Размисли за свободата Печат
Статии - Философия
Написано от lexas   
Неделя, 11 Септември 2011 18:00

 

freedom

Отново посрещам сутринта свеж като репичка. Цяла нощ драсках като някой обезумял човек, за да претворя чувствата и емоциите си в мисли, а мислите – в текст, който ще е четим от общата аудитория. Защото, вярвате или не, съвсем наскоро мой епохален труд над, признавам, доста деликатна област от човешкото поведение, бе най-безкомпромисно поставен настрани, докато му дойдело времето, когато читателите бъдат готови за него. Представяте ли си? Трябвало вие да сте готови. Това е то бизнеса! Развива се за сметка на свободата на словото и печата! Сега, заради вас, аз оставам без глас! Възмутен съм! Къде е любовта, питам? Доверието, приемането? По-откровен ли ще бъда, когато съм наясно, че не мога да ви кажа всичко, защото не можете да го понесете естествено и чисто? Въпросът е същностен и излиза далеч отвъд взаимоотношенията автор–читател, но достига до най-интимните нива между приятели и любими хора. Самоцензурираме ли се пред тях, налагаме ли си ограничения, пропускаме ли да им покажем нещо от самите нас, за да не ни обърнат гръб?

Край с всякакъв творчески идеализъм! Всичко явно е за пари, слава и престиж. Ставам комерсиален, поръчков, можете да ме купите и подкупите, а аз ще пея любимата ви песен, докато заспивате спокойни и сити, с лека усмивка в крайчеца на устните си, че всичко е наред! Служа си с хиперболизиране на чувствата, за да е по-хумористично, а едновременно с това – остро, но историята е реална. Предстоят важни статии и информация, които ще разчупват стереотипите във възприемането и ще подготвят почвата за далеч по-искрено изследване над човешката ни природа. Сега много теми са табу и не може да се разбере защо са езотерични и важни за формирането ни като съзнателни хора. Огромна част от потребителите на езотеричния пазар в България искат лесно смилаеми и предсказуеми материали за летящи Буди, лишени от несъвършенства, невероятни хора, Възнесени Учители и Уникални Освобождаващи Енергии от всякакъв тип, промени в ДНК-решетката ни и не знам си какво още от популярната „теория за конспирацията“. А най-елементарните и начални теми се пропускат. Кой смята да стигне далеч по прашния и тежък път на духа със скъсани сандали? Без основата сме точно като пътешественици на бос крак, които съвсем скоро ще пропищят от дребните камъчета и неравности и ще поискат да се върнат обратно. Помните филма „Гатака“ и историята за двамата братя, които вечно се надпреварвали кой ще плува по-навътре в морето, нали? Единият винаги побеждавал в своеобразното състезание, защото просто не пестял сили за връщането. Така стои въпросът и с любимата ни туристическа дестинация „Свобода“. Тя не признава двупосочни билети.

Тази вечер имах прекрасна малка практика по скачане на въже и философски дискурс със самия себе си относно настоящето положение на живота на планетата Земя. Този монолог приличаше на преговор на до болка познатите тъмни факти за социалната система, затвърждаването им в менталното ми пространство, както и изясняването на произтичащите от тях изводи и последици за психиката и взаимодействието ми със света посредством тялото. Законът за Причината и Следствието според някои хора никога не може да се пренебрегне, а особено в този случай, когато години наред сме действали и сме се изпълвали с информация – съзнателно или не – против общоприетите норми и стандарти. Може да се каже, че сме се бунтували срещу психологическото и физическото статукво около себе си без видима причина, защото те (а.к.а. „Нашите Господари“) са се постарали тя да е максимално невидима, но тази невидимост не спира да прави причината действителна. Точно като в мисълта, че най-великият фокус на Дявола бил да накара хората да повярват, че не съществува.

Странно е да стигнем етап, в който гледната ни точка да е съществено разминаваща се с общоприетото овче блеене в нищото. Стандартният случай е да се сепнем, че най-после сме се съгласили с мнението на стадото, заиграли сме в синхрон с него и тихо и кротко сме започнали да демонстрираме псевдо-щастие от социалното си положение и облаги. Но с някаква мътна част от съзнанието си схващаме безпогрешно, че спокойствието ни всъщност е маскирано подчинение и примирение.

От части е страшно да не сме там, където са всички, от части е вълнуващо, а освен това нямаме какво да губим, което не е ясно дали е положително или отрицателно, но в името на ведрия дух мислено си го отбелязваме като плюс. Поне аз така правя, за да се чувствам добре.

Нощта крие магическа красота в себе си и тайно знание, за което светът никога няма да научи, защото той има свой ритъм, свои задачи и забавления и отдавна не се интересува от простичките, но безкрайно дълбоки истини. Светът предпочита да гледа телевизия или да стои кротко и раболепно по кафенета и ресторанти, говорейки или по-скоро повтаряйки като папагал онова, което е чул от същата тази телевизия, радио или вестници и списания – цялата медийна машина, формираща мисленето и по този начин възможностите ни. Е, ние пък ще си поговорим с вас за красивите и простичките истини, споменати по-горе, сякаш сме стари познати, но без изобщо да сме такива. Защото независимо колко пъти ни втълпяват, че трябва да възприемаме всичко еднакво, особеното на човешкото възприятие е, че всяко едно вижда различно от останалите. С една идея, с един нюанс, но по друг начин и под нов ъгъл. Това е чудото да си човек и свободата заключена в него. Общият закон и съгласие да приравняваме към приблизително едни и същи значения обектите в света е само за улеснение при общуването помежду ни. Но истинският живот – този вътре в нас, който кипи самостоятелно и постоянно се обогатява и нараства – той винаги е уникален. Ние сме една прашинка, да, но неповторима прашинка, в която се пази дълбоко скрито знанието за всичко.

Свободата и дисциплината са неразривно свързани. Когато едното го няма или е в недостатъчна степен развито, страда другото и обратното. Прилича на древна алхимична формула за съвършенство, нали? Но е много по-простичко, отколкото изглежда. Свободата е цел, а дисциплината е средство за постигането й. Става въпрос за осъзнато поведение, а не за морализиране и нравоучение в стил „Всичко е написано в Библията“. Например, хващаш се, че пушиш или че прекаляваш с пиенето, или гледането на телевизия. Не ти харесва вече да прекаляваш с тези дейности или изобщо, че ги извършваш. Тогава проявяваш дисциплина и прекратяваш дейността или изменяш нейния характер, така че вече да не ти тежи и да не те мъчи. Най-хубавият момент е, когато дисциплината отпадне и по естествен път се разделим с вредния навик, давайки си свежа глътка въздух. Обикновено се случва, когато много силно и дълбоко сме осъзнали отрицателното му въздействие върху нас, психо-соматичният модел на навика, цената да го имаме, а на последно място, но не и по важност, осъзнали сме какво ще получим, разделяйки се с него. Разбира се, не като твърда сума пари или облаги, а като възможности за нови преживявания или подобрено здраве, чувство на лекота, на бодрост и сила.

Живеем в общество, в което успехът в много дейности се определя от възприемането и упражняването на вредни или неправилни навици. Всички те са вериги за духа ни, които го държат в плен. Ако в началото цялата човешка маса е била държана под контрол посредством налагането на сила, страх и наказания, то днес контролът се установява по много по-фин и приятен начин. Чрез удоволствия и наслади. Заприличали сме на дресираните коне в цирка. Доста умни и интелигентни сме за животни, знаем страшни номера, но в действителност винаги играем по свирката на своя господар, който и да ни се пада такъв. Не го правим заради себе си, не сме наистина такива, а по задължение. Накрая получаваме захарче и заспиваме доволни. Основното обаче е, че ние си оставаме коне-артисти на арената на големия цирк. Работата ни е да изнасяме представление всеки ден, да го правим добре, да събираме овациите на публиката си, а накрая отново да влизаме доброволно в клетката си. В момента мотото е, че трябва да обичаме веригите си, тъй като те ни индетифицират и показват какви хора сме.

Глупости! Няма нищо по-изкривено от такова предположение. Защото всъщност ние сме родени в клетката, ние дори не знаем, че навън има и други коне точно като нас, но които никога не са били държани в нея, не са били обучавани в сложни номера и не са били карани да изнасят представление. Това са нашите диви братя по копита, които са силни и смели, бързи като вятъра, живеят на стада в полята и не знаят що е то циркова програма. Въпрос на принципна позиция е на кой ще симпатизираме.

Понякога се питам защо продължавам да го правя. Защо все още играя в представлението?



Free Joomla Extensions

 

Ето защо. Заради леденото момиче, което всички ние познаваме и обичаме. То може да има стотици различни лица, но значи за нас едно и също нещо – всичко. И ние тръгваме след него, а то – след нас. По онзи очертан от хилядолетия път, по който всеки тръгнал, жив не се е върнал.

Историята разказва, че Ромео трябва да умре. Жулиета също не е с по-радостна съдба. Не е ли тъй тъжно, че любовта се оказва единствената причина да избираме оковите си, вместо да полетим на крилете на свободата? Защо и как така, питам аз, любовта трябва да е в неизменна връзка с веригите и робството, а не със свободата? Хайде, драги читателите, кажете ми вие? Отговорете за себе си, помислете, моля ви. Нека съм по-личен. Истината е, че ми се иска да вярвам, че сте седнали спокойно, в притихнала атмосфера, почиващи и може би пийващи си някоя приятна за вас напитка и просто се забавлявате с този текст. Просто ме навестявате. Иска ми се това да е приятелска среща между безделници или поне хора с останало „свободно време“. А не от онези, които дори и последното са си го професионализирали и са превърнали в нещо сухо, изсмукващо, тежко и натоварващо. За мен е пълен абсурд и очевидна грешка, че асоциираме любовта с робството и че Тя става причина да го избираме доброволно и да се примиряваме с наличието му в живота ни. Сигурно проблемът е в моя приемник, но повечето семейства и връзки, които виждам, са точно такива. Усещам в хората прикрито съжаление за нещо, сякаш мъкнат или са мъкнали огромен товар, който ги е смазал. Те не говорят за това, никога няма да го кажат и по-скоро ще се оправдаят с друго. Накрая ще завършат оптимистично, но за мен картината е ясна. Имаме смазани същества, а не процъфтяващи и жизнени, каквито би трябвало да са, ако изпитват истинска любов, нали? Нещата стават още по-плачевни, когато станат ясни и кирливите ризи на съпрузите. Изобщо, аз поставям под съмнение и слагам на масата за дисекция цялата тази захаросана представа за живота ни, че той непременно трябва да бъде в интимна връзка с друг човек. Ако последната подсъзнателно ще значи „безкрайно робуване“, тогава за мен в това няма любов. Просто няма. Има несъзнателност и неразбиране на дълбочината на проблема, има примиренчество и търсено невежество в името на чистото физическо удоволствие, но няма адекватност, нито пък истинска информация по въпроса. Никога не се е водил равнопоставен дебат с идеята, че може би човешкият живот без интимна връзка в него е също толкова пълноценен, ако не и повече. И смислен и пълен, и много, много други неща, за които тайничко искаме да мечтаем, ама ни е страх и сме объркани. Затова ето ни я фалшивата любов-верига, която няма никаква връзка със свободата! Така ни е по-добре. Като всички. Всички са така, значи и ние трябва да сме така. В моята визия обаче „всички“ са в лека грешка и не мога да им се доверя напълно и сляпо. По-скоро ще се доверя на вътрешното си чувство и ще напиша, че ако има истинска любов, то тя е в пряка връзка със свободата като усещане, а не с веригите и робството.

Разделението е ключов момент, за да изчезне Свободата. Съществуват легенди, че някога човекът не е бил две същества, сливащи се заедно, за да продължат живота, а бил едно същество, което било цялостно и съвършено. То било толкова силно, че заплашило Боговете – неговите Господари от Небесата. Те ужасно се притеснили, че силата му някой ден ще бъде достатъчна, за да ги свали от трона им, така че прибегнали към ужасяваща генетична намеса. Разделили човекът на две – на мъж и на жена. Така той станал зависим и слаб, силата му вече била нищожна, а Господарите от Небесата най-после били спокойни, че нямало кой да заплаши тиранията им. Не знам дали този, зле преразказан от мен, мит има връзка с действителността или не, но е много вярно неговото съдържание. Ако бихме успяли да изкореним разделението в себе си, тогава ще имаме шанс и да си върнем силата и отново да сме способни да действаме.

Тази митологична, вечно изплъзваща се между пръстите на треперещите ни ръце, красавица има свои най-строги изисквания. Едно от тях е, че тялото ни трябва да бъде силно и здраво, за да е способно да понася нейните дарове – а какви дарове има тя за нас! Заслужава си да тренираме телата си за нея – Свободата! Обикновено се упражняваме в името на някакъв вид робство – различните видове спорт; за да сме по-силни от останалите и да се перчим, обслужвайки егото си и т.н. Но нека се помъчим да възприемем друг вид подход към тялото си, така че да работим със силата му не с оглед да я развием, за да сме по-добри на терена или в битките с другите, а за да сме по-свободни като вътрешно чувство. Тренировките могат да протичат във всякакви стилове – твърди и меки, но изискват изключително ниво на внимание и проява на съзнание. Лично за мен най-доброто време за тренировка е или късно вечер – след 22 часа, или рано сутрин – след 5 часа и до 7 сутринта. После машината на обществото вдига оборотите, шум се вдига до небесата и в общи линии човек е зает с други неща. Но тези периоди, които предложих горе – те са специални. Там има особено притихване, естествено, ако местото, което сме избрали, е добро. Аз обичам да сменям местата си за практика. Обичам веднъж да съм в двора на пусто училище, друг път да съм в самотното кътче на градинката до блока ми или пък в затънтено място в парка, а може да тръгна в трета посока, която да открие пред мен съвсем нова територия.

Теренът е важен. От гледна точка на разнообразието и чувството за свежест, винаги е хубаво да се променя. Знаете ли откъде ми хрумна това? От Soul Calibur 3. Докато си играех със самурайчето Mitsurugi и виртуално прекосявах дестинации по цял свят. Впрочем Soul Calibur 3 е играта, драги читатели, в която съществува мистичното усещане за боен дух, липсващо на толкова много заглавия от биткаджийския жанр, на който аз съм сляп почитател и последовател още от 150 сантиметров човек. Ако не знаете кой е Великият Самурай и Ненадминат Майстор На Меча Mitsurugi, тогава услужливо съм ви приготвил това клипче, където той ще изпълни пред вас боен танц с катаната си. Ще усетите как всеки удар е смъртоносен, жив, нанасящ трайни повреди на човешкото тяло. Всичко, от което се нуждае една бойна игра! ...



Free Joomla Extensions

 

Почувствахте ли го? Мечът се върти така, сякаш компютърните пиксели са истинска, тежка стомана, претопявана и обработвана от древен японски ковач хиляди пъти, докато се получи перфектното острие. Червеното очертание от движението ни загатва за смъртоносната бързина и прецизност на воина, а движенията му са флуидни и автентични. Той пристъпва, прави малки скоци и клекове, извъртания на 360 градуса, погледи наляво и надясно, подвиквания, отчасти прилича на нашенско хоро, но пригодено за убиване, а накрая завършва с чиста показност и характер, изкрещявайки с плам „No mercy!“. Имам една дума за този самурай – кръвожаден. Повечето от индивидуалностите в Soul Calibur 3 са точно толкова уникални и реални, притежаващи собствен боен стил, различен обхват на оръжието си, минуси и плюсове от движенията и техниките си, които са способни да изпълняват, както и от телосложението си. Атаката, защитата, движението по терена, тайминга на ударите, системата за блокове, ритъмът на специалните магии и серии – всичко е гъвкаво, напаснато до милиметър, така че сблъсъкът стомана в стомана да звънти направо в сърцето на играча, сякаш сам той е на арената и се бие за живота си! Ей такава игра ти дава Свобода, Избор и Разнообразен Опит!

Ще кажете какво, по дяволите, има общо всичко това със статията? Ами, всичко! Всеки символ, всеки образ, всяко човешко творение ни шепне и ни чертае пътят към изхода от тази странна Игра. Тя е идеал – недостижим и невъзможен. Играта в живота няма превъртане, както на копютърния си вариант. Тъй привлекателна е, че вечно се самозабравяме в нея, но и достатъчно отблъскваща, причиняваща ни всекидневно малка и голяма болка, за да ни напомня, че трябва един ден да я напуснем завинаги. Защото в истинската любов нямало болка. А колко съм грешал и колко болка съм търпял – не трябва да ме питате никога. Това е лична опитност и съм сигурен, че всеки от вас го е минал същото или му предстои да го изживее. Но по неговия си уникален начин и перспектива, сцена, декор и поддържащи роли, камера. Действие!

Да действаме, а не да коментираме.

Най-красивата ни битка ще бъде проведена без думи и нито звук от устните ни не ще излезе, само звън на мечове в нощта ще реже!

 


Free Joomla Extensions

 

 


scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 329 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632762



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License