Писане и алхимия Печат
Статии - Езотерика
Написано от H.   
Вторник, 15 Септември 2015 16:16

 

writing

Преди 4 години публикувах серия от три последователни статии, които имаха за цел да вдигнат оборотите на работата ми и да я изстрелят на ново лично равнище. Бе време, в което исках да представя различни (поне за масовата публика в България тогава) идеи и да изляза от цикъл, който вече бе изпълнил предназначението си за мен. В онзи момент свързващият и обединяващ елемент бе материалът „Свързаност по хоризонтала, вертикала и спирала“, който все още е актуален и основен предвид това какво следва. Въпросната статия бе придружена от 2 дълги онагледяващи теми за изложените в нея принципи. Това бяха „Оз“ и „Монарх“.

Персоналното ми участие в сайта отново е стигнало етап, в който то трябва да премине на следващо ниво, така че настоящия материал има функция подобна на тази на „Свързаност по хоризонтала, вертикала и спирала“. По модела на структурата, която използвах през 2011 г., след известен период от време настоящия материал ще бъде последван от 2 дълги теми, които ще са съвсем умишлено свързани на дълбоко смислово ниво помежду си (макар че това може да не бъде очевидно на пръв поглед). Можете да възприемате тези теми като 3 точки формиращи триъгълник. След третата – нещата ще щракнат по начин различен от този по който са щракнали след прочитането на настоящата тема и тази, която ще я последва.

Дълго мислех какво да е „антрето“ за целия нов цикъл от информация, която следва този път, и накрая реших че няма по-подходящо въведение от това да изследваме какво точно е писането и – по пътя на аналогията – всяка една друга форма на изкуство. Ако смятате, че това няма много голяма връзка с вас самите, но все пак опитате да дадете шанс на текста, накрая повечето от вас ще бъдат изненадани колко неща могат да бъдат съотнесени практически към вашата собствена страст или да спомогнат за откриването ѝ, ако все още не сте я открили. И макар че в настоящата тема ще прочетете описание на моя специфичен път, отношението ми към писането и това какво е то за мен, мисля че ако разхлабите фокуса си ще съумеете да спечелите награда и за самите себе си. И нека предварително кажа, че тя може да е нещо далеч повече от утешителна :)

So, here we go.

 

Няма смисъл да се започва по друг начин освен с лайтмотива на всичко: да откриете страстта в живота си е единственото нещо, което трябва да направите. Ако следвате страстта си във всеки един момент и я доведете до краен предел без каквото и да е очакване за резултата – това е единственото нещо от което се нуждаете, за да имате един пропит от екстаз живот. Съжалявам, ако е твърде просто за вас, но това е пълния набор от стъпки, които ако са изпълнени ще спрете да преживявате живота като нещо, което е срещу вас. Животът ще започне да работи за вас и ще се превърне в мил приятел. Всеки опит различен от този ще бъде наниз от страдание, стрес, нещастие и неприятности – или най-малкото – ще усещате, че нещо радикално ви липсва и няма живец във вас. Които неща, ултимативно погледнато, ще се случват в живота ви единствено, за да ви посочат, че вие не правите онова от което вътрешното ви същество има нужда. Fuckin period!


На даден етап от своето собствено съществуване си дадох сметка, че моята страст е да откривам, разбирам, интерпретирам и да създавам нова вибрация чрез комбинацията на тези аспекти. Страстта е някакъв вързоп от идеи – основните теми на живота, които се предполага, че сте избрали да изследвате. Страстта рядко е само едно нещо, рядко е канализирана от само един инструмент и не е задължително да има едно конкретно и константно проявление. Музиката например не може да бъде страст. Тя е инструмента чрез който изследвате страстта си. Призмата през която пречупвате тази страст на разбираем за нашата плътност език. Някой може да ползва музиката като портал в матрицата на собствения си ум за канализирането на собствената си страст. Тя ще бъде медиатор на многоизмерни значения и смисли за този човек. Тъй като тук не можем да преживяваме тези смисли пряко (заради структурата на ума), на нас ни трябва инструмент, който да развързва метафорите за нас. Метафорите излъчвани от „по-голямото“ ни Аз, насам към „по-малкото“ ни аз. Отново – музиката не може да бъде страст – тя е инструмента на страстта. Онова, което ви носи музиката обаче, е вашата страст. И само вие можете да кажете каква е тя в нейната по-абстрактна форма.

Вашата страст е най-чистата и не(-)посредствена вибрация на вашия Висш Аз, която е възможно да бъде проявена в трета плътност. Ето защо казвам, че страстта е многоизмерна (защото вие самите сте многоизмерни същества) и ви трябва инструмент, с който да я „разархивирате“ и сведете до разбираем за себе си и останалите език. Обикновено това става под формата на някакво творчество (макар да не е задължително). Това е причината поради която в миговете, в които изследвате и упражнявате вашата страст цялото ви същество да се изпълва от една необяснима живителна енергия и екстаз, които ви разтърсват и свързват пряко с всичко съществуващо. Нищо не ви липсва в този момент. Всичко е перфектно и вие сте щастлив от това, което сте, без да искате да бъдете друго (а това автоматично означава изключен ум, който постоянно да иска да се превръща в нещо). Това са миговете, в които просто ЗНАЕТЕ, че сте точно там където трябва да сте и правите точно онова, което се предполага, че трябва да правите. Вашата страст е форма на „ченълинг“ (да не се разбира в ню ейдж смисъла) на вашия Висш Аз. Не на „възнесените учители“, не на „архангел михаил“ – пряко от вас самите за вас самите. Н-И-Щ-О не може да замени това.

Ако следвате страстта си няма как да не бъдете тотално подкрепени от цялата си реалност. Ако нямате очаквания вие ще бъдете материално подкрепени, щастливи, ще бъдете заобградени от правилните хора, живота ви ще се превърне в низ от все по-невероятни и невероятни синхроничности и врата след врата ще се отваря по най-изумителни начини пред вас. Животът ви ще се превърне в цветна динамика пълна с конфети или в тих уют и екстаз (в зависимост от това какъв човек сте и какво е естеството на страстта ви). И всичко това, ако не питате „как“. Единствено „как“ може да провали всичко.


Току-що завършил икономист е започнал скучна работа в голяма фирма. Той е потиснат, омърлушен и депресиран. В един светъл ден решава, че трябва да прави онова, което винаги е искал – да свири на китара. Напуска офиса, вади китарата и почва да дрънка на улицата за 50 ст. на час. Щастлив е, сърцето му пее. Той смята, че е открил страстта си. Пътуваща група го забелязва и пита дали иска да тръгне на турне с тях. Веднага! Грабва се от улицата и тръгва. Обикалят цял свят – не е ясно как – някак си става. На стоп, със самолет, пеша – who cares! Момчето открива, че пътуването и процесите около него се оказват по-добър проводник на истинската му страст, отколкото музиката, която сега е само вратата чрез която той може да пътува. То не е мислило „как“. Не се е вкопчвало в решение с начална точка А и крайна точка Б, което трябва да се разгърне в рамките на 5 години (supposedly). Не е знаело „как“. Дори не е знаело, че музиката не му е страст in the first place, right? Но е хваналo вибрацията. Повярвалo ѝ е. И тя го е отвела на точното място. Страстта не е крайна, а развиваща се. Тя има всички характеристики на Висшия ви Аз, който е на път към вечно разширение. Тя не изключва неща – тя включва неща. Това отваря врати за проявлението ѝ. Дизайнът на ума не позволява той да знае „как“. Висшият Аз знае „как“. Умът може да разтълкува само импулса и да го последва. Без да пита как“ – нали запомни, не е толкова сложно?


На театър сте в града. Живеете в краен квартал и имате 1 час път с транспорт до центъра, където е събитието. Там имате среща със свои приятели и билетите за всички са у вас, защото този път е бил ваш ред да купите от името на всички. Чакате автобус номер 57, който ходи до центъра. Минава обаче номер 41 и чувствате внезапен алогичен, но дълбок импулс да се качите именно на него. Номер 41 също спира близо до мястото на което отивате, но прави много по-голяма обиколка из града и минава по различен маршрут. „Абсурд!“, мисли си ума. „Вместо за час, ще стигна за час и половина.“ И понеже имате две висши образования и „много голяма фирма“... изчаквате си автобус 57. Wow! Aren’t you the smartest kid in the family?

Качвате се на 57 и само 2 км. по-надолу има голяма катастрофа случила се точно преди 20 мин. Информацията долита бавно и сте хванат в капан. Целият път е затворен за неопределено време от полиция. Честитутка! Трябва да се върнете обратно и да хванете 41, който чисто маршрутно избягва тази тапа. Вече ще закъснеете не половин час, а цял час. Цялата група, която ви чака с билетите гори.


Висшият Аз не си говори с вас по телефона. Game rules and stuff. Той ви праща импулси. Няма да чуете звънък глас в главата: „Ся момче тука хващаш 41, щото 2 км. по-надолу пътя е блокиран и ще го зобите голям всички. Във въздуха много бързо ще се разлетят средни пръсти и ще усетиш, че нещата не отиват на добре за теб.

It’s just not how it works. Не питаш „защо“, не питаш „как“. Нещата не стоят така случайно. Трябва да се научите да се доверявате на живота си. Да се доверявате на тайминга си, на знаците си, да се доверявате на вътрешното си същество. Неговият фокус е по-широк. Това пак сте вие, но по-голямо Вие. Не оставате в подчинена позиция, споко. Само ума тъче такива сценарии – със страха на неговото „как“. Да, трябва да се пусне сигурността. Това е да потечеш, да знаеш, че ако следваш себе си – ще бъдеш подкрепен, no matter what. Просто се впускаш и толкоз бе, качваш се на 41 и не задаваш въпроси. То няма време за въпроси дори, камо ли за мислене. Като див звяр преследващ живота. Както каза един познат наскоро:


Има нещо, което много ме гъделичка в концепцията за „Звяра“... Както и да го въртя, да си „звяр“ и/или да носиш силно изразена първичност, е много неудобно за искащите контрол. В момента, в който the wild, untamed beast почувства заплаха, се хвърля към натрапника с всичкия си дзен, който има. Ама няма логика, обяснения, гледни точки и т.н. Хвърля се и не му дреме. ДА, можеш да го убиеш по хиляди начини, можеш да го упоиш, можеш да го разиграваш (евентуално), но не можеш да го контролираш. Както тия соколи, които отказват да се хранят, когато са в плен. Дет се казва: тя моята свърши се, но белким се свършва с мен...


Не питате „как“ в нито един момент, ок? „Как“ = „какѝ“. Got that? Оакваш се. Това включва ума на турбо. Започва притеснението, което пък генерира лавината на закономерните настроения в стил „няма как“. Тогава връзките на реалността се стягат и вратата хлопва под носа ви. End of story.

Not this story though. So much more to tell you.


Пък и защо да следваме ума anyway? Логиката е изключително надценявана ментална конструкция и функционира в много тесни параметри на реалността. Просто ние сме абсолютизирали тези параметри и ги провъзгласяваме за цялата реалност. Fallacy! Логиката няма нищо общо с начина по който реалността работи. Не разбирате тежестта, с която натъртвам на „нищо общо“. Трябва да се строполи отгоре ви, за да разберете, че влагам вътре цял шибан тон! Ето сега спирам да пиша тея редове, ставам, свалям гащите си и си го развявам във въздуха под 45°! (...)

Защо? Ами няма логична причина! Щот мога! I’m free, you see? А ти, който стоиш и се възмущаваш на въздухарството ми в момента, който носиш вратовръзка, който след 5 мин. трябва да ходи в омразния си офис и можеш да преброиш на пръстите на двете си ръце моментите в които си чувствал някакъв смисъл в живота си – точно ТИ смяташ, че имаш нещо повече? Аз съм щастлив! Нещо повече от това – обожавам Пътя си, не бих избрал друг и не бих избрал да бъда друг, ако в момента ми се предостави възможност да го направя! А ти ме наричаш „луд“, защото начина по който съм щастлив не съвпада с твоята визия за „как“?

WELL, FUCK YOU45!


* * *


Горното беше пример за текст, който е съчинен на мига, без предварителна идея и намерение.

Написах интрото на тази статия (с идея да продължа по коренно различен начин), после дадох ред пауза на Word-документа си, където обикновено е мястото на бутона „продължи“, който натискате, ако искате да отворите целия текст в публикуван вид. След това започнах с: „Няма смисъл да се започва по друг начин освен с лайтмотива на всичко“ иии... общо взето тук плановете ми се промениха :) Това не е постановка, не е сюжет. Не съм започвал така с идеята впоследствие да последва този текст, в който да започна да се обяснявам колко спонтанно е всичко, пърхайки с миглички. Дори в момента, натискайки клавишите аз генерирам текст, който е част от контекста, но не е там по план, той не следва някаква предварителна логическа верига, но въпреки това аз знам, че ще ме отведе на правилното място. Не съм сигурен дали разбирате. В момента вие четете нещо, което няма идея къде ще отиде. То може да се превърне в пълна глупост до края, може да се превърне и в шедьовър. И макар да не знам как ще завърши, аз знам, че за вас ще има изненада, както обещах в началото. Просто знам. Не мога да кажа „как“. Аз генерирам обем от редове, които вие продължавате да четете. Дума след дума (или (д)ума без (д)ума), без да знам следващата. Вие ставате свидетели на моментно сътворяване и не го оценявате, изтича между пръстите ви, най-вече защото не си спомняте как да го правите самите вие. Думите на сътвореното не казват нищо конкретно, но въпреки това се превръщат в демонстрация как нещо се разгръща в момента, без очакване, без посока, без идея. Това е квантово писане. Аз не знам къде ще завърши моята върволица от вероятности. Знам единствено, че съм включен към потока. Сигурен съм, че един музикант би описал по подобен начин една своя импровизация. В момента в мен бушува екстаз, бушува вълнение и всичко това е обобщено от идеята, че аз самия в момента пиша за собственото си бушуване, за собствения си екстаз, като художника рисуващ морето на брега на морето топейки четката си в морската вода, използвайки я за боя (wink, wink Барико). Някой ми пише по чата през това време, отговарям му и не е проблем. Захапал съм здраво. Мога да „спра“ и да си говоря за отглеждането на круши във Франция през 19 век цели 40 мин., ако ми е кеф и да продължа оттук без проблем. Аз съм виртуоз на собственото си изкуство и го знам, защото се държа като такъв. Моето „стичане“ не е силен „фокус“, който може да бъде симулиран чрез концентрация. Аз не съм концентриран. Напротив. Аз съм разхлабил всички модели, които могат да ме доведат до концентрация. Концентрацията е стягане. Аз съм вглъбен. В себе си. Най-доброто място на което можете да се вглъбите – I can tell you that :) Пиша за квантовото писане, изследвайки го, презентирайки го. Нямам претенцията, че написаното е шедьовър. То не може да си постави цел да е такъв. Аз пиша, защото това е инструмента на страстта ми. Аз изследвам, откривам и свързвам себе си чрез писане. Аз вдишвам пишейки бе! Не ме интересува дали вдишвам въздуха над кравешко лайно или над фрезия. Това е въздух – той ме поддържа жив! And I fuckin adore it! Писане на хартия, писане на бездушна машина със светещ екран. Писане през деня, писане през нощта, писане насън, писане в парка, писане в тоалетната, писане по стената на тоалетната – писане навсякъде! Шибано космическо откровение! Изгарям от вълнение, откривам и не мога да спя от екстаз, въртя се в леглото над 4 часа всяка нощ, аз съм проводник на хиляди неща! Толкова ми е интересно да живея и преживявам всичко! Господи, колко цветен е живота, как може да има нещастни хора изобщо? Та аз летя и дори не съм взимал наркотици, а ти смяташ, че просто се превземам и се имам за голяма работа? Че се правя на различен? Не можеш да преживееш мен. Не можеш да преживееш това. Освен ако не те пусна чрез думите си и специалния ключ, който те изковават. Но не за тях внимавай. Взри се в сянката на буквите ми, сътворена от собствената им светлина. Само когато има сянка написаното е повече от това което се чете. Вдишай сега от моя екстаз, давам ти го; проникни в потока ми и прави любов в моята градина, където водата капе наобратно, а прозорците са избити от рамките им, защото няма нужда един прозорец да бъде отварян и затварян. Самата му концепция се обезсмисля! Избийте прозорците от главата си – превърнете ги в проходи!!!


* * *


И така, горното макар и спонтанно и отново непредвидено, е пример за това как нещата за пореден път отиват в друга посока от тази, която първоначално изглежда. Влизам постепенно, темата сякаш е сериозна, но постепенно читателя си дава сметка, че е останал излъган. Като фалшиво събуждане насън. Само че направено на текст. Така навлизаме в онази немаркирана реалност за която лично аз нямам карта. Накъдето и да тръгна – все ще преживея нещо. Кой знае къде ще стигна! Нямам крайна дестинация. Имам само тема. Тема на заглавие „Писане и алхимия“. Хм. Какво ли ще го бъде този път? Че и такова, което ще определи нещата занапред! Брей. Трябва да е важно. Да се притеснявам ли? Да почна ли да го мисля? За злато ли се предполага, че трябва да пиша? (Пак?) Не знам какво да правя!

И слава на всичко що кряка нощем, че е така! Защото именно това ме спасява за пореден път. Няма как да знам. Не питам „как“. Ако знаех, това щеше да е друг сайт, друг „Н.“, а вие изобщо нямаше да имате интереса, който имате. Пиша така, както сънувам – без да знам какво ще стане после. Стойностното на моята вибрация е, че е непредвидима за самия мен. Това означава, че съм поставен в изначална невъзможност да реагирам от ума си спрямо нещо, което не мога да предвидя. Това го ражда чисто. Така аз изненадвам себе си, което ми позволява да предам изненадата си на „публиката“. Дори в редките случаи когато карам по план, нещо ново се отваря и преформатира нещата коренно вътре в мен. Нещо което невинаги е отразено от самия текст, който публикувам като краен продукт на сайта. Така винаги оставам удивен от това как работят нещата що се отнася до работата ми и нейния тайминг. Защо? Защото си оставям пространство да бъда удивен. Позволявам си го. Това е едно вълшебно усещане за света. Не го насищам с очакване. Не че не си колекционирам и записвам готини завършващи изречения когато ми хрумнат на улицата, хилейки се тъпо... Но дали ги ползвам? Seldom. Няма как да бъдеш удивен от собствената си реалност, ако ти самия нямаш въображение. Откъде очакваш да дойде тази изненада, откъде очакваш да дойде босилека на живота? От „външната реалност“??? Ха!

Например имал съм ентусиазъм да започвам материали, но те по естествен начин са били спъвани от ограничения във времето или просто мързел. Има текстове, които от години стоят на hard disc-а ми, защото аз самият чувствам, че не съм готов за тях. След време като завърша този клас ми е забавно като погледна времената, в които „не съм се чувствал готов“, но това не променя факта, че тогава не съм бил готов. Изчаквам. Така е зряло. С времето се научих именно да следвам естествения си поток и да не го напъвам излишно. Научил съм се да приемам това за знак, че впоследствие ще стане много по-богато и дълбоко, ако изчакам естествения му тайминг. Винаги работи. И всеки път съм бил благодарен, че не съм го насилил в миналото, защото сега е надградено 3 пъти от това, което е можело да бъде. Уау! Ето така позволяваш да изненадаш себе си!

Хората се стряскат, когато им казвам, че от години пиша за нещо, което нямам предварителна представа, какво точно ще бъде. Веднага сваляш точките в графа „достоверност“, които си събрал досега. Затова и малцина знаят, хаха! Няма да пълним психодиспансера за дреболии ся... Все пак някои хора живеят с „истините“ в тоя сайт. Тежко им горко btw! Аз не мога да говоря за великата ви „истина“. Не съм чак такъв сноб! Който се занимава с езотерика може да го прави на воля. То е като специализиран курс за тях. „Часът на истината“ (с еди-кой-си). Това че от този курс обикновено остават само първите 3 букви е друг въпрос.

Усещам обаче, че се налага да вземем асансьора на сънищата и да се качим един етаж по-нагоре, по-близо до всекидневното съзнание. Иначе ще стане много абстрактно.

В-н-и-м-а-н-и-е, вратите се затварят! Вратите се затварят!


Пинг.


Внимание, вратите се отварят! Вратите се отварят!


Аз съм сам когато пиша и непременно трябва да осъзная това навреме, когато сядам да го правя. Под „сам“ нямам предвид, „сам вкъщи“, а все едно съм последния човек на света и няма кой да прочете онова, което ще напиша. Да, това е абсолютно свързано с идеята, че ти така или иначе си сам и няма друго съзнание, което съществува извън теб. Освен това, ако се хвана, че пиша за публика ситуацията ще стане по-безнадеждна от „Сам вкъщи“ (да, този път говоря за филма – онзи за който си помисли, че става въпрос още когато преди няколко реда написах „сам вкъщи“). Ще се включат всички комплекси, че си четен (ако по-комплексарско от това в момента има накъде изобщо). Ще започнеш да мислиш дали онова, което ще напишеш ще се хареса, дали морала му е на ниво, дали ще разбуни духовете и т.н. Край, кереч. Това е сигурния начин да започнете да възпроизвеждате слово, не знание. Вие вадите кофи от кладенеца на ума, не от дълбините на онова, с което се предполага, че трябва да претърпите среща. Какво остава за целувка.

И така.

Винаги сам. Помни това, ако искаш да пишеш от дълбините си. Не съм чел нито една книга за писането, но съм убеден, че всеки писател открива това за себе си рано или късно. Всъщност упорито крита истина е, че самотата е пълна с живот и е подценявана. Но тъй като системата иска да сте мъртви – постоянно ви казва, че трябва да сте социализирани. И това ви обезличава. Ако искате да разберете кои наистина сте – останете сами (със себе си). На тъмно. Пò за дълго по възможност. Не за час-два. На тъмно някак си човек е принуден да внимава. Архетипът е твърде силен и не можеш да го пренебрегнеш. Принуден си да си нащрек. Дори ако си на тъмно в банята си. С едно рязко движение може да изтръгнеш душа, а с това и някоя става. Култивираш внимание. Отначало страхът те принуждава. Но после усещаш, че под него се таи нещо друго. Да внимаваш е изцяло нова перцепция за света. Обществото и всичко останало от системен характер ни превръщат в много невнимателни. Просто защото се налага да мислим все по-малко. Други неща го правят вместо нас. Има светофар – знаеш, че трябва да минеш когато е зелено. Толкоз. Няма нужда да внимаваш през това време – ми то няма за какво. В последните 10 години е още по-зле. Целият смисъл на живота вече е влязъл в телефона и затова нещата за които да внимаваме стават още по-малко. Когато всичко е събрано на едно място трябва да внимавам само за едно нещо. В колко % от времето ние внимаваме истински, мм, колко?

Именно. Затова трябва да се научите да внимавате. В тъмното. Сам. Така разбирате кое е от вас, кое не е от вас. Само когато вътрешното ви око свикне с тъмното, можете да видите свещичката на собственото си съзнание. Преди това тя се губи в маските на социума. И алоооу! „Сам“ не значи „откъснат“, ей! Да не прочета в някой форум: „Лунатикът Н. призовава да заживеем в пещери.“ Как можеш да пишеш, ако не си свързан със света? За кво ше пишеш? Нали така? Намери оная златна среда като с всичко останало – you know what I’m talking about! Сам, но не отделен. „Сам“ значи вниманието на другите да не хвърля сянка върху собственото ти съзнание. Интересуваш се единствено от твоята сянка, не от сянката на останалите, ясно? Иначе няма да му намериш края никога! Творчеството е изключително свързано с развързването на собствената ти сянка, защото обикновено в нея се крие онова, което потискаш на ниво всекидневна личност. Като си свободен от сенките на останалите не се свениш да пишеш каквото искаш, но не се и стараеш да се правиш на по-оригинален отколкото си. Щот няма пред кой. Няма путки, които да те разсейват и които искаш да минеш, няма авторитети на които искаш да влезеш под кожата. Така няма опасност да има разминаване. Което иначе много лесно лъсва. Важното е да има страст. Тя е свещичката, която търсиш в тъмното. Както казах – знам, че това, което пиша в момента не е шедьовър на литературата. Но на мен ми стига да е проводник на същността ми, не ми трябва да е шедьовър.

Забелязал съм, че същото важи и когато четеш, не само когато пишеш. Не трябва да имаш негативно или позитивно очакване за текста и не трябва да четеш от нивото на изкуствената си самоличност. Пример за негативно очакване е когато четеш някой за пръв път. Позитивно очакване е когато четеш някой известен гуру и се очаква вътре да има няколко самосвала с мъдрост. Да си склонен към превземки и да превъзнасяш текст само защото четеш личност. А накрая се оказва, че просто четеш Дийпак Чопра :)

Шаблоните на жанровете пречат неимоверно много as well. Незряло е да не вземате на сериозно някоя книга от т. нар. „духовен жанр“ например, само защото автора ѝ не е на 60 г., няма бяла брада и не вдъхва респект. Това означава да имате дефиниция за това какво може да ви научи на нещо и какво не. Всичко може да ви научи на нещо. Дайте му шанс!

Всички тези неща свързани с четенето са аналогични на това да се правиш на по-оригинален отколкото си, когато пишеш. При контакт с текста ти трябва да премахнеш онзи снобизъм, който започва да мисли чрез сравнение. „Тази книга не е толкова добра като предната“ and that sort of stuff. Когато чета нещо аз нямам конфликт с нищо написано, не само защото мога да видя себе си (дори когато прочитам нещо напълно ново за мен!) в някаква по-мека вариация и описано с друг словоред, но и защото усещам процеса на писане и дълбаене на автора. Нещо, което е много близо до мен и мога да разбера. Аз няма как да не изпитам симпатия. Има ли страст – съдържанието дори не е толкова важно, защото то така или иначе не значи почти нищо за никого. Може да е изцяло нескопосано, точно както пясъчния замък на едно дете няма да е произведение на изкуството. Но когато видиш страстта, ентусиазма и вниманието с което го прави – няма как да не видиш дзен. В този смисъл – както беше казал някой – мога да слушам всичко, ако идва от книга.

Ние така или иначе пишем за себе си, защото това е процеса който се случва в нас и единствено описвайки го – можем да го разберем истински. Което го прави изключително лично преживяване. Това не може да бъде разбрано от човек, който не пише или твори. Страстта и тихия екстаз зад процеса са всичко. Противно на убеждението – именно това е което стига до читателя, не съдържанието или още по-малко – информацията. Нелепо е. Страстта запалва. За аудиторията тя стига облечена под формата на знание. Но ако я съблечете, ще разберете, че не сте хранени с нищо повече освен с живителния сок на самия автор. Не с информацията и прозренията му! Ето защо четете едни и същи неща в различни книги, но по някаква причина единият автор ще резонира с вас и ще попивате, а другият – изобщо и ще го игнорирате! Страстта на този, с който резонирате е по-близка до вашата и се „чува“ едно „щрак“. Няма как да сте привлекли/създали нещо в живота си, ако вие самите не резонирате с идеята зад него. Т.е. ВСИЧКО, което е в обкръжението ви е там по НЯКАКВА причина, колкото и да не ви се иска да признаете това. Открийте каква.

В нещата няма толкова голяма мистерия веднъж щом вдигнеш воала. И за да продължа да правя това, нека разгледаме по-добре какво наистина представлява писането като процес.

 


Какво е писането?


За моя 40-ти рожден ден, вместо да досаждам на приятелите си и да имам нещо като известната в света „криза на средната възраст“, реших как да ми бъде интересно. Колкото и всъщност на пръв поглед да би било страшно, с риск напълно да полудея, реших да бъда магьосник. Това е нещо, за което мислех от известно време и изглеждаше, че е логичната последна стъпка в кариерата ми на писател, и проблемът е, че тъй като магията в много отношения е „езика на науката“, трябва да бъдете много внимателни в това, което казвате.

Също така, има известно объркване за това, какво всъщност е магията и мисля, че би могло да бъде разяснено, ако погледнем в по-ранните ѝ описания. Магията, в своята най-ранна форма, се обяснява като „изкуство“. Вярвам, че това е напълно буквално. Вярвам, че магията е изкуство, дали е писано, музика, скулптура, или какъвто и да е друг вид – това е магия. Изкуството е магия, умение да се манипулира със символи, думи или образи, за да се постигне промяна на съзнанието. Самият език на магията е много повече от писане, тъй като това е свръхестествена проява.

Гримоарът, например, е просто измислен начин да програмираш казваното. И да правиш магия е просто да изговориш манипулирани думи, с които да промениш човешкото съзнание. И аз вярвам, че това е причината защо художника или писателя са най-близкото нещо в съвременния свят, което можете да видите като шаман.

Алън Муур


Дълго време не разбирах защо диалогът с някой генерира лични идеи, които иначе самостоятелните ти разсъждения по въпроса наум не могат да измъкнат. Бяха нужни години, за да си дам сметка, че самият акт на започването на разговор е като архетипен сигнал за факта, че и двамата искат да потънат в себе си. Затова разговорът се разтваря по толкова огромен начин и се създава дълбочина. Защото става по взаимно желание. Другият приема ролята на заземяващ механизъм – той издърпва информацията през вас и я заземява (което е форма на ченълинг).

При писането е аналогично – винаги когато сядам да пиша за нещо аз вниквам във въпроса в пъти по-дълбоко, отколкото ако просто си разсъждавам по темата. Сякаш белият лист те хипнотизира и кара да бръкнеш в котела на собственото си нищо от което произлиза всичко. Предполагам бялото платно и безмълвния инструмент имат същия ефект върху художника и музиканта.

С времето стана ясно, че креативният процес е много по-могъщ от контролиращия логически ум и има своя собствена agenda. Бе очевидно и че записването на този креативен процес му помага да се случи. Защо това е така?

За да получа разбиране за този въпрос, разбира се, трябваше да седна да пиша... за писането :) Само така можех да разбера защо писането ни отключва. Хитро, а? ;) Толкова хитро, че се чудя как не съм се сетил по-рано (явно не съм толкова хитър). И като резултат – ей ти нà тема „Писане и алхимия“ :)

За да не ви отегчавам до безкрай ще кажа просто, че процесът на писането изравнява вашия линеен ум с вашия креативен такъв, което не само, че ви позволява да синтезирате своите преживявания и разбирания по нов начин, но и ви води до хармония. Именно защото изравнявате двата режима на опериране. Затова имате особени прозрения, когато пишете, което го разграничава от моментите, в които сте само ментален, само емоционален или само психически. В такива моменти няма граница за това колко надълбоко можете да стигнете. (Самият цикъл от 3 разработки, които предвиждам (както казах в увода, тази е първата) са микрокосмос на този принцип, защото те се опитват да изравнят линейното с нелинейното, което да отвори врата. Или иначе казано – магически stargate-текст. За съзнанието, разбира се... Не очаквайте да започнат да изскачат жирафи от монитора ви.)

Защо това става само чрез писане, а не просто чрез разсъждения по дадена тема? Чрез скромните си преживявания досега съм открил, че всяка една истина, без значение от кое ниво идва, трябва да бъде разиграна на всички нива, включително и физическото. Няма как тя да падне и да се осъществи тук, освен ако тази истина не бъде изиграна (и под това нямам предвид фалшив театър). Разиграването на тези осъзнавания е истинската трансмутация. Записването става наложително, защото това е част от процеса на писателя. Неговите идеи трябва да бъдат „уловени“. Алхимията се свежда до правене, не до разговори за това как може да се постигне злато от олово на чашка чай в късния следобед. Четенето води единствено до прозрения. Прозрението е нещо хубаво, но то не води непременно със себе си действие. Без действие, драмата на самия архетип не може се манифестира на земен план. От гледна точка на литературата – писането и публикуването са дипломната работа и самото дипломиране на студента. Някой ме беше питал: „Добре де, защо след като пишеш единствено за себе си, все пак публикуваш нещата си? Нали вече си ги записал – защо трябва да ги публикуваш, което очевидно е акт насочен към другите?“ Трудно е отговорът на този въпрос да прозвучи смислено на не-писател. Публикувайки, аз продължавам да оставам свързан. Тъй като аз искрено вярвам, че няма външна реалност извън ума (и се опитвам да живея по този начин), това е моето дипломиране за пред мен самия. Аз знам, че вече съм приключил с тази нишка (или поне с този етап от разглеждането ѝ) и вече мога да продължа напред. „Да публикувам нещо“ в моя речник означава „аз приключих с това, време е да дойде новото“. Това е системата от препратки и аналогии, която съществува в моята психика и за мен няма никакво значение за какъв въздух под налягане ще я вземе някой си.

Тук се налага да застъпя и един много важен въпрос, който корелира с позицията в която се намираме спрямо смисловото разгъване на настоящия текст. А именно – публикуването не означава непременно търсенето на публичност и заразяване на повече съзнания с някакво лично мнение относно нещо. Да искаш хората да вярват в това, в което вярваш ти е белег единствено на немощ и недостатъчна вяра в онова, което смяташ за вярно. Ако смяташ, че нещо е истина ти нямаш нужда всички да припознаят тази истина. Самата реалност стои зад теб, не ти е нужно хорското одобрение. Има писатели, които искат да бъдат писатели и да бъдат разпознавани като такива от света. Искат да бъдат известни като такива. That’s fine. Това е тяхната страст.

Лично аз пиша заради самия процес и онова, което той ми дава. Аз нямам нужда да бъда известен писател. Не търся оценка, затова е и странно, когато хората държат да я дадат на всяка цена (без значение поляритета на оценката). Просто на този етап от живота си съм щастлив, че мога да правя онова, което искам и да съумявам да живея някак си от това. Ultimately, изследването на самия мен чрез писането е всичко, което ми е нужно. Бивайки моя страст, това ще ме подсигури по всички възможни начини, но това е страничен ефект, а не самоцел. Точно по тази причина в сайта няма снимки, телефони и имена. Не това е идеята. Ако някой ден това стане част от страстта ми – тези обстоятелства могат да се променят. На обозримия етап това е абсурдно. Част от причината за това е, че аз самият нямам никакви илюзии, че настоящата и бъдещата ми работа (както и тази на Издателството в екип) ще бъдат оценени приживе. Аз ще бъда оценен – както става обикновено – много след моята смърт. Първо защото работата ми в момента няма цена; не само в смисъла на това, че информацията, която давам няма адекватен пазарно-валутен еквивалент, но и защото много малко хора (на фона на масата) оценяват това, което правя в истинска дълбочина. Т.е. никой не влага достатъчно „цена“ в моята собствена работа, че тя да започне да има такава за колективното съзнание в момента. Тъжното е, че за някои хора самò по себе си това е невероятно „високомерно“ и „самовлюбено“ твърдение, в което липсва „смирение“ (и това може да се окаже причина да набиете хикса горе вдясно още на този етап от текста). Смирение пред какво и спрямо какво, обаче? Аз прекрасно осъзнавам ценността на работата си, най-вече за личния си Път. Ако вие нямате сетивото да оцените собствената си работа – защо творите изобщо? И ако не цените собствената си работа – как очаквате друг да го направи? Дори нещата ми да са революционни единствено и само за мен от всички хора на планетата – то те си остават обективно революционни, защото са били такива за цяло едно съзнание! Моля обърнете внимание на факта, че такова твърдение може да се определи като белег за прекомерно самочувствие само от човек, който няма никакво такова (а мачкания ни народ е изтъкан от подобни личности, които са готови да те разстрелят). Само за такъв човек това може да бъде трън, защото ще се набие право в ямата на собствената му липса и ще го издразни неимоверно. Дължи се на един от най-големите страхове и блокажи на западните хора – да бъдат никои, да не направят нищо голямо в живота си, да не „открият“ нищо. И всеки който го направи – трябва да бъде стъпкан, защото едва ли не краде от тяхната потенциална квота. Това е първичната и автоматична реакция. Ето защо когато кажеш, че работата ти е радикална, това може да бъде разбрано по неутрален начин само и единствено от следващото поколение, което чрез перспективата на линейното време може да види и наистина оцени, че си бил прав в себеоценката си. В съвремието подобно твърдение в 95% от случаите ще бъде изтълкувано като Его-твърдение, защото то рикошира в непълноценното Его на слушателя и създава реакция на instant rejection. Човечеството изглежда не се поучава от грешките си и винаги преждевременно гори на клада своите визионери, за да си даде сметка само след 100 години, че всичко казано е било правилно или поне – в правилната посока. Днес все още не сме се върнали на етапа да горим хора, ние просто ги игнорираме, подиграваме им се, или – ако вземе да става твърде опасно – ги тикваме зад решетките.

Това е неизбежно, защото да приравните собствените си потоци (чрез писане) неизменно означава да сте в дисхармония с онези, които все още не са го направили. Доминиращият интелектуален поток винаги се чувства заплашен, когато се срещне с отворено сърце. Той ще гледа да го озапти по всички възможни начини и ще използва всички възможни инструменти за това. Най-вече онези ваши характеристики, които не се вписват в настоящето status quo и по тази причина могат да бъдат използвани срещу вас. Разбира се това е събитие от позитивно естество, защото само може да отрази вашите вътрешни демони – страх от неприемане, ниско самочувствие и т.н. А в какво е най-добър един писател, който среща личните си демони?

Ами да ги опише на хартия :)

 


Атрибутите на писането


Нека започнем с три концепции. Консенсус. Възприятие. Език.


Консенсус: генерално съгласие относно нещо; идея или мнение, което е споделяно от всички хора в дадена група.

Възприятие: усещане за елементите на средата чрез визуална перцепция.

Език: система от думи или знаци, която хората използват, за да изразяват мисли и чувства едни на други.


Генералното съгласие е, че както езика, така и консенсуса биват изковавани от възприятието, или казано с други думи – онова което възприемаме диктува условията на комуникацията ни и това за което постигаме съгласие. Ако се замислите обаче, ще откриете, че нищо не е по-далече от истината. Езикът и консенсусът детерминират онова което възприемаме. В това число влизат всичките ни ценности и значенията, които придаваме на нещата.

И така ние се сблъскваме с космическа върволица от проблеми, които могат да бъдат сведени до един: как да използвам езика, за да демонстрирам, че езика ни пречи да възприемем дадени концепции, включително концепцията, че езика ни пречи да възприемем дадени концепции. И така... до безкрайност.

Първото нещо за което трябва да си дадете сметка е, че всеки един човек е цяла различна вселена. Концепциите и връзките, които изграждат представите и езика на този човек са толкова по-различни от тази на всички останали, че дори не можете да започнете да си представяте. Следователно вие изобщо не осъзнавате колко от концепциите ви ще изглеждат „абстрактно“ на останалите хора, защото за вас самите – те са много конкретни. Не можете да покажете на рибата какво е водата. Трябва да я извадите от водата и да я пуснете на земята, за да види рибата какво водата не е. Да говорите за неща, които хората са неспособни да възприемат, защото нямат езика или консенсуса чрез който да мислят за тях, е като да хвърлите чаршаф върху невидим човек. Това няма да им помогне да го видят – само ще ги направите съзнателни за факта, че нещо е там.

Представете си едно дете, което се сблъсква с някаква форма на присъствие, която неговите родители не могат да възприемат. Какво правят родителите? Наричат това „въображаем приятел“. Те не са особено привлечени от мисълта, че някакъв странен феномен взаимодейства с детето им (страшничко), или още по-малко – че детето им е с психически проблеми (още по-страшничко). Техният консенсус пада върху езиковата структура „въображаем приятел“, базирана не на възприятие (не можете да видите нещо, което е въображаемо), но на ментален процес. Но ако направите инспекция на самите родители и ги питате какво означава „въображаем приятел“ – ще получите много различни отговори. Детето от своя страна може да прегърне значението на термина „въображаем приятел“ преди да го разбира напълно. То буквално не може да разсъждава отвъд параметрите на езика, който му е даден, защото „мисълта“ е зависима от самия език. Тя е негов контингент. Ние мислим на език.

Консенсусното възприятие зависи от взаимното съгласие по въпроса не само за онова кое е „реално“, но се отнася и до споразумението да отхвърлиш всичко, което поставя под въпрос това съгласие. Когато родителите казват на детето си, че невидимото присъствие контактуващо с него е „въображаемо“, те отхвърлят възможността един аспект на реалността да взаимодейства с детето им просто защото те самите не могат да го възприемат. За детето е наложително да спазва тази интерпретация, за да не се налага да се стига до онова, което потенциално може да се превърне в животозастрашаващ конфликт с родителите му. Този процес е познат като „социализация“, или по-просто – като „порастване“. То е онова, което подозирам, че много от нас не са успели да направят докрай и по „правилния начин“.

Какво ако другарчето на детето не е било въображаемо, а е принадлежало на друга рамка на възприятие? В такъв случай възприятието е било редуцирано чрез език, за да може то да пасне на консенсусната рамка на възприятие. Това е своего рода въображаемо убийство.

Забелязвали ли сте някога как единственият случай, в който задаваме въпроса: „Видя ли/чу ли това?“ на някого е, когато се усъмняваме в надеждността на нашите сетива? Обикновено ние не си правим справка за начина по който преживяваме реалността с останалите, докато не настъпи някаква аномалия. Просто защото допускаме по презумпция, че всички възприемаме едни и същи неща. Едно и също синьо, едно и също дърво. Само когато започнем да поставяме под въпрос самото колективно съгласие си даваме сметка, че не възприемаме едни и същи неща.

Вие не четете същия абзац, който аз пиша. Невъзможно е да направите това. Причината поради която е невъзможно е, че вашата собствена вътрешна рамка вече преправя текста чрез акта на самото му прочитане. Единственият консенсус който можем да постигнем тук е, че консенсуса не е възможен.

Да предположим, че можете да видите небето през моите очи и начина по който то изглежда е онова, което винаги сте наричали „зелено“? Думите биха ни заблудили, че има консенсус, когато всъщност такова нещо не е възможно. Tе налагат идеята за съгласие чрез замаскирането на реалността, която можем да възприемем единствено със своите собствени сетива. Съгласието за консенсус е по-близо до съгласието за игнорирането на този неминуем факт (невъзможността за консенсус) и държание изповядващо толерантност спрямо него. Функционирането ни в социума зависи от тази уговорка, точно както и киноиндустрията. Това се нарича „suspension of disbelief“.


Нека сега разгледаме какво е автора.

Думата „автор“ произлиза от латинското „auctorem“, което означава, „увеличител“, „родоначалник“, „повелител“, „лидер“. Или буквално: „някой, който причинява растеж“. Това не само означава, че създавате света за който пишете, но загатва и посяването на публиката ви, оформянето на текста по начин, по който той да има приложение в реалността (макар това да не е задължителен реквизит).

На първо място, един писател ще се сблъска с думи и идеи. Макар идеята по природа да е чиста и абсолютна, думата винаги ще бъде всичко друго, но не и това. В най-добрия случай тя е една излъскана относителност на дадена идея. Думите обаче, най-често са смесени в букет, пръскащ своя аромат на безпорядък. Те изопачават действителността на онова, което описват. Самите думи са само сенчест аспект на онова, което ги съставя: тяхното спелуване. Ако разгледате думата „спелуване“ на английски, метафората за същността на въпроса веднага лъсва. „To spell“ е „да направиш заклинание“. Самото заклинание е колкото формиращо реалността, толкова и портално за онзи, който го извършва – защото то носи разгръщането на нови модалности в неговата реалност. Концепцията за заклинанието винаги е била свързана с неуловимото изкуство на самото спелуване на думи или създаването на граматика. Оттук имате думи като тетраграматон, пентаграматон и хексаграматон. Всяка една от тези очевидно отива далеч назад в историята и е свързана с древни и дълбоко окултни аспекти на модерния език, но един писател трябва да знае колкото се може повече относно инструментите на неговото изкуство. Всъщност, докато пиша това си давам сметка, че най-първия ми nickname, който си бях измислил, още когато започнах да се занимавам с интернет беше „The Spellbound“. Излишно е да казвам, че тогава не съм се интересувал от никакви езотерични аспекти на реалността или писане и мога да видя подсъзнателното значение и предопределеност на този избор чак сега. Докато пиша тази тема. Виждате ли – самото писане няма как да не работи за вас – винаги. Да свързвате точки, да разбирате себе си, да виждате скритите теми в своя живот, да бъдете по-съзнателен за онова, което сте. Това е да сте автор. На своя собствен живот. Иначе авторството държи друг.

Нека разгледаме това в по-голяма дълбочина.

 


Защо да пиша?


В настоящата ни култура почти всеки има уебсайт, блог или някакъв начин по който да се изразява с писане. Една визитка например е символ на абсолютния минимум по отношение необходимостта ни да пишем. Макар да не пишете книги, повечето хора искат от вас да напишете поне своето CV. Това е един от начините по който се изразявате в този свят и той е безспорен за локалния темпорален контекст, който сме избрали да преживеем. Лично аз смятам, че писането може да бъде полезно дори и за най-големия ръб. Това че нямате никакви заложби не трябва да ви смущава. Вие не пишете, за да ставате класик, който да бъде изучаван в бъдните векове. За вас ще бъде полезно да пишете, защото това ще отвори врата лично за самите вас. И да, почти никой не се „ражда с това“.

Никога през живота си не съм подозирал, че ще се занимавам с писане. Бях изключително слаб по литература и всички останали хуманитарни науки до 11 клас. Когато тайминга ми настъпи – страстта ми започна бавно да разцъфва в посока, в която дотогава съм бил кръгла нула. Когато след време се върнете назад обаче, ще си дадете сметка, че всичко е било на мястото си и ще видите, че друго стечение на обстоятелствата не би било благоприятно точно за вас. Всъщност един от триковете в живота е да вярвате, че за вас винаги се случва най-доброто във всеки един момент, дори когато сме склонни да го тълкуваме като „негативно“. Вяра в тайминга – нали помните?

Днес, имайки сравнително базова представа за това какво съм и какво правя тук, бих казал, че от определена гледна точка моята функция е строго чиновническа. Да бъда свързващ трансформатор на много смисли в една реалност и да съм техен проводник. Избрал съм тези смисли да не бъдат очевидни и пряко достъпни, а да имат определен revealing аспект. Това автоматично предполага някои неща да бъдат разбулвани (това е моя личен архетип), а други да бъдат забулвани (като необходимо отражение на основното). Самият аз в ранните години на своя живот се занимавах с илюзионизъм, защото на тогавашното ми ниво на съзнание това е било най-близко до идеята за канализирането на идеята, че нещата не са такива каквито изглеждат. Trickery. За да можеш да разбулваш илюзии, преди това трябва да можеш да създаваш такива. Това няма непременно негативна конотация. Просто такова е естеството на огледалната структура. Именно затова днес мога да бълвам автентично онова което много хора разпознават като характерния за мен „bullshit free“ филтър. As is. Затова и работата ми е толкова привлекателна за публиката. Тя не е напудрена, захаросана, вързана с розови панделки и поднесена по телевизията. Респективно тя съдържа количествено и качествено неща, които не могат да бъдат открити никъде другаде в мрежата като информация. И уморените от глупостите на жанра хора все повече започват да търсят именно това – изцяло различната перспектива към нещата – без розови очила и еднорози с крилца. Защото повечето идеи се раждат тук за първи път – неща, с които човек веднага започва да резонира и дори не се пита: „истина ли е или не“. Той си „спомня“. Защото аз канализирам собствената си страст и това води до постоянно раждане на нов живот под формата на информация. Единствено така може да изкарате собствената си сянка от килера. Виждате ли, аз разбирам себе си докато пиша, разбирам собствения си процес в перспектива. Осъзнавам по-добре мощта си, виждам и по кои въпроси все още съм full of shit. Давате ли си сметка каква сила ви дава това на лично ниво? Да разбираш себе си, да откриваш повече за самия себе си, своята Светла и Тъмна страна. Да жонглираш с тях, да ги смесваш и готвиш с тях. Безценно.

Затова запомнете. Продължителното и автентично (за вас самия) писане, водене на дневник или журнал, в някакъв момент със сигурност ще ви сблъска със собствената ви сянка. Това са всичките скрити аспекти на вашето съзнание. За някои от тях сте съзнателни, за други – не. Лично за мен процеса на изваждането на собствената ми сянка е хроникиран в темите от поредицата за абстракциониста-ексхибиционист. Това са част от аспектите, които все още не мога да интегрирам – нещата срещу които скрито роптая и не мога да приема като част от реалността си. Необходимо за собствения ми процес е да извадя тези неща на показ. Това е ключово. Хората го мислят за иху-аху, но за мен е повече от това. Разбира се, тези текстове са забавни и правдиво описват социума ни, но имат и персонална функция далеч отвъд тези. Сянката трябва да бъде изкарана на показ, инак ще остане негативна сянка. Това е авто-екзорсизъм. Писането може да бъде терапия и е изключително важно да намирате забавната страна в своите страхове – да намирате сили да се надсмивате над себе си. Спрямо реакциите си разбирате какво предпочитате или не във вашия живот. И макар сянката да включва негатив, тя е нещо много повече от това и може да се превърне в позитив, ако я разберете и ѝ обърнете необходимото внимание. Сянката не само крие вашия потенциал, но и потенциала на цялата непозната вселена, което може да се манифестира (или не) чрез вас някой ден. Отново – не всеки ще се превърне в автор (аз самият не се смятам за такъв в тривиалния смисъл на думата), но не в това е смисъла. Чрез писането човек синтезира креативния си процес по начини, които допреди това не са достъпни за самото съзнание. Писането ви помага да балансирате лявото и дясното си полукълбо. Вие хващате някакви абстрактни идеи, които са под формата на изцяло нематериален поток в „главата ви“ и ги свеждате до нещо материално. Вие пишете, което е линеен процес, но в същото време описвате един процес, който по природа е нелинеен. Така че това обединява и двете, което има алхимичен аспект. Това може да бъде разгледано дори исторически.

Според конвенционалната история първото писмо било на папирус. Египтяните били вманиачени на тема писане и техните мистерийни училища включвали дисциплини свеждани до Дясното око на Хор и Лявото око на Хор. Това били два отделни пътя, но човек трябвало да научи и двата, за да може напълно да обедини и двете полукълба на мозъка. Според тяхната религия, синтезът на двете полукълба се проявява чрез еманирането на изотоп на бялото злато от челото. Това било доказателството за активирането на третото око, но тази невероятна способност била постигана единствено след пълната интеграция на двете полукълба. Това означава, че интуитивния аспект на съзнанието е синхронизиран с линейния.


Писането е много добър начин да разбереш какво се случва с живота ти в момента. Което е много по-важно, отколкото да развиваш своите пси-способности, например, да следваш някаква окултна практика or whatnot. В настоящия момент е всичко, което ви е необходимо да разберете. Различни изводи се свързват в едно, някои синхроничности придобиват контекст, именно в момента, в който започнете да пишете за тях и хиляди други малки чудеса. Believe me – I know. Това синхронизира целия ви свят. С Alien понякога не се чуваме със седмици и редовно се оказва, че през това време сме изследвали едни и същи теми независимо. Страстта ви, и енергията, която генерира тя около вас, ви подсказват съавторство в създаването на реалността ви. По подобен начин писането не се свежда само до практика на белия лист. То ви напомня, че вие пишете своя живот във всеки един миг.

Когато имате страх разберете го и го изкарайте от своята система. Напишете разказ за него, разкажете за него на някого чрез писмо. Не изключвайте нищо колкото и дълбоко да го таите. Или пък седнете и напишете как се чувствате в момента. Някой ви е наранил? Разкажете на листа за това. Не изключвайте нищо. Не знаете как да започнете? Няма нищо конкретно за което да искате да пишете? Пишете за това. Започнете с: „няма нищо конкретно за което искам да пиша“. Опишете звуците в стаята. Използвайте въображението си. Опишете кой току-що ви прекъсна и ви се обади по телефона докато вършите всичко това. Ето, докато пиша тези редове познат ми пуска този линк напълно в синхрон със сегмента, който пиша в момента. Слагам го директно, дори не се замислям, че ще изглежда странно, че се обяснявам как докато пиша някой ми пуска нещо и трябва да пиша специално изречение в темата си за това. Това не смущава ритъма ми, напротив – презадава го. Впускам се веднага, възползвам се, то не е пречка за мен, ползвам го за стъпало, не изключвам нищо. Синхроничностите на страстта ми обединяват реалността ми, не я разделят на „това“ и „това“. Няма как да не е в синхрон. НЯМА КАК ДА НЕ Е В СИНХРОН! Самият линк гласи, че тъжната музика предизвиква весели емоции у хората, защото изкуството им позволява да се сблъскат с тази емоция без да се налага да я преживяват пряко – без това да е директна заплаха за тях. Същото е и с писането. Можете да опишете нещо от което ви е страх без да разбирате защо и с което още не сте се сблъскали пряко.

Страх ви е от изпита в петък? Та той още не е дошъл! Защо тогава ви е страх СЕГА? Поразсъждавайте на хартия по въпроса, това не е маловажно, по някаква причина то присъства в живота ви. Как е възможно да пренебрегвате който и да е елемент, който присъства в живота ви? Къде е вниманието ви? Защо е в smartphone-а ви, а не в това? Започнете оттам ако искате: „защо вниманието ми винаги е на грешното място?“. Задавайте си въпроси, това винаги е стъпка в правилната посока. Писането може да формулира въпросите ви различно. Евентуално то ще ви подскаже, че самата идея за въпрос съдържа в себе си огледаната концепция, че отговора също е налице в самия човек. То е като двете страни на едната монета. Т.е., няма да бъдеш способен да стигнеш до формулировка на въпроса, ако вече нямаш и отговора на някакво ниво. Това не е абстракция, а закон и е важно да се проумее. И може би функцията на отговарящия е точно тази – да хване конкретния фокус, за да даде конкретен отговор, който би спомогнал разлистване у дадения човек за конкретния момент. Разгъване на нещо, което така или иначе няма конкретен отговор освен, ако то не е вписано в локален контекст. Защото нищо не може да работи без контекст, нищо. Така работи ума, иначе се обърква. Няма как да ми дадеш отговор, без да съм ти дал контекст в който този отговор да придобие някакво значение. Цветето е цвете. Когато е в природата, то е част от екосистемата, когато е във ваза в кухнята, то е украса, когато е на гроба е знак на признателност.

По аналогичен начин пишещият и четящият са отражение един на друг и не могат един без друг. Защото ние никога няма да можем да преживеем ВСИЧКО за една инкарнация (ето защо имате много). Микроотражението на това в самия живот е, че четем за неща, които никога няма да можем да преживеем. Документалистиката и сухото знание от своя страна никога не могат да ви предложат вкуса на самото преживяване. Затова двата процеса се допълват, пресичат и дори пресъздават един друг. Четящият създава текста. Ето защо много хора ми казват, че като четат някой мой текст, те не откриват нещо ново; те си спомнят нещо, което са били забравили досега в този си живот. Абсолютно вярно. Четящият така или иначе няма как да привлече текст, с който той самия не резонира по някакъв начин. Няма как да го създаде в реалността си. Апропо, погнусата от някой текст също е вид резонанс. Просто е негативен такъв. Но малко хора разбират и се възползват съзнателно от това. Кой би искал да се погнуси от себе си, you know? Дори Веселин Маринов си се кефи...


И като казах „Веселин Маринов“ няма как да не разкажа една история, разказана ми от познат, на който е разказана от негов познат (yeah, I know...).

Та въпросният познат на моя познат се разхожда из София и се озовава на кръстовището на Кошарите (Черни връх и Вапцаров). Чува се глухо басово гърмене на някаква песен на Веселин Маринов от кола. Момчето започва да се оглежда и нещата стават още по-странни. Гърменето идва от последен модел бяло Audi Q7. Кой по дяволите, с такава кола, ще слуша Веселин Маринов надънен като за на гробище (идеята е, че дори мъртвите трябва да те чуят – толкова трябва да гърми, got that one)? Светва зелено, колата минава... и кой мислиш е вътре в Audi-то? Веселин Маринов, момче!!! Не се бъзикам, true story (или поне така казва позната на моя познат)! Ако се замислиш, това би бил единствения логичен отговор in the first place.

 

Anyway. Писането е ревизия на вътрешното ви сметище. Или „вътрешната ви градина“, ако предпочитате да се самозалъгвате :Р Макар, че не знам кой може да реши, че извадих историята с Веселин Маринов от „градината“ си :))

Онези от вас, които нямат никакви професионални аспирации за своето писане могат да се окажат най-големи късметлии от всички. Първо – няма да ви се наложи да се сблъскате с възможността за провал. Но още по-важното е, че можете да започнете да хроникирате приключенията на своята душа. Защо? Ако го направите вие съзнателно ще започнете да пренасяте информация от едната страна на мозъка до другата. Освен всичко друго ще имате и записки към които можете да се върнете, за да си дадете reality check. Това стимулира вашето креативно мислене, а креативността бива приложена във всички аспекти на живота. Всички ние се нуждаем от повече креативност в кухнята, със своите семейства и безброй други life projects. Писането е възможност, то е и ревизия. Между другото ние постоянно правим такива ревизии на масово ниво, просто ни е страх да го правим на лично. Много филми съществуват не в контекста на някакъв predictive programming, а просто като крайната форма на справяне с някой страх на ниво колективно несъзнавано. Изкаран на външен план, вие го виждате като entertainment и решавате да не се идентифицирате с него, което е форма на самотерапия. Филмът „2012“ (и всички останали от подобно естество) са типичен пример със застъпен подобен аспект. В крайна сметка самите Елевзински мистерии започват именно по този начин – хора опитващи се да драматизират различни метафори за съществуващото.

 


Особености


Онези от вас, които смятат да задълбаят в себе си чрез писане трябва да знаят нещо. Когато приравняването на потоците стане твърде интензивно могат да се проявят някои бъгове в системата. Те не трябва да ви плашат. Намирам ги за напълно естествен страничен ефект на факта, че тялото не може да смогне на творческия поток; т.е. умът се опитва да насмогне на скорости за които не е създаден. Лично аз, когато изпадна в „състояние“, обикновено това е състояние, което може да се нарече „ОИТ в будно състояние“. Както съм обяснявал и преди „ОИТ“ не е нищо повече от разширяване на фокуса. Тъй като обаче за мнозинството от нас разширяването на фокуса е най-лесно по време на сън (защото тогава то се случва автоматично така или иначе) ние бъркаме естеството на този процес с „излизане от тялото“, когато фактическо излизане от тялото – няма. Да разширите фокуса си е да получите достъп до по-голяма част от онова, което вече сте. Това е „ОИТ“. Т.е. можете да имате „ОИТ“ докато творите. Аз винаги съм в такова състояние на разширен фокус докато пиша. Тъй като това обикновено е състояние в което получавам ROTE (по терминологията на Монро), писането ми в суров вид е съпроводено от някои особености. Например бъркам думи, разменям букви; понякога дори изпускам 2-3 поредни думи просто защото мисълта тече по-бързо отколкото мога да записвам правилно и ако се съсредоточа именно в това – мога да се изгубя в технически подробности и да изпусна другото. Мога да спра, да започна да правя нещо различно и после да продължа, но пиша ли – не мога да отдам внимание изцяло на коректността на физическия текст. Затова си има редакция.


Редакцията освен тази си функция обаче, се свежда много силно и до интеграцията. Не очаквайте някой професионален редактор да интегрира работата ви. Затова ги деля на „редактори“ и „коректори“. Коректорът се грижи за правилната пунктуация и правопис. Може да даде препоръки и за структурата. Но без значение дали ще ползвате коректор, вас самите ви очаква огромна работа като редактори. В крайна сметка това е вашата работа и вие сте този, който трябва да интегрира този огромен обем, който сте излели от вътрешното си същество. Ето защо няма да откриете нито една наша книга с редактор различен от Издателство „Паралелна Реалност“. Нито една книга не трябва да има редактор различен от автора ѝ или екипът отговорен за локалния превод. Само вие знаете на какъв смисъл искате да сте медиатор и никой професионалист не може да има мнение за това.

Като цяло редакторският процес е много по-различен от писането. При писането вие имате неограничен капацитет и поле за експериментиране и игра. Можете да тествате дадени идеи колкото си пожелаете. Когато редактирате, вие работите с много по-голяма сериозност. Ако го направите некадърно, нерешително, очаквайки коректора да свърши редакторската ви работа – вие захвърляте всичко на вятъра още в зародиш. Не очаквайте някой да улови и поправи вашите грешки. Въпреки това, винаги е полезно други да четат вашите неща преди да ги публикувате и да коментирате написаното. Между другото, ако решите да свършите това за някого, най-лошата услуга, която можете да му направите е да му кажете колко е добра работата му, когато тя не е такава. Дори черновата наистина да бъде „добра“ или даже интересна на човека направил коментара, то тя може да има нулев потенциал да стигне до аудиторията си. Това е прекрасно, ако изначално нямате заложени такива цели, но подобни коментари дадени от хора, които нямат нищо общо с писането могат да ви дадат лъжливи надежди.


Друг hint.

Наскоро си взех малък диктофон, за да мога бързо да записвам хрумките си, когато обстоятелствата не позволяват бързото им списване на компютър или хартия. Това е полезно, защото много често безценни смислови връзки отлитат безвъзвратно и никога повече не се връщат. Те възникват в утробата на момента еднократно и ако не ги запишете – отлетели са завинаги и после искате да промените пола си със сатър. (Между другото, много често, когато една мисъл дойде и после безвъзвратно отлети (каквото и да се опитвате да направите, за да я пресъздадете отново) е репер, че тази мисъл е била представителна за идея от по-висока плътност, която е използвала прозорец в клапите на ума, но не е могла да пусне котва там.) И макар в някои случаи аудиозаписа безспорно да е handy, някак си не е същото... Тъй като будните ми „ОИТ“ състояния зачестяват, в такива моменти изпробвах разликата между това да записвам гласа си и да пиша на ръка с химикал в тетрадка – old school style.


„Малка“ скоба тук. Човек трябва да разбере, че когато съзнанието е разширено отвъд пределите на daily mind-a и впоследствие се върне към него, понякога връзките в написаното не са очевидни. Аз дори невинаги знам какво значат всичките неща, които преживявам – просто ги преживявам и така оставам свързан. Някой ше ме пита: „кво от тва, ква практическа работа ти върши тва?“ Само че тоя въпрос не важи, защото перспективата му е сбъркана. „Как ми служи“ когато съм „там“ не е на дневен ред. Просто преживявам и се вливам в Големия поток, където няма цел. То е просто пребиваване. Нямам нужда от нищо, че да си задам въпроса: „как може да ми послужи това“. Може би защото си давам сметка, че на практика нямам нужда от нищо... Има информация, но тя е информация за структурата; най-общо взето виждаш, че всичко Е и е свързано. Интерпретацията на този факт може да бъде безкрайна и това ражда различни текстове. Трябва да пресъздадете тези текстове по възможно най-чистия начин от записките си без да ги чупите през ума, хващайки идеен поток. Лошото е, че от един момент нататък дадени идеи просто са невъзможни за универсално и адекватно препредаване чрез език, ако отсрещната страна не е имала преживявания на същото това ниво. Обикновено това е свързано с парадоксалното естество на реалността, което е и моста към недуалното мислене. Този феномен се наблюдава и в други области на живота. Физиката е типичен пример за това. Макар физиците да се занимават най-вече с рационалното знание, а мистиците – с интуитивното познание, двата вида се появяват и в двете области. Това става ясно, когато изследваме как се получава и изразява знанието във физиката и в източната традиция.

Във физиката знанието се постига главно посредством научно изследване, което протича в три стадия. Първият се състои от събиране на експериментални резултати за явленията, които ще бъдат обяснявани. Във втория стадий експерименталните данни се свързват с математически символи и се изработва математична схема свързваща прецизно и логически обосновано тези символи. Такава схема обикновено се нарича математически модел или ако е по-обхватна – теория. След това тази теория се използва за предсказване на резултатите от други експерименти, които се поставят, за да се проверят всички приложения. На този етап физиците са много доволни, ако открият математическа схема и знаят как да я прилагат за предсказване на експерименти. Но в един момент се появява желанието получените резултати да се обсъдят с нефизици и тогава трябва да се използва обикновен език. Това означава, че те трябва да формулират на обикновен език модел, който да обяснява тяхната математична схема. Дори и за самите физици формулирането на такъв модел с думи – което е третия стадий на изследването – ще бъде критерий за разбирането, което са постигнали. При мистицизма положението е същото. Просветлението и разбирането за естеството на реалността са толкова абстрактни (защото са от по-висок порядък), че те няма как да бъдат препредадени логически. Да начертаеш схема на някой или нещо подобно... – няма как да стане. Ето защо много мистични прозрения (особено на изток) биват описвани чрез най-абстрактния стил, който речта може да предложи – поезията. Всички трактати на даоистката вътрешна алхимия, всички дзен-учители и йоги са оставяли своето послание след просветлението в силно абстрактна поетична форма. Само така тайната им може да бъде пропусната от линейния ум и да остане видима само за онзи, който може да оперира на същото ниво на съзнание. Нито един философ не може да опише дълбочината на живота по начина по който го прави поета. Поезията е най-личната от всички форми на писане. Ето защо всеки може да пише поезия – защото тя е нещо, което извира право от емоциите на индивида. Философът и академикът гледат живота леко отстрани и го изследват в лабораторна тишина, докато поета го преживява и именно това го подтиква да пише за него. Поезията е нещо много различно от прозата и личното ми мнение е, че тя трябва да остане строго за лична консумация. Тя просто не може да бъде разбрана от друг човек по начина по който е била сътворена, защото е резултат на точно тези преживявания в точно този момент и само един човек на света разбира напълно какво значат стиховете му – самият им автор. Интересното при нея е, че тя е вход и изход. Много малки деца пишат стихчета, включително и моя милост (които бяха толкова бездарни, че дори не искам да си спомням), а накрая при просветлението – отново завършваме със стихове. Интересно, но закономерно отражение. С това искам да кажа, че първия ни импулс за някакво лично писане обикновено е стиха. Наскоро един познат ми подсказа косвено, че втория импулс по всяка вероятност е любовното писмо. That makes total sense to me! Кой не е писал любовни писма?! Нормално е жена да накара мъж да пише или обратното. Ин-процес, те кара да извадиш нещо вътрешно наяве чрез писане (което се превръща в Ян). Искам да обърнете внимание на факта, че и при поезията, и при любовните писма езикът най-често е метафоричен (най-вече защото все още не е в устната кухина на любимия, хаха). Влюбеният „сваля звезди“, „сърцето му изгаря“ и т.н. (Да не говорим и че много любовни писма са в стихотворна форма.) Тук идва и свързващото за нас звено. Дълбоките усещания за каквото и да е свързано със света няма как да бъдат предадени от линеен битов смисъл. В такъв случай единственото свързващо звено за вас е метафората.

Поезията винаги е използвала езика на метафората. Поетичният език разкъсва логиката и стига до онова единство, което е разбираемо единствено чрез метафората. Тя често може да вдигне воала на ума. Няма значение дали говорим за днес или преди 2000 г. – това винаги е било така. Метафората намеква за онази невидима действителност, която се крие зад видимата. Метафората е маската на Всичко Което Е, с помощта на която се изживява вечността. Метафората може да бъде схваната само със сърцето.

Когато имате ROTE вие неизменно канализирате някакъв по-висш принцип чрез идея, която е разбираема за локалното съзнание, с предварителната уговорка, че метафората не е нещото, но в същото време тя препредава „аромата“ на нещото. Когато подушите как съседа пече пържоли на терасата това не означава, че ще ядете пържоли. Но знаете, че тази идея съществува, добивате представа, че съседа ще яде пържоли. No doubt about that! В момента давам метафора за това как работи метафората. Точно както обяснявам за писането чрез писане. Слоеве след слоеве фрактално потъване. Трябва да напипате нюанса по същия начин когато искате да предадете своята метафора.


Сега нека се върна на разликата между писане и аудиозапис. Записването на ръка на дадена мисъл впоследствие спомага много по-добре за разкодирането на информацията от тази мисъл в нормално състояние на съзнанието. Ако извличам смисъла от реч под форма на аудиозапис ефектът на пресъздаването на тези картини в нормално състояние няма да е толкова силен. Защото говоренето е по-нематериален акт. Казваме, че „думите отлитат“. След тях не остава физическо доказателство, че нещо е казано. Докато писмеността вече е материално заземен факт – в него няма спор. По тази причина ума създава много по-лесно връзка с написаното, отколкото с чутото. Ето защо когато четете книга, можете да си представите много по-живо опѝсания от автора свят, отколкото ако някой ви чете същата тази история, а вие само я слушате. В четенето има по-пряк контакт с въпросния свят заради персоналния момент. Въображението работи по друг начин.

Когато имате ROTE и го запишете, впоследствие ума много по-лесно е способен да „повярва“ в действителността на ROTE-а и когато излезе от него – да извлече информацията и да я разшири. Ако днес запиша едно преживяване или прозрение с гласа си и утре си го пусна, за да го транскрибирам, аз ще призова много по-малко от енергията на преживяното, отколкото ако чета как съм описал преживяването си докато съм го имал. Четейки собствения си почерк, аз малко или много навлизам отново в енергетиката на случката, но напълно в съзнание. Мога да извлека допълнителна информация, да разширя тук-там, да обогатя и украся семантично смисъла на цялото „послание“. Подобно на писането на компютър в такива състояние, проблемът на писането на ръка е, че не можете физически да смогнете на гроздовете от идеи които съзнанието ви разархивира. Тъй като ROTE-а е вързоп от емоции, картини, звук и информация, които идват наведнъж – е трудно това да бъде насмогнато линейно с език. Както споделих по-горе, при писането на компютър по необходимост се изпускат букви и цели думи само и само, за да си в крачка с ритъма. При ръкописа този проблем е още по-належащ. За всичко има решение обаче.

Ключовите думи. Малък трик, който всеки знае още от училище. Ключовите думи са като zip-file от които после можете да разгънете текст. Избирайте специфични и характерни за конкретния поток думи, които без съмнение впоследствие ще ви вкарат отново във вибрацията на ROTE-а. Това са думи, чрез които можете да си „спомните“ състоянието, в което сте били. Този tool без проблем ще ви вкара отново в междинна фаза, за да разархивирате всичко необходимо. Това помага.

Ръкописът спомага и интеграцията. Записването на ръка или клавиатура разиграва мита на физическо ниво. Вие заземявате онова, което сте преживяли. Това вече е път към интеграцията. Тялото ви репликира процеса на информационно ниво и новата вибрация става част от вас. (Това са квантови трикчета за всекидневна употреба, не виждам никой да си води записки, WTF people?!) Вие вече сте друго същество дори на структурно ниво, защото клетките ви вече няма да са същите веднъж когато изиграят този акт. Забелязал съм, че това е съпроводено от много странен процес на полу-амнезия (наскоро разбрах техническите причини „защо“, но това ще е въпрос за тема номер 3). Например за мен е абсолютно нормално да видя свой текст и да не позная, че съм го писал аз. Чета за пръв път и се изненадвам наново. Имам познат, който знае сайта ми почти наизуст и когато търся нещо свое, за да дам препратка към него – за по-лесно питам него и той ми го дава веднага – аз самият не мога да се сетя за контекста и това не е от слаба памет. Просто не мога да остана обвързан с някои аспекти на работата ми, това би означавало да спра. Истината е, че нещата стоят така, че няма причина да помните нещо, което сте интегрирали. Да го правите на вътрешно ниво означава да сте свързан със собствената си идея за реалността и да спрете там. Да, естествено, че когато някой ме пита дали съм писал по еди-коя-си тема, аз мога да дам линк към нея, но определено не си спомням 70% от нещата които съм писал вътре. Не разбирайте това погрешно. Интегрираното си е интегрирано. Ако изпадна в ситуация, в която ми се налага да ползвам това знание – аз просто го правя. Автоматично, като лична природа. Защото то вече е такава. Процесът ми на реакция не е зависим от върволицата: „а да, сега ще направя както сам препоръчвам в онази тема“. По този начин, аз не мисля за него чрез идеята, че това е даден аспект. Аз действам от позицията на това, че аз СЪМ нещото. Това е интеграция. Ако трябва да пиша по дадена тема отново – ще започна отначало, а няма да преповтарям себе си. Преповтарянето е смърт и то не от добрия вид. Аз ще предпочета да преживея нещото по нов начин, отколкото да се върна към него. Та аз дори няма да го разпозная като същото нещо. Ще има коренно различен текст, с различно заглавие. Така че може и да съм го правил вече – да разгледам стара своя тема, без да знам. Като шибан склеротик изгубен в собствената си бездна, хаха! Плашите се все повече от факта, че придавате каквато и да е тежест на този сайт, нали? Нека! Искам да сте изплашени! Искам да се стреснете малко, искам да ви стисна за топките, защото само така можете да бъдете в настоящия момент – in trouble!

И аз през цялото време съм вярвал на тоя пич? Та той дори не знае какво пише! I’m in fuckin trouble!

И тук вече аз съм спечелил, хаха! Вие сте се замислили. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ за какво. Просто защото вече ни се случва толкова рядко, факта, че се замисляме вече сам по себе си е шибана победа. Ей тва е функцията ми. Аз ви заразявам със страстта си, а вие ко праите с нея вече не ме ебе. Got that? Или пък ми превеждате по $100 на статия – works for me too! Последното разбира се не се случва. От цялата планета реших да се инкарнирам в България. Само тук не мога да бъда шибана звезда. Fuckin shithole! Както казах, не съм от най-хитрите.


Трябва да има редове като последните. Трябва да се плъзна по сапун, само така мога да имам динамично преживяване (а с това и публиката, eventually). Както споменах одеве – хващаш ги с няколко абзаца сериозно писане и накрая пускаш нещо все едно си в бардак! Безразборно минаване от „ти“ на „вие“ спрямо читателя, безразборно минаване от тежък философски стил на уличен – трябва да са в шок, че нещото се случва. Това е като необходимата глътка въздух от сериозността. Трагедията е, че отново не виждам никой да си води записки. Вие сте безнадеждна публика. Но аз съм търпелив. Или по-скоро съм свикнал да пропилявам таланта си.


Ето – отново го направих. See how easy that is when you got zen? Бързите превключвания са нещо, което винаги работи. Но не трябва да прекалявате с тях, ще станете предвидими малко или много. Затова май е време за следваща глава. Разглеждайки дилема, с която всеки един писател се е сблъсквал.

 


„Плагиатство“


Да крадеш от един автор е престъпление, да крадеш от много е изследване.

Валтер Мьорс


Въпросът свързан с „плагиатството“ ми напомня за историята за затварянето на патентното бюро в САЩ преди около 125 години. В един момент американците просто решили, че всичко което може да бъде изобретено – вече е открито :) Креативността обаче невинаги се свежда до това да създадете нещо изцяло ново, а до това да пренаредите неща, които са съществували преди по нов начин, придавайки им нов творчески фалц.

По този повод всички трябва да разберат нещо веднъж завинаги без каквото и да е ниво на превземка. И това важи за всичко, не само за литературата. Знанието няма и не може да има автор. То има само интерпретатори, различни перспективи и подходи към него. Именно това търси Източника. Ако всичко е едновременно, вече нищо не може да възникне. Разбирате ли това? Всичко вече Е (възникнало). Ние единствено се настройваме на неговата честота. Когато това „стане за пръв път“ от гледна точка на линейната времева линия – някой открива нещо за „пръв път“. Woooow! Big fuckin deal, фукльо! И ти си преписвач, просто си тъп и не го знаеш!

Ся сериозно. Не че дося не бях сериозен, алооо! Но сериозно.

Ние не живеем в изолирана среда. Ние винаги сме продукт на нещо. Биологично е така, информационно е така, социално е така. Всякак е така. Единствената причина поради която смятаме, че има плагиатство е, защото не сме способни да видим никога нищо за пръв път. Ние сме продукт на своето натрупване. Прочетеното веднага прави връзка с натрупаното в архивите на ума. Ето защо – никога не може да има нещо ново за ума – изобщо. Дори „новото“ е старо, защото вие го тълкувате чрез натрупванията на ума. Ако някой открие нов цвят, ние няма да имаме перцепцията да го видим. Ще го изтълкуваме като комбинация между виолетово и зелено, но няма да видим един нов, хомогенен цвят. Това просто е така и нямам време за тъпи спорове, ясно?!

Хората не разбират този факт и са изключително злобно настроени към човека, който просто има способност да интерпретира. „Какво е интерпретацията“ много лесно може да се разбере с метафората на музиката. И до днес се правят много успешни кавъри на оригинали и именно кавъра става емблематичен. Например лично за мен „Personal Jesus“ на Джони Кеш е много по-удачна от оригинала на Depeche Mode. И дори не ме ебе, че има оригинал на тая песен и някой я „копира“. Той я прави по-добре резонираща с личната ми вибрация. Моя мисловен процес изобщо не тече като: „това е кавър на...“. За мен „Personal Jesus“ си е на Кеш и изобщо не проследявам родословното дърво на авторството. Така след време ще си дадете сметка, че самото несъзнавано има нужда да преразгледа стари неща под нов ъгъл. Това е негова необходимост. Да открива многоизмерността на всяко нещо отново и отново по нов начин. Същото е, но в същото време е коренно различно – можете да усетите характерния twist. И понеже някой трябва да го направи, несъзнаваното избира човек, който да изиграе ролята на инструмента за това, който да разиграе тази нужда за промяна на гледната точка спрямо нещото. Така се ражда интерпретатора и той е Творец без значение какво ви казва някой си. Трябва да разберете, че интерпретацията е изключително алхимичен процес, който ако бъде разбран може да бъде трансцендиран в нещо много красиво и функциониращо.

Какво прави алхимика? Той взима налични в природата елементи и чрез дадени процеси, които той генерира (авторство) – прави от един елемент нещо изцяло ново. Той се ражда и умира многократно в процеса наред с елементите, които влага. Няма как да е иначе, самата ви гледна точка за нещото се променя докато го проучвате и синтезирате. Този принцип ми се е разкривал многобройни пъти по най-забавни начини. Например, много често когато срещна някоя любопитна мисъл, която ме провокира, обикновено сядам да си я запиша. В момента в който тръгна да го правя я прочитам пак и излиза, че първия път съм прочел автоматично някоя дума погрешно по начин, който изцяло променя смисъла на цялата фраза и ѝ придава неочакван twist! И именно това я е направило гениална! Когато я прочета пак правилно – фактическият ѝ смисъл е по-скоро тривиален. В такива моменти виждаш как ти самия създаваш смисъла и дори в нещо вече съществуващо – ти самия откриваш и претворяваш. Не е нужно да казвам, че в подобни мигове си записвам моята версия, а не оригинала :) Цялата случка ми казва, че от гледна точка на структурата на платформата, тази фраза съществува в моята реалност в този момент, защото аз трябва да извлека смисъла, който аз влагам в нея (който е изцяло различен само заради разменянето на няколко букви в оригинала). Умът понякога си прави и полезни шеги.

Bottom line – никой не копира. Аз не копирам. Дори ако копирам мотамо, аз трансцендирам, защото съм създател и се държа като такъв. Някои теоретици на изкуството ще ви кажат, че по картината има места, които обозначават мястото на невидимия обмен между погледа на зрителя и самата картина – мястото откъдето погледът влиза в реалността на композицията. Винаги съм подхождал по подобен начин и с даден текст. Намирам своя „вход“ към него. Това е онази част, която резонира с мен и която може да ми позволи да разбера целия текст по-холистично; или пък ме подканва да взема само този вход и да го превърна в ключалка за нещо друго, нещо мое. И това вече е нещо друго. Никой, който не се е сблъсквал със структурата на земната платформа не може да разбере това с дълбочината, с която го изписвам: едно нещо никога не е едно и също нещо. Дори за миг. Линейният процес на ума избира да го види по този начин и ще говорим повече за това в тема номер 3. Нека засега илюстрирам с типична история.

Публикувам нещо на сайта. След време, при разговор с познат (който знам, че чете темите ми), той повтаря извод от моя тема като свое собствено откритие и отгоре на всичко ми го обяснява. Той ми обяснява собственото ми прозрение. При това със страст, чрез която бързо разбирам, че той не си дава сметка, че ми обяснява нещо което знам, открил съм за себе си и съм публикувал. Егото разбира се се дразни в такива моменти. „Тоя бъзика ли се с мен, разказва ми моята статия и ми се прави на учител с моите думи? НА МЕН! Дет съм на светлинни години от него?

Not anymore. Аз разбирам, че този човек преживява „моите думи“ в момента. Това вече не са моите думи. Това са неговите думи. Той е забравил, че го е чел в сайта ми. Той го изживява. Чувства казаното като резултат на автентичен вътрешно извървян процес. Защото е такъв. Като онази дзен-фраза, която бях споделял и преди: „Някой ми го показа и аз го видях сам.“ Дзъъън. Право в целта. Някой ми го обясни, но аз го преживях сам. То става автоматично – като моментното прозрение. Разливащото се чувство на топлина, когато имате някакво прозрение се дължи на обединението на дадени ваши аспекти, които за един миг заработват като едно цяло. Това е пътя от фрагментация към интеграция. И в мигове на прозрение си давате сметка, че не информацията, която сте формулирали е важна, а синтеза ѝ, защото в този момент това става Истина за Вас по един използваем и практичен начин. Когато копирате нещо, но го копирате бивайки ваш собствен синтез – това вече е лично извървян Път и не е същото нещо. Дори физическата му структура да е copy/paste. Не е, не е, не е! Tова ВЕЧЕ е нещо ново, дори външно да звучи по същия начин. Именно това е ролята на един лечител by the way. Един добър лечител не е такъв просто защото знае 10 различни начина да лекува подагра. Той е добър, защото само с 1 поглед може да прецени системите ви от убеждения и да види кой точно от тези 10 лека ще пробие през тези системи от убеждения. В кой точно от тези 10 лека ще повярвате самите вие, което ще ви позволи да се самоизлекувате. Това е неговата роля. Защото една рецепта може и да работи обективно, но ако по някаква причина вие не можете да навлезете в реалността ѝ – никога няма да проработи за вас. Ето защо едно и също лекарство помага на един, но не на друг, въпреки че и двамата са болни от рак на черния дроб (примерно). Т.е. лечителят е сортировач на характери. Не е шаман. Duuuh! Ролята на един учител е абсолютно същата. Той ВДЪХНОВЯВА ученика да открие своето вътрешно прозрение чрез своите лични инструменти, той не му налива готови такива, само защото са работили за самия учител преди години. Учителят не учи на нищо, той локализира „проходите“ в ученика и ги стимулира, за да може ученика с времето, чрез собствените си качества и усилия – да отвори шлюзовете на тези проходи и шибаната медовина да потече! За целта се иска много деликатен подход, много деликатен touch. Това е майсторството, това е просветлението. Затова и не обичам окултисти, които идват с всички свои правила, които „просто трябва да бъдат следвани“ (просто щот така!), за да се постигне даден резултат. Fuck these retards. В тях няма откриване, няма творчество, няма индивидуалност, няма art. Затова и те самите почти никога не казват „Аз“, което Светлите смятат за липса на Его, а всъщност се дължи на простия факт, че те са канал на дадени концепции, които повече от очевидно не могат да бъдат идентифицирани с „аз“. Просто щото не са лични. Ама ако няма „аз“ in the first place, кой е онзи, който търси освобождение от „аз“-а бе, тъпаци?! Леля ви ли? Часът на Мунчо!

И така. Повтарянето е ново, когато е преживяно като ново. Това вече не е същото нещо, няма как да бъде. И в същото време е. Защото няма нищо ново, единственото ново е начина и перспективата по който гледаме на Всичко Което Е, новият начин по който го разбираме и интегрираме. Новата формулировка, новия начин по който навързваме стари неща, което води до по-дълбоки разбирания на това „старо“. Мислиш, че можеш да напишеш нещо авторско? Нещо, което никой не е казал досега? Ха-ха, горкия наивник :) Можеш да го кажеш с нюанса на твоята личност. Но да кажеш нещо ново?! По-полечка каубой...

Особеността, когато правите нова формулировка е, че трябва да присъствате напълно в момента. Затова има дълбочина на „преписването“. Всичко зависи от намерението и качеството зад него. Ако зад него има страст – можете да преразкажете някой класик и никой няма да разбере, гарантирам това. Това ще е новият шедьовър на 21 век. Ако просто искате известност в махалата – ще махнете кориците на произволна книга на Паулу Коелю, ще си напечатете своя, ще дадете на съседи, които имат 3 телевизора, но нито една книга, и ще кажете: „Хей, искаш ли да прочетеш новата ми книга?“ И те ще отговорят в хор: „О, ама ти пишеш?“ :)) В кърпа са вързани. Разбира се това няма да проработи с голям процент на успеваемост извън ареала на Факултето.


Никога не проявявайте високомерието да наречете някой компилатор „преписвач“. Той синтезира, той не повтаря. Най-малкото, замислете се кой трябва да е този човек, че да има такава мащабна визия, че да вземе 100 различни откъса от 100 коренно различни места и да ги види в цялост в една амалгама, която ще донесе нещо коренно различно на света? (Правите същото когато готвите, за да се нахраните. Някак си нямате нищо против този процес, нали? И никога не готвите една и съща манджа, дори когато го правите.) Та този човек трябва да е визионер! За да може да създаде такава „компилация“, то това автоматично означава, че той вече разбира крайния смисъл на онова, което ще бъде изведено като смисъл. Той познава тази истина. Иначе нямаше да може да я „види“ в тези произволни откъси и да я „скулптира“ от тях. Как да създадеш нещо, ако вече нямаш способността да го видиш в съзнанието си? Т.е. той разбира прекрасно смисъла на всичко, вижда къде има „врати“ в текста и има ключовете за тези врати. Той „събира врати“, нарежда ги една до друга и създава коридор от врати. Така създава изход, който от другата страна излиза като нов текст. Това е изкуство. Той е готов за това, което е там, затова то идва. И го преживява като свое. Което е ново. Представяйки го на публика, то също е нещо коренно различно. Целият процес на компилатора е една невероятна космическа абстракция, защото той трябва да има невероятен хоризонт. Той трябва да може да свързва точки, а това означава, че за да е в позицията да свързва точки, той трябва да язди поток и вече е на него! Това е като да спра някой на улицата и да му кажа, че архетипът зад „9/11“ е „skyfall“. Няма да означава нищичко за него. (Навярно ще го изгубя още на думата архетип“.) Защото макар да щипвам оттук и оттам, синтезът е мой. И никой не може да ми отнеме това, аз вече съм извървял пътя. Как ще ми вземеш Пътя, това не са пари, че да ми ги откраднеш или да ми кажеш, че аз съм ги откраднал. Път не се краде (макар някои да опитват). Между другото, 1 година след като получих ROTE-a си за смисъла на „9/11“ и че той маркира не нещо друго, а липсата на „10“, чух Майкъл Царион да казва същото в едно радиоинтервю. Разбира се, хронологично интервюто беше направено преди аз да публикувам моята статия, но самият аз попаднах на него година след публикуването на моя материал. „Ъ!“, казах си. „Пак не съм открил нищо!“ (както е ставало много пъти досега). Ами естествено, че не съм открил нищо ново за света! Но открих нещо ново за себе си и го направих сам. Пътят дотам беше безценен и това, че някой друг е стигнал до същото преди мен не отнема от личната му стойност в моята вселена! Това си остава ключовата статия в живота ми чрез която придобих способността да виждам наопаки – изключително важен принцип за проникването в отвъд привидната очевидност на света. Няма как това да бъде подбито от факта, че някой е видял същото преди мен.

Вижте, ние всички така или иначе четем различни текстове и различни книги, макар заглавията да са едни и същи. Един и същи текст бръква на коренно различни места у всеки. Например никой не разбира нашите книги, както ние с Alien си ги разбираме. И нямаме никакви илюзии, че е иначе. Но не можем да си позволим да страдаме от това и сме постигнали мир с този факт.


Ако решите да преписвате в нов контекст трябва да знаете защо. Когато ми се случва, аз просто го правя защото някой е казал нещо което вече знам, но го е казал по прекрасен начин. Както и да си кълча пръстите аз няма как да го кажа по-точно, проникновено и красиво. Просто не виждам защо да „изобретявам колелото“ наново в такива случаи. И просто го зуля без да ми пука. Това е моята истина облечена с нови дрехи днес. Назаем. Sort of. Моя е и си я взимам!

Сериозно, нямам никакви скрупули за това. Този сайт губи все повече почва под краката си, нали? :)) Оказва се не само, че тоя дет пише не знае какво пише и после забравя за него, ами и че тва дет пише го копира просто щото му харесва как звучало? Ъъъм, wait, what? Няма как всички тези неща да са едновременно верни, нали така? Не може хем да пишеш, хем да забравяш за тва, а после да казваш, че си го копирал. А този път дори не е 1 април, тайминга не е подходящ за парадокси. Еми нека остане тайна!

Anyway, ся не почвайте да смятате колко процента от тоя сайт са изкопирани от друго място, оукей? Аз си оставам вашия Бог.

Всъщност що да не, предизвиквам ви да го направите! Гарантирам, че никой няма да открие нищо :) Знам как да прикривам следите си :Р Иначе нямаше да се разкривам публично и въпреки това да остана Бог. Единственото, което ще откриете е как много хора копират мен. Но аз очевидно нямам против. Нали и аз го правя! Or do I?


Ох, обърках се. Шегува ли се, не се ли шегува?... Знае, че така винаги ще остане малко съмнение у всички, дори да каже след малко, че се шегува. Защо го прави?


Защото искам да сте на ръба! Не запомнихте ли? Ето че ви няма отново, аз ви казах само преди няколко листа, а вие все още си мислите, че това е тема за писане и интересни факти!!! ИСКАМ ВИ НА РЪБА! Това е функцията на този текст! Аз съм шибания дзен-учител с пръчката, който ви пляска по рамената, защото сте изкривили позицията си за пореден път! Тъпи тролове! Без значение е какво мислите за мен! I don’t give a fuck! Who, me?!? Pfffff, nigga please! Просто ви искам на ръба! Само на ръба може да има смисъл от този текст! Ще кажа и направя всичко, за да бъдете там!


* * *


See? Този похват се казва „да посееш съмнението с обрат“. В конкретния контекст – някой ви харесва, но не знае наистина защо. Покажете му, че не знае защо, накарайте го да се замисли. Дали ще продължи да ви харесва, ако знае, че не сте наистина вие, а някой друг? Прехвърлете тази метафора на ниво писане. Представете идея. Започнете да я разглеждате от различни ъгли. Подкрепете идеята. После, напипвайки тривиалния вграден у публиката морал – разрушете идеята на пух и прах под носовете им по най-мерзкия начин. Много хора правят това бездарно. А може да бъде направено с класа и финес. Както току-що демонстрирах. Кхм.


* * *


Писателят знае, че естеството на един текст свидетелства за това как той може да бъде присвоен. Текстът вече съдържа потенциално смислите, които всеки един може да види и „разпознае“ като свои. Раждането на нов смисъл от един и същи текст не е плагиатство, а преразглеждане. И заставам зад това твърдение с всичките си 85 килограма (отслабнах, I actually did it, mum!!!).

Наистина заставам зад това твърдение. В един момент си дадох сметка, че референцията към източници подканва към преповтаряне. Никога няма да видите източници в моята работа. Не просто защото е моя на 100% (wink-wink). Хората преглеждат същите източници, създават същите или гравитиращи около тях мнения (защото са imprint-нати от разсъжденията на вече компилиралия ги автор) и точно това стимулира плагиатството, което те иначе осъждат. Пффф. Аз никога не съм гледал източници, а съм откривал сам, което ми позволи да създам свое собствено мнение. Нямало е кой да ми казва: „прочети това“ или прочети онова“. Ако имаше кой нямаше да се наложи да мина всички томове на Агни-йога и щях да спра още на първия...

Аз отказвам да давам източници на хората, които ме молят за това. Така ги предпазвам. Правя го мноооооого, много рядко само на лично усещане. (Начинът по който е зададен въпроса обикновено ми подсказва, че е безопасно да го направя.) Нито една форма на литература, изследване или каквото и да е не трябва да се позовава на външни източници или да представя библиография. Това е академичен bullshit и стимулира самата идея (на архетипно ниво), че има външен източник изобщо. Няма външен източник. Затова и не посочвам такъв. Но това е нещо, което аудиторията обикновено не разбира. Когато едно нещо е интегрирано, то е лично прозрение, без значение от кой си го разбрал, защото вече е твое преживяване. Онзи който постоянно иска да се извинява за онова, което няма като лично разбиране – пише външни източници, за да е „коректен“. Ако препоръчате този сайт на приятел просто му пускате линка, нали така? Колко от вас наред с линка предоставят родословното дърво на това кой ви е дал този линк, кой е дал този линк на онзи, който ви е дал този линк и така до безкрай? You feel me? Информацията ли е важна или кутията, в която е дошла? Това е другата ОГРОМНА причина поради която няма снимки, телефони и имена на този сайт. Защото ние не сме автори. Ние сме шибани откриватели! Никой американец не благодари на Колумб, че е открил Америка. Защото в 21 век всеки знае, че не я е открил пръв той, хаха! Ок, не можах да се сдържа, ще опитам това изречение отново.

Никой американец не благодари на Колумб, че е открил Америка. Ако има да благодари на нещо, то е на самата земя, защото живее на нея и тя му дава всичко. По подобен начин можете да си спестите колко много харесвате или не харесвате този сайт. Използвайте информацията, както я използваме за собствени цели самите ние. Когато разбрах колко важно е това преди години промених собствения си nick от „Horus“ на „Н.“ съвсем целенасочено. Исках да премахна представата от главата си, което да позволи на автентичността ми да изгрее. Много хора просто решиха, че „Н.“ е съкратено от „Horus“ и признавам, че не съм правил нищо по въпроса, за да разсея тези съмнения. Всъщност те работеха в моя полза, както всичко останало в реалността ми. „Н.“ никога не е означавало „Horus“. Просто използвах, че главната английска буква „Н“ (h – ейч) и българската буква „Н“ (н – нъ) изглеждат по един и същи графичен начин. Всичко останало е интерпретация на публиката. „Н.“ за мен винаги е било съкратено от „Н.аблюдател“. Харесва ми идеята, че Horus е конкретен образ, докато наблюдател, може да е всеки. Не можеш да го разпознаеш (освен, ако ти самия не си такъв). Нямаше как да удържа на изкушението. Респективно, за толкова години само двама човека ме разпознаха, което им спечели нов статут в пощата ми :) Която пък за съжаление си остана „horrus“ просто защото с годините всички си ме знаят на нея и щеше да е твърде комплицирано да правя нова, прехвърляйки хиляди контакти. Too much to bother...

You can’t have it all, I guess.

 


Стил


Има стилове на писане, има и стилове на мислене за писането, т.е. различни възгледи за това какво е писането. Общо взето, ако сте решили, че няма да копирате други, ще се наложи да си изградите стил, хаха :) И тъй като не мога да говоря за нещо различно от моя стил, ще говоря за моя стил.

Моят стил винаги си е бил моя стил. Възникна от нищото и там ще се загуби някой ден. За целта на илюстрацията мога да го раздробя на смесица от множество компоненти, но тези компоненти не съществуват разделени в главата ми. Те са едно.


Дължина


Пиша дълго. Така обичам да го правя в момента, така ми идва естествено. Дължината е избирания засега от мен метод, който може да придаде дълбочина чрез постепенен сондаж. Това може да стане и с 1 ред. Това е друг метод. Може би краткостта и точността идват с помъдряването. Не е задължително, но в това има някаква логика. Не бързам. Ако някога се стигне дотам – fine. Засега се наслаждавам на това да пиша дълго. Обичам да се завъртя в собствената си въртележка и накрая да изляза трезвен от нея. Да потъна 10 нива надолу в продължение на 30 стр. и това да ми помогне да преоткрия сам себе си. Това е моя процес и нямам симпатии за някой, който го мързи да чете 30 стр. Не мога да си позволя да бъда дефиниран от това. Означава да форматирам потока си, което няма как да се случи. Няма да бъда автентичен.


Сегментност


Всичките ми дълги статии са писани на сегменти. Различните абзаци са писани в различни периоди. Една статия може да бъде „писана“ и компилирана от собствените ми сегменти с години (и обикновено точно това е случая). Ако събера всичките си все още непубликувани към настоящия момент сегменти, те сигурно ще имат общ обем от около 3000 стр. Тези 3000 стр. са разбити на отделни „теми“. Теми, които смятам, че са актуални за мен и ще бъдат такива в близките години линейно време. Някои от тях никога няма да видят бял свят, защото докато реша какво да правя с тях – информацията вече не е актуална и просто я трия (изключително важно е човек да може да умира за концепциите си). Така са заминали стотици страници. Но процесът е довел до нещо. До някаква манифестация, та дори тази манифестация да е „deletion“. Процесът е важен. „0“ също е краен резултат.

Всички тези сегменти са писани по описания вече начин – в състояние на разширено съзнание. Повечето от тях попадат под знаменателя на дадена по-голяма тема, затова чакат тайминга си и биват смесвани с нещо. Макар механичното събиране на сегменти в определени тематични групи да може да бъде разглеждан като процес на линейно натрупване, през годините си дадох сметка, че аз самия не го преживявам като такова, което създава и нелинейно преживяване в моето собствено съзнание. Защо?

Една от причините е, че тези сегменти нямат почти никаква логическа връзка помежду си, не просто контекстуално, а и по простия факт, че понякога темпоралния фактор разделя писането в един и същи документ с няколко месеца, а понякога и години. Аз просто знам, че даден мисловен поток навлиза в потока на дадена тема и това ми е достатъчно. Отново не питам „как“. На пръв поглед даден сегмент може да няма нищо общо с темата, но знам че е за там без това знаене да се уповава на всякаква логика. То е просто усет за потока. След време, когато преценя че финалния момент за дадена тема е назрял, сядам да събера всичко това в един течащ текст и се оказва, че сегментите се връзват или с лекота (следвайки през цялото време някакъв невидим смисъл) или са просто котви (като ключови думи, само че ключови сегменти) чрез които идва изцяло нова информация и текста бива изцяло префасониран. Това е уникално, особено ако процесът се разгъва в години. Даваш си сметка как за дадения период идва дадена информация, която след време служи за захапването на нещо много по-голямо, което на първоначалния тогавашен етап не си бил способен да зацепиш с такава широчина. Целият сегмент гори изцяло, но той е кукичка за хващането на по-голяма риба и ако го е нямало in the first place – по-голямата риба също не би могла да дойде след години. Оказва се, че онова, което на практика във финалния вариант го няма – от самото начало тайно е моделирало крайната форма на текста. Very subtle. Как го казваше Лао-дзъ? „(...) Затова присъстващото е полезно, а отсъстващото – използваемо.

Отново – умът не може да предвиди „как“. Вярвайте на тайминга си.


Ретроактивност


90% от онова, което качвам на сайта няма давност в личния ми живот от поне 2 години. Т.е. онова, за което публикувам не е представително за актуалните ми интереси.


Не, това вече е твърде много! Не знае за какво пише, не знае какво ще излезе от това което пише, после го забравя и не помни какво е писал, отгоре на всичко уж го преписва, впоследствие се оказва, че дори не е този за който се представя и това, което пише не е актуално от години! Не разбирам защо все още чета всичко това!


Мда, затова и малцина знаят, хаха! Не, вижте, това има много точна и закономерна механика в моя живот. Публикуването за мен е крайната форма на моето дипломиране по даден въпрос. Дали това е обективно дипломиране за някой – няма значение. То е такова за мен. Когато публикувам нещо за мен то е интегрирано и публикуването е крайната форма на завръщането му в колективното съзнавано под нова форма. Усещам кога е „времето“ за някоя лична тема, която трябва да приключи на публично ниво. За мое (и ваше) успокоение, след тема номер 3, статиите и актуалния ми фокус ще бъдат най-после приравнени :)


Чуждици, псуване и неполови членове


Хората използват стотици чуждици на ден без да знаят, че са такива. Но когато аз си праскам думи на английски – това е проблем. „Ти в коя страна живееш, кой е езика ти?!

Слушай ся внимателно :) Живея в България, но за сметка на това съм който си пожелая в рамките ѝ. Всъщност това е единственият плюс на тази страна – все още можеш да си който си поискаш. В родния интернет има форумни герои, които се родеят с идеята за чист български език, white Aryan power and so on. Нямам против. Аз ползвам чист български език. Но ползвам и подправки към него, които само подсилват звъна му. Английският е идеален за това. Ако мога да обогатя изказа си с това – правя го без да се замисля и не ми пука, че „замърсявам родната реч“. Не я замърсявам. Обогатявам я с неща, които не мога да изразя на български по начина и с вибрацията която искам. Всеки език носи специфична вибрация и аз харесвам езика си. Но някои емоции и поанти просто не звучат по същия начин на български, затова слагам специфична извивка на английски. Между другото и до днес научните трудове са пълни с латински референции и думи – ей така – от нищото, за аромат и от снобизъм. Това е същата форма на заигравка като с вмъкването на някоя английска дума в нормалната реч. Онова обаче може, защото е с класа и умисъл, нали? Ама това не може, щото еди-какво-си. Айде беж оттука.


Същото е с т. нар. „нецензурни думи“. Не е ли това една от класическите представителни за естеството на целия ум драми? Да разделя света на неща, които му харесват и на неща, които не му харесват? Всъщност това е симптом на много голям проблем, който смятам да адресирам в бъдеще (именно чрез „псуването“ в речта). Ако нещо съществува – то за това има причина. Как можеш да вземеш тази част от света, да я сложиш в кутийка и да кажеш, че който използва нещата от тази кутийка е неграмотен, прост, вулгарен или не знам си още какво? Що за безвкусно и нескопосано прикрита форма на фашизъм? Обичам да използвам всички съществуващи думи. Точка! Това е да можеш да боравиш с многообразието на езика си! Днес всеки е обиден от нещо и само си чака повод да се обиди. Радвам се, че давам поводи на тези хора :)


Пълния член (нарочно е). Дори не смятам да се хабя за това. Поразително е, че все още има хора, които вярват в нуждата от съществуването му, когато е факт, че това е нещо мъртво и изкуствено, което при това съществува и сравнително отскоро. Самите му пламенни защитници, които дават нелепи примери защо пълният член трябва да продължава да бъде правило, явно не си дават сметка, че когато един народ сам отхвърля и отказва да научи нещо в езика си – то трябва да се премахне, а не да се налагат нови правила и „обяснения“ защо това е „много важно да го има“. Понякога не се разбирало кое било подлог. Аре на бас, че разбирам, а? Цялата тая претенция вони на ЖП-подлез. Правописът и изказът ми винаги са били перфектни. Членът винаги съм го слагал „на звучене“ без да ме ебе там ли е, не е ли там. Моля снобите да си намерят други неща за възмущение. Това вече се изтърка.

Същите абсурди откривам в пунктуацията съпътстваща пряката реч (и тук вече наистина няма да се хабя). Просто я пиша както решавам, че трябва и изобщо не ме интересува, че „не е книжовно правилно“. Щот книжовно правилното е абсурдно и си противоречи.

Подобна е ситуацията и при дилемата кои съкращения трябва да имат точка и кои не. „Година“ („г.“) трябва да има точка, но на „метър“ („м“) не трябва да има, защото било измервателна единица и това било друг стандарт :))) Вие вярвате ли си изобщо? Когато обаче изречението свършва със съкращението „м“ (например: „Площадката е дълга 100 м.“) има точка, щото е края на изречение :))) Нищо че визуалния ефект е същия, който трябва да се избягва – тогава знаем, че това значи друго и за ума няма проблем :) Т.е. няма съмнение, че всичко това се свежда единствено и изцяло до това доколко комфортно се чувства ума от собствените си конвенции в дадена ситуация :))) Което се украсява като „книжовност“. И като кажа това на някой коректор се почва: „Ами да ама...“. Няма „ама“. Не на мен тея агро простотии. Прерязвам си вените от тъпотия всеки път, когато някой започне да ми говори за това и в крайна сметка губя интерес към човешкия вид. Праскам си ги както страстта ми казва и изобщо не мисля за последствията – без значение в статия или книга.

Което след време води до...


Непукизъм


Най-важното от всичко е да не ви пука какво казват другите за работата ви. Никога не трябва да спирате да пишете, без значение колко е харесвано или не. И не помня казах ли вече някъде назад (или някъде напред) из текста: не трябва да се страхувате да наричате нещата с имената им, без оглед на това дали е „цинично“, „правилно“ или „морално“. Писателите обикновено имат тези скрупули и съблюдават „политическа коректност“. Ако е очевидно, че някой е тъп като галош, пишете че е тъп като галош, ок? В това няма осъждане, това е наблюдение на факт. Химикалът е химикал и това е неговото име. В това няма заложена положителна или отрицателна дефиниция. Природата на този предмет е да бъде химикал. Природата на тъпото копеле отсреща е да бъде тъпо като галош. Its just the way it is. Вие, който съобщавате този факт не сте „лош“. Вие премахвате от обекта или индивида неговите лъскави опаковки и освобождавате истинската му природа, която той би следвало да прегърне. Дарявате го с дара на това някой да го види като онова, което е и не се превръщате в поредния нещастник, който го убеждава, че е нещо различно от онова което е, просто защото „трябва да сме любезни с всички“. Екзекуцията на смисъл в това е особено трагична. Писателят разсъблича истинатав това е неговата сила. И понеже почти никой в това лицемерно общество не оценява по достойнство цинизма на искреността, вие ще бъдете назовавани с имена. Не давате 5 пари за това! Заради собственото си здраве.

Веднъж в компания един общ познат бе питан как е и какво прави и той вика: „Чета етикети.“ Кви етикети четеш ве, момче? „Ми онея дет хората ми лепят.“ :))) Оригинален отговор, но не четете етикетите си :) Четете ги, но не ги четете. (Вече уточнихме, че четенето е създаване.) Инак ще се вживеете твърде много в нечия чужда реалност, правейки я ваша.

Когато погледнете назад и видите хронологията на своята собствена работа – вие си давате сметка, че знаете какво правите и имате някаква посока, вие отивате нанякъде с всичко това. Това носи чувство за удовлетворение и смисъл (на Земята са много търсени и ценени по някаква причина). Писането може да бъде вашата страст, вашия хармонизатор, вашия начин да се самоизлекувате. НИКОЙ не може да ви каже, че се „лекувате тъпо“ или че не им допада начина по който го правите. Това е смешно и нахално. Никой не може да ви каже как да правите това.

Що се отнася до това дали написаното от вас наистина има някаква стойност ще откриете, че в живота си ще срещнете много хора, които са провокирани да разкажат своята собствена история с идеята да помогнат на останалите да научат нещо за някоя специфична област на живота. Онова, което ще забележите у тези хора обаче е, че те всъщност работят върху някой свой собствен проблем, който се опитват да отработят и страстта им да учат останалите всъщност се свежда много повече до тях самите и процесите им на себе-откриване. Това идва да ни каже още веднъж, че всичко което можете да направите чрез страстта си е да разберете по-добре себе си и в този процес няма голяма файда да мерите собствената си стойност. Ако страстта ви е автентична – това автоматично организира и хармонизира целия ви живот. Между другото, ако писането се превърне във ваша страст, един от признаците по които можете да разберете дали я канализирате пълноценно, са синхроничностите. Писането ви ще създава множество синхроничности във вашия живот и в този на публиката ви. Постоянно получавам писма как хората имат синхроничности с моите текстове или пък „точно са се вълнували от някой въпрос“ – и хоп – оказало се, че аз пиша точно по тази тема час по-късно. От гледна точка на тяхната реалност – те създават мен и въпросния текст като отговор на вътрешното си търсене. От моя гледна точка – аз създавам тях като отговор и резонанс за постигнатия от мен closure по даден въпрос. Така работят нещата.

И така, за да теглим чертата – ако всички тези аспекти са факт – мнението на останалите няма как да има тежест. Вие правите това което искате, защото искате, не защото към вас има очаквания да правите това. По тази причина – на вас дори не ви пука дали нещо ще остане след вас. Вие не искате да оставяте някакъв „завет“. Пффф! Защо изобщо след мен трябва да остава нещо? Нали именно натрупването е проблема? Нищо не трябва да бъде следвано и преповтаряно, това е порочно. След като умра всичко мое трябва да бъде изгорено! Следващият трябва да стигне дотам сам!


Съзерцание, приемане, отвореност


Съзерцавайте. Един писател трябва да може да съзерцава текста си с любов и да обича текста си, а не само да кърши пръсти колко тъпо е станало (пак) и да се чуди как може да стане по-добре. Винаги се ръководете от страстта си. Ако сте писали нещо с плам, смeли сте се и сте се вълнували отвътре докато сте го правили – това е правилната вибрация. Ако после го прочетете и ви се струва „too much“ – не го променяйте. Това е умът с мисълта: „как това ще бъде прието от другите“. Трябва да се ръководите единствено от вибрацията родила текста ви, без значение как ще ви звучи той впоследствие, когато жарта ви изстине. Публикувайте оригинала. Това винаги ще остави вратата за страстта ви отворена и тя ще ви посети отново. Ако не ѝ се доверявате – тя също няма да ви гласува доверие. Вашият единствен интерес в този живот е да канализирате вашата автентична вибрация. Всичко друго се нарежда само, защото позитивния принцип ще формира света ви по начин, който ума не може дори да си представи. Вашата вибрация е отворена като качество. Респективно, текстовете ви винаги трябва да са отворени. Не само към тълкувания, но и към разбиране. Това се случва автоматично, ако човек пише за себе си и писанията са медиатор на страстта ви. Самият процес предизвиква резонанс и дава достъп и на самата публика. Ако го пиша с умисъл за публиката, обаче – I’m already fucked up. Защото не съществува технически начин да угодя на всички, това е обречено пътуване. Все нещо ще издразни някой си. И по тази причина само бих изгубил, ако не бъда 100% себе си. Бивайки себе си, аз ще изиграя ролята на правилния ключ за точните хора, без умишлено да съм го търсил като ефект.

Много автори пък не искат да бъдат разбрани и пишат нещата си затворено. Това е тяхното МО. Ако пишеха заради себе си – този проблем нямаше да съществува in the first place. В същото време те самите се оплакват, че са неразбрани. Страстта винаги е позитивна енергия, което я прави свързваща, интегрираща и носеща. Няма начин това да не проговори все на някого и да останете абсолютно и тотално „неразбран“.

Както казах по-нагоре, аз смятам, че един автор никога не може да бъде разбран по начина по който той разбира себе си. Каквото и да прави. Навярно само около 2% от публиката ви ще е способна да оцени със сърцето си какво наистина сте (или поне 70% от онова, което сте). Но останалите също не са за подценяване. Не можете просто да кажете, че са овце. Животът не е толкова прост, за да правите такива разграничения. Публиката е интелигентна по свой собствен начин. Ако имате космически очаквания от публиката си, то тя ще се състои от не повече от 1-2 човека. Може би това е достатъчно за вас и проблем няма. Но колко от вас искат 1-2 човека публика? Всички искат цял стадион :)

Аудиторията няма да разбере текста по вашия начин, а по свой. Може да не види всичките 17 пласта, които сте заложили в текста си, но ще види 1-2. Защо това не е достатъчно за вас? Не можете да контролирате творческия контакт на останалите с работата ви. Да не говорим, че някой може да види и някакъв смисъл за който дори вие нямате съзнанието, че е там. Тогава вие ще сте назад спрямо собствения си текст! И тогава кво правим, кой е тъпия? Да, това може да породи конфликт на интереси, но конфликт на интереси може да породи всичко. You can’t do shit about that.

Някои писатели се стараят да отидат по-далеч от това естествено стечение на обстоятелствата, обаче :) Те се стараят изключително много да не бъдат разбрани. Защото предпочитат ролята на изгнаници. Това обикновено позволява на манталитета на жертва да пребъде. Манталитетът на жертва е първото, което може да лъсне в един текст. Особено ако писането ви е подклаждано от страдание. В такъв случай собственото ви отношение към вас самите ще предопределя неоценяването от страна на публиката. На подсъзнателно ниво тези хора не могат да си позволят да бъдат оценени не само защото не могат да излязат от „о, горкия аз“-mode, но и защото да бъдат оценени би означавало да се превърнат в профани в собствените си очи. Понеже хората са такива в очите им – „те не са преживели онова, което аз, не разбират нищо“. Това е хем да искаш recognition, хем да се страхуваш от него. В подобни клинични случаи, ако публиката ви разбере – това означава, че вие самите сте паднал на нейното ниво, което би било интелектуална смърт за вас. Това затваря опита. Ако не искате работата ви да бъде изкомуникирана – тя няма да бъде такава. Тя трябва да е двупосочна.

Привличането на широка публика невинаги означава, че спирате да бъдете онова, което сте. Освен ако не го допуснете и тя не започне да ви диктува кой сте чрез очакванията си. Това е възможно, защото след време ще започнете да усещате индиректен контакт с читателите си чрез егрегора ви. Не трябва да позволявате на това да ви ръководи, защото навлизате в коренно различна траектория и се отдалечавате от собствената си вибрация. Рафинирането на самата публика става автоматично, а не „ръчно“. Не можете да искате да стигате само до един вид читатели. Ще стигате до безкрайна палитра от такива. Например, на мен не ми пука кой ме чете и колко често. Някой отваря сайта на сутрешно кафе наред с „vesti.bg“, друг го refresh-ва през няколко часа, за да види дали няма нова тема. Респективно има всякакъв род благодарности, въпроси и атаки. Всички тези неща могат да бъдат сведени под един общ знаменател – а именно – творчеството провокира. Благодарността/атаката е малко или много отражение на многоаспектността на мислите ми. В известен смисъл префинената реакция е интересна колкото тази на селянина. Те и двамата са част от мен на някакво ниво. Така разбирам къде съм, интегрирам по-добре собствената си сянка. Това е алхимията. Аз дестилирам себе си. Но за да го направя – трябва да имам всички съставки. Не мога да взема само хвалебствията или онази част, която се харесва на Егото ми и да кажа: „Ето, I’m a fuckin legend!“ Трябва да взема предвид целия спектър. Това не става с навлизане в диспути и защита на двора ми. Напротив. Става с навлизане навътре.

В този ред на мисли – не отговарям отдавна на негативни писма (което не ми пречи да ги хроникирам). Има писма които дори не са hate, а просто си личи, че са отчаян вик за внимание. Те са тъжни, но чета и тях. Пишете ли, трябва да сте наясно, че критиката обикновено идва от хора, вярващи единствено в собственото си хитроумие и в истини, приети на доверие от втора ръка, което не ги прави животворни. Една чужда истина винаги генерира гниене отвътре и бълване на жаби и гущери отвън. Нали сте забелязали тази зависимост – някой защитава пламенно нещо, което не е негово, а просто прегърнато. Такъв зрител може да подиграе всеки сериозен опит за самооценка и самопознание просто защото процеса и резултата от това не съвпадат с филтъра му. Наскоро споделиха с мен много добро определение за това какво е „критика“. А именно: „изкуство да извиняваме неспособността си да се възхищаваме“. Толкова точно...

Когато един човек е напълно откъснат от своето собствено въображение, то единственият резонанс с тази енергия, която той може да прояви, е да се подиграе на някой, който го проявява. Това е очевидно. Колкото и смешен и наивен да изглежда понякога „човекът, стремящ се към нещо в новото време“, при него самото търсене свидетелства за някакъв процес. Говори ако не за друго, поне за наличие на желание да се научи нещо, да се узнае нещо, да се подобри нещо, да се промени нещо. В най-лошия случай свидетелства за наличност на стремеж към „нещо по-добро“. Колкото и наивни и погрешни да изглеждат понякога тези търсения, те определено и при всяко положение са за предпочитане пред удобното самодоволство окопаващо се зад предубежденията си и проявяващо творчество единствено в подигравките.


Проблемите на света не могат да бъдат решени от скептици или циници, чиито хоризонти са ограничени от очевидните реалности. Нуждаем се от хора, способни да мечтаят за неща, които никой не е виждал.

Джон Кенеди


Естествено, старото клише гласи, че: „всеки има право на мнение“. За да имаш достойно за оценяване мнение, обаче, трябва да си достатъчно информиран. Трябва да знаеш поне нещичко за това, което си решил да критикуваш. Много от хората, които ще ви критикуват дори няма да са запознати с работата ви. Те ще бъдат издразнени от някоя конкретна мисъл и това ще ги накара да атакуват личността ви. Което е мега пародия. Малцина от онези, които на всичко реагират с надменни подигравки, притежават знанията на пишещия. Ако човек не е достатъчно информиран, неговото предполагаемо мнение всъщност не е мнение, а обикновено предубеждение.

Другата модификация на този bullcrap са т. нар. клас „експерти“ и към тях имам специално отношение. Те винаги се появяват, за да ви обяснят собствената ви работа по-добре от самия вас. Защото те, „разбира се“, я разбират много по-добре от вас... Изключително смешно и арогантно. Спомням си преди години, след статията ми за „Монарх“ получих серия от писма от различни хора и всеки един от тях имаше претенцията да разбира темата по-добре от мен, обяснявайки ми къде точно бъркам в собствения си материал. Макар всеки един от тях да признаваше, че е разбрал за пръв път за този „феномен“ именно от моята статия! Some nerve! Някои от тези хора дори си направиха сайтове, за да изследват „компетентно“ същите въпроси по изключииително аматьорски начин, което само подбиваше тази така или иначе толкова спорна тема в очите на хората. Просто massive truckload of elephant shit, дори не мога да опиша. Никакъв толеранс към подобни хора и забравяте за всички простотии свързани с „отвореното сърце“ и алхимия. Директен block. Some people are better in small doses.

С позитивната кореспонденция положението не е много по-различно. От 2 г. насам все по-рядко отговарям и на благодарствени писма. Намирам ги за все по-празни, рядко осъществявам връзка с тях. Понякога се случва, но в повечето случаи е само момента емоция. Това не е (себе)осъждане, то има своето място, просто не мога да се развълнувам от това вече, I’m too used to it. Също така забелязах, че откакто извадих сянката си на показ с негативните коментари, те спаднаха с 95%. Напипвам ли нещо дълбоко, или просто на хората им пука все по-малко за мен? И в двата случая печеля, не е ли така?


Отново. Бъдете отворени към себе си и онова, което това „себе си“ ви носи в отношенията ви с другите.

Отново. Съзерцавайте текста си. Ще го заобикнете повече отколкото, ако имате истинско дете. Текста ви е вас самия, детето никога не е вас самия, то е нещо друго и не може да ви бъде страст само по себе си. Но текста ви – това сте вие. Освен всичко това не съжалявайте старата си работа след години. Тя има своето място. Не се и разграничавайте от нея. Това означава да се фрагментирате. Оттам, където сте сега имате по-висока перспектива. Така виждате по-добре мястото на отминалата си работа. По-скоро рафинирате нейното място, не толкова че се разграничавате от нея. Тежестта на старата ви работа се променя. Най-вече, защото не я мъкнете на раменете си повече. Но не и стойността ѝ. Много хора винаги ще харесват повече старите ви неща и колкото по-нагоре се качвате, толкова по-сам ще оставате. Но там пък има други преживявания. По-свързващи преживявания.

Спазвайте тези неща и ще видите как те ще подчертаят стила ви.


Практика


Стилът се гради с практика. Трябва да практикувате страстта си. Без значение дали тя е писане или не. Българинът не е склонен да влага време и пари (които са просто вид енергия) в страстта си, защото е притиснат от твърде много други фактори. Което не е причина, а удобно оправдание да не вземеш живота си в ръце. Ще дам чужд, но удачен пример.

В днешно време страшно много момчета (а и все повече момичета) са отчасти геймъри. Всички се оплакват, че нямат пари за игри, но въпреки това свалят всяко ново заглавие от zamunda.

Реалността обаче, въобще не е такава.

Има сайтове, които представят над стотици (дори хиляди) заглавия на абсолютно достъпни цени от сорта на 5-10 лева. Дори един тийнейджър с джобни от 5 лева за деня би могъл да си позволи една игра ако пропусне да излезе на кафенце през уикенда. Фактът е, че ние не сме научени да даваме пари за хобитата си. Всички сваляме игри, филми и музика, но не сме готови да плащаме за тях. Отгоре на всичко тракерите преливат от негативни коментари под всеки торент, като всеки псува и мрънка за това колко глупави били игрите, филмите и музиката качени там. Ами да, ако аз изгледам 30 филма тази седмица, като 20 от тях съм ги избрал просто, защото ми е било скучно, то реално шанса те да ми харесат е много малък. От 30, да ми допаднат 2.

Ако трябва да си платя за всички тези 30 филма, обаче, ще ида на максимум 5, не на 30. Тези 5 ще ги избирам дълго време преди да си дам парите за тях. Шансовете са, че повече от половината ще ми харесат, тъй като няма да ги избера от скука, а от интерес. Освен това, самият факт, че съм гледал филм само 5 пъти в месеца, ще направи цялото преживяване много по-специално, right? Да сядам да гледам филм ще е изцяло различен акт.

Ако хората в България все още не са готови да дават пари за тези развлечения (на които те със сигурност се наслаждават), то това означава и че не ги оценяват по същество.

Влагайте време, пари и енергия в страстта си. Това ще ви се отплати тройно. Постепенно ще проявите онова по-голямо „аз“, което всъщност сте, ще разполагате с времето си (който прави онова, което обича има цялото време на света), а материалният аспект ще се нареди от само себе си. Изобилието ще бъде на всички планове.

Не само това.

Много Светли обичат да задават въпроса: „как можем да направим света по-добро място?“ Тъжната равносметка е, че в голяма степен самият въпрос предопределя диаметрално противоположния изход. Защото се предполага, че трябва да се прави нещо специално и целенасочено освен да бъдете самия себе си. Това е конструкция на ума, който не може да приеме, разбере и да работи с онова, което Е. Ако всяко едно човешко същество се превърне в съзнателен канал на собствената си страст, то индивида ще се превърне в най-представителната енергия за онова, което наистина е. Така всеки ще се трансформира в парченцето пъзел с правилна форма, което да дойде на точното си място в планетарен мащаб и единствено това може да създаде правилната позитивна вибрация в света, която да отключи нещо по-голямо.

Тук има и друг елемент, който масово не се разбира. Нека представя един по-различен ъгъл спрямо това какво е да имаш позитивен impact над човечеството и планетата. ВСЕКИ един от нас, БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЯ, вече дава своя ултимативен принос към това общество, който изобщо може да даде. Просто защото всичко е перфектно такова каквото Е във всеки един момент и вие сте точно онзи, който ТРЯБВА да бъдете. Така че когато правите нещо в тази посока нещата не се свеждат до това, че създавате по-голям позитивен impact за тази планета. Възможността и желанието да действате от името на вашата страст не създава по-голям impact. Това просто разкрива магнитуда на impact-а, който вече имате. Страстта свежда до съзнанието на масите, онова, което те иначе не могат да видят поради естеството на ума. Така че бивайки себе си, това автоматично означава, че вие имате дар, който да предложите на някого. Това е вашият естествен Ян-аспект. И щом имате такъв дар за даване – по природа трябва да има някой в реалността, който би приел този дар. Това е просто механиката на нещата, няма начин да има изключения в това, освен ако вие не се блокирате изрично по този въпрос (което пък означава, че не следвате автентичната за вас страст и това е симптома, който да ви го подскаже). Ето защо е противопоказно да правите умишлено добро на лично и глобално ниво от някакъв квази морал. Това е разбрано от даоистите още преди хиляди години. Затова и в тази традиция се казва, че единственото, което човек трябва да направи е да се върне към първоначалната си природа. Цивилизацията ни е там, където е, защото всеки се опитва да бъде някой друг, смятайки, че така ще е „по-добре“ – за някого, за нравите, за обществото и т.н. Няма нужда да правите каквото и да е, освен да правите онова, което наистина искате и е представително за вашата същност. Страстта ви е автоматично, нелицемерно и неполярно „добро“, или по-точно казано – то е позитивна вибрация за останалите. Онези хора, които са привлечени от тази чиста вибрация ще ползват самия вас като вдъхновение и личен пример, който могат да изберат да приложат в собствения си живот, интегрирайки по-добре себе си и позитивната вибрация, която искат да манифестират в своя собствен живот.

Вземете мен. Аз следвам страстта си – пиша и изследвам за себе си, защото това ме свързва със самия мен. Това е нещото без което не мога, това е моята вибрация. Аз съм го правил много преди да имам публика и ще го правя дори да нямам такава. Защото го правя изцяло за себе си. Това не е егоистично. Това е безусловна любов и доверие към самия себе си. Аз правя онова, което искам, защото това е Пътя ми и то автоматично е добро и за останалите, защото им помага (поне така твърдите всички вие). Аз не го правя с това намерение. Намерението е навътре и именно понеже така резонирам с цялата си същност – това дава пример и вдъхновява други да направят същото за себе си. Не ми пука за света, още по-малко за държавата ми, и не правя нищо специално в това отношение. Това би било грешка, която може да бъде изтълкувана като „благо“ единствено от полярния ум. Аз съм света – няма разлика. Няма нужда да правя нещо за „него“. Единствената ми отговорност съм аз. Това не е егоизъм, това е разбиране. И светлината на това разбиране внася постепенна яснота в света ми. Което вече може да бъде изтълкувано и от „останалите“. И това се случва, това не е теория. Хората не само са вдъхновени, но за отрицателен период се оказа, че „по стечение на обстоятелствата“, почти всички около мен започнаха да пишат. Отначало тръгва като лека заигравка, която е само „за малко“. После обаче те глътва и виждаш, че там се крият тайни, които на всичкото отгоре излизат от теб. Като да откриеш забравен буркан със сушени смокини в шкафа. Целият процес почва да обзема съществото ти. Изведнъж се озоваваш в дискотека от смисли и си казваш – брей – подценявал съм тези места :) Страстта ви работи. Не само че работи, а е единственото нещо, което работи на 100% за всеки. Светлата полярност обича да ви казва „какво трябва да се прави за планетата“. Ченълингите на тези теми в стил „работници на светлината“ са огромен бизнес. Натрупването в тази посока е толкова лавинообразно, че ако някой се появи и ти каже, че решението буквално на всичко, е просто да си гледаш кефа и нищо повече, е равнозначно на това този човек да сложи горещ въглен в ръката ти. Докъде са стигнали нещата само... Да тръгнеш да се защитаваш пред някого, с аргументи защо гледаш себе си. Тотална липса на разбиране какво е любов, тотална. Неприемане, натякване, обвинения – всеки иска нещо от теб, никой не задава въпроса от какво имаш нужда ти самия за себе си. Оставете хората на мира. Трябва да останат сами, за да могат да разберат кои наистина са. Пречите им с всичките си претенции. Оставете ги, за да могат да следват страстта си, а вие следвайте вашата. Връзките и взаимодействието което възниква между хората по тази линия са много по-естествени и многоизмерни, отколкото връзките които изхождат от структурата на сегашното ни общество и морал.

Практикувайте себе си и наблюдавайте как света (ви) разцъфва.


Това бяха кратките ми съвети за стила.

(А това пък беше пример за изречение в стил: „не знам как да завърша тази подточка“.)

 


Бъдеще


Ето една дисциплина, която ми е досадна. Да говоря за смотаното „бъдеще“...

Между другото, ако не е станало ясно – темата приключи. Вече ме мързи, а и поизлязох от потока и без никви церемонии слагам край. Не търся логични и мъдри заключения и т.н. These are for pussies with no actual content in the mainframe. Да може би тва е единствения съвет – като излезете – просто спрете. Става тегаво.

Затва сега просто няколко думи за структурата на следващите 2 теми, които можете да очаквате от мен.

Както стана ясно това е първата от 3. Между тази и втората включване в сайта от мен няма да има, освен ако не затворят магазина под блока ми. Тогава със сигурност ще има статия от поредицата за абстракциониста-ексхибиционист.

Единствената „тема“, която ще публикувам след тази (и която няма да бъде тема номер 2) ще бъде технически анонс в секция „Нови книги“ за тема номер 2. Точно така. Тема номер 2 ще бъде книга. И тъй като май попрекалих с използването на израза „тема номер 2“ в този абзац, нека оттук нататък я наричам „книгата“, lol.

Книгата е авторска и ще я публикувам безплатно в електронен формат в сайта в секция „Подробни анализи“. За съжаление няма да мога да публикувам книгата на хартия по ред причини, в които няма да се впускам тук. Повече информация ще има в техническата статия в „Нови книги“. Книгата ще е обемна, което означава, че ще я прочетат само 5-6 човека, но пътуването си струваше както винаги и се радвам, че именно тази информация ще се превърне в стъпалото ми към новия етап. Който очевидно също ще бъде следен само от 5-6 човека, защото без да прочетете книгата няма никакъв шанс да зацепите за какво иде реч в годините, които предстоят. Tough life. Alien-e, фалирахме.

Надявам се книгата да бъде публикувана до края на октомври, но тъй като никога не спазвам сроковете, които обявявам – този път няма да казвам срок. Надявам се да успея до средата на октомври, но със сигурност преди Нова година. Все пак дотогава (НГ) трябва да сме издали още 2 книги и ново, допълнено издание на „Проектът Монтоук“ (всички те на хартия). Междувременно ще има и нов магазин и технически нововъведения в сайта (които ще са косвено свързани с тема номер 2). Абе тема номер 2 е game changer общо взето. (А аз продължавам да давам срокове...)

А да, казах ли, че ако не прочетете тема номер 2 (оп, „книгата“) няма да можете да разберете пълноценно и нито една бъдеща книга на Издателството? Damn... Току-що броя на хората, които ще я прочетат се вдигна на няколко хиляди :)) Или от 6 падна на 3 :))))) По-вероятно. Кхм.

Ох, всички тея напъни трябва да звучат много low вече, спирам.


Тема номер 3 ще е с обем подобен на тази статия (мисля...). Между книгата и тема номер 3 ще има само една „статия“, която ще дискутира техническите нововъведения по сайта за които споменах преди няколко реда. Тя ще бъде в секция „Техническа информация“. Освен ако не затворят магазина под блока ми. Тогава със сигурност ще има статия от поредицата за абстракциониста-ексхибиционист.

(Между другото – като казвам „няма да има никакви други статии“, визирам своето собствено участие в сайта. Предполагам, че междувременно Alien ще набълва още няколко материала за инсектоиди и рециклиращите станции на Луната :Р)

Тема номер 3 бе родена в последния момент и не бе първоначално предвидена. Тя и сега не е, щото не е написана дефакто (хихи) и все още е на сегменти. Но ще я бъде, няма страшно. Тема номер 2 се „пише“ от няколко години и е силно абстрактна в своята по-голяма част. Ще бъде автоматично отхвърлена от голям процент хора и това не е черногледство, а математика. Аз самият живея според тема номер 2 от няколко години, но разбирах малко от механиката зад принципите и проявленията на засегнатите вътре теми. Просто ги живеех. И макар на дадено ниво това да бе напълно достатъчно, в края на миналата година, и по-специално след статията за Първичната частица, започнах да имам нова категория „ОИТ“ (ох, мразя го тоя задръстен термин вече, обещавам да измисля нов), които ми позволиха да преживея структурата зад тема номер 2. Те продължават и до днес, така че разбирането ми расте. С което трудността в предаването на тази информация също расте правопропорционално, но това е мой проблем, с който ще се справя някак си.

Тема номер 3 разяснява механиката зад тема номер 2 и обяснява кое прави изложените в нея принципи възможни. Много по-идейно е, от перспективата на линейния ум, първо да излезе тема номер 3 и след това тема номер 2. Така нищо няма да бъда абстрактно (доколкото това изобщо е възможно) и много повече хора ще попият тема номер 2 без instant rejection. Когато имате разбирането за механиката на нещо, проявлението не е толкова голяма и невъзможна „магия“. И макар чисто технически да мога да направя това, реших докрай да се придържам към хронологията на своя собствен Път и да публикувам нещата в поредността по която се случиха при мен, а не така както би било „по-добре за всички“. Все пак трябва да си спазвам горните простотии.


Разбира се всичко това е, ако все още искате да четете човек, който не знае за какво пише, не знае какво ще излезе от това, което пише, после го забравя и не помни какво е писал, отгоре на всичко го копира от други, а впоследствие се оказва че дори не е този за когото се представя, не му пука за никого и това което пише не е актуално от години! :D


Защото точно с такива парадокси ще се занимаваме оттук нататък :)

А да, и трябва да прочетете онази приказка: „Отиди там – не знам къде, донеси това – не знам какво“. A lot of genuine shit going on there.


И така, without further ado, cya soon.


P. S.


И понеже всичко това се оказа едно голямо любовно писмо, трябва да има послепис.

Впуснете се, творете, полудейте, забравяйте, компилирайте, съзерцавайте, разливайте се и се отворете ... и вече сте писател. На живота си.

А, ми че то писането било като да играеш самата Игра!

Еми да! Аз кво разправям от самото начало?!

Трудна публика...

 


Free Joomla Extensions

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 484 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 487
Брой прегледи на съдържанието : 5032888



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License