръце и очи?“ Дао-у отговорил: „Както и човекът, протегнал ръка да оправи възглавницата си посред нощ.“ (Алюзия към един куплет, с който често по онова време се коментира първия от „Трите прохода“ на Хуан-лун (вж. бел. 9 и втория от преведените текстове):


Как тъй ръката ми е като ръката на Буда?

Посред нощ понечвам под глава възглавницата да оправя

и внезапно в смях неукротим избухвам –

цялото ми тяло всъщност е ръката!


Да, разбрах.“ – казал при тези думи Юн-йен. „Какво разбра?“ – запитал учителят му. „Че цялото му тяло е ръце и очи.“ „Схванал си само осем десети от истината.“ – рекъл Дао-у, а на въпроса на ученика си какъв е истинският отговор, казал: „Вредом по тялото – ръце и очи.

[xli] В „Запис на словата на Лин-дзи“ („Лин-дзи лу“, Х в.) е отбелязано, че веднъж наставникът се обърнал към един монах с думите: „Понякога викът „Хъ!“ е като скъпоценния меч на Елмазния властелин; понякога – като приклекнал златогрив лъв; понякога – като пръта с набучени пера или пръснатата по водата трева, с които рибарите примамват рибата; а понякога изобщо няма смисъл на вик „Хъ!“. Какво ще кажеш ти на това?“ Монахът започна да съпоставя и избира. Лин-дзи викнал: „Хъ!

[xlii] Епитет на Буда Шакямуни.

[xliii] Стиховете са построени върху фолклорния мотив за Воловаря и Тъкачката, отбелязан за първи път в една от одите на древнокитайската „Книга на промените“ („Шъ дзин“), чийто стил двата куплета също имитират. По-късно легендата ги свързва с две звезди, разположени източно и западно от Сребърната река (т.е. Млечния път) – заради усърдния си труд Тъкачката получила разрешение от Небесния повелител да се омъжи за Воловаря, живеещ на западния бряг на Сребърната река, но тъй като след това престанала да тъче одежди за небето – облаци – той я върнал обратно и им разрешил да се виждат само веднъж годишно – на седмия ден от седмия лунен месец, който и до днес се празнува като ден на разделените влюбени. Останалите образни елементи са свързани с други сюжети и внушения. „Фън-лин“ (букв. „Гората на фениксите“) е наименование на област в северозападните области на Китай (днешната провинция Гансу), където се намира и едноименен проход по пътя към Централна Азия – то е чест символ на кръвопролитните схватки между китайски войски и местни племена в поезията от VII-X в. В „разяснението“ на Фън-ян, за което става дума по-долу, първият стих е коментиран с лаконичната реплика: „Простота и чистота, невъзмутима волност“; към втория е отбелязано: „Ловкостта не е на показ“, а коментарът на стиха за прохода на Фън-лин гласи: „Нрав устремен и буен“. Следващият стих е придружен от забележката: „Сам отделил се от праха и от калта“. Коментарът към първия стих от куплета за Тъкачката гласи: „Духовна хармоничност, прикрита като ловък ум“; а към следващия: „Неуморността не осигурява успех“. Предпоследният стих е коментиран така: „Да се вгледаш отстрани в подскачането и отстъпването, в боричканията за слава, оставайки сам незасегнат.“ Мотивът за борбата с петли е използуван често в литературата след IV в., когато това развлечение добива популярност в градската култура – главно като образ на светските страсти, противопоставени на духовното усъвършенствуване встрани от шумната слава. Един от вариантите на този стих, посочен в коментаторска бележка към ползуваното издание, прави допустим и превода: „По майстора на боя с петли ти се захласна“ – образът на придворния майстор на церемониалния бой с петли също се среща често в литературата от периода, противопоставен на мъдреца, оттеглил се от градската суета (Су Шъ, Записки от Източния склон – с. 87; бел. 4). Последния стих на своя учител коментаторът придружава със забележката: „Умение, при съсредоточеност на цялата воля – връх на рог да не се подава.“ Тоест, двата подхода към учението – съсредоточено-безкомпромисният от първия стих и привидно безгрижният от втория – имат еднакво основание, като дори в определен момент се срещат – може би колкото по-рядко, толкова по-ползотворно. В „Предания за Монашеската съкровищница“ на Хуей-хун цитираният коментар е даден паралелно с осемте стиха при животописа на Шоу-шан (св. 3). У-дъ посмъртното име на чанският наставник Шан-джао (947-1024), духовен приемник на Шоу-шан Шън-ниен. По-широко известен е като Фън-джоу или Фън-ян – по името на областта (съответно – града), където проповядва до края на живота си.

[xliv] Т.е. – началото на 993 г., според съвременното летоброене.

[xlv] Т.е. – в манастира, където проповядва Юн-гай Шоу-джъ, продължител на духовната традиция на Дян-дзи И-сюан.

[xlvi] Нан-цюан (Южния извор) е псевдонимът на чанския наставник Пу-юан (748-835), основал свой храм в планината с това име. Един от най-близките негови ученици е Джао-джоу Цун-шън (778-897), тъй че въпросът дали последният е виждал духовният си наставник е не само риторичен, но и провокативен – беседите между двамата са така широко известни сред всички чански монаси, както и едрите репи, с които е прочута областта Джънджу (в Северен Китай).

[xlvii] В „Хроника за предаването на светилника“ (св. 10) се разказва как веднъж един монах попитал стара жена за пътя към планината Тайшан и тя отвърнала: „Все напред“, а като отминал, казала: „Още един монах замина натам.“ Когато Джао-джоу чул за случката, казал: „Сега ще ида да я изпитам аз тази старица.“ Тръгнал по същия път, срещнал я и задал същия въпрос. Тя му отвърнала по същия начин и когато той отминал, пак казала: „Още един монах замина натам.“ А Джао-джоу, завръщайки се в своя храм, рекъл: „Съсипах я тая старица!

[xlviii] Ма-дзу Дао-и (709-788) – известен с непосредственото си, често рязко поведение, което възприема и неговият наследник Лин-дзи.

[xlix] Послушник – условен превод на „шан дзуо“ (букв. „начален пост“), звание, давано на будистките монаси в Китай след приемането на обетите. Срокът, свързан с него според кодексите на различните монашески общини, варира от девет до двадесет и девет години, тъй че изразът често се използува и като общ синоним на „монах“, но обикновено подсказва неустановен статус, отклонение от обичайната монашеска кариера.

[l] Змея – условен превод на „лун сян“ (букв. „дракон и слон“), което представлява китайската интерпретация на санскритския термин нага – род многоглави змейове-магове, пазители на подземните богатства на индуистката митология, преосмислени по-късно като полубожествени защитници на будистката вяра, владетели на водата и сушата (откъдето и елементът „слон“ в китайския вариант). Самият Буда Шакямуни преминал, според легендата, през няколко предварителни прераждания като нага.

[li] Алюзия към често цитираният в чанските текстове отговор на въпроса „Къде е скрита същността на Буда?“: „В небето и в земята, в облаците и в калта, в най-висшето и най-мизерното.

[lii] Вайрочана“ (букв. „Всеосветляващ“) – олицетворение на „събудеността“ на съзнанието (санскр. „бодхи“). Според „Хуа-йен дзин“ (бел. 55) – вселенската форма на Буда.

[liii] Хуа-йен дзин“ (букв. „Писанието – цветен гирлянд“) – китайското наименование на цикъл текстове от будисткия канон, известен със санскритското наименование „Аватамшака сутра“. Някои негови части се смятат за пряк запис на изреченото от Буда Шакямуни веднага след достигнатото просветление, но има и свидетелства, че текстът е по-късна компилация, свързана с реформацията на официалния будизъм през III-IV в. Основната постановка в него може да бъде формулирана и с основния принцип на школата Махаяна (Голяма колесница): „Всички относителни явления са едната абсолютна реалност; едната абсолютна реалност е равнозначна на всички относителни явления.“ Тази идея се илюстрира в текста чрез образа на безкрайна мрежа от скъпоценни камъни, всеки от които отразява останалите и е отразен във всеки от тях. При превода от санскрит, китайските тълкуватели на текста въвеждат сложна система от допълнителни термини – така например „абсолютната реалност“ (наричана на санскрит „дхармадхату“) веднъж се предава с термина „фа дзие“, но тъй като на китайски вече не става ясно дали това означава „светът на дхарма“ или „светът на дхармите“ или пък „световете на дхарма“ (виж бел. 3), въвеждат се и термини като „ли-фа-дзие“ („свят на принципа дхарма“) и „шъ-фа дзие“ („свят на явленията – дхарми“), откъдето роенето става неконтролируемо. Около тълкуването се оформя цяла школа, наречена също Хуа-йен, която процъфтява между VII и IX в., а след това постепенно запада, изместена от прагматичния подход на школата Чан: „Законът (ли) и нещата (шъ) са едно“. При все това, доколкото може да се говори за философски план на чан-будизма, той общо взето се покрива с основните постановки, изразени в „Хуа-йен дзин“.

[liv] „Съзнанието“ в случая е превод на „джъ“ (китайското съответствие на санскритския термин „джияна“ – знание, способност за познание), докато „Свръхзнанието“ предава „праджня“ – върховната от шестте способности, която осигурява „преминаване отвъд“ (санскр. „парамита“). Преходните пет (виж уводните бележки) са само стъпки към праджня.

[lv] Според притчата, разказана в едно съчинение на Лиу Сян (I в. пр. н.е.), имало човек на име Шъ, който толкова обичал дракони, че гравирал и изписвал образа им по стени и скали, а дома си бил украсил със специално изваяние на дракон. Като разбрал за това, самият небесен дракон се спуснал на земята, проврял глава през прозореца, а опашката му се показала на вратата. Шъ загубил присъствие на духа при тази гледка, пребледнял и побягнал – „тъй като не дракона всъщност бил обичал той, а представата си за него“, както заключава авторът.

[lvi] С деветия цикличен знак „шън“ на китайски се означава периодът между 15 и 17 часа. Третият удар на барабана по време на нощната стража оповестява 23 ч.

[lvii] Дзоу Хао – Съветник-наставник на императора Джъ-дзун; впоследствие разжалван заради разкритията му на непочтенни сделки сред висши дворцови служители, при следващия император Хуей-дзун – отново Съветник-наставник и завеждащ военното управление.

[lviii] Петте елемента (вода, огън, дърво, метал, земя) са свързани в древнокитайската космогония с основните посоки на света, хода на планетите, годишните времена, денонощния цикъл, органите на човешкото тяло, цветовете, ранговете и пр., образувайки така структура от взаимозависимости, при която всеки от елементите е обусловен от поредица съответствия. Върху тази понятийна основа се развиват паралелно различни гадателни системи и специална наука за числата („шу сюе“), наричана в последно време „номерология“.

[lix] Пазител на писанието (кит. „дзан джу“) – монахът, отговарящ за книгите от будисткия канон, които се съхраняват в манастира.

[lx] „Голям човек“ (кит. „да жен“) – традиционен израз за мъдрец, нравствено и духовно извисен човек.

[lxi] В оригинала: „Чуй мао“ (т.е. „Чуй мао дзиен“) – Сабята, (изпробвана чрез) духване на перце (към острието й). Тъй като поначало изразът „чуй мао“ (духвам перце) е своеобразна метафора за постигане на нещо без усилие, с едно духване („на един дъх“), в речника на чан-будизма това наименование на прочута сабя символизира природната острота на пробуденото съзнание, способно без усилие да разсече „възела на битието и небитието“.

[lxii] Изразът „лун ин“ („драконов вой“, „драконово свистене“) се използува в поетичната традиция от VII-X в., за звука на прочути музикални инструменти, най-често духови, изработени от специално отлежало дърво. За развитието на традиционното значение на „ку му“ („сухо дърво“) като символ на аскетичното самовглъбение, вж. бел. 29. Съчетанието „ку му лун ин“ („драконов вой в изсъхнало дърво“, „свистене на дракон през сухо дърво“) придобива в речника на чан-будизма нов смисъл, който един от китайските изследователи, Дин Фу-бао (1840-1920) дефинира например така: „Постигане на велико освобождение посредством прекъсване и унищожаване на всички заблуди, достигане на състояние, подобно на Голямата смърт, след което – възкръсване и възвръщане отново към живота.“ („Фо-сюе да цъ-диен“, с. 839 (Приложеният пример е от текста на „Записки от Зелената скала“ (1127 г.): „Един монах запитал Сян-йен: „Какво е Истината (дао) и той му отвърнал: „Драконов вой в изсъхнало дърво.“ Монахът запитал: „А какво е човек (проникнал) в Истината?“ Сян-йен казал: „Череп с очи“ (букв: „Очи в череп“). Този диалог се среща и в живописта на Цао-шан Бън-дзи от св. 1 на „Предания за Монашеската съкровищница“ (завършени от Хуей-хун през 1124 г.) Продължението (което по-късният източник предава сбито) гласи: „Монахът не схванал. Напуснал Сян-йен и отишъл в планината Шъ-шуан (Каменна скреж), където запитал чанския наставник Цин-джу: „Какво ще рече „Драконов вой в изсъхнало дърво?“ Цин-джу отвърнал: „Все още способен на радост.“ Запитал го: „Какво ще рече „Череп с очи“?“ Цин-джу отвърнал: „Все още способен на познание“. Монахът пак не разбрал и затова се обърнал към Цао-шан: „Какво ще рече „Драконов вой в изсъхнало дърво“?“ Цао-шан отвърнал: „Непрекъснати вени.“ Запитал също: „Какво ще рече „Череп с очи“?“ Цао-шан отвърнал: „Недоизсъхнал скелет.“ Монахът пак попитал: „Чували ли сте тези фрази някога досега?“ Цао-шан казал: „По цялата земя няма човек, който да не ги чуе някога.“ Монахът рекъл: „От кое ли писание са?“ Цао-шан отвърнал: „От кое писание са не знам – онези, които са го съзрели, вече са под земята.“ И съчинил следните стихове: „В изсъхнало дърво с гласа на дракон...“ (следва четиристишието, цитирано в настоящия откъс, несъществени стилистични различия при два йероглифа в първите два стиха). Коментарът на Сюе-доу, цитиран в „Записки от Зелената скала“ след този диалог съдържа двустишието:


Познанието в черепа щом секне, радостта отде да иде?

Щом дракон вие в сухото дърво – не е изсъхнало съвсем то значи.

[lxiii] „Познание“ (кит. „шъ“, санскр. „виджняна“) и „радост“ (кит. „си“, санскр. „рая“) са два будистки термина – за възприятието в рамките на телесните сетива и за субективната съпричастност с висшия смисъл, въплътен в окръжаващата човека реалност. На това относително, „смъртно“ ниво на познание в преходния стих противостои изразът „у шъ“ (букв. „не-познание“, преведен в случая като „безпаметен“)– т.е. приобщаването към абсолюта, обективната реалност, без обвързване с „шестте корена на заблудата“ (слух, зрение, обоняние, вкус, допир, мисъл). Това висше ниво позитивно се определя с термини от друг ред като „аваля видняна („духовно познание“ и „бодхи“ („пробуденост“). Второто двустишие би могло смислово да се перифразира така: „Какво става след угасяване на съзнанието още никой смъртен не е разбрал. Но колцина са онези, които още приживе успяват да доловят чистотата на абсолютното и вечното в мътилката на мимолетното ежедневие?“ (Виж и коментара на Сюе-доу, цитиран в края на предишната бележка)

[lxiv] Монахът от лодката (кит. „Чуан-дзъ-хъ-шан“) – прозвище на Дъ-чън (IX в.); след потвърждение на прозрението, получено от наставника Яо-шан Вей-йен, напуска неговия храм и скита по реката Сун-дзян в южнокитайската провинция Дзянсу с лодка, която е и постоянното му жилище. Според краткия животопис за него в св. 14 на „Хроника за предаването на светилника“, предал учението на Дзя-шан Шан-хуей (бел. 66) при един диалог с него в лодката си, а след като Дзя-шан постигнал прозрение, „скочил във водата и изчезнал“.

[lxv] Драконови врата (кит. „лун-мън“) – символ на препятствие, чието преодоляване извежда към крайната цел (използуван по традиция в названието на главния вход към изпитната зала в двореца; както и в наименованието на един от най-известните храмови комплекси край столицата Луоян).

[lxvi] В традиционната лексика „каменна жена“ (кит. „шъ ню“, по-стар вариант „шъ ци“) е израз с преносно значение „жена, чиято физиология не позволява да има деца“. В будистките текстове се среща най-често при метафори и сравнения, предаващи образа на парадоксалното, извънпонятийното: „от каменна жена роден“, „каменна жена дете роди“ и пр. Тълкувания на някои сутри го поясняват като символ на „онова, в което коренът на заблудата не може да проникне“, най-близо до контекста на дадения стих изглежда двустишието:


Каменна Жена Танца на безсмъртието заиграва.

Дървен мъж (т.е. дървена статуя) Песента на вечния покой запява.


(„Пу дън лу“ – „Общодостъпно изложение на предаването на светилника“, 1204). Същевременно парадоксалният образ на „каменната жена“ в случая е явно съчетан с фолклорния мотив от легендата за Воловаря и Тъкачката, пародиран и в един от предните текстове (вж. бел.[xlv]).

[lxvii] „Глинен вол“ (кит. „ин ню“, превеждано и като „глинена крава“) е традиционно название на култова статуетка от глина, използувана при народния обряд „Посрещане на пролетта“. В чан-будистките текстове се свързва преди всичко с идиома „ни ню жу хай“ (букв. „глинен вол потъва в морето“), който означава изчезване на нещо без следа. В един диалог от „Хроника за предаването на светилника“ (св. 8) той е употребен в контекст, който подсказва и освобождаване от дуализма: „Каква истина прозряхте, та дойдохте в тази планина?“ – пита Тун-шан Лян-дзие Монаха от Драконовата планина и получава отговора: „Видях два глинени вола, които се боричкаха и заедно потънаха в морето – та и до днес – ни вест, ни кост от тях.“ Необичайната употреба в случая може да бъде обяснена както с темата за преодоляване на дуализма, която присъствува във всички цитирани стихове, така и с обстоятелството, че китайската транскрипция на санскритския термин „нирая“ (букв. „нерадост“ – един от задгробните светове, Адът) се записва с йероглифите „ни“ (глина) и „ли“ (плуг), като смисловият определител в долната част на тази идеограма е графичният символ за „вол“.

[lxviii] Двуглава змия – „голяма колкото пръст, с по една глава от двата края“ или „с две глави от единия край“ (според различни старинни описания). Народното поверие твърди, че носи смърт на онзи, който я съзре; в чан-будистките текстове символизира дуализма, раздвоението на съзнанието между относително и абсолютно, моментно и вечно, живот и смърт.

[lxix] „Пустотата на неведението“ – в случая превод на будисткото понятие „кун дзиен“ (букв. „Пустият възглед“), който привържениците на чан-будизма смятат за най-вредния от Шестнадесетте погрешни възгледа. За разлика от будисткото схващане за осезаемия свят като измамно, субективно отражение на обективния абсолют, защитниците на Пустия възглед отхвърляли съществуването и на субективно-сетивен свят, и на някаква пораждаща го обективна причина. Възражението срещу това виждане е синтезирано в следното изречение от „саматха випашяна шастра“: „Пустотата може да унищожи Всичкото; Всичкото не унищожава пустотата.“ (гл. 10).

[lxx] Т.е. – Хуей-нън (638-713), шести (след Бодхидхарма) и последен патриарх на чан-будизма, преустановил предаването на външните атрибути на вярата.

[lxxi] Цитираните стихове са от куплетите, които Хуей-нън още като кухненски слуга в храма на Петия патриарх Хун-жен, противопоставил на съчинените от главния претендент за духовен наследник, Шън-сиу:


Дърво на прозрението е тялото човешко,

а сърцето – ясно огледало.

Всеки час забърсвай го усърдно –

ни прашинка там не давай да попадне.


(„Лиу дзу Тан дзин“ – „Олтарна сутра на Шестия патриарх“).

[lxxii] Нагарджуна (II в. от н.е.) – индийски философ, основател на учението за Средния път (санскр. Мадхямика), според което невярно е както отрицанието на обективно съществуващ свят, така и признаването истинността на осезаемата реалност, тъй като и в двата случая се борави с понятия, неадекватни на обекта. Истината, според тази школа, е по средата между двете крайности, в пустотата (санскр. „шуня“ – откъдето и другото наименование на учението: Шунявада (Познание на пустотата). Проповядваните от Нагарджуна възгледи допринасят за развитието на т. нар. Голяма колесница на учението (Махаяна), а китайската школа Чан ги възприема като изходна позиция на схващането за осезаемата реалност като субективно познаваем образ на абсолюта. Според чанската духовна генеалогия Нагарджуна е четиринадесетият патриарх в поредицата след Махакашяпа, комуто Буда Шакямуни завещал „печата на истинното учение, което се предава от сърце на сърце, по неофициална традиция встрани от религията и без позоваване на писание“. („Хроника за предаването на светилника“, св. 1)

 

 

Вместо БЕЗ ДУМИ


За разлика от поредицата пре-преводни тълкувания и разночетения на популярния напоследък код Дзен/Чан, публикуваният превод в съчетание с коментар няма да ви обясни Какво е Чан или Какво е Дзен, още по-малко Какво е Буда. Никой от китайските или японските монаси, занимавали се с онова, което стои зад тези думи, не се е и наемал с подобно нещо. Някои са го показвали. Други са го схващали. Предлаганият превод е опит да се представи един запис на слова и случки, съпътствали подобни показания и схващания, така както те са протичали в ежедневието на монасите от школата на китайския будизъм, наричан Чан.

Дори беглият поглед към текста ще открие, че там думите и знаците са само следи от преминаването на нещо, което те по-скоро се стремят да не нарушат, отколкото да дефинират. В духа на коментара от ок. IV в. пр. н.е. към древнокитайската „Книга на промените“ („И-дзин“), който предупреждава, че „Писмената не изчерпват думите, а думите не изчерпват смисъла.

На този светогледен фон, за да бъдат адекватни на първоизточника, преводаческите бележки в случая би следвало да се изчерпват по-скоро с фразата „Без коментар“ или „Без думи“.

Но тъй като все пак става дума за прочит в друго място и време, те имат и функцията на синхронизатор, допълвайки онова, което за един тогавашен и тамошен обитател е ясно без обяснения, докато сегашният и тукашен читател, за да може да общува със смисъла през думите, се нуждае и от някои допълнителни негови имена, перифрази, синоними, топоними.

Какво, например, е ясно от заглавието „Лин дзиен лу“ на един китаец, което българинът не е длъжен да схване от пръв поглед към буквалния му превод „Записки сред гората“?

Първо – че началният знак, който бележи и визуално, и смислово „множество дървета“, всъщност е разговорно съкращение на идиоматичния израз „чан-лин“ – така последователите на школата Чан наричат съвокупността от монашески обители, отшелнически колиби и скитове, големи и малки манастири, пръснати из потайни долини и прочути планини, където се проповядва и практикува тяхната духовна традиция.

И освен това, ако китаецът е по-начетен, той знае, че „чан“ – йероглиф, съчетаващ графическите елементи „преклонение“ и „простота“ и произнасян някога по-близо до „тхйън“ – всъщност транскрибира първата сричка на санскритския термин „дхяна“. Пълната форма на тази транскрипция – „чан-на (или според тогавашното произношение – „тхйън-на“) – се появява в първите преводи на будистки текстове от санскрит на китайски през началните векове от н.е. Там той е все още напълно синонимичен на „дхяна“ – т.е. Съсредоточаването, Вглъбението като един от способите за „превеждане отвъд“ (санскр. „парамита“) света на илюзорното относително битие и елементарното дискурсивно съзнание. Или, по-точно – петата от т.н. Шест парамити – след Отдаването („дана“), Добродетелността („шила“), Смиреността („кшанти“). И пред Отвъд-знанието („праджня“) – което единствено осигурява, според ортодоксалната будистка доктрина, окончателното „пренасяне отвъд“.

Но наред с тази повече или по-малко позната фактология, съществува и живият контекст на няколко столетия, през които вниманието на китайските читатели на будистките сутри постепенно се фиксира именно върху тази предпоследна „парамита“ – върху вътрешното съсредоточаване, кохерентното съзнание, духовното вглъбение „дхяна“ – което постепенно започва да се възприема като възможност за пряко идентифициране с обекта, със света, с естеството, а оттам – и със същността на Всемира, тъй като традиционното китайско световъзприятие никога не е разграничавало тези два „Законът и нещата са едно“, казва още векове преди н.е. един даоистки мъдрец, а по-късно фразата става органична част от чан-будисткия катехизис. Така китайският вариант на санскритската „дхяна парамита“ по същество се оказва синонимичен с древнокитайското Дао – Пътят на естеството и пътят на човешкото съзнание на синхронизиране с него.

Първоначално течението, изповядващо подобни възгледи, няма име и се самоопределя като „неофициална традиция встрани от религията, неоснована на писания“. Към IV в. то приема формата на самостоятелна школа, в явно еретическа позиция спрямо проповедниците на официалния будистки канон, обявявайки за свой Патриарх един индийски проповедник, Бодхидхарма, прокуден от собствената му родина заради явно сходни тежнения към по-пряк контакт с Абсолюта. Разграничението между двата подхода – теоретичния и прагматичния – е вече белязано от индийска почва с имената на две основни направления в многоликата културна реалност, наричана днес общо будизъм – Хинаяна (т.е. Малка колесница на учението, екзотерична докрина на спасението чрез спазване на осем правила на праведно поведение) и Махаяна (Голяма колесница, проповядваща езотеричното познание на отвъдното чрез лично общуване с него в настоящото човешко съществуване). Развръзката на двете направления се осъществява на далекоизточна територия. По времето, когато Бодхидхарма проповядва в Китай свободно просветление, още няколко негови сънародници мисионери се трудят над преводи и тълкования на каноническите книги, донесени от Индия.

Виждайки как Учителят Бодхидхарма продължава Истинния път, тези хора отричали, че той води пряко към сърцето на Буда и в постоянните им спорове с него хулите жужали като рояк пчели...“ Това свидетелствува „Хроника за предаването на светилника“ („Чуан дън лу“, XI в.), най-изчерпателният източник върху духовната история на школата Чан. „... До шест пъти поднасяли те отрова в храната на Учителя, пет пъти я изплювал той и камъкът, върху който попадала, се разцепвал, а на шестия път – като си рекъл, че предопределението на съдбата му е осъществено, намерил е вече човека, комуто да предаде Учението – повече не се противил и я преглътнал.

Още преди появата на чан-будистките хроники, в самото начало на оформянето на школата, летописците от каноническото направление започват да споменават китайските последователи на Бодхидхарма под названието „си чан“ – т.е. „практикуващи Вглъбение“. В ответ самите те започват да се обръщат към представителите на официалните школи с ироничното „дзиен жен“ – т.е. „тълкователи“, тъй като техните учения се основават преди всичко на тълкуване правилата и обетите в монашеския кодекс или други канонически текстове. Към X в. именно „си чан – Практиците на Вглъбението – са онези, които утвърждават характерните черти на духовното общуване в страната – скептицизъм към всякаква умозрителност, открит и равнопоставен диалог между учител и ученик, директно предаване Печата на Истинното от сърце на сърце.

Възприемайки даденото й наименование Чан, школата на приемниците на Бодхидхарма развива смисъла зад тази условна транскрипция в посока, различна от изходното понятие „дхяна“ и твърде близка до графичната етимология на китайския знак. Така например, един чан-будистки наставник („чан шъ“) далеч не се побира в буквалния превод „учител по медитация“ – примерите от следващите страници показват нагледно, че така нареченото „цан чан“ съвсем не винаги е равнозначно на упражнение по самовглъбяване, а може да протича и под формата на словесна схватка с наставника или дори размяна на напълно реални хватки от кунг-фу. Или на бой със саби. Или на „докосване струните на лютня под луната“, поетически диалог, вадене на вода, цепене на дърва. Затова и по същото време Чан е вече самозначещ код, вписан в клетките на цялото социо-културно ежедневие на средновековен Китай. В поезията това е умението да се говори с думи за отвъдсловесното, в живописта – да се рисува Непритежаващото образ чрез щрихите на естественото, в бойните изкуства и държавното управление – да се побеждава чрез отстъпване, да се действа чрез непротивене на естествения ход на нещата, в ежедневието – да се живее Вечното чрез пълно вдишване на мимолетния му дъх.

Междувременно във Виетнам местното четене на същия кодов знак – „тхиен“ – става синоним на национален културен подем, на опит за социално и държавническо управление според вътрешните човешки закони. В Корея, където неговото произношение е „сон“, дава художествен изказ на традиционния стремеж към изтънчена одухотвореност. А след XII в. японският прочит на Чан – Дзен – определя характера на една общожитейска философия, която светът днес познава предимно под това последно произношение на общия за тези писмености и култури знак.

В този разширен контекст – съзнателно или подсъзнателно ясен за един далекоизточен читател – заглавието на дадения текст притежава и широк спектър от значения, които преводът на „чан лин“ с фраза като „чанските манастири“, например, или пък като „гора на Дхяна“, едва ли би отразил адекватно. Затова и предложеният вариант изхожда от по-общото смислово съответствие на Чан – Вглъбение, които изглеждат по-близко до оригиналния първообраз, отколкото санскритския термин или негови европейски деривати като „медитация“ или „съзерцание“.

Затова и целта на приложения коментар може да се определи като поглед върху цялостния контекст на отделни понятия, факти, идеи – там, където избраният превод е всъщност само един от възможните прочити на многомерния оригинал. С надеждата, че от общия куп детайли всеки ще вземе онези липсващи елементи на скритата картинка, които са му необходими, за да получи и фокусира своя собствен образ на видяното някога от автора.

За разлика от множащите се предимно по пазарен механизъм „оригинални дзен-текстове“, в „превод от английски и сверка с японски“, предлаганият тук не е превеждан до момента на друг език, макар през XII-XV в. да е бил сред най-популярните четива на монаси и миряни в Китай, откъдето впоследствие е пренесен и преиздаван в съседните страни с йероглифична писменост.

За тази популярност свидетелствува в Предисловието към първото му печатно издание от 1107 г., чийто автор е също известният по свое време и позабравен днес поет Сие И, земляк на автора. В една преписка към изданието на цитираната вече „Хроника за предаването на светилника“ от началото на XII в. ръкописът на Хуей-хун се споменава под надслова „Джъ лин“ – букв. „Гора от спомени“ (или „от бележки“) – използван често за сборниците с есеистични фрагменти от тази епоха (напр. „Дунпо джъ лин“ на поета Су Дун-по – вж. Су Шъ, „Записки от Източния склон“, библ. „Лотос“, „Народна култура“, 1985 г.). Съпоставката на данни от автобиографията на автора и други негови съчинения дава основание да се предположи, че първоначалният вариант на текста (до „подреждането“ и преписването му от споменатия в Предисловието Бъ-мин) е бил завършен към 1105 г., т.е. когато авторът е бил на тридесет и четири години.

До този момент той вече има зад гърба си петгодишно отшелничество, изпит, положен в столицата върху будисткото писание, който му осигурява монашески статус, четири години при един „тълкувател“ на писанието, седем при чанския наставник Къ-вън (пряк приемник на знаменитият Хуей-нан, основал своя секта в планината Хуан-лун) и – след полученото от него признание на просветлението си – още няколко години свободно скитане из средищата на чан-будизма в Централен Китай. Междувременно името му е добило известност и в столицата, споменава се често редом с имената на всепризнати литературни таланти като Су Шъ и Хуан Тин-дзиен. По-нататъшната му житейска и творческа съдба по своеобразен начин откликва на превратностите, съпътствали изявата на тези две ярки личности в културната история на страната. Година и половина след отпечатването на „Лин дизен лу“ авторът бива обявен за „смахнат монах“ и попада в затвора по донос за „нередовно монашеско свидетелство“. Принудително възвърнат към светските одежди, той успява да си извоюва благоволението на видни столични ерудити, получава ново свидетелство под ново монашеско име Дъ-хун, а не след дълго – и титлата чански наставник, само за да се окаже в списъка на неблагонадеждните, когато неговите покровители изпадат в политическа немилост. Повторно лишен от монашеската роба бива изпратен заедно с един от тях в изгнание „отвъд морето“ – на о-в Хайнан, където петнадесет години по-рано е бил заточен и Су Шъ. Помилван при поредната смяна на владетеля и дворцовото обкръжение, скита като цивилен „поклонник“ по различни манастири, попада още два пъти в затвора заради твърде свободно поведение, а към края на живота си отново обръсва глава за монах и възвръща първоначалното си будистко име.

Може би тази пожизнена неустановеност на име, поприще и социална среда е причина неговата фигура да убягва и до днес от вниманието на изследователи и преводачи, макар именно един негов духовен сродник от пето поколение да пренася към края на XII в. традицията на Чан в Япония, откъдето тя достига и съвременния западен свят под японското наименование Дзен. Съхранените четири книги на Хуей-хун съдържат не само редки свидетелства за духовното ежедневие на знаменити майстори от школата, но и примери за прерастването на тайното някога учение в общожитейска светогледна система – възприета и доразвита в културите на страните от региона. „Предания за Монашеската съкровищница от Гората на вглъбението“ („Чан ли сън бао чуан“), завършени към 1124 г., кръстосват традиционната будистка агиография с есеистичния маниер „следвайки четката“ (кит. „суй би“, яп. „дзуйхицу“), добил особено изтънченост в японската дневникова проза. „Нощни раздумки в Хладното убежище“ („Лън джай йе хуа“) спояват диалози, стихове, случки из живота на монаси и поети, естетически максими и чански парадокси със същата разговорна непосредственост, която превръща „Записки от гората на вглъбението“ в четиво еднакво популярно сред посветени и миряни. Заглавието на тридесетте свитъка събрана поезия и проза на Хуей-хун – „Шъ мън вън-дзъ чан“ („Писменият Чан на монаха от храма Каменни врата“) – обогатява езика на епохата с един нов идиом: „писмен Чан“, който става нарицателен за единството между вдъхновение и просветление, за равнозначност между „извънсловесния език“ на поезията и чанското „безсловесно отпечатване на истината от сърце върху сърце“.

Разпространената днес версия на „Лин дзиен лу“ се състои от два свитъка (съответно 53 и 69 листа), които съдържат общо сто и деветдесет откъса (или „истории“, според израза в Предисловието), без заглавия или друго означение. Предложеният тук превод представя двадесет и четири от тях, които съответстват на следните по ред в оригинала: 9, 10, 19, 21, 27, 39, 40, 58, 59, 72, 73, 75, 85, 86, 97, 114, 115, 141, 142, 145, 146, 147, 169 и 170. Ползваният оригинал е ксилографно издание от 1901 г. (Янджоу), идентично по съдържание с текста под същото заглавие в многотомното китайско „Продължение на будисткия канон“ („Сю дзан дзин“) от 1677 г.

Подготвяната антология на чан-будистката литература за библиотека „Лотос“ на издателство „Народна култура“ предстои да представи и откъси от другите книги на автора.

 


Крум Ацев

Редакция и оформление: H. & lexas, 2011 г.

 

 

 

Коментар от lexas:

 

Ето, че дойде времето за първият ми по-обстоен коментар. Радвам се, че това се случва в името на идея, която ми е изключително близка на сърцето поради не знам какви причини. Може би, защото виждам в дзен онази непокътната чистота, която не откривам абсолютно никъде другаде в духовната култура на човечеството. Извън целия контекст на възможните постижения, на енергийните манипулации, на вижданията на същността на света, които ни се предлагат като проститутки на пазара на духа, стои дзен. Ние искаме нещо извън-нормално. Искаме си нашата извън-нормална истина! Е, дзен не ни дава нищо извън-нормално, но прави много повече – той ни хвърля през глава в истинските открити води на ума и съзнанието ни, заедно с цялото тяло! Ставаме моряци в морето на собственото си осъзнаване. Да, понякога е тихо и спокойно, понякога е лесно да управляваш кораба като капитан, но друг път морето е буреносно и вълни те удрят от всички страни – тогава разбираш какъв човек си. Или осъзнаваш, че те е страх, че нямаш сила и не можеш да противостоиш на тези вълни, или схващаш с най-дълбоката си същност, че си по-добър от това и можеш да устоиш. Без значение каква техника ще използваш после – твърда или мека. Ти знаеш, че ще устоиш. Ето какво може да даде дзен, а и много повече. Какво ще видим там, в тъмнината, гледайки безжалостно всичко, което сме, зависи само от нас, от собствената ни изгаряща нужда да се познаваме истински и неподправено. Тук говорим за максимална автентичност, доколкото тя е възможна! За нещо най-наше, най-лично и по парадоксален начин, макар и вечно изплъзващо се между пръстите ни, нещо най-достъпно. Прилича на спускане в дълбините на малкото ни същество, разширяващо се, разширяващо се. Винаги е разрешено, винаги можете да го направите, макар и да е толкова глуповато, толкова лишено от смисъл и забулено във вечна мъгла. Но някъде там, може би точно зад ъгъла, може би само на една крачка от нас стои дзен.


Още с първото изречение на „Записки от гората на вглъбението“ се набива на очи, че някакъв си Хуей-хун, известен също като Дзюе-фан, добил нещо си, наречено с интерактивното име „свободно самопросветление“. Не ви ли обхващат положителни вълни на радост и директно разбиране, четейки дори само тази фраза? Колко красиво и семпло едновременно! Свободно самопросветление. Каквото и да значи това, то е за всеки и всеки може да го стигне. Скритият подтекст е, че ти самичък трябва да си го избрал за себе си – свободно, а не като роб или последовател! Не някой учител да те намери и да почне да те кара да се изнасилваш по цял ден. И не някой много разбиращ да почне да ти обяснява стъпка по стъпка какво да правиш. Тези работи така не стават! Хайде някой да ми покаже един майстор на бойните изкуства, който действително е проникнал във вътрешния смисъл на движенията на тялото си, на съзнанието си, чрез напътствие отвън! Да, много разговори са водили, много са си блъскали тиквите, но като цяло винаги се случва следното. В резултат на собствени, вътрешни нужди и много лично търсене под всякаква налична форма, външната реалност те чуква за миг по главата и го разбираш. А не да търсиш първо външната реалност, която да те чуква, пък ти после да проимаш вътрешната нужда. Не става!


Това ми напомня за случката с един йогин. Той си бил отгледан в ашрама и цял живот е знаел само едно – да лежи до краката на учителя си и да спи, претендирайки, че медитира. Накрая, след 15 години на „усилена практика“, проплакал на свещеното си гуру, че адски му е писнало да мижи и да стои неподвижно, че е изморен и му е дошло до гуша от глупости. Мен ако питате, това му осъзнаване само по себе си било огромна стъпка напред. Бедният последовател ридаел, че от 15 години и повече вярва в нещо, което още не е познал лично, че вече изпитва сериозни съмнения и най-вече е разгневен заради несправедливостта, че е толкова отдаден, а нищо не получава в замяна. Тогава гуруто му, явно доста истински човек, смръщил вежди и започнал да го хока. Подчертал му, че е истина, че много пъти сам го е увещавал, че в период от 10-15 години най-спокойно сам би могъл да се научи да се докосва до истината или същността на света, а с времето ще се слива все повече с нея. Но проблемът в случая бил не в методите, а именно в чистотата на самите усилия. Гуруто дори надминал себе си, крещейки в лицето на ученика си, че през повечето време той само мързелувал и използвал времето за медитация, за да си почива и да си говори сам със себе си наум като пълен идиот. Допълнил, че знае това, защото без проблем чувал мислите му. Че за всичките тези години йогинът още не се бил научил да притихва качествено и това му пречело. Но за награда, че бил все пак много прилижен, той щял да му покаже истината сега. Накарал го да седне в лотус и да затвори очи. След това го тупнал по челото и онзи се отворил за същността. Младият йогин се наслаждавал на самадхито си 8-9 часа, а после никога не отворил дума пред своя учител, че е бил мамен.


Виждате ли, изводът от тази история не е, че трябва да си намерим гуру, способен да ни чукне по същия начин по челото, че да прозрем очевидното. Всъщност дори и да открием подобен човек, имащ необходимите знания и лична опитност, и качества, той не би могъл да ни отпуши с такава манипулация, ако в резултат на собствените си търсения не сме стигнали момент, когато сме готови за това. Неговият ученик е бил на ръба, нужен му е бил най-лек тласък, който, ако не е бил такова упорито и глупаво магаре, е щял и самичък да може да предизвика. Така че гуруто се явява само мъничък външен стимул, който е абсолютно незначителен и несъизмеримо по-маловажен от вътрешната нагласа да откриеш този център в себе си. Ето защо е напълно възможно да съществува понятието „свободно самопросветление“.


Записки от гората на вглъбението“ много рано, още в самото начало, поставя важния проблем за различните качества при хората. Ако един е изкусен в говоренето на възвишени теми, то друг е виртуоз в тяхното писмено изразяване. Единият не може да замени другия в това начинание, но мъдрецът, познал истината Дао, е способен да се претворява еднакво добре и по двата начина – устен и писмен. Той едновременно може и двете. При него няма тясна специализация само по един канал за общуване със света.


Историята на чанския наставник Шоу-джъ за двамата монаси, които дискутират въпросите за Трите Прохода, е много показателна какъв е бил живият дух на чан по онова време. Той до голяма степен е приличал на „улична битка“ или „хип-хоп батъл“ от гетото. Различните секти явно буквално са се състезавали помежду си коя ще има по-истинско разбиране върху различни въпроси и будистки истории. Това, разбира се, е било нормално явление – човешко. Чан или дзен не е просто някаква словесна битка, то произлиза не от гласните струни на човека, нито пък от неговият разум. Ако изобщо го срещнем, няма да бъде, защото сме просто начетени или просто силни. Сякаш дзен ни предизвиква винаги да опитваме да минаваме отвъд границата на коя да е вещественост, коя да е обективност или структурност на възприятието. Ето защо е великолепно и тъй неуловимо, а монасите могат да упражняват своите егоистични наклонности по такъв красив начин. Погледнете – и при единият, който буквално смазва словесно своя духовен брат, и при другия, който предпочита да си даде вид на съзерцателен човек, можем да усетим желанието да се докажат като съзнаващи същността. За тях това е вътрешна гореща нужда от постигане, но младостта е далеч от каквото и да било истинско разбиране. И при двамата истинният отговор просто липсва и им остава само жалкото сравнение помежду им. Също така от конкретната случка се чувства как една секта желае да обяви другата за слаба и да я изяде. Нима в днешният свят корпорациите, веригите магазини и т.н. действат по различен начин? Ето че дзен още по онова време е бил изправен пред същите проблеми, пред каквито сме изправени и ние днес в съвременното си съществуване. Затова е винаги актуален и свеж. Винаги пълен с живот.


От текста „Записки от гората на вглъбението“ научаваме, че Бодхидхарма погрешно е бил вписан в историята като човек, практикуващ самовглъбение. Онова, което е обичал да прави по природа, за страничните наблюдатели приличало на упражнение по самовглъбение, но явно не било така. Тази история влиза в пряка връзка с текста „Дзен не е същото като медитацията“, където се обяснява, че реалната практика по дзен не набляга на нищо друго, освен на правилната позиция на физическото тяло и пълното сливане на съзнанието в този процес. Набляга се просто на недуалност и нищо повече. Няма вътрешно съзерцаване на свещени образи, няма каквото и да било търсене. Същата вибрация се чувства от историята с Бодхидхарма и неговото поведение, нямащо връзка със самовглъбението дхяна, но без да е в противоречие с него.


Живеем във века на информацията – думи, числа, думи, числа. Заливат ни с информация за абсолютно всичко, претоварват мозъците ни, смазват съзнанията ни, полудяваме. Мислим си, че сме по-разумни и съзнателни, мислим, че сме по-подготвени. Но всичко се оказва грешка и когато дойде до реалните ни възможности, ние вечно сме в позицията на слабите, заплашените от смърт, наранявания и болести, нападнатите, ограбените, убитите. Докато бях в Пловдив, за да се видя с мои приятели, пред очите ми някакво същество, подобно на диво животно, изскочи от нищото и задърпа чантата на жена. Мъжът й успя да го прогони, а дивото животно бягаше с безизразни очи. То искаше само едно – да оцелее. Става дума за циганин, разбира се, но той действително не приличаше на човек. В такива моменти нещо в теб си дава сметка, че светът ни не е мръднал кой знае колко напред. Май само технологията върви напред, а човекът все на едно место си седи, че даже и „назадва“ в развитието и чувствителността си. Цялата информационна буря в главите ни само ни е направила свръхлесно запалими, свръхвъзбудими, горди, надути, важни, но не и повече хора. Ето защо е възразявал срещу записването на всяка негова дума Юн-мън. Защото е знаел, че не думите са усилието, което е необходимо да полагаме ден след ден, за да осъзнаваме природата си и да я шлифоваме. Той добре е разбирал, че някога ще сме пълни с книги за дзен и будизъм, и всякакви други методи за себеопознаване, самите ние ще си имаме десетки любими истории за пред приятелите, но пак ще сме на светлинни години разстояние от същинското проникване и чувствителност.


Историята за проповедниците-тълкуватели ни показва същата опасност. Много време се губи в празни приказки и тълкувания. Наистина ли имаме нужда от такива неща? Някак си на човек му се иска да развие в главата си цял един огромен план, точка по точка, всичко да му е ясно, да предвиди всички възможности, трудности, успехи и прочие по пътя си и чак тогава да почне да върви. И не иска да тръгне, докато не е напълно сигурен, че всичко предварително си е изяснил. Е, много съжалявам, че бих могъл да прозвуча грубо, но ако се подготвяхме със същото отношение за море или планина, то не би трябвало никога да тръгнем. Няма как всичко да ни е ясно предварително, невъзможно е да се предвидят всички фактори, това е. Истината е, че просто трябва да се тръгне. В движение ще се решават изникналите проблеми, ще се преживяват и приятните неща. Всичко ще се случва едновременно и в движение. Тълкуванията са празна история, думите нямат никакъв живот – мъртви са. Не е лошо да сме информирани и трябва да сме, това помага, но само ако ЕДНОВРЕМЕННО с това сме започнали и да крачим напред по определен път. Мисля, че това е важна дума, която трябва да ни стои в главите винаги: „ЕДНОВРЕМЕННО! ВЕДНАГА!“ Така да живеем трябва и така да вървим по пътя си.


Тук бих искал да копирам едно от четиристишията, което смятам, че много добре представя нещата:


Заслепен от фрази, оглушал от думи,

толкоз съзерцание – никакви заслуги.

Изведнъж – прозрение, без да си си мръднал пръста.

В огъня щурецът тигъра поглъща.


Не е ли написано великолепно? Не иска коментар това, иска само мълчание и осъзнаване.



Историята за поклонника Дзун, който бил голям почитател на виното, ми напомня, че и самите ние сме му големи почитатели. Търсим вечно онова състояние, досега с онова чувство за разширение и свобода, за щастие. Представям си го подобно на съня – не можеш без него. Ако те лишат от сън само за няколко дни, целият свят пропада в бездънна яма, нямаш сили за нищо, нищо не изглежда реално, освен лудостта, просмукваща се в съзнанието. Всичко, което искаш, търсиш и се нуждаеш от, е сънят. Хубав, здрав, безпаметен, пропадащ в черна дупка. Сигурен съм, че в такъв момент, дори и с риск никога да не се събудиш отново, ще пожелаеш да си легнеш. Защото живот без сън е Ад.


Виното и ракията са друга тема. Те също докарват човек до различно състояние. Те са като онези растения на силата от вселената на Кастанеда, с които дон Хуан е раздвижвал твърдоглавия си ученик. След много години последният, в следствие на прекомерната употреба на тези растения, развива смъртоносна болест на органите и умира. Мисля, че изводите от тази история са ясни. Нашият глад за изменено състояние на съзнанието също е ясен. Той е очевиден. Глупаво е да си правим оглушки, че нямаме такъв глад. Напротив, ние отчаяно се нуждаем от него, но не знаем как да си го доставим. Толкова сме оглупели, зомбирани и програмирани, че сме забравили най-естественото нещо на света. Е, да, имаме си съня, който дори не е истински сън. Защото в истинския сън човек има преживявания от изключителен характер. А ние просто лягаме като трупове и ставаме като трупове. Полу-мъртви движещи се машини, набелязали целта си и тътрещи се след нея с жалката надежда още един ден да оцелеят. Поглеждайки се право в очите срещу огледалото, не можем ли да видим, че това е самосъжалението ни? И ако го виждаме, можем ли да го пресечем веднъж завинаги? Какъв друг избор имаме? Ако препиваш с вино, спри се, по дяволите! Не бъди евтин, не бъди тъп! Може да не си нищо друго на този свят, но поне не бъди толкова жалък. Можем ли да се погледнем в огледалото и да видим ясно и чисто, че постъпваме примиренчески. Че сме се съгласили заради мнозинството. Че не е истина, че нямаме сила нещичко да променим в себе си, а че просто ден след ден се примиряваме. Ами да заменим формулата тогава и ден след ден да НЕ СЕ примиряваме. Да сменим някои дейности, да започнем нещо ново, но правилно. За 15 минути да е. Но да го хванем и да не се отказваме. Защо висим по час и половина пред телевизора? Какво ни дава това? Наистина ли се отпускаме и релаксираме или само се програмираме и зомбираме? Онзи ден случайно отворих врата на моята стая през нощта. Беше странна гледка, виждах телевизора силно отстрани, под ъгъл. Беше като странна кутия, можех да си представя зяпналите погледи на хората, докато го гледат. Телевизорът е ненормално изобретение сам по себе си. Не го отричам, но не му ли отдаваме прекомерно внимание? Откраднете си време от него и го дайте на себе си! Бъдете ЕГОИСТИ в това отношение! Хайде, направете нещо и вижте, че можете. Останалото ще си дойде само.


Разговорът между Оуян Сю на стълбите на манастира със стар монах, четящ „Лотосовата сутра“, е изключително фундаментален. С други думи, основен е до мозъка на костите ни. Ние по начало сме цивилизация, която се е отучила да мисли за базисните неща, ние просто добавяме и добавяме нововъведения за улесняване на живота. Само че в това добавяне сме забравили от къде е тръгнал той. И хич не ни и интересува, нали сме безсмъртни същества! За какво му е на същество, което няма да умре, да знае откъде започва живота? И още повече, къде свършва той. Аргументът да не посвещаваме сериозно време на тази най-стабилна основа на съществуването ни, е, че животът така и така е започнал и така и така ще свърши, тъй че за какво да го мислим. Нека просто го живеем! Не е ли глупава такава една позиция? Та, във всяко едно изкуство и дори спорт съществуват редица начални стъпки, без които качественото надграждане е невъзможно. Ако не познаваме фундаментите, не можем да продължим да работим и да се развиваме. Оставаме си половинчати хора с ограничен потенциал, просто защото сме пропуснали в началото да осъзнаем нещо дребно, нещо същностно необходимо за нас. Разбира се, хубавото е, че винаги можем да се върнем назад и да се опитаме да схванем първоначалните позиции, от които всичко останало произлиза, произтича и тръгва.


По този начин стои и въпросът за живота и смъртта, който е разискан между Оуян Сю и стария монах. Те двамата си разменят реплики за основата. Основата на всичко в житейския ни път! Буквално въпрос от смъртоносна важност и ние, колкото и невежи, игнориращи, самовлюбени и важни същества да се чувстваме, или трябва да го разглеждаме сериозно – всеки ден, – или един ден така и ще свършим – несериозно и несъзнателно, а в лошия случай жалко, нелепо, банално. Без никакво разбиране, уплашени, самосъжалителни, предали се на всичко в този свят, но не и на единственото истинско нещо. Звучи ли ви някак подтискащо? Звучи, защото е вярно! Защото за една секунда можем да си дадем сметка, че има истина в това, но веднага след тази секунда си казваме, че има по-важни неща за вършене. Какви? Да гледаме телевизия ли? Моля ви се! Минах времето, когато подобни отговори ми изглеждаха отчасти смислено. Вече съм във времето, когато ако някой се осмели да изкаже подобен довод на глас, ми се струва, че нямам какво повече да си кажа с този човек изобщо! Смешно е тя да бъде отхвърляна. Никой не може да отхвърля основните положения. Напротив, те трябва да бъдат използвани на всяка крачка, да бъдат осъзнавани постоянно. Така се надгражда, така се работи качествено. Това, за което говорим и пишем, не е някаква си „вятър-работа“, а е най-правилното положение, от което може да се започне каквото и да било действие в света – добро или зло, смислено или не.


В крайна сметка монахът е прав. Живеем във времена, в които мислите и действията на хората вече успешно са отдалечени на светлинни години от истинското. Сега сме някакви моделчета, ръсещи си смешки помежду си, по-често пиещи бира в този процес.


Знаете ли, тук ще си позволя едно съвсем лично отклонение. Преди имах шантавата склонност да разбирам всички хора и да ги харесвам. Нещо малко в погледа им, нещо в говоренето им. Осъзнавах какво играят и играта им ми харесваше. Искрено им се радвах. Едва напоследък почнах да си давам лека сметка, че тези хора в 80% от всичките си думи, реакции и поведение са балон под налягане! А онова, което ми е приличало на искреност, е всъщност несъзнателност и невежество. Не, че нямат стойност или полезност, обаче когато си представих какво ли би било, ако можеха да се справят с тази 80%-ова глупост в живота си и да бъдат 100% истински, замлъкнах. Не можех повече да толерирам тъпните и шитните им, илюзиите им, смешните клоунади, репрезентирането на социалния модел тип „Приятели“. Fuck off, нещастници! Има къде по-финни и реални начини за интеракция със света. Начини, в които присъства осъзнатост, сила и разум, цялостност. А не разпръскване на енергия за едното нищо. Не знам дали ме усещате за какво говоря. Говоря за човешките слабости. Пълни сме с тях! Даваме ли си сметка колко невероятно невежи сме, лишени от знание и себепознание. Ако за миг си дадете сметка, огромна част от тъпните, с които се радвате помежду си, просто ще се изпарят. Няма да имате капчица сила и енергия за това, защото вече ще сте видяли нещо друго. Друг източник на живот във вас, който се нуждае от истинното ви присъствие и подхранване, а не от презентиране на социалния модел тип „Приятели“. Разбирате ли, можем да вършим всички неща, които и сега вършим, но без да се превръщаме в глупави клоуни, прекалено сервилни и мили типове, прекалено показващи се колко сме свежи, готини и нови. Ха! Смешници, във вас има толкова свежест, готиност и новост, колкото в 80 годишната ми баба със счупен крак, за която се грижа! О, не, извинете ме, вие сте малко по-суховати, схванати и мудни от нея, защото тя напоследък показа изключителен дух и сила, изправи се и почна да ходи лекичко с проходилката. Даже намери време и да падне с нея! Ох, искрено се смея, защото в тази жена верно има повече готиност и свежест от вас бе! Хахахахаха, нямате представа колко сте зле значи. Нищо лично, просто се замислете какво би могло да е, ако не бяхте лекета, приели чуждо поведение, мнение за света и изобщо – цялостен стил на живот. Трудно изглежда да се разделите с тъпотиите, залепили се за вас като тумори, нали! Предлагам ви тогава винаги да се сещате за баба ми и да си казвате тихичко наум: „Щом бабата на lexas е могла да се изправи с проходилката и да почне да ходи, защото това е, което иска тя, а не някой друг, значи и аз мога да започна да съм себе си, а не да върша всичко, което скапаното стадо прасета върши, за да съм готин, свеж и добре приет сред тях!“ ... Не, сериозно, наистина ли искате да сте свежи, готини и добре приети сред група прасета и червеи? Не си ли давате сметката, че това всъщност значи да сте мръсни, некъпани, потни, грухтящи, малоумни, ограничени, безмозъчни и ядящи остатъците от храната на останалите животни? Всичко това е символен подход от моя страна, но с точна практическа насоченост, защото отразява вярно случващото се около нас. С мен, с вас, с другите тук в тоя сайт, в който пишат, както и четящите го. Всички се сблъскваме всекидневно с тоя момент и се оправяме с него, както можем и както намерим за добре. Навсякъде само кухи модели на поведение, никаква съзнателност, перчене, показност, тъпи лафове, часове наред! Орди от маймуни и толкова малко истински хора! Fuck off, нещастници! Не съм ви фен и никога няма да бъда!

 

Думите на Дзя-шан: „По светло ти разпъва челото отвътре, смрачи ли се – застава на езика. За­стане ли на езика – езикът почва сам свое мнение да изразява. Вслуш­вай се в живия му смисъл, към мъртвия смисъл не се приобщавай.“, са практически напътствия за какво да внимава човек с вътрешната си чувствителност. Това изказване има връзка с поведението на някои дзен-майстори, изключително вещи и проницателни. Те буквално с отделен израз или дума са могли да побеждават в словесни битки и да стимулират по-дълбоко проникновение у своите ученици. Подобно качество, сами се досещате, не пада от небето и пада точно от небето, едновременно! Също така техните физически движения са могли да изразяват нещо невъплътимо. Всичко това говори за осъществяване или сливане с духа, с невидимата основа зад видимата. Говори за развиване на пълния капацитет на силата на човек, където думите и делата не са само външно адекватно проявление на изникнали външни проблеми, а са директен вътрешен отклик, когато той е необходим. С други думи, тук имаме истинска вътрешна активност, претворена навън. С подобни разсъждения не си помагаме, разбира се, но поне можем да осъзнаваме колко сме зле и колко далеч от сме от високите нива на живот. Единствената ни надежда произлиза от факта, че и по-тъпи и безчувствени хора от нас са успявали да проникнат бая надълбоко в себе си, благодарение на огромен инат и вложена енергия.


Още щом от устните ти се откъсва –

смисълът му пътьом чезне.

През вратата на устата

нищо живо не излиза.

Тъкмо мислиш – хванал си го вече,

а в клопката си ти самият.


Историята за чанския наставник Да-бън, който бил помолен да застане неподвижно и да измисли поучителни стихове към идните поколения, е чист култ. Човека просто им казал, че и без друго винаги го е мързяло да измисля стихове, а как ли пък не точно сега да се изпъва неподвижно и да си ги изсмуква от пръстите! Лягал е, когато му се е лежало, ял е, когато му се е ядяло. Несъмнено това е един от класическите мотиви в дзен. Трябва само да си естествен. Колко трудно е в действителност това! Какво прекрасно предизвикателство пред всеки от нас! И на фона на тази изключителна задача група монаси да те наобиколят и да те молят за последно напъствие, ето какво е щурост, ето какво е лудост. Такава лудост всички ни гони всъщност, тъй че нещо ново под слънцето да виждате?


Не знам защо, но историята за послушника Дин не ми се нрави много. Този човек ми прилича на агресивен бияч. Прекалено лесно запалим, прекалено избухлив. Няма маниер в него, нито такт, но съм склонен да приема, че има разбиране. Този момент е показателен впрочем. Може би и ние имаме определено разбиране, имаме знание, натрупваме лична сила, тежко извоювана и спечелена, ставаме без да се усетим по-надменни, гледаме отгоре. Другите хора започват да ни се струват леко глуповати, леко бавни. А ние сме самата съзнателност и бързина, ние сме върха на върховете. Това също е чиста проба глупост и то дваж по-голяма от нормалната. Не е случайна поговорката „Пази Боже, сляпо да прогледа!“ Опасно е да си бил слепец и да вземеш, че да прогледнеш за всички неща в света. Толкова много нови елементи се преплитат пред полезрението ти, не е ясно дори дали знаеш предназначението им. Какво като ги виждаш ясно? Това все още нищо не значи. Тук идва изискването за дисциплина или безупречност, което е буквално разпространено в абсолютно всяка форма на самопознание и разширяване на границите на съзнанието. Всяка форма! Светла, Тъмна, Балансирана и Бог само знае още каква! Това ми липсва в този послушник Дин – именно, че е прекалено непослушен! Хвърля се на бой с всеки, който се осмели накриво да го заговори или да го осмее. Няма класа в такова отношение. Ясно е, че то е изтренирано и е следствие от школата Лин-дзи, която очевидно се стреми към подобен тип директност, прямота, острота. Но това е едностранчиво. Ами другите качества? Мекота, обходност, търпение? Истинското осъзнаване трябва да включва всичко, а не да си затваряме очите за едната страна, само за да сме свръх-успешни в другата. Естествено, избраният подход ще дава резултати, но точно тогава отговорността върху индивида се повишава двойно. Свободата не е диня, че да я носим под мишница и да се фукаме с нея, нападайки всеки срещнат човек. Нито истината. Нито пък самите ние.


Ако ти разкрия с една фраза безбройните тайни врати към стотици хиляди прозрения, ще ми повярваш ли?


Не е ли това, което всички в тази област търсим? Сериозно, фокусирано – за какво иначе го правим? Защо просто не си джиткаме по кафенца по цял ден, не чукаме мацки по цяла нощ и не цъкаме баскетбол до побъркване, примерно? Не търсим ли тази фраза, която ще отвори безбройните тайни врати към стотици хиляди прозрения? Сред нашите познати, сред учителите и авторитетите, в които вярваме, макар и да не са толкова по-различни от нас. Търсим я в книгите, по форумите, из целия интернет. Търсим я в очите на хората, в устите им, в нашите си усти, в нашите си умове. А фразата все ни убягва, все лети наоколо, но не каца на рамото ни. Защо? Къде бъркаме, не сме ли достатъчно искрени, не полагаме достатъчно усилия ли? Какво пропускаме? Може би нищо, може би не е минало достатъчно време или пък трябва да сме по-упорити. Вероятно трябва да се стегнем или пък трябва да се отпуснем. Трябва да сме по-добри или пък да не сме толкова взискателни.


Случката с чанският наставник Хуей-нан и двамата монаси е забавна и безкрайно мъдра, изпълнена е със смисъл. Той е показал на двете бръснати глави колко евтино се надяват да минат по пътя, как търсят „голямото намаление за Просветление“, плащане на лизинг, на кредит. Още тогава ги е имало тези нагласи в съзнанието. Винаги. Сега просто всичко крещи в очите ни, тогава все още само е шепнело. Може би затова навремето е било по-лесно да стигнеш просветление, за сметка на почти никаква реална информация или интелектуално разбиране. Сега пък си имаме базата данни по години, по имена на наставници и всичко, ама пък ни бяга самото скапано проникване в същността!


Двамата монаси реагират на въпроса на Хуей-нан по двата единствено възможни начина. Единият минава покрай лявото му рамо, а другият остава неподвижен. Оказва се, че и двамата са в грешка. С други думи, грешката е, че изобщо са около Хуей-нан и се опитват да научат каквото и да било от него. Той не е там за това! Не и по този плосък и тъп начин, по който са се надявали те. Същото е положението и днес. Всичко навън около нас, то няма да ни помогне по логичният, прибран и подреден начин. Ще ни помогне, чак когато поемем риск, когато направим нещо сами и действаме. Когато изразим дух. Когато спрем да плачем на учителя си, спрем да му вярваме дори и сами, сами, сами поискаме да се справим. Да спрем да вярваме на писанията. Ясно е, че е имало нещо там. Хубаво! Сега и ние сме по следите му като хрътки. Хаха, обичам тази дума – толкова е твърда и някак натъртваща. Хрътка! Трябва да си хрътка, схвана ли го? Души, намери и донеси! При себе си!


Въпросът за точния брой на будистките светове е изключително забавен. Особено ако запитаният ти каже, че в частност са десет, а иначе разновидностите нямат чет! Чакай малко бе, ти случайно да си ги обходил тия десет свята? И още по-случайно да си се намирал между различните им хипотетични флуктуации и преобразования? За какво е цялата тази врява около светове и галактики, безкрай и не-безкрай? Още не сме навлезнали даже в един свят, а питаме за всички накуп! Приличаме на децата, които задават безброй въпроси на родителите си, докато на последните не им писне и не викнат на отрочето си да млъкне, защото в противен случай ще изяде як шамар. На което мой приятел като малък отново намерил начин да зададе неудобен въпрос: „А шамарите вкусни ли са?“ Е, получил си го е. Повече никога не задавал екстра-въпроси. Защо и ние не се поучим от тази история и не спрем да се чудим за глупости? Колко светове имало, колко реалности се преплитали, бла-бла-бла, бул шит ъф крап ъф болс! Като се потопи човек свободно, проникването самичко се случва. Като в секса! А не докато се скъсва от мислене и плануване кога, какво, колко, как, по колко пъти на ден, защо, откъде, за кога, защо, с кого, къде, по какъв начин, ама как точно... Я стига! Сериозно ли ги задаваме всички тия въпроси? Или се намираме на социална седянка-раздумка? Второто ще да е!


Готови ли сме за малка среща лице в лице със знанието? – бих казал аз, ако трябва – а трябва! – да звуча по-езотерично. Мъничка среща с нещо мъничко в нас, още непорасло, още крехко и глуповато, но пък постоянно в своята изменчивост. Все е там, когато и да го потърсим, стои си, не претендира за нищо. Ето за такава малка среща говорим. Иначе фокуси дал Бог! На фокуси можем да се учим безчет! Няма лошо, и тях ги има, но нека правим разликата кое е просто малък фокус, забавен, запълващ време и кое е онова, малкото нещо в началото, което сме съзряли. Което няма цена, не се продава и купува, не ни предлага райски забавления и удоволствия, нито дори разбиране, но пък е безкрайно по-реално и истинско от всичко друго в живота ни, именно по същите тези причини. С други думи, ние Дракони ли обичаме или идеята за Драконите? Ако един ден от небето кацне такъв голям приятел и ни поздрави, ще бъдем ли мили и отзивчиви или ще се разкрещим на чудовището от деветия кръг на Ада, бягайки с все сили по-далеч от него? Представа и реалност. Къде сме ние между двете?


Не знам за вас, но на мен името „Храм на чистото въздържание“ ми намирисва на сериозни хомоизпълнения. Извън кръговете на шегите и закачките, името е добро, но е идеалистично поставено и следователно изкривява. Хвърля светлина, ама не всепроникваща, а такава като от фенерче в тъмното. Виждаш нещата в малка светла точка, но останалото е скрито. Има нещо, но не знаеш какво – тъмно е. Може и да е гнило, може и да е по-добро от огретия участък. Ще разбереш едва, когато се зазори и светлината на слънцето разкрие съдържанието на цялата стая, както и на света извън нея.


Никаква милост.“ е другото послание, което често убягва на търсачите на силни усещания... упс, грешка... на търсачите на духа. Говорим си за мило отношение, за благост, за благоразположение, говорим си дори за избухливост и агресивност. Нали още помним поклонника Дин, който се хвърлял на всеки срещнат, гаврещ се с учението? Да, ама изразът „никаква милост“ излиза отвъд тези състояния. Защото да си безмилостен означава най-вече да си такъв към себе си, а после към останалите. Това е огледало, затова е вярно. Просто принципът е такъв. Не можеш да си действително твърд към другите, ако първо не си към себе си. Просто няма да го чувстваш. Няма да си „такъв човек“, както казват някои.


Никаква милост“ в контекста на случката с поклонника Дин би означавало той да не сграбчва бедните хора и да не ги заплашва с бой и ритане. Ясно е, че вероятно е силен и огромен. С други думи, най-лесното нещо е да отприщи природата си и да помете самозванците. Да е безмилостен ще значи да отговори напълно в техния маниер и да ги остави без нищо. Без никакво впечатление. За мен изобщо не е вярно, че той е демонстрирал как топчета се плъзгат по наклонена повърхност. По-скоро е показвал как слонче тъпче в стъкларски магазин, защото му харесва звука от чупенето на чаши и чинии. Той прави това за негово си вътрешно удоволствие. „Никаква милост“ е демонстрирана именно в случката с двата монаха, които се срещат и часове наред общуват само с внимание – без думи, без човешки елементи. Истината е, че странични лица нищо не могат да кажат за подобно събитие. Имало е такива двубои между майстори на меча – без движение. Ни един не помръдвал в продължение на 30 минути. Само си личало, че по челата и телата им избивала пот, сякаш в момента вдигали тежести или тичали непрестанно. Изведнъж единият се покланял и така двубоя завършвал. Никой не може да каже дали тези двамата са си направили шега, дали са имали реални отключени енергийни възможности и виждане и са водили двубоя в съвсем различна сфера или пък нещо друго. Обикновеното обяснение се дава в смисъла, че майсторите са с толкова фини възприятия, че ако единият мръднел дори за миг, това е щяло да значи отваряне, и другият ще го порази мигновено. Теория! Фактът е само, че сме наблюдавали двама неподвижни човека и толкоз. Какво е ставало никой не може да каже. Ето истинското значение на „никаква милост“. Да минаваш през света, без да оставяш колоритно впечатление, както е правил поклонника Дин, хем в същото време да водиш най-напрегнато и интензивно общуване, както са го правили двамата монаси или майсторите на меча.


Спомнете си мисълта, че истински гениалните изобретения са простички. Или че гениалният акт тръгва от нещо просто, обикновено. За геният стимул, побутване, може да се окаже бръмбар или листо, или клаксон, или чорап, или цвета на чорапа, или шарката му. Нещо изключително злободневно, което ние – обикновените пичове – дори не забелязваме. Тук ключът е ясен – вниманието. Монахът Сиен от храма на Драконовите Врата е обичал да казва, че дори за момент да се замисли, одухотвореността изчезвала. И че каквото вижда, това и говори. Значи с други думи, този човек е започнал предимно да работи с вниманието си, с виждането си. Вместо да вярва в нещо, той просто го вижда. Вместо да го мисли, да го премисля, той внимава. И това е всичко, което прави! Е, ако това не е гениалност, не знам. Да, точно така – дзен трябва да се впише в графата на гениално простите неща! За какво ти е нещо тежко, сложно и трудно за поддръжка?


Ту яснота, ту мрак – туй вътрешното зрение съсипва.

 

Тук аз добавям мои стихове в същия стил:


Нито само яснота, нито само мрак – туй вътрешното зрение укрепва!

 

H., позволявам ти да ме пишеш сред великите патриарси на Чан! : )))))))) Не е ли шибаната десятка това, а?


Към Драконовите врата поел веднъж,

пътеки кози няма смисъл да подбираш.

 

Горното стихче има дух. Определено е с практическо естество. Вярвайте в живота си, в пътя си, в своите действия и своите думи. Ден след ден, след ден, след ден. Опитайте да не се консумирате и няма да консумирате и другите.


Ян-шан е казал истината като го питали защо чертае кръгове и други знаци, за да обяснява учението. Според него всичко това е за забава. Ако човек разбира, нещичко да поназнайва, едва ли щеше да се държи като един от слепците, хванали различни части на слона. Това е принципно положение в живота. Структурата на обществото ни сякаш го стимулира. Всеки да е строг специалист, здраво да държи по някоя част на слончето, обаче за друго и да не знае. Освен от новините! Мисля, че корените на цялото невежество са в този подход и затова в момента така се мъчим като грешни дяволи с тия текстове за просветлението. Съзнанието ни е било фрагментирано на сто части, всяка си държи на нейното, няма единство, няма цялостност в енергията ни, в намерението ни. Доста сме хаотични и без стадото сме откровено объркани, че и лишени от смисъл дори! Нека се замислим само за миг и ще видим, че сме празни хора. До голяма степен отчаяни, отказали се. Без дух в себе си, без живец в гърдите, без желание дори да видим нещо. Много затлъстялост има, много закърнялост на функциите ни. Затова Ян-шан е бил искрен и е казал тези слова точно на място: „Всичко е за забава.


Нека спрем да сме тълкуватели. Да спрем да се интересуваме какво значи този или онзи символ, тази или онази история. Прекалено много объркване се внася така, а яснотата е рядкост. Сякаш не обичаме да ни е ясно, а все да сме объркани!? От една страна, винаги ще ни се струва, че знаем за какво иде реч, че нещата си приличат в различните източници. Но от друга – вечно ще се съмняваме, просто защото нямаме наш си опит! Наш си! Личен, истински! Ето това да си пожелаем и да тръгнем напред.


Как си представяме съвършената практика? Идват ми думи като „непрекъснатост“, „едновременност“, „пълна съзнателност“, „жизненост и енергия“, „разбиране“. Такава може да ни е практиката. Постоянно! Днес минах по женския пазар в София. Чувствах се като практикуващ! Просто се чувствах така! Как ли го постигнах това настроение? Много просто и даже ще ви разкрия тайната. Ту в лявата, ту в дясната си ръка държах торбата с покупките си, ходех внимателно и изпразнен от мисли. Настроението ми бе живо, искрящо. Можех да се наслаждавам на самото наблюдение. Толкова хора, различни ритми, аромати, живот! Наоколо! На едно ниво, доста далечно и необозримо за мен, знаех, че наоколо има и друго за виждане. Има още енергия, която не усещам засега и не я долавям визуално. Но пък присъстваше в настроението ми и ме зареждаше. Буквално си летях наоколо с бодра крачка, чувах всичко, поглъщах картините жадно. Всичко бе притихнало в мен, всичко се случваше и функционираше според предназначението си. От такъв род действия се ражда новия живот. Те внасят друг тон в дните ни, друга нагласа. Не консумативната, тежката нагласа, че трябва да капнеш от умора, за да усетиш нещо и да свършиш нещо. Ние не разбираме самички какви епохални усилия полагаме, за да умрем и за да страдаме и да ни е гадно като цяло! Чудно ли ви е това? Никога ли не ви е минавало наум подобна щура идея?


Много обичам мисълта, че дзен е да се настроиш към Вселената. Може ли да бъде казано по-добре? Така че, по който и да е начин, ако чувствате, че се настройвате към Вселената – това е дзен.


Та така, приятели. Забавлявайте се, но и осъзнавайте. Има време за истинско забавление! Няма нещо на света, което да обичам повече, от това да се смея и веселя с моите истински приятели. Това, че през повечето време простотията и малодушието, което ни засипва, ми идва в повече и предпочитам изобщо да не му реагирам, е съвсем друг въпрос. Няма по-хубаво от чистия порив на смеха, когато знаеш, че си разбран от другата стана. Знаеш, че човека до теб схваща важното, основното. Разбира те. Рядкост е това. И колкото повече научаваме, и колкото повече граници рушим в себе си, толкова по-малко хора сякаш остават по пътя. И толкова по-самотни и сами сме ние, дори и сред огромно празненство в наша чест, например. Но това не означава нито край, нито свършек, нито нещастие или тъга. Напротив, има още повече любов, още повече разбиране и чувство на благодарност към цялото това чудо наоколо. Означава чисто и просто Свобода.

 

Дърво на прозрението е тялото човешко,

а сърцето – ясно огледало.

Всеки час забърсвай го усърдно –

ни прашинка там не давай да попадне.

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 172 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632607



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License