Краят на даоизма Печат
Статии - Източна философия
Написано от H.   
Понеделник, 01 Февруари 2010 15:46


Даоизмът е фундаментална основа на далекоизточната култура, развила се в китайското светообяснение и проявена диалектически чрез европейската античност. Даоизмът изхожда от пустотата на всичко и това е първият му ключ. Следва ключът на единицата, което е появата на битие в пустотата. От единицата следва раздвоението, което е динамичният ключ в даоисткото светообяснение. Даоизмът е наука за динамиката между двете противоположности в който и да било аспект. Той е формула на отношението между силно и слабо, светло и тъмно, ясно и сенчесто, пълно и празно, даващо и приемащо. По-нататък се развиват митологиите на Небето и Земята, родители на света и поставили в него императора като свещеник на Великия баланс. По-рано “император” е бил мъдрецът, който отгатвал в какво се състои балансът. Двойката на даоизма като динамичен ключ може да се раздвои колкото пъти поискате, което увеличава “резолюцията на осмисляне” на реалността по един матричен начин. Всеки път в това удвояване получавате двойно по-прецизен образ на нещата, избистряйки още детайли в принципно същата картина. От тук тръгват многобройни теории на зависимостите между числата в двоичния порядък и най-величественият паметник на това занимание е Книгата на промените И Дзин. Тя се е спряла на модел от 64 образа, всеки от които съдържащ “шест бита информация” – картини от по шест линии, съответно положителни и отрицателни, които съставляват всичките възможни комбинации от цели и прекъснати черти. Вариациите в тези изображения дават възможните математически записи на една мислима ситуация, понятие или проблем. В зависимост от контекста този математически модел може да се приспособи към кой да е обект от нашата действителност, който съответства на един от шестдесет и четирите варианта на енергийно протичане. Счита се, че цялата реалност протича по строго определен алгоритъм, който преминава последователно през всичките стадии на разгръщане на Енергията и това е изобразено в книгата на Промените като казаните тук черти. Хегел по повод на чертите казал, че “с чертички философия не може да се гради” и зачеркнал въобще далекоизточната мисъл, без да допусне, че в действителност неговата диалектика задава именно края на даоизма. Да погледнем още веднъж към книгата на Промените. В нея имаме първа глава, наречена “Творчество”, която е напълно положителна, светла, инициативна. Това е блесването на началото, в което биването казва “Да бъде битие” и бива Светлина. Втора глава е наречена “Подем” и това е напълно отрицателната позиция, която приема, върви след, доразвива. Тези две глави са добър пример за запазването на равнинния баланс, показан тук в ясна ситуация – нещо се зачева и бива доразвито, довършено. По-нататък главите от И Дзин продължават този разказ, изреждайки всички възможни вариации на балансиране между мислими противоречия във всеки възможен смисъл, показвайки тяхната същностна еднозначност и връщайки склонния на опредметяване човешки ум към Върховното единство на нещата, с което започнахме; началния ключ, който нарекохме “Пустота”. За да кажем още малко за Хегел, ще погледнем още една ситуация от И Дзин, този път между 63-та и 64-та глава. Това са последните две вариации, разгледани от книгата, след като процесът на биване е преминал през всичките останали шестбитови образи на двуичния код. 63-тата глава е озаглавена “Ето го краят!” и комбинацията от цели и прекъснати чертички изобразява пълното обездвижване, смърт и разложение на творческия импулс от главата “Творчество”, с която започнахме. Първоначалният импулс е бил заченат, развил се е, дал е своите плодове, преминал е зенита си и постепенно се е придвижил към своето успокояване и разпадане. В 63-та глава всичко приключва окончателно и никакви остатъчни процеси не се забелязват. Прави впечатление, че този логически завършек идва в предпоследната глава. Последната, 64-та част е озаглавена “Още няма край”. Този логически абсурд навярно е подлудил Хегел, но далекоизточната мисъл е вложила хипертекстуалната динамика на вечния кръговрат, изобразяван от даоизма, именно тук. Глава 64-та пресъздава картината на пълна смърт, край и безмислие на всичко, от която ситуация нещо мъничко се раздвижва и създава усещането за нещо ново, което е започнало да набира сила. Това е зората на нов цикъл. Сега идва просветлението, защото прилежният далекоизточен ученик бива поканен да отвори книгата на Промените отново на първия лист и да започне да чете глава първа – “Творчество”. Преминал през книгата, ученикът ще изчете тази глава със съвсем друго съзнание, което притежава в паметта си идеята за целия разказ, който предстои, още в самото му начало. Ето защо повторното прочитане на книгата в една напълно азиатска прилежност ще се окаже извънредно поучително. Това напълно повтаря дадената от Хегел спирала на еволюцията, по която според него “едни и същи неща” се схващат от раждащите се една подир друга култури на човечеството по малко по-надграден начин всеки следващ път. Хегел един вид стига до същата “Пустота”, която далекоизточните философи са видели в съвършения баланс. Воден от християнската и пост-християнска необходимост за посока, обаче, европейските философи са дали идеята за необходимата посока на еволюцията, схващана първоначално като божия промисъл, а по-нататък – като естествено състояние на човека, принцип на хуманността, закони на етичната красотата или административно-конституционен ред. Да кажем, Хегел прави една стъпка “напред”, като твърди, че диалектическото взаимодействие между нещата по необходимост води нататък, към един вид прогрес. При един по-дълбок прочит на даоисткия код обаче ще видим, че Далечният изток прави още една крачка по-нататък, където европейската философия по времето на Хегел като че ли не е могла да стъпи. Това е динамиката между предпоследната и последната глава от цикъла на И Дзин, която дава края на процеса и чрез неговото пълно срутване трансформира, “преражда” човешкото битие в качествено нова форма на развитие – по същество един следващ разказ на Цикъла, вече от съзнанието за преминатия току що. Много красиви в тази посока са например прийомите на западноевропейското изкуство чрез художествена лъжа да бъде назована житейска истина; опитите на стратегическата пропаганда чрез очаквани образи да предизвиква неочаквани обществени резултати; склонността на монотеистичните религии чрез напълно отрицателни образи да изобразяват напълно положителни същности или обратно... Едно по-засилено вглеждане в тази динамика обаче ни заставя да включим и един най-краен парадокс. Ако глобализираме концепцията на Дао, че в края на ситуацията настъпва нищо друго, освен началото на друга ситуация, трябва да предположим, че в последна сметка ще се прекрати и самият Дао, самото пулсиране на циклите (1::64)n, а в още по-последна сметка ще се прекрати и самото прекратяване, etc, достигайки до пълно огледално съответствие и идеалния образ на взаимно отразяващи се и мултиплициращи се по безкраен начин, безкрайности. От този момент нататък даоизмът безвъзвратно отпада. Миг след това нещата са започнали.

Автор:
flyDragon

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 173 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632608



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License