Два хляба и кутия цигари Печат
Статии - Философия
Написано от H.   
Петък, 29 Януари 2010 21:28


Тази жена я познавам. Тази жена всеки ден идва тук. Познавам навиците й. Начинът, по който вади парите от джобовете си. Начинът, по който отброява стотинките или как подрежда чантата си. Припряното бързане, за да не бави опашката. Пристъпването от крак на крак. Шумоленето на торбата. Треперенето на пръстите. Навикът да не се вглежда в лицата на хората и да им говори, сякаш ги разделя стъкло. Може би витрина. Затова тя изговаря думите ясно и отчетливо, когато въобще говори. В повечето случаи предпочита еднозначните жестове - поемането на хляба, изсипването на шепата стотинки в паничката и край. Най-много обаче познавам онова гледане по витрините преди да дойде нейния ред. Вафлите, цените, кашкавала, бутилките с олио и кола, цигарите, бонбоните, близалките, бисквитите и пак вафлите, пак цените и всичко отново, докато не я прекъсна.
- Какво обичате?
Начинът, по който погледът трудно се отлепя от витрината. Толкова трудно се излиза от тази купчина вафли, цигари, от прясното мляко и майонезата, от бутилките с олио и кока-кола, от топлия хляб и кифлите.
Някои хора просто отскачат.
Реагират веднага. Сякаш непрекъснато си повтарят - два хляба, един сапун и кутия цигари. Никога не забравят за какво да дошли. Не се заглеждат, не се губят в странични неща. Гледките не ги разсейват. Никога не забравят за какво са дошли. Не се губят в пейзажите. Никога не поемат нищо повече, никога не взимат нищо повече.
- Какво обичате?
А, да...
Това е моментът на объркването. Колебанието, което сякаш трае толкова дълго.
Тя трудно вдига поглед. После се двоуми секунда-две и вади от джоба на якето си шепа хартии, шепа стотинки, шепа бонбони, примерно и още шепа от онези жизненоважни неща, които носи със себе си всеки.. В последния момент изплашено търси очилата.
- Тук някъде трябва да са очилата...
Вече няколко години те не са си на мястото. Проверява в единия джоб, проверява в другия. През последните месеци вече дори не ги търси. Направо подава бележката.
- Дъщеря ми е записала тук...
Да, дъщеря й е написала: “Два хляба и пакет обикновени бисквити”.
- Два хляба и пакет обикновени бисквити - казвам аз.
- Два хляба и пакет обикновени бисквити - казва тя.
Обикновено връщам бележката.
После та внимателно търси парите из джоба и се притеснява, че бави хората. Някои хора винаги се притесняват. На други хора хич не им пука. Цял курс по психология.
После застава отстрани и внимава как броя парите. Сигурно се страхува да не е сбъркала някъде и аз да подвикна след нея - хей, още петдесет стотинки, още двайсет стотинки, още десет стотинки. Понякога нямам нерви да броя парите, хващам чинийката и направо я изсипвам в чекмеджето. Тя трудно отлепя поглед. Трудно й е да си тръгне веднага. Може би възприема това като знак, че разговорът е свършил. Край.
- Следващият. Какво обичате?
Понякога на бележката пише: един хляб и една локумена вафла, един хляб и едно кисело мляко, един хляб и два шоколада... Разни такива неща. Приблизително.
Тя всеки ден се разсейва. Всеки ден идва, всеки ден ми подава бележката - така сме свикнали. Няма разговори - как сме със здравето, какво е времето, как са децата, как са внуците, няма такива неща...
Тя дълго търси парите. После внимателно ги брои. Аз ги изсипвам направо в чекмеджето. Съвършен ритуал. Нито един излишен жест. Нито една излишна дума. Все едно наистина ни разделя стъкло. Затова жестовете трябва да са ясни. Не се опитваме да разчупим мълчанието, въпреки че това продължава години. Давам си вид, че не й отдавам голямо внимание, толкова хора има наоколо, тя не е по-специална...
Тя се заглежда първо в купчините вафли и сирене, купчините хляб и маслини, не откъсва очи от тях, не си дава вид, че ме е познала, просто гледа пред мен...
- Какво ще обичате?
Смущението. Може би въпросът е толкова внезапен. Джобът. Купчината хартии, стотинките, всичките жизненоважни неща. После ми подава бележката, сгъната на четири – “Майко, тръгваме си. Така повече не се живее”. Точка. После погледът встрани към щайгите с хляб, сякаш нищо не се е случило, все едно там просто пише друго. Все едно дъщеря й и този път е написала бележката много внимателно, за да не забрави нещо. Сгънала я е на четири и после ще чака, за да види дали е купено точно това, което трябва. Точка. Жената гледа във вафлите, бурканите с грах, лютеница, мармалади.
- Два хляба и една кутия цигари - казвам аз.
- Два хляба и една кутия цигари - съгласява се тя.
Все едно точно това пише.
Колебая се известно време за бележката. “Майко, тръгваме си. Така повече не се живее”. Може никога да не разбере какво точно се е случило. Просто няма да има кой да я попита дали е купила всичко.
Подавам бележката. В повечето случаи точно това правя.
Тя внимателно брои стотинките. Тя, разбира се, е длъжна да ги брои внимателно, дори аз после да ги изсипя направо в чекмеджето. Шумоленето на торбата. Треперенето на ръцете. Взима хляба, цигарите, чака да види дали ще преброя стотинките и си тръгва.
После - какво... После:
- Следващият, моля...

 
scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 327 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632759



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License