Защо „Документите Тера“ няма да бъде преиздавана и какви са особеностите на печата в България Печат
Статии - Философия
Написано от H.   
Събота, 22 Март 2014 21:30

 

cover1

Тръгнах да пиша този текст с идеята да бъде част от техническата категория, но както става често в процеса на разгъването на една идея, тя се превърна в нещо повече и реших да го сложа там, където го виждате в момента. Който реши, че тематиката му е интересна, ще разбере защо.

Ако към днешна дата отворите нашия интернет-магазин, ще ви направи впечатление, че всички книги на Издателството са изчерпани. На някои ще видите и по-дълъг надпис, който гласи „Книгата е изчерпана и няма да бъде преиздавана“. Искам да коментирам това, не просто защото е често задаван въпрос на пощата ни, а и защото зад него стои малко по-особена позиция, която е нещо повече от прищявка. Тъй като това неизменно въвлича след себе си и принципни въпроси свързани с това как се издава една книга в България, тази тема също ще бъде застъпена. И макар да не е нужно инженерно образование, за да се досетите каква шибана каша е книгоиздаването в нашата страна, то вярвайте ми, че нямате дори бегла представа как една книга стига от ниво идея до ниво пазар. И ето на – текст като този ще се опита да промени това.

Моля ви, имайте предвид, че със следващите редове нямаме за цел да се правим на жертви и да покажем какви велики герои сме, задето продължаваме да правим това, което правим на фона на ситуацията, която ще бъде обрисувана. Тази статия има за цел да влее малко разум в основите на неадекватни random-въпроси като: „Защо не издадете тази книга, много е интересна?“, „Защо не преиздадете тази книга?“ и разбира се любимото ни: „Ще издадете ли книгата ми?“. Тази статия цели да покаже, че лекотата, с която читателите смятат, че става издаването на една книга и лекотата, с която се задават тези въпроси (понякога с императивен тон) говорят за тотално непознаване на механизма зад раждането на едно заглавие.

В тази тема ще се лее качествен hate. So be prepared boys and girls! Защото е време е да извадя шлифера си от гардероба!

 

България е една от онези страни, които трябва да бъдат спешно прекръстени по необходимост, защото името не отговаря адекватно на съдържанието. В случая мисля, че „Република Жалост“ е подходящ избор близък до сърцето ми (когато то бие), който много точно ще каже на всеки какъв точно порнографски филм се прожектира тук. Seriously. Тази страна е понесла толкова много hate през годините, че това просто те стимулира... да ставаш все по-добър в него и да продължаваш да мачкаш още и още бивайки пръв сред троловете нареждащи всичко и всеки! Само това ни остана goddamn it!

Сигурно сте чували крилатата фраза, че можете да разберете къде е една страна по отношението й към книгите?

Не? Мислите, че няма такава крилата фраза? Е сега я чувате! Jesus... (ех, трудна публика).

Ако трябва да опиша какво е отношението на страната към книгоиздателите, през съзнанието ми минават множество сентенции, но нищо не описва по-добре положението от категорията „порно с инвалиди“. Нали знаете – неща от подобна категория, които, дори само на ниво име, те карат да се чудиш дали са точно гавра или част от неподходящ виц разказан на конференцията на сомелиерите в Бъкингамския дворец през 1650 г.

В случая на Република Жалост – говорим за самата действителност, обаче.


Ноооо преди да стигнем дотам, въпросната тема бе провокирана от поредното изчерпване на „Документите Тера“ (след малко ще се върна на периферната тема, с която започнах, почнах с плюнки само за да загрея).


Документите Тера“ без съмнение е най-успешният проект на Издателството, както финансово, така и в чисто читателски аспект през годините. Хората харесват книгата и дори я оценяват. Разбира се всичко това няма как да носи нещо друго освен радост за нас като Издатели, чийто главен приоритет е да споделят апокрифно знание с широката българска публика.

Фактът, че „Документите Тера“ продължава да бъде търсена, харесвана и препоръчвана 4 години след като е издадена, говори сам за нейните качества. Всичко това без каквато и да е комерсиална официална реклама, в каквато и да е било форма на медия различна от тогавашния форум на XNETBG (настоящият сайт възникна цяла година след като „Документите Тера“ бе издадена). Книга издадена от световно неизвестно Издателство само с 1 книга зад гърба си, никакви традиции и почти нулева публика извън интернет, която дори да знае за съществуването ни.

Когато една книга, заобиколена от подобни резус-отрицателни фактори генерира около себе си такъв интерес, то това не може да бъде изкуствено, защото е провокирано от самите хора, от народа, а не от рекламните агенции. Всичко това е колкото аномалия на книжния пазар, толкова и закономерно за нас, защото в тази книга, колкото и тривиално да звучи, бе вложена особена любов. Неслучайно стотици хора са ни писали, че след тази книга живота им никога не може да бъде същия и безнадеждно обърканата картина е придобила яснота. Това разбира се дължи колкото на информацията, толкова и на безусловната любов вложена в подготовката и шлифоването й.


Когато реших, че искам да направя „Документите Тера“ на български, знаех предварително, че сама по себе си това е обречена книга. Словоредът й е странен, има твърде много имена и шумерски титли, историята на места е изключително наивна, доста по-различна е от всичко останало на български, което автоматично я прави по-малко разбираема, поради липса на подходящ background и т.н. Някои от хората, с които взимахме решенията тогава бяха против, други, включително мен самия, имаха съмнения. Въпреки всичко това обаче проекта вървеше малко по малко, еволюираше в нещо по-голямо, като накрая се превърна в 3 книги + предговор и следговор в едно. Това бяха и първите ни самостоятелни по-сериозни изследвания публикувани на хартия, чийто положителен прием в голяма степен впоследствие ни даде кураж да създадем и сайта си, който днес е доста популярен. Незабравим момент в личната история на човешкия ми живот. Не само заради личното постижение, но и заради приемствеността.


Помня, че исках книгата да бъде различна не само по съдържание, но и на външен вид. Например дълго време избирах хартия. Бе избрана жълта и по-дебела хартия, за да се създаде усещането за нещо по-старо и пергаментно, което да съответства на историята. Уверявам ви, че щяхте да имате коренно различно усещане за вибрацията на индианския разказ, ако хартията бе флуоресцентно бяла, както е на „Румънския сфинкс“ да кажем. Такива детайли са от значение за мен и подхода ни към всяка книга е различен, няма случаен детайл или елемент.


Корицата бе направена според визията ми за това какво трябва да представлява тя. Разбира се, когато нямаш художествените умения да изразиш сам, онова, което виждаш, се задоволяваш с най-доброто, което може да бъде направено от някой друг по твоите описания. Резултатът не се доближаваше дотолкова, доколкото ми се искаше до моята собствена картина в главата ми, но и до ден днешен съм благодарен на художника ни, че направихме дори това. Крайният artwork, както повечето от вас знаят, бе този:

 

cover tera1

 

Разбира се, след това се наложи тази корица да бъде оцветена... Това свали точки от красотата й, най-вече защото не беше направено от същия художник, да не кажа, че не бе направено от художник въобще. Всъщност в един момент проектът забуксува именно поради проблеми свързани с оцветяването на корицата. Просто не вървеше, а когато вървеше беше с много нерви, защото ангажираш човек да върши нещо, което нито му е задължение (дълга история), нито интимно хоби. Отне около седмица блъскане всеки ден по много часове. В един момент имаше мераци и цялата корица да бъде сменена с нейния photoshop-ски аналог:

 

dokumentite_tera_2

В някоя паралелна реалност книгата изглежда по този начин. Не и в нашата „Паралелна Реалност“ обаче :))



Винаги съм имал предпочитания към „ръчните“ неща и намирам повечето photoshop-изпълнения за дървени и лишени от живот. Затова и повечето ни корици имат „комиксово звучене“ – защото са рисувани (а не „сглобявани“) от човешко същество :) Всички тези корици се опитват да подскажат нещо за духа на самата история.

Някои хора са споделяли, че корицата на „Документите Тера“ е несериозна и й придава комично излъчване на детска книжка, други пък са казвали, че точно корицата ги е притеглила като с магнит и моментално са си купили книгата именно заради нея. Както обикновено – не може да бъде угодено на всички and honestly – I don’t give a fuck. Аз съм горд с тази корица, колкото и смешна да изглежда тя на някои. За мен, в онзи момент, това бе правилното и максимално изпълнение. Т.е. тя трябваше да задоволи моето усещане за вибрация, а не нечие чуждо. Самият факт, че художникът (т.е. истинския професионалист в цялата картина) не хареса крайния оцветен вариант трябва да говори достатъчно колко ми е все едно, когато чувствам нещо за правилно.


Вече всички компоненти бяха налице и книгата влезе за печат.

Първото издание на „Документите Тера“ бе със задоволително качество, макар ламината на корицата да се белеше много бързо. Избрахме умишлено нетрадиционен формат, който не влиза в стандартната печатна кола, като предварително знаехме, че това ще даде много брак като хартия и ще оскъпи доста крайната цена. Помня, че тогава дадох немислимо голяма сума пари, за да може тази книга да види бял свят. Пари, които естествено нямах и които взех назаем. Дори днес, тази сума ми се струва огромна за стандарта ми на живот. Въпреки това намерих сумата и я дадох, защото вече обичах тази книга и онова, което тя представляваше на ниво информация. Тя трябваше да бъде „родена“ – нямаше друг начин. Знаех, че бе важна част от личния ми Път, каквато се и оказа.

Квадратният шарен вид на крайния резултат ме очарова и възхити – и не – не ми пука, че стърчи от книжната ви етажерка, ок? Тази книга трябваше да изглежда точно по този начин и точно това е начина по който изглежда (макар чак сега да започвам да разбирам „защо“). Това е част от нейния чар, индивидуалност, динамика и живот. Period.


Знаехме, че книгата е (без)ценна, разбирахме нейната стойност (която няма нищо общо с коричната цена, която е жалка), но тъй като и до ден днешен не си вярваме достатъчно, първоначално не можехме да повярваме на отзвука и интереса, с който бе посрещната. Със сигурност усещането бе възнаграждаващо.

Как всеки разбира информацията в „Документите Тера“ е съвсем отделен въпрос. Без съмнение – не по начина по който я разбираме ние. Това разбира се не е и цел. Стана ясно обаче, че това е от онези книги в която има за всекиго по нещо и който я притежава – се е обогатил по някакъв начин.

А това е повече от достатъчно за нас.


Разказвам тези емоционални за мен неща, които не касаят повечето от вас, не защото имам нужда да картотекирам публично личния си живот, а защото искам ясно да се разбере, че за да реша да спра да издавам книга, която е толкова съкровена за мен, зад това стои внимателно обмислено решение.


Обикновено един издател спира да издава една книга, когато тя спре да се продава.

В случая с „Документите Тера“ обаче, случаят е точно обратния. Книгата се търси методично и до ден днешен и предполагам, че ще се търси все повече (което е мечтата на всеки издател) и повечето разпространители ме гледат странно, като им казвам, че книгата няма да бъде правена повече.

Една част от мен разбира тези погледи, защото това определено е неадекватно решение от финансова гледна точка. Просто няма логика да спреш да доиш златната си гъска. Но за да бъде разбрано това решение, трябва да се прозре именно, че това не е решение на търговец. Това е решение на човек, който смята това, което прави като продължение на себе си и именно това е на първо място, когато трябва да се направи стъпка от подобен калибър. Водещо е разбирането, че информацията е енергия.

Документите Тера“ е безценен етап от моя живот. Това е книгата, която ни даде име като издатели и ни позволи да продължим да бъдем Издателство (всичко приключваше по чисто финансови причини, ако този проект не се бе оказал успешен). „Документите Тера“ бе онова, което ми (до)каза: „Да, оттук нататък трябва да се занимаваш именно с това.


Тъй като тази книга бе такова съкровено преживяване за мен, личната ми позиция е, че безкрайното й репликиране просто ще я обезличи и ще я превърне в обикновен продукт. Аз не искам това. Не искам пазара да бъде залят с нея просто защото върви. Някой може да каже, че създавам изкуствено търсене с цел създаване на популистки образ, но отново – не давам пет пари какво би казал някой. Книгата излезе изпод ръцете ми и аз регулирам потока й според вътрешните си усещания, а не според това какво някой очаква от мен. Колкото и безценен етап да бе тази книга в моя живот, то тя е именно това – етап. Стара енергия. И ако аз искам да си позволя да се развивам напред, не мога да се вкопчвам за този етап и да го imprint-вам отново и отново в полето си до припадък. Старото трябва да бъде пуснато, за да може да навлезе новото. Трябва да бъде освободено „място“. Сигурен съм, че за много хора всичко това ще звучи като езотерична его-превземка. Но това бива правено без угризения и съмнения – просто го реших. Нямам отговорност към никого, затова опитите за набиване на вина са смехотворни. Смятам, че който е трябвало да има книгата – вече я има. Респективно – който трябва да я прочете – ще намери начин и ще я привлече в живота си в бъдеще, което ще изиграе роля в живота ви. Или с две приказки – който чел – чел :D

Всеки издател, който смята, че може да направи тази книга е свободен да я преведе наново и да я издаде под удобна за него форма. Сигурен съм, че няма да има същия impact.


Нека няма недоразумения. „Документите Тера“ е невероятно актуална информация и твърдя, че тя ще доказва правотата си, колкото повече време минава. Хората разбрали книгата виждат това всеки ден и го споделят с нас. Смятам, че „Документите Тера“ е най-адекватното нещо излизало на български език по извънземния въпрос и съм почти сигурен, че това ще остане така още дълги години.

Това че не искам да печатам книгата повече не означава, нито че се отказвам от тази информация, нито че ще спра да правя препратки към нея, нито че ще спра да я ползвам или надграждам, нито каквото и да е било подобно в тази посока. Тези теми ще продължават да бъдат разглеждани от мен – просто това вече ще се случва по нов начин, защото – повече от нормално е – аз самият вече не съм онзи човек, който издаде тази книга :) Вече имам мъдростта да разбирам ценността в това да погледна на едно нещо от максимален брой перспективи, което е много по-обогатяващо, от варианта да рафинирам само една перспектива до съвършенство и да пречупвам всичко през нея (което е именно извънземния модел).


Имам желание и енергия за нови проекти. Имаме желание Издателството да издава повече книги на по-разнообразни теми, по-често. 4 книги за 5 години не е особено постижение, наистина. Но само ние знаем, че тези книги не бяха направени на конвейер, а с много внимание и лично отношение.

Ние надушваме редки книги, със специфична вибрация, с които никой друг не би рискувал, но от които ние можем да направим нещо адекватно и близко до аудиторията заради вложеното сърце. Точно като „Документите Тера“. А има много „Документи Тера“ за издаване (в преносен смисъл). Това е нашата вибрация, нашата страст. Археолози и реставратори на смисъл! А България е изключително бедна откъм разнообразие по тези теми. Тук се лъскат до безкрай едни и същи сапунени ченъли, скучни едни-и-същи книги за конспирации, купища руски боклуци със стар окултизъм и безкрайни компилации на тема Дънов; никой дори не се замисля да направи някои класики, които трябва да съществуват на всички възможни езици по света, просто защото са основни за човешката култура. Никой не се замисля малко да разчупи нещата. Имаше няколко опита от колеги издатели, които се провалиха безапелационно просто защото аудиторията е твърде зомбирана с едно-и-също, за да разбере какво й се е случило. От нашата субективна гледна точка има липсващо звено и ние ще го запълваме, докато има въздух в гърдите ни или не решим, че това вече не е нашата страст.


Една книга се издава по различни причини. Понякога историята си заслужава, друг път само фактите са интересни, а другото куца. Няма 100%-ва идеална книга. Просто няма такава. Затова и толкова често гледаме и ние да кажем няколко думи след самата история. Не защото имаме нужда да бутаме на предна линия нашата agenda (такава, между другото, не съществува), а именно защото смятаме, че имаме капацитета да кажем нещо повече, с което да обогатим текста. Дали това е правилно решение от морална гледна точка? Защо не? Да, нестандартно е, не е нормална издателска практика, но и ние не сме обикновени издатели. Ние сме изследователи, а това са „дипломните ни работи“. Оригиналният текст винаги остава непокътнат. Ние само коментираме онова, което смятаме за интересно, без да ангажираме никого с нищо. Всъщност мисля, че въпросът не е в това дали имаш да кажеш нещо. Всеки лумпен в тази държава има да каже нещо. Само му дайте микрофон. Съществуването на българската телевизия е живото доказателство за това. Други не могат да кажат нищо, но пък могат да го изпеят. Това създаде цял музикален стил, който проми мозъка на младото поколение в последните 15 години.

Мисля, че има значение какво казваш и как го казваш, обаче. Ние сме различни в това отношение, защото сме индивидуалисти. Обикновено не гледаме влюбено някой текст, а се опитваме да го разгледаме критично. Който е „минал“ през нас и е решил да „остане“, то е защото е видял, че тук има нещо различно. Ние сме различни. Това са просто фактите, няма нужда от излишно скромничене – част от духовното израстване е да можеш да се видиш като това, което си, без да се правиш на наивен до степен на детинско превземане и криворазбрани Светли ценности в стил Гочето Изворски.


За да продължаваме да казваме онова, което искаме в хартиен вид обаче, неизменно ни се налага да се сблъскваме с условията, които Република Жалост услужливо е създала за всички книгоиздатели в страната.


Република Жалост и нейните обитатели са любими мои герои. Всеки жител има специална претенция, защото иска да има специално място в живота на другия. Аз самият съм неизменна част от тази трагедия и се опитвах да „извоювам“ свое собствено място в картината. Това е изключително трудно, особено когато нямаш пари, а само идеи. До момента, в който разбрах, че аз ВЕЧЕ имам място и няма нужда да воювам за него. Самата ми природа ми дава право на място, аз само трябва да потека в тази посока. Това и направих през 2009 г.


Всяко начало предприето от непрофесионалисти като нас не може да бъде различно освен от наивно. Когато започвах с „Проектът Монтоук“ мислех едва ли не, че света ще е мой :) Имах уникална книга с уникална история, която, както вярвах, нямаше как да остане незабелязана.

Ами не беше забелязана. Дали заради мисловния ми модел тогава, дали заради колективния такъв на аудиторията – не е ясно. Сигурно истината, както винаги, е по средата. Исках да започна с отворено сърце обаче, и още след излизането на книгата я пуснах безплатно за всички в електронен формат. Когато направиш подобно нещо в България, обикновено се самоубиваш финансово, както и стана. Книгата не може да се продаде и до ден днешен напълно, след 5 години и все още може да бъде намерена потънала в прах по рафтовете на някои книжарници. Просто в нашата страна никой не е луд да дава пари за нещо, което го има безплатно – дори то да му е харесало. Но това са особеностите на българския манталитет, които съм коментирал в предговора на „Произход и история на Империите Орион и Сириус“.

И така, началото бе трудно и неуспешно, защото колкото и любов да имаш към онова, което вършиш, не винаги можеш да го вършиш без финансов капитал. Търсенето обаче дори не бе най-големия проблем. Най-големият проблем бе предлагането.

Не мога да кажа, че днес сме супер-спецове в областта на книгоиздаването. Напротив, все още прохождаме и не знаем много неща – няма как да бъде иначе с 4 книги. Но през 2009 г. бяхме абсолютни лаици. Без никакви приятели в тези среди, без каквото и да е рамо откъдето и да е било. Без някой, който да ти обясни елементарни неща за занаята. Защото в България никой няма интерес да ти обяснява тези неща. Никой няма да си създаде конкурент ей така – от добро сърце.

Айде търси печатници сам, айде разбирай АБВ-то на книгопечатането сам, айде почни да говориш с разпространителите без изобщо да знаеш откъде да започнеш да ги питаш. Всеки те гледа като retard. Какъвто в интерес на истината си. Защото си абсолютно гол.


Нека обясня как се прави една книга вече от позицията на човек, който знае и разбира поне някои основни неща. Защото розовите очила в това отношение трябва да паднат именно на ниво „читател“.


Първо, очевидно, избирате заглавието, което искате да издадете. Изискванията ви към заглавието разбира се варират според това кой сте. Признавам, че нямам никаква идея как се случва това при комерсиалните издателства. Предполагам се подбира безразборно според списъка с бестселъри на Ню Йорк Таймс.

В нашия случай – летвата на изискванията е много висока, обаче. Заглавието трябва да е не просто продаваемо, то трябва да обогатява с нещо. Изборът става все по-труден, вярвайте ми, просто защото света изпростява безотговорно. Още повече, че личният критерий за това „коя информация става“ постоянно се задълбочава.


След това, approach-вате собственика на авторските права на заглавието. Започват преговори, ти му казваш, че обмисляш тираж между 500 и 1000, той те гледа странно като дете с хвърчило в ръка и близалка в уста, защото на запад тези цифри са смешни и се продават на всеки 20 мин. По тази причина някои дори не ти отговарят, защото той ще направи повече пари за 20 мин., отколкото ти ще му донесеш за година. Опитваш се да се обясниш, че си малък и непретенциозен издател, който прави нещата заради изкуството и не можеш да предложиш много в замяна. На някои места това отваря врати, в повечето случаи, обаче на никой не му пука, защото всеки знае цената си (така и трябва). Това проваля проекти, защото не можеш да спазариш правата, а все пак не си издателство „Шамбала“ и не можеш да издаваш наред всяка книга без права. Веднъж-два пъти, при специални обстоятелства – да, но 500 пъти in a row – не става – разбираш, че трябва да си коректен, защото ти самия би искал да получиш подобно отношение, ако си в огледалната позиция.

Айде търси нов проект и минавай през същия ад… По няколко пъти. Обикновено ти отговарят през седмица, ти се изнервяш, искаш да имаш яснота какво правиш, защото парите ти трябва да са в движение, за да има смисъл от тях. Разбира се – никой не го интересува. Зависиш от добрата воля на отсрещната страна. Проекти пропадат и просто от нехайство на западния издател – колкото и странно да звучи това в контекста на бизнеса.


Най-накрая се спазаряваш за заглавие! Вълнение, тръпка, самочувствие (особено когато е за 1 път). До вчера си никой, а днес взимаш правата за книга, която се е продала в стотици хиляди копия в САЩ и е абсолютно нарицателно за „outstanding“. Точно ти, момчето от форума, което има само мечта и няколкостотин долара в джоба for a start.


Сключва се договор. Почват да се спрягат някакви неясни клаузи, какви права има оригиналния издател над теб, продавайки ти заглавието си, а не какви права имаш ти. Шок. Излиза, че нямаш никакви права, а само задължения, въпреки че си плащаш като поп. Тогава защо ПО ДЯВОЛИТЕ им казвате „авторски права“, да ви го туря, а?!

Можеш да бъдеш шибан във всяка една дупка, по всяко време. Ако позволиш книгата да изтече в интернет – плащаш глоба. Ако фалираш – чуждестранната фирма си прибира обратно правата безвъзмездно. Ако издадеш книгата 1 година и 1 ден след датата на сключването на договора – договора отпада и ти вече не държиш правата. Разбира се – парите не си ги прибираш обратно.

След като книгата излезе от печат, си задължен да пратиш 5 копия за твоя сметка на оригиналния издател. Защо точно 5 не е ясно. Предполагам зависи от броя на килерите в къщата на собственика на правата. (Безпардонната ни държава пък иска 12 бройки безусловно, които да бъдат депозирани в Националната библиотека (иначе по закон следва безумна глоба от няколко хиляди). Разходите по пращането на тези 12 бр. до София, разбира се, е за сметка на издателя. Т.е., едва ли не, аз трябва да съм БЛАГОДАРЕН, че държавата взима от мен и дори в този акт, да се набутам още, защото 12 безплатни книги не е достатъчно за държавата, която никога не дава нищо, но иска всичко.)

И разбира се най-голямата красота за последно, за която нямахме никаква представа когато започвахме. Купувачът е задължен да изпраща 10% от коричната цена на всяко копие на западния издател. Нещо, което в нашия бизнес се нарича „royalties“, или както го наричам аз „кръвен данък“, по-късно ще разберете защо.


И така. Преглъщаш всичко това (особено горчиво, когато ти е сефте), защото скоро ти става ясно, че така е навсякъде, а не е специално отношение към теб, само защото „много са те харесали“. Т.е. разбираш, че аналния секс е правило, а не изключение. Преглъщаш и че трябва да платиш немалка допълнителна сума за банковия трансфер, с който плащаш правата. Джобовете ти вече са прилепнали по релефа на бедрения ти мускул, но никой не го интересува. Цената е тази – ако искате действайте – ако не – ще оцелеем и без тази сделка, казват те.


Подсигуряваш правата. Почва одисеята по превода.

О,  б-о-ж-е  м-о-й... Мисия-шибана-невъзможна... Искаш за жълти стотинки да получиш качествен превод, който да редактираш веднъж и да се изстреляш на ниво печат. No fuckin way man... Досега сме плащали за 3 превода и всички до един бяха толкова нескопосано направени, че търсенето на остър метален предмет, с който да се самонараниш при вида на резултата е естествена реакция на травмирания ти от отделената пяна мозък. Говорим за преводи, които не могат да бъдат наречени по друг начин освен с думата „резил“. Забравете порното с инвалиди. Говорим за резил подобен на „Шоуто на Слави“. Резил a la Веселин Маринов дишал хелий на кокили.

3 пъти си платихме, за нещо, което в общи линии преведохме после отново сами на около 80%. В другите случаи просто си направихме превода директно сами, първо защото не можехме да си позволим финансово да го дадем на „професионалист“ и второ, защото стана ясно, че някои книги не могат да бъдат преведени от друг. Като последния случай с „Произход и история на Империите Орион и Сириус“. Представете си тази книга преведена от някой с добър английски, но нулево отношение към текста и материята. Каша.


Дотук добре.

Такса авторски права – check. Такса превод – check.

Следва редакция. Пак сложно... За първата и втората книга не можехме да си позволим такава. За третата книга редакторката редактира по начина по който тя вижда нещата, макар изрично да бяхме помолили някои неща да не бъдат пипани, защото са част от спецификата на предпочитанията ни. Пак каша... Днес сме добре по този показател. Отново си правим редакцията предимно сами, след което се минава веднъж за пълен член и пунктуация, които не са ни силната страна. Професионалната редакция обикновено струва, колкото самия превод. Винаги правим по 3 четения на цялата книга, след като тя бъде веднъж преведена. А ако ти си превеждал цялата книга, става ясно, че погледа ти в един момент се изкривява и не искаш и да чуеш за този материал повече, камо ли да четеш собствените си думи още 3 пъти.

Такса авторски права – check. Такса превод – check. Такса редакция – check.

Започваме да преминаваме към ниво предпечат – нещо, което не е много ясно на широката публика и е трудно да бъде обяснено като цяло. Предпечатът е официалното дигитализиране на книгата във вида, в който тя ще влезе в печатницата. Това включва форматиране на текста и неговото страниране на специални за целта програми. Нещо, което не е чак толкова огромна философия, но нямаме техническите познания, за да правим сами. Човекът по предпечата е ключов и след завършването на файла, книгата се преглежда от нас подробно още веднъж, защото тук понякога стават огромни издънки. „Румънският сфинкс“ е пример за печатно бедствие, понеже предпечат и печат не бяха добре синхронизирани по вина на печатницата. Ако не беше ценното съдържание, чисто полиграфичеси тази книга не става и за подпирачка на врата.

В цената на предпечата имаме две различни суми. Предпечата на самия текст и оформянето на вече готовата корица във вид и формат подходящ за печатницата. О, пропуснах самата направа на корицата, която се прави от коренно различен човек, художник (освен, ако не се ползва оригиналната такава, която рядко става за директно ползване). Такса и там. Т.е. дотук:

Такса авторски права – check. Такса превод – check. Такса редакция – check. Такса рисуване на корица – check. Такса предпечат – check.

Стигаме най-накрая и до мастодонта на разходите по изработката на една книга – нейния печат.

Да създадеш своя собствена печатница изисква стотици хиляди левове инвестиция. Ако искате да е малко по-модерна пък, ще бъдат милиони. Това е немислимо. И си принуден да ползваш услугата на някой, който вече има печатница и извършва тази услуга. Така че какво да кажем за безкрайната жалост на печатниците, с които съм имал работа досега? То не е лъгане, то не е правене на мили очи (докато не дадеш парите), то не е отлагане, то не е нехайство, то не е просрочване на срока ТРИ ПЪТИ, то не е разправяне на празни приказки и обещания от които накрая нищо не се припокрива с действителността... Да не говорим за крайния резултат, който понякога е плачевен... Когато плащаш дадена сума за тираж, то тази сума се разделя на броя книги, които печатницата прави за теб. Т.е. ти си плащаш за всяка книга. И когато в тиража има прилично количество дефекти, излиза че ти си вътре с пари. Платил си за непродаваема книга. Няма как да знаеш колко брак има в един тираж. Не можеш да провериш 1000 книги (стандартния тираж) една по една пред печатаря. Не можеш да отвориш всеки пакет и да разлистиш лист по лист всяко едно копие. Изненадата идва когато започнеш да продаваш тези книги и или ти ги връщат от книжарниците или ти сам откриваш за какво става дума, когато я преглеждаш преди да я пуснеш по Еконт. Усещането е шибано. Разбира се според печатницата всички книги са си наред и винаги са „невероятно учудени“, когато после им кажеш, че има бройки-bullshit :)

Толкова мога да говоря за печат, че направо няма смисъл. Всеки се праска, че има голям опит и апаратура, а работата накрая остава най-вече българска, особено когато става дума за отношение. Никой не се е подигравал в живота ми така с мен, както в някои печатници. Заклевам се, че не преувеличавам. Буквално подиграване; ситуации, в които те взимат за дебил и ти говорят някакви галактически тъпотии, третирайки те като слепец със синдром на Даун.


Книгата излиза криво-ляво. Някои неща те вбесяват (като например цветовете на корицата), защото си казал изрично да се внимава за тях, обещано е, а после става ясно, че някой си е бъркал между чатала, докато е стоял на пресата. Окапва ти косата, но вече няма какво да направиш. Пред свършен факт си. Блъскал си 3 години и накрая някой осира нещата за миг. Остава или да се биеш или да им кажеш в лицето: „Майка ви да еба шибани селинджъри.“ Обикновено е второто, не сме примати все пак.


Смятате, че с всичко това се приключва?

Щеше да е твърде „лесно“, нали? :) Мнееее... Остава най-важната част от живота на една книга. Да я пласираш. А пласирането на книги в България става монополно.


Първоначално нямах никаква идея за какво става въпрос. Ходих от място на място, учудвах се, че никой не ми предлага нито договор, нито иска да купи от книгите ми. Излиза, че всичко бива оставяно на консигнация. Или с други думи – оставяш книгите си и когато бъдат продадени – ти плащат. Ако те потърсят. Не е трудно да се досетите, че въпреки че книгите ти се продават НИКОЙ не те търси, за да ти плати. Колкото лицемерие съм видял от разпространители съм видял само от печатарите. Колко нагъл трябва да си, за да продадеш нещо чуждо и после да се правиш на луд и да не платиш на онзи, който ти е донесъл на крака пари под форма на книги? Колко луд трябва да си, за да нехаеш; пред теб да поставят въпроса по начина по който го поставям в момента и те да те гледат умно без отговор и дебилно хихикане. Шибани любимци, които не знаят как да правят бизнес по начин, че да има за всички. Някои от тях фалираха, защото бяха много отворени и смятаха, че това може да се случва до безкрай. Закономерно е да има още фалити.


И така. Аз нося лично книги на разпространителите. От склада ми, до техния шибан праг! Те просто взимат книгата и я слагат на рафта и я вкарват в системата им – буквално! Т.е. – това са пари от небето за тях. Отново – в буквалния смисъл. Няма никакво усилие, което разпространителя да полага за това той да може да вземе с някаква заслужено право за своя дял. Той просто е изградил мрежата. Fair enough. I can live with that.

НО! Колко смятате, че струва това удоволствие на Издатели като нас, нерегистрирани по ДДС? Колко мислите, че взима разпространителя от коричната цена, заради това, че поставя книгата на рафта си? 15%? 30%?!?

Мне. 45 ШИБАНИ процента boys and girls. I’m not fucking around! 45%!!! Дори повече от 45, защото ако се регистрираме по ДДС, няма да започнат да ни взимат 25 (ДДС-то на книгата в България е 20%)! Т.е. чисто счетоводно това са повече от 45% (и това ми го е казвал финансист).

Разбирате ли правилата на играта? :) Никой не се бута да ви продава книгите. Оставяте ги ако искате :) Това са техните условия – ако щеш дет се вика. Търси начин да ги продаваш сам в противен случай. Oh, boy, дали малко по малко няма да направя точно това и няма да покажа среден пръст на всеки?...


Някой ще каже: „Еее, все пак ти остава повече от половината, пак трябва да си много напред!

Мислите, че за нас остават 55%? :) Да и ние мислехме така :) Смятахме, че 55% е минимума, който заслужаваме, за цялото блъскане. Мне. Някой да не забрави 10% royalties от всяко копие за оригиналния издател? :) Сега разбирате ли защо му казвам „кръвен данък“? :) Защото ти го вкарва точно в момента, в който мислиш, че имаш нещо и ти взима и последното. Ебаси турския номер!

Процентите вече станаха 45. И от тези 45%, ако случайно имате печалба... :) Накрая на годината държавата се е погрижила да ви вземе 10% „данък печалба“! Ха-ха-ха! „Данък печалба“!!! Ха-ха-ха! Самата концепция зад името показва абсурда на държавата, в която живеем :))))))) О, Република Жалост, никога няма да мога да емигрирам, you amuse me like nothing on the fuckin planet!!!

Не само това, но в Република Жалост сте задължени да си плащате здравни и пенсионни осигуровки. 1500 лв. на година. Иначе влизате в затвора. Ъхъм, не сте ли чували? Това е просто върха на шибания сладолед. Почти сигурен съм, че това е единствената държава в света, в която ако не си платиш здравните осигуровки, които се отнасят ДО ТЕБ самия, влизаш в затвора. КАКВА Е ШИБАНАТА ЛОГИКА!?! Това е толкова безочливо, in your face твърдение от типа на: „Ако не даваш пари на държавата, които уж са за теб, ти вече ставаш престъпен елемент за нея“, че просто не може да бъде! Т.е. ще ме тикнете в затвора, където здравето ми очевидно ще пострада (особено ректалното), за да ми докажете, че е хубаво когато си болен да си здравно осигурен и някой да ти окаже „помощ“? Това ли е великата ви поука? Няма измислена дума, която да изрази онова, което чувствам спрямо тази концепция.

Аз НЕ ЖЕЛАЯ да плащам здравни осигуровки. Не вярвам в здравната система, не вярвам в западната медицина като цяло, искам да имам избор да се лекувам сам, алтернативно. Защо нямам избор дали да си плащам здравни осигуровки, или не? Това е личен избор свързан с личната философия на човек.

Защото това е държава, която се изхранва от ДАНЪЦИ, ето защо! Ако спрете да плащате осигуровки всичко рухва. Не е защото на някой му пука за вас. Не е защото някой е загрижен за вашето евентуално здравословно състояние! Освен това, Република Жалост е единствената страна, в която не можеш да си изтеглиш парите от здравната сметка. Америка може да е прототипа на Авгиевите обори, но можеш да направиш поне това. Тук всичко потъва в бездънната яма на мафиотското дебело черво. Дори да реша да ползвам „здравни“ услуги не мога да го направя, защото 2 години назад, през периода 2005-2007 г., не са внасяни здравни осигуровки, което прави целия ми профил в здравноосигурителната каса – невалиден! What about that! Искам някой който чете това, да каже, че това не е страна на умствено изостанали индивиди с вратовръзки. Как това, че не съм плащал 2 години – минал период, в който нищо не се е случило – прави невалидни нещата ДНЕС, при положение, че си плащам като поп (защото иначе ще ме опандизят). Очевидно това е направено да не работи за нас, а само да смуче пари. Аз Мунчо ли съм, или какво?

И така. Както казах – ако случайно на края на годината е останало нещо за теб, плащаш 1500 лв. глупости, плащаш 10% данък печалба, плащаш си на счетоводител и си щастлив, че издаваш книги :)


Ето това е положението в България. Вече знаете на какво се базира ценообразуването на една книга в Република Жалост. Вие трябва предварително да знаете колко ще ви вземат всички, за да решите какво смятате, че е честно да остане за вас. Защото в известен смисъл вие ВЕЧЕ сте на загуба, ако сте решили да публикувате дадена книга. На загуба сте още на ниво идея, ок? Безусловно.

Ето защо ще става все по-трудно да видите книга под 20 лв. Всеки път оттук нататък, когато видите каква е коричната цена и си помислите, че това е безбожно, си спомнете каква част от коричната цена стига до хора като нас изобщо – хората, които наистина са направили нещо за това тази книга да излезе на бял свят. Ето това е действителността – без да бъде излишно пресилена, даже напротив – някои неща са поспестени, защото са твърде профилирани за широка публика.

Надявам се вече разбирате по-добре и защо молим, който ни симпатизира да си купува книгите през сайта ни, без посредник.

Би следвало да разбирате и защо, колкото и да симпатизираме на каузата ви, не можем да издадем ваша авторска книга (благодарим, че толкова хора се обръщат именно към нас за това). Ние нямаме ресурс да осъществим дори своите собствени проекти с темпа, с който ни се иска.


Въпреки всичко казано дотук, пресилено би било да се каже, че в България няма книгоиздаване. Има еталони за жалост, има еталони и за качество.

Бард“ например, може би най-голямата и комерсиална Издателска къща в България е еталон за първото. Това е група, с претенции, която и до ден днешен печата повечето си книги на тоалетна хартия. Всеки, който има тяхно издание знае това. Това са шибани глупости. Не може да издаваш заглавия от световна величина като Стивън Кинг с толкова очевидно ниско качество и с мастило, което вони на канцерогенни вещества, което те кара да четеш с медицинска маска. Like in a fuckin freak show.


Buddy, are you sick? What’s the mask for?

Naaaah, I’m just reading a „Bard“-book.

Ahhh, I see… Don’t push your luck man, take care.


Not acceptable. Дори вестник „Марица“ изглежда по-добре. С това просто показваш какъв си и какво е отношението ти към книгата като цяло – ти гледаш на нея единствено като на рога на изобилието, а не нещо от което човек трябва да изпита удоволствие. No respect here.


От противоположната страна пък стоят Издателски къщи като „Изток-Запад“, които са може би най-стабилните в страната и на които съм фен. Turbo respect! Не ми пука кой стои зад тях и дали перат пари. Този екип прави за българската книга повече, отколкото всички други заедно и имам много техни заглавия, които смятам за безценни. Заглавия, който никой друг не би направил. Вниманието и подхода им показва отношение и любов към книгоиздаването. Безумните за джоба на българина цени, които слагат на книгите си, са изключително оправдани за всеки, който разбира поне малко от занаята. В този ред на мисли слагам едно тяхно кратко есе, което е толкова в десятката, че няма една излишна дума:


Поредна медийна недомислица предизвика буря от коментари, засягащи цената на книгите у нас. Тази е една от темите, забулени в мъгла – легенди се носят за ценообразуването на оборотни заглавия, за платени и неплатени авторски права, за неверни тиражи, за смехотворни хонорари на преводачи и редактори, за хартии, които дори уважаващ себе си жълт вестник не би се съгласил да използва... Както във всяка гилдия, и в книгоиздаването има черни овци.

Издателство „Изток-Запад“ никога не би си позволило което и да е от горните неща. Въпреки това често ставаме обект на необосновани нападки за цените на нашите книги. Затова решихме да повдигнем завесата, за да видите, че цените им се формират по ясни правила и са наистина адекватни на вложените средства и усилия. Та как иначе заглавието би могло да стигне до читателите в подобаващ вид!

На 28 април ще пуснем една от най-скъпите си книги – „Потребителското поведение“ на Майкъл Соломон. Книгата ще струва 120 лв. И без да бъдем принудени от буря от негодувание, ще ви посочим предварително защо книгата струва толкова.

„Потребителското поведение“ е 664 страници, с твърда подвързия, шита, голям формат, цветен печат на 100 г. мат. С две думи – издание с максимално възможното полиграфско качество. Моля, не забравяйте: от цената се махат първо 20% (ние сме регистрирани по ДДС, а то в България е неотменимо като смъртта) и след това – допълнителни 10% авторско право. Ето как всъщност цената стана малко под 91 лв.

След това идва големият въпрос с търговските отстъпки, който е също твърде сложен и не е тук мястото да бъде разчоплян. Така или иначе, чистият приход на издателството след приспадането му става от порядъка на 55 лв. С други думи, ако продадем тираж от 1000 бройки (мисия почти невъзможна), нашата печалба ще бъде около 8000 лв. Колко време мислите, че ще отнеме това и дали ще се случи изобщо? Никой не знае, но това не е причина книгата да не бъде издадена.

Книгата бе преведена от един от най-добрите преводачи в своята област – доц. Людмила Андреева. След това се наложи да бъде редактирана дълги месеци – тази книга още веднъж ни показа, че не бива превод от който и да било преводач да се пуска без редакция. Неоценима помощ за това оказа г-жа Огняна Иванова.

Изобщо, всички разходи по издаването възлязоха нито повече, нито по-малко от... 47 000 лв. Наистина малко наши издателства си позволяват подобни инвестиции! Ние не се къпем в пари – може би защото отстояваме, че българският читател не бива да бъде лишаван от качествена литература заради нежеланието да се поема риск. Но в крайна сметка ние инвестирахме тези пари, защото е крайно време, вместо да мрънкаме (например, че държавата не се грижи за книгите или подобни), да запретнем ръкави и със здрава работа да покажем уважение към читателите си.

По сходен начин стоят и нещата с издадения наскоро от „Изток-Запад“ шедьовър на преводаческото изкуство „Гьодел, Ешер, Бах: една гирлянда към безкрайността“ на Дъглас Хофстатър. Разходите по издаването на тази книга са в размер на 22 000 лв. (Имайте предвид, че преводът и редакцията на книгата можеха да струват – и това ще го потвърди всеки добър преводач или редактор – и 12 000 лв. За щастие Боян Брезински и Росен Люцканов приеха книгата по-скоро като предизвикателство, а не само като източник на доходи, в противен случай книгата трябваше да струва доста повече!) Затова и тя е с корична цена 68 лв., а не колкото книжка, която можем да скалъпим с малкия си пръст.

„Изток-Запад“ желае да покаже, че книгоиздаване у нас може и се прави честно и почтено и че ценообразуването не е следствие на заклинания за максимална печалба при минимални разходи. Качеството няма как да не е скъпо и това се отнася за всяка област на живота!

Преди 5 години, когато издателството си позволи лукса да издаде „Пинк Флойд отвътре“ на Ник Мейсън, струващ 80 лв., „доброжелатели“ от бранша ехидно се изказаха, че с още няколко подобни заглавия „Изток-Запад“ ще фалира от само себе си. Е, това не се случи. Продължаваме да издирваме „мъчни“ книги, които изискват огромни инвестиции и пълно себеотдаване, за да излязат на български език в подобаващ вид. Сред целите на издателството са например „The Red Book“ на Карл Густав Юнг (всяка година в САЩ се продават по 70 000 копия при $200 корична цена) и „The Road to Reality: A Complete Guide to the Laws of the Universe“ на Роджър Пенроуз, една наистина феноменална книга.

Българският читател заслужава тези книги. И правим всичко по нашите сили, за да ги издадем в най-добрия възможен вид.

Дали си заслужава? Това вие, читателите, ще решите!

Благодарим ви, че ни се доверявате. Моля имайте предвид, че за нас е изключително важно вашето мнение – не ни спестявайте нищо, за да ставаме все по-добри!


Заклевам се, че мога да мастурбирам с часове над този текст – ей така – като психо, защото го разбирам толкова, толкова добре...

Казано е перфектно. Качеството няма как да не е скъпо. Това знае всеки българин, защото всички пазаруваме от „Магазин за 1 лев“, нали така?


Издателство „Паралелна Реалност“ прави това, което прави от любов, колкото и банално да звучи това на страничния човек. Ние определено можем да предложим качество на ниво съдържание и именно на това слагаме своите цени, а не на изработката, която така или иначе не зависи от нас, а от джоба ни. При нас ценна е информацията. Не можем да дадем 12 000 за превод, защото ги нямаме. Ако ги имахме, щяхме да ги дадем с лека ръка, ако знаехме, че това ще допринесе за качеството, което е онова, на което ние изключително държим. Макар реалната цена, която трябва да бъде поставена на съдържанието на нашите книги (особено на последната) не би трябвало да е по-малко от 100 лв., то ние се стараем да бъдем адекватни спрямо българските читатели.

Подходът всеки път е различен, защото всяка история е индивидуалност. И без значение какво е отношението ни към тази история в следговора, за да я издаваме ние виждаме повече ползи от нейното съществуване, отколкото минуси.

Правим всичко това изключително сами. Никой не ни помага за нищо. Затова става бавно. Както казах правим и преводите си сами, за да можем изобщо да си позволим лукса да публикуваме. Разбира се, ако някой иска да помогне – винаги сме отворени към това, но никога не сме го искали изрично и в пряк текст. Защото, за да стане това възможно, помощта трябва да е безвъзмездна, точно както ние даваме безвъзмездно чрез този сайт (и от други преди него в продължение на десетилетие). А много малко хора разбират този тип взаимодействие. Да даваш безусловно. Но иначе по принцип всички са за любов и светлина :) Бутафория.

Българинът е свикнал изключително много да взима и това да не му прави впечатление. Сякаш е бащиния. Превърнало се е в нещо много агресивно и дори като повод за възмущение, ако не вземе или опцията да вземеш for free не е налична. Това личи в отношението му към всичко. Ние българите не ценим работата и труда на другите. Защото не ценим творчеството. Смятаме, че щом е книга (особено пък ако става дума за духовна литература), тя трябва да е безплатна по default! Смятаме, че ни принадлежи, само защото сме много готини. Мне, не сме. Хищническо мислене, което не работи. Всичко това много бързо се променя, когато се опиташ да създадеш нещо, което сме свикнали да наричаме „интелектуален труд“. Да си от другата страна винаги мноооого отваря очите – без значение за каква ситуация става дума в живота.


Моля ви не ни питайте, кога ще преиздаваме някои от старите си книги, които нямат надпис „... и няма да бъде преиздавана“... С твърде ограничен ресурс сме, за да можем да го разпилеем по стари издания. Предпочитаме да влагаме средства в нови заглавия, които да отварят нови хоризонти и пред самия сайт и да разширяват асортимента ни. Ако сега Документите Тера“ или някоя от другите ни книга бъде преиздадена, това означава да не издадем новата книга, която подготвяме, защото наличния ресурс е само за 1 заглавие. Да, тези книги по всяка вероятност ще бъдат преиздадени в някакъв момент, но кога точно – не можем да кажем, защото това не е наш приоритет. Тези книги бяха на пазара 4 години и вината, че някои хора чак сега се усещат, че искат да ги имат и са възмутени, че не правим тяхна допечатка – наистина не е наша. Молим ви бъдете по-адекватни и не ни дръжте сметка за подобни неща (няколко хора вече си го позволиха). Ние не сме тук, за да задоволяваме личните ви нужди. Идеята, както и с всичко останало в живота е – когато искате нещо – да си го вземете на момента. Може да няма „утре“.

Също така, много моля, не скътаваме няколко бройки, които да пуснем на цена 50 лв. след няколко месеца, когато всички вече са се увълчили от търсене! Получаваме много сладки писма, в които ни питат, дали нямаме ама само една бройка от...“. Не, НЯМАМЕ. Иначе нямаше да има надпис Книгата е изчерпана“. Ако имахме, бъдете сигурни, че щяхме да ви я предложим. Нямаме интерес да крием книгите си от вас.


По стечение на обстоятелствата, последен пристан на нашите заглавия се оказва книжарница „Параграф 22“ във Варна, която има по няколко бройки и от 4-те ни книги. Който търси отчаяно някоя от книгите, мисля че е удачно да си я поръча на адрес Е-мейл адресът e защитен от спам ботове. докато това все още е възможно.

Друго място, където има някои книги (даже и „Наръчник“), се явява един от малкото коректни разпространители в страната, а именно, Издателство „Дилок“ в София, Книжна борса Болид (Искърско шосе).


Колкото до „Документите Тера“ оставям този период зад гърба ни с приятна носталгия :) Някой ден, ако реша отново, че това е моята вибрация и намеря причини да се върна към нея, книгата може да претърпи ограничен тираж с твърди корици. Юбилейно допълнено издание – би било яко :) Но тъй като това е изцяло в теорията на вероятностите – моля не разчитайте на това.

 


Както загатнах по-рано, в момента подготвяме нова книга, която до два месеца би трябва да излезе (да не се заричам). Това е една от причините да не съм толкова активен в сайта (благодаря за загрижените писма, всичко с мен е наред). На второ място, подготвям дълъг материал, който по всяка вероятност ще влезе в категория „Подробни анализи“ (да не се заричам). Тъй като това ще е свързващото звено между старото и новото в този сайт (що се отнася до моя принос към него), искам да бъде изпипано добре. Ще отнеме още време. Дотогава не очаквайте нищо по-задълбочено от мен, освен някои инцидентни кратки shot-ове (ако бъда провокиран за такива). Мисля, че дотогава е добра идея да бъдат четени стари статии, на които да бъде даден нов шанс. Сигурен съм, че след последните ми две теми, трябва да ги видите по нов начин.


Благодарим на всички, които са с нас и против нас. In 3rd density this means, that you make a difference :)

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 346 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632778



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License