Текстове, които проблематизират процеса на ПРОБУЖДАНЕТО Печат
Статии - Философия
Написано от H.   
Събота, 30 Януари 2010 00:19
 

За да се разбере разликата между различните състояния на съзнанието, трябва да се върнем към първото от тях – сънят. Той е съвършено субективно състояние на съзнанието. Човекът потъва в сънищата си, независимо дали запазва или не спомен за тях. Дори ако някакви реални усещания стигат до спящия – такива като звуци, гласове, топлина, студ, усещане за собственото тяло, те предизвикват в него само фантастични образи. След това човек се събужда. На пръв поглед, това е съвсем различно състояние на съзнанието. Може да се движи, да разговаря с другите, да крои планове, да съзира опасности, да ги избягва и прочее. Изглежда правилно да кажем, че е в по-добро състояние, отколкото когато спи. По време на сън е пасивен, което означава, че не би могъл да направи нищо. Напротив, в състояние на бодърстване, той може непрекъснато да действа, а резултатите от действията му се отразяват както върху него, така и върху околните. Обаче не си спомня за самия себе си. Той е машина, всичко му се случва отвън. Не може да спре потока на мислите си, не е в състояние да контролира въображението си, чувствата си, вниманието си. Живее в субективния свят на „обичам – не обичам”, „харесва ми – не ми харесва”, „искам – не искам”, тоест в света, състоящ се от онова, което му се струва, че обича или не обича, иска или не иска. Той не вижда реалния свят. Реалният свят е скрит от него посредством стената на въображението му. Той живее в сън. Онова, което нарича „ясно съзнание” е само сън – и то далеч по-опасен от нощния сън в леглото.
Да разгледаме някое събитие в живота на човечеството. Например – войната. И сега бушува война. Какво означава това? Означава, че милиони спящи се опитват да унищожат милиони други спящи. Всичко, което се случва сега, е свързано с този кошмарен сън.
И двете състояния на съзнанието – сънят и бодърстването – са еднакво субективни. Едва когато започне да си спомня за себе си, човекът наистина ще успее да се пробуди. Тогава целият живот около него ще придобие съвсем различен вид и смисъл. Той ще види, че това е живот на спящи, живот в сън. Затова нищо в него не може да има каквато и да било стойност. Единствено пробуждането и пътят, който води към пробуждането, имат реална ценност. Много пъти сте ме питали дали не е възможно да бъде прекратена войната? Несъмнено е възможно. Достатъчно е хората да се събудят. Изглежда просто на пръв поглед. Но едва ли има нещо по-трудно, защото сънят е предизвикан и се поддържа от целия обкръжаващ ни живот, от всички условия на обкръжаващата среда. Как да се разбудим? Как да се избавим от този сън? Тези въпроси са най-важните, най-жизнените от всички, които човек може да зададе. Но преди да се запита, той трябва да се убеди в самия факт на съня. А не е възможно да се убеди в това по друг начин, освен като се опита да се събуди. Когато разбере, че не си спомня за самия себе си и че спомнянето за себе си до известна степен означава пробуждане, когато от опит да се убеди, че е ужасно трудно да си спомниш за себе си, тогава ще осъзнае, че не е достатъчно да желаеш да се пробудиш, за да се пробудиш наистина. С други думи, ние твърдим, че човек не може да се пробуди единствено със собствени сили. Но ако двайсет души се уговорят, че който от тях пръв се пробуди, ще събуди и останалите, те вече имат известен шанс. Дори и това обаче не е достатъчно, защото тези двайсет души могат да заспят едновременно и да видят в съня си, че се събуждат. Така че наистина това не е достатъчно. Необходимо е нещо много повече. За двайсетимата трябва да следи друг човек, който не спи и няма да заспи толкова лесно, колкото останалите, или който ще спи съзнателно само когато това е възможно, когато от съня няма да произтече нищо лошо нито за него, нито за другите. Те са длъжни да намерят такъв човек, да го натоварят да ги буди и да не им позволява отново да изпадат в сън. Иначе не е възможно да се пробудят. Длъжни са да осъзнаят това.
Възможно е да размишляваме в продължение на хиляди години и да напишем цели библиотеки, да измислим милиони теории – но всичко да е все насън, без възможност да се разбудим. Дори напротив – ако тези теории и книги са написани от спящи, те ще приспят нови хора и т. н. В идеята за съня няма нищо ново. Почти от сътворението на света на хората е казано, че спят и че трябва да се пробудят. Колко пъти в евангелието четем: „Пробуди се!”, „Бодърствай!”, „Не спи!”. Дори когато Учителят се моли за последен път в Гетсиманската градина, учениците на Христа спят. Това обяснява всичко. Не разбират ли хората истината? Струва им се, че всичко е реторическа фигура, метафора... Не виждат, че сънят трябва да се приема буквално. Не е трудно да разберем защо. Необходимо е мъничко да се разбудят или поне да се постараят. Често пъти са ме питали защо в евангелията не се говори нищо за съня. Всъщност за него става дума на всяка страница. Подобни въпроси показват, че хората четат евангелията, спейки. Какво е необходимо, за да бъде разбуден спящия човек? Съществува ли общо правило? Необходимо ли е силно разтърсване? Но когато човек спи дълбоко, еднократното разтърсване не е достатъчно. Дълго време е нужно непрестанно да го разтърсват. Освен това, трябва да се намери някой, който да разтърсва. Вече споменах, че желаещият, да се пробуди трябва да наеме помощник, който да се грижи за продължителното му разтърсване. Но кого ли може да наеме, щом всички спят? Ще наеме някого, за да го разбуди, но наетият също ще заспи. Каква полза може да има от него? Що се отнася до действително способният да пребивава в будно състояние човек, той вероятно ще откаже да си губи времето, за да буди другите – несъмнено той си има далеч по-важна работа. Съществува възможност да се разбудим чрез механични средства. Може да бъде използван будилник. Но бедата е, че скоро започваш да привикваш към всеки будилник – просто преставаш да го чуваш. Нужни са множество будилници с различни видове звънци. Човек буквално трябва да се обкръжи с будилници, които да не му позволяват да спи. Но и в този случай възникват трудности. Будилниците трябва да бъдат навивани, а за да ги навиваме, трябва да помним, за да помним, трябва често да се разбуждаме. Но ето кое е най-лошото: човек привиква към всички будилници и след известно време звънът им му помага да спи още по-добре. Затова будилниците трябва постоянно да бъдат сменяни, непрекъснато да се измислят нови и нови. С времето това може да помогне на човека да се пробуди. Но шансовете той да направи всичко необходимо са нищожни – ще трябва да изобретява, да навива и непрекъснато да сменя тези будилници сам, без външна помощ. Много по-вероятно е, че още в началото ще заспи дълбоко и в съня си ще изобретява будилници, ще ги сменя и както казах, просто ще спи по-добре. Така че за пробуждането трябва да бъдат обединени множество усилия. Необходимо е да има някой, който да буди спящите; необходимо е да има някой, който да следи действията на будещия; необходимо е да притежаваме будилници и непрестанно да изобретяваме нови. Но за да бъде проведено благополучно това начинание и да последват значими резултати, задължително е известно количество хора да се впрегнат заедно на работа. Отделният човек не може да постигне нищо сам. Преди всичко, той има нужда от помощ. Но самотният човек няма откъде да разчита на помощ. Способните да помогнат изключително много ценят времето си. И естествено, те предпочитат да помогнат на двайсет или трийсет желаещи да се разбудят, отколкото на един единствен. Нещо повече, човек много лесно може да се измами, че се е пробудил, да сметне за пробуда новия си сън. Ако неколцина решат заедно да се борят със съня, те взаимно ще се будят. Често ще се случва двайсетина от тях да спят, но двайсет и първият ще се разбуди и ще събуди останалите. Същото е и с будилниците. Един човек изобретява будилник, друг човек изобретява друг будилник, след това двамата могат да си ги разменят. Заедно ще са великолепни помощници, а без взаимопомощта никой няма да постигне нищо. Така че желаещият да се разбуди трябва да търси други желаещи да се разбудят, за да действат съвместно. Това е лесно да се каже, но трудно да се постигне, защото началото на подобно дело и неговото организиране изискват знания, които обикновено не притежаваме. Работата трябва да бъде добре премислена и точно ръководена. Без тези две условия не бива да се очакват резултати и никакви усилия няма да ни разбудят. Изглежда някои хора най-трудно осъзнават точно това. По собствена инициатива те са способни за огромни усилия, но никой не може да ги убеди, че трябва да жертват всичко и да се подчинят на другите. Не искат да разберат, че ако не направят това, всичките им други жертви са напразни.
Работата трябва да е организирана. А това е в състояние да постигне единствено човек, познаващ целите и задачите, познаващ методите, тъй като преди време той също е преминал през подобно организирано от другите начинание.


Тези изказвания на Гурджиев са взети от книгата на П. Д. УспенскиФрагменти от едно непознато учение

* * *

Казаха ни да вземем часовник и да гледаме голямата стрелка, опитвайки се да съхраним усещането за себе си и съсредоточавайки се върху съждения от рода на „Аз съм Луи Повел и в този момент се намирам тук”. Трябваше да мисля само за това, да следя движението на голямата стрелка и да продължавам да осъзнавам себе си, името си, съществуването си и мястото, където се намирам. Отначало всичко изглеждаше просто и дори малко смешно. От само себе си се разбира, че съм в състояние да запазя в съзнанието си мисълта, че се казвам Луи Повел и че в този момент се намирам тук, че следя бавното движение на голямата стрелка на моя часовник. Малко по-късно обаче осъзнах, че за съвсем кратко време тази мисъл остава неподвижна в мене, а веднага след това започва да придобива хиляди форми, да се разпространява във всички посоки, както предметите, които Салвадор Дали така майсторски рисува, превърнати в разтичаща се материя. Трябва да призная, че от мене се иска да поддържам жива и подвижна не мисълта си, а усещанията. Повеляват ми не само да мисля, че съществувам, но и да знам това, абсолютно да осъзнавам този факт. Чувствам, че това е възможно и че то може да се извърши в мене, за да ми донесе нещо ново и важно. Откривам, че хиляди мисли или отсенки от мисли, хиляди усещания, образи и асоциации на идеи, съвършено чужди на предмета на моите усилия, непрекъснато ме атакуват и ме отвличат от конкретната цел. А пък и тази стрелка приковава цялото ми внимание, гледайки я, аз забравям за себе си. От време на време моето тяло, някакво съкращаване на мускул в крака, някакво движение в корема ме откъсват едновременно и от стрелката, и от самия мене. От време на време ми се струва, че малкият ми вътрешен филм е прекъснал, че съм отстранил външния свят но установявам, че изпадам в подобие на сън, при който стрелката или аз самия изчезвам, но продължават да се сблъскват образи, усещания, мисли, като зад завеса, като в сън, който тече независимо от желанията ми, докато спя. От време на време за част от секундата започвам най-после да съществувам изцяло, напълно и същевременно гледам стрелката. Незабавно се поздравявам за случилото се; мисълта ми, ако може така да се каже, ръкопляска, но тутакси възползвалият се от успеха, за да се порадва, разум проваля всичко. Накрая, ядосан, невероятно изморен, прибързано се отказвам от опита и ми се струва, че съм преживял най-трудните минути в живота си, че до такава степен съм бил лишен от въздух, че не е било възможно да търпя повече. Колко дълго ми се стори усилието! Но бяха изминали само две минути, като през това време аз наистина бях осъзнал себе си достатъчно добре и започвах да осъзнавам колко трудно е всъщност това осъзнаване. Учеха ни, че състоянието на осъзнаване е преди всичко състояние на човек, осъзнаващ най-сетне, че почти никога не е в състояние да осъзнае себе си и по този начин донякъде научаващ се да извършва необходимото вътрешно усилие, каквито и препятствия да се появяват на пътя му. В светлината на това дребно упражнение вие вече знаете, че човек може да чете книги, да се съгласява, да скучае, да протестира или да се увлича, без нито за секунда да осъзнава, че съществува и следователно без действието му да е адресирано към самия него. Действието му е сън, прибавен към собствените му сънища, изпадане във вечното течение на безсъзнателното. Истинското ни съзнание може да бъде – и почти винаги е съвършено независимо от всичко, което правим, мислим, желаем и си въобразяваме. Тогава разбрах, че разликата между състоянието на сънуване и на обикновено бодърстване, когато говорим и действаме, е минимална. Сънищата ни са невидими, както звездите при настъпването на деня, но те не изчезват и ние продължаваме да живеем под тяхно влияние. След пробуждането придобиваме критично отношение към собствените си усещания, мислите ни започват по-добре да се контролират, действията стават по-дисциплинирани, изникват повече живост, впечатления, чувства, желания, но ние продължаваме да бъдем неосъзнаващи. Става дума не за истинско пробуждане, а за „бодърстващ сън” и в това състояние протича почти целият ни живот. Учеха ни, че е възможно напълно да се пробудим, да придобием самосъзнание. В това състояние, както успях да се убедя по време на упражнението с часовника, е възможно обективно да осъзнаем функционирането на мисълта си, развитието на образите, идеите, усещанията, чувствата, желанията. В това състояние можех да се опитам да приложа реални усилия за да осмисля, от време на време да прекратявам и да променям развитието на нещата. Учеха ни, че само подобно усилие ще породи в мене определена субстанция. Достатъчно е да го има, за да създаде и да утвърди в мен субстанцията на съществуването ми. Учеха ни, че тогава, притежавайки осезаемо битие ще можем да достигнем до „обективно съзнание” и ще ни е достатъчно не само съвършено обективното, абсолютно съзнание за самите нас, но и за другите хора, за предметите и за целия свят.

Откъсът е от книгатаГосподин Гурджиевот Луи Повел, издателство „Сьой”, Париж, 1954 г.

* * *

Когато в „естествено” състояние, характерно за всички съществуващи, аз „виждам” къща, моето възприятие е самопроизволно – възприемам тази къща, а не собственото си възприятие. Обратно, при „трансценденталното” положение се възприема самото мое възприятие. Но това възприятие на възприятието радикално променя първоначалното състояние. Преживяното състояние, наивно в началото, губи самопроизволността си поради обстоятелството, че обект на новото размишление става онова, което отначало е било състояние, а не обект, както и че сред елементите на новото ми възприятие фигурира не само възприятието на къщата като такава, но и самото възприятие като преживян процес. Съществено важно при това изменение е, че съпровождащата визия, възникнала в мене в това двойствено състояние, или по-точно, в мисловно-рефлекторното възприятие на къщата, което е моят първоначален мотив, вместо да бъде отдалечена или объркана от намесата на „моето” второ възприятие, се оказва парадоксално усилена, по-ясна, по-натоварена с обективна реалност от преди. Намираме се пред необясним по пътя на чистия спекулативен анализ факт: фактът на преобразуването на вещта от съзнанието, на превръщането й, както ще кажем по-нататък, в „свръхвещ”, на прехода от състояние на изучаване към състояние на знание. Този факт е напълно неизвестен, макар да е най-поразителният от всички експерименти на реалната феноменология. Всички трудности, на които се натъква вулгарната феноменология и всички класически теории разглеждат двойката съзнание-познание (или по-точно, съзнание-наука) като способност самостоятелно да се изчерпи цялата съвкупност на преживяното, докато в действителност трябва да се разглежда триадата съзнание-познание-знание, която единствено може да доведе до онтологическо укрепване на феноменологията. И действително, нищо не е в състояние да направи очевидно това пробуждане, освен прекият и личен опит на самия феноменолог. Но никой не би могъл да твърди, че наистина е разбрал трансценденталната феноменология, ако не е осъществил успешно този опит и не е бил „озарен” по време на провеждането му. Дори и да е най-финият диалектик, най-проницателният логик, ако не е преживял това и не е видял отвъд вещта друга вещ, той може само да произнася речи по феноменология, а не да провежда истински феноменологична дейност. Да вземем един по-ясен пример. Ако не ме лъже паметта, винаги съм можел точно да разпознавам цветовете – син, червен, жълт. Окото ми ги виждаше, притежавах скрит опит. Естествено „окото” ми не ме разпитваше откъде имам този опит, пък и как ли би могло да задава въпроси? Неговата функция е да вижда, а не да вижда себе си в процеса на виждането, а мозъкът ми беше сам като в сън, не можеше да е око на окото, служеше за обикновено продължение на този орган. Аз говорех почти без да се замислям: ето красив червен цвят, ето приглушено зелено, ето и блестящо бяло. Веднъж преди няколко години се разхождах сред лозята около Леманското езеро, представляващи една от най-красивите гледки в света. Тя е толкова прекрасна и величествена, че моето „аз” се разкри и разтвори в нея – неочаквано се случи необикновено за мен събитие. Стотици пъти съм виждал охрата на стръмния склон, синевата на езерото, виолетовото сияние на Савойските планини и в далечината блестящите ледници на Гран-Комбен. Но за първи път осъзнах, че никога не съм ги съзерцавал. Живеех там от три месеца. През всичкото това време изпитвах неясно възхищение към пейзажа, но той не преминаваше през същността ми. Действително „аз”-ът на философа е по-силен от всички пейзажи. Усещането за красота преминава през „аз”-а, който укрепва от безкрайното разстояние, което го разделя от гледката. Но в този ден неочаквано осъзнах, че самият аз създавам този пейзаж, че той не представлява нищо без мен: „Аз те виждам, виждам себе си как те виждам и виждам себе си как те създавам.” Това е дълбоко вътрешен вик – викът на демиурга по време на сътворяването на света. Той е не само преустановяване на стария свят, но и проекция на „новия”. В един миг светът наистина бива създаден отново. Никога не бях съзирал подобни цветове. Те бяха стократно по-интензивни, по-богати на оттенъци, по-живи. Знаех, че съм придобил усещане за смисъла на цветовете, че ми е станало достъпно тяхното девствено възприятие, което до тогава никога не съм осъзнавал, гледайки картини. Знаех също, че благодарение на това завръщане към себе си на моето съзнание, чрез това възприятие на моето възприятие, съм проникнал в същността на преобразувания свят, който не е тайнствено свърталище, а истински свят, чиято „природа” ни е изгнала (и в оригинала думата е тази, очевидно е печатна грешка, но не става ясно какво се има предвид – бел. Н.). Този процес няма нищо общо с вниманието. Преобразуването е цялостно, а вниманието не е. Преобразуването притежава категорична достатъчност, вниманието –евентуална недостатъчност. Естествено, не може да се каже, че вниманието е празно. Напротив – то е жадно. Но жаждата не означава пълнота. Когато този ден се върнах в селото, хората, които срещах, бяха в по-голямата си част „внимателни” към работата си: но въпреки всичко те ми се сториха сомнамбули.


Раймон Абелио: Тетрадки от кръжеца за метафизически изследвания, 1954 г.
scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 315 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632746



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License