Вътрешната сърцевина на реалността Печат
Статии - Езотерика
Написано от Alien   
Петък, 19 Юни 2015 20:10

 

multizimeren intro

Следният материал е част от книгата „Многоизмерния човек“ на Юрген Зийве. Самата книга е компилация от неговите многобройни пътувания извън тялото и представлява един великолепен преглед на това какво представляват астралния и другите духовни светове и как те са свързани със съзнанието на своите обитатели, които дефакто ги изграждат. Конкретният откъс е прекрасно описание на по-различен вид такива светове, които са наслоени един върху друг и начина по който те отразяват съзнанието и творчеството на техните обитатели. Особен интерес представлява детайлното и ярко представяне на света на мисъл-формите и тяхната огромна роля при избора на дестинация след напускането на физическото тяло. Но това съвсем не е всичко, защото авторът на книгата получава уникалният шанс да се докосне до нещо отиващо далеч отвъд...

 

 

Последното пътуване


25 август 1980 г.


Прекарах неспокойна нощ, а сънят ми беше доста накъсан. Станах много рано – около 4:30АМ и се отправих към моето студио, където възнамерявах да медитирам. Целта беше да мога отново да се върна към леглото и да си набавя така нужният ми сън. Медитацията бе идеална за тази цел. Не само че ме отпускаше, но открих и че предизвикваше едно сънливо състояние, на което се наслаждавах и можех да усетя цялостно. След това щях да се отправя към леглото си почти като сомнамбул с едва отворени очи и да се потопя мигновено в дълбок блажен сън. Но аз въобще не бях изморен. Разгледах някои от картините, които бях нарисувал през предишните седмици. Една от тях конкретно ми грабна вниманието. Беше абстрактна – 120 на 90 см. като бях използвал широка четка. Винаги се бях стремял да заличавам каквато и да е поява на пиктографски образи в картината, така че да остане напълно абстрактна. Помислих си, че съм успял с тази.

Само че не бях. Сега ми се стори, че гледам през пролуката на полу-повдигната завеса към друг свят. Вярно е че нямаше никакви пиктографски елементи, но картината изобщо не беше абстрактна. Тя представляваше неземен пейзаж от розови и сини светлини. Чувствата, които се зародиха в мен ме стреснаха. Гледах към нещо, което не бях виждал досега. Само веднъж преди това бях усетил нещо подобно. Това се случи когато гледах към картина на Марк Ротко – но тя беше на съвсем друго ниво. В случая нещата отиваха доста по-далеч и по-дълбоко – вероятно защото това беше моята картина.

Най-накрая затворих очи и започнах да медитирам. След това трябва да съм заспал. В съня ми вървях с малка група хора през дива местност. Цветовете бяха пищни и ярки. Обилен мъх покриваше огромни паднали дървета. Всичко изглеждаше така, все едно че се разхождах в картина от германския художник Каспар Давид Фридрих или пък на снимачна сцена за филма „Властелинът на пръстените“. Постепенно пейзажът започна да се променя докато не спряхме пред огромна и напълно несъвместима с обстановката архитектурна сграда, която препречваше пътя ни. На практика нейното присъствие беше толкова чудовищно по отношение на нейната монотонност, че се зачудих каква ли странна сила я е поставила там. Дотолкова не се вписваше в останалия фон, че това ми подейства като активиращ спусък и осъзнах, че сънувам. Спрях се за момент, за да оставя осъзнаването на този факт да попие докато успея да изградя напълно будно съзнание. Хората с които бях вече ги нямаше – аз бях съвсем сам.

От любопитство влязох в сградата. Бях напълно наясно, че в този свят предметите и обектите основно служат като символи, знаци и предизвикателства. Това беше един свят изграден по-скоро на принципа „съзнанието над материята“. Размишлявайки върху неговото значение влязох в сградата и се озовах в гигантска зала. В нейният център имаше голяма спираловидна стълба, която се издигаше толкова нависоко, че едва можех да видя върха. Без много да се бавя започнах да се изкачвам по стълбата и скоро стигнах почти до самия връх – малко под покрива. Тук стълбите свършваха по един непонятен начин. Нямаше врата, прозорец или пък някакъв друг отвор. Знаех инстинктивно, че за да изляза от сградата и да отида на по-високо ниво трябва да пробия през покрива.

С голи юмруци започнах да пробивам голяма дупка в покрива. Големи отломки паднаха от него – все едно беше направен от порест гипсокартон. Най-накрая се изкачих през дупката в тавана на една платформа. За моя изненада се озовах на открито и около мен имаше дървета. В следващия момент осъзнах с изумление, че се намирам във вътрешността на още по-голяма зала, която обграждаше цялата местност около мен. Спомних си за усилията ми да пробия тавана преди малко и започнах да се чудя дали отново не се въвличам в безуспешни опити да се боря с тези трудни препятствия. Все пак исках да изляза, така че полетях нагоре достигайки до тавана. Възхищавах се на красивата и сложна мазилка напомняща на древен храмов дизайн с гигантски изискани флорални елементи. Все пак те не ме интересуваха чак толкова много и си пробих път през тавана абстрахирайки се от нейния творец. След това изкачвайки се на покрива се озовах в красива местност. Погледнах към небето и за мое удивление открих, че то бе изпъстрено с гигантски увити форми и шарки. Тогава осъзнах, че всичко се помещава вътре в огромен купол и това е покрива на друга гигантска зала, която беше километри в диаметър – но все пак това бе затворено пространство.

Вместо да се отегча, седнах и започнах да разсъждавам относно това преживяване – не само за това, че се издигах през различни куполи, а за изумителния факт, че моята личност, живота ми и цялото ми същество бе прехвърлено в друга реалност. Това обикновено се случваше когато осъзнавах, че съзнанието ми е будно намирайки се в друг свят докато тялото ми спи. Само че този път усета беше различен. Сякаш съществото ми се беше изкоренило и преместило. Нямаше никаква причина да се връщам към тялото си и дори си помислих за възможността да се превърна в жител на това място за постоянно. От друга страна имах някаква слаба връзка с друга моя част, която се грижеше за спящото ми тяло. Знаех че мога да се свържа с нея просто изменяйки фокуса на съзнание към нея, но в момента това не ми бе приоритет. Бях повече заинтригуван от мистерията на това странно изживяване и тази изумителна реалност.

Помислих си, че съм обграден просто от символи – само че тези символи изглеждаха толкова реални – колкото и сградите на Земята. Бях удивен как съзнанието ми възприемаше феномена на многоизмерната реалност. То нямаше друг начин да разбере реалността на това изживяване освен да я преведе на познати символи, които в случая бяха купчина от сгради. Имаше някаква мъдрост в начина по който тези мистериозни сили ме водеха през непозната територия използвайки „табели“, които да мога да разбера. Не изпитвах желание да се върна към тялото си. Присъствието ми в този свят беше напълно установено и нямах никакви грижи или притеснения затова, че изживяването може да бъде прекъснато. Усещането беше все едно се намирам физически в друга държава – беше толкова реално.

Чистотата с която възприемах всичко и степента на будност на съзнанието ми съчетано с изключителна концентрация ме накара да осъзная, че съм на прага на голямо откритие. Откритие, което да ми позволи да покоря нови измерения, които бяха недостъпни за мен до този момент. Съдбата (или пък нещо друго независимо какво бе то) ми подари възможността да се насладя на това събудено съзнание намирайки се в нефизически свят – това беше огромен дар. Всичко което трябваше да правя оттук нататък бе да продължа с устрем и концентрация. С това заключение аз се издигнах отново нагоре във въздуха подобно на балон докато не преминах през още един украсен таван. Този път дори не се наложи да използвам „физическа“ сила, а просто преминах през него озовавайки се в друга масивна зала, която ме изпълни с вълнение и очаквания. Светлината в това пространство бе доста по-ярка и се излъчваше навсякъде около мен. Чувството бе доста по-завладяващо и бях понесен на крилата на енергията, която ме отнесе напред като гигантски магнит – все по-нависоко към тавана, който се разтвори преди още да го доближа.

Това бе абсолютно удивително. Атмосферата беше още по-ярка отпреди, много по-проникваща и в същото време по-фина, достигайки до всеки атом на съществото ми. Започнах да се чувствам неудобно. Подобно на това да влезеш от студена в топла стая, като в същото време носиш дебело палто. Стана непоносимо. Напрежението трябваше да се освободи по някакъв начин. Вече не бях кохерентно същество. Бях съзнание, което моето тяло неумолимо разграждаше атом по атом. Старите молекули, които ме бяха направили това, което считах че съм аз, искаха да се противопоставят, търсейки някакъв заслон в по-тъмен регион, който вече не бе достъпен. Почувствах се като осъден човек умиращ от нефизическа смърт. Но в края се оказа, че единствено само моята съпротива трябваше да се изпари. Да се освободя от привързаността си към моя „оригинален костюм“ – тоест моето тяло, който бях носил в продължение на хилядолетия бе усетено като огромно освобождение. Това беше индивидуалността, която се бе прилепила към моята физическа маска отново и отново. Тя се сменяше с нова когато старата се износваше. Бях ентусиазиран да разгледам огромния спектър на тези „воали“ – безкрайна верига от животи, които минаха като на парад под формата на милиони картини пред моите нетленни очи.

Започнах да се наслаждавам на процеса веднага след като осъзнах, че не трябва да се привързвам към старата тежка материя на тялото ми и тегобите на миналото. Каквито и да бяха силите, които буквално ме разградиха – те го направиха не за да ме унищожат, а само и единствено от любов. Те искаха да се присъединя към тях, да стана част от тях – за да мога да вляза в техния свят.

Нямаше връщане назад. Все едно бях направляван от невидими нишки, които искаха да ме заведат у дома. Всичко бе придружено от красив звук, който прерасна в хор с красиви звуци на които не можех да устоя.

Оставих назад всичко, което до този момент бях ценял – безсмислени игри, играни с детска наивност, осъществяване на мечти и безброй животи борейки се да намеря щастие. С новите си очи започнах да свиквам с новото обкръжение подобно на човек, който излиза на слънце за пръв път след като е бил в капана на тъмно подземие с години. Пред мен се изправи море от наслада придружено с топли игриви вълни. В същия момент сопранов глас ме подкани да се гмурна с цялото си сърце и душа в този океан. Не бях сам. Имаше милиони искрящи сфери като мен – душите на другите, които подскачаха в това огромно пространство от цветна светлина. Те бяха прикрепени към някакви блестящи пълнежи, които сформираха амалгама с техните живи копия, които се помещаваха надолу в тъмнината. Каквото и да правеха техните „слепи“ и „невежи“ физически двойници – това по никакъв начин не им се отразяваше. Каквото и да ставаше там „долу“ – независимо дали са въвлечени в подли дела или горят от любов – това не ги засягаше особено.

След като възторжената буря на моята трансформация премина, настъпи спокойствие. Бе нещо подобно като събиране на всички нови мои умения – калибриране на новите инструменти на възприятие. Скоро забравих всичко, което бях научил в ограничения живот на Земята и започнах да се подготвям за напълно различно когнитивно изживяване. Аз вече не бях на някакво място и в някакво време. Вместо това бях „навсякъде“ едновременно – само че липсваше частта с това „къде“. Имаше само АЗ.

Въпреки това усетих и друго присъствие, което бе с мен през цялото време. Все още не можех да го видя – само знаех, че е до мен. Беше нещо като друго мое аз, което ме наблюдаваше, водеше и пазеше. Помислих си, че моето приключение е приключило. Достигнах до хармония, която ми даваше спокойствие и чистота на ума. Бях се завърнал от едно безкрайно и изтощително пътуване и сега бе време да си почина. Най-накрая си бях вкъщи.

 


Мисли и системи от вярвания


Пътешествието продължава


Това обаче не се оказа „домът ми“ за дълго. Чух гръм и въздухът около мен започна да вибрира. От всички страни започнаха да се появяват форми от светлина. Забелязах че стоя в центъра на гигантски шестоъгълен шаблон, който се превърна в масивно и много сложно цвете наподобяващо на магнолия. То се разпростря във всички посоки и докато растеше ме издигна на главозамайваща височина. Докато се усетя вече гледах надолу към безкрайната дълбина на космоса. Само че това пространство не беше черно както вселената, в която се намира нашата планета – то бе осветено от безброй очарователни обекти.

Мислите са странни неща изградени от думи. В нашите физически мозъци те изглеждат като абстракции прикрепени към обекти, нямат в себе си никаква субстанция и са нанизани заедно от спомените за тяхното значение. В известен смисъл ние сме техните създатели и заедно с тях изграждаме световете около нас. Досега не бях осъзнал, че тук те бяха живи „физически“ реалности.

За известно време осъзнавах присъствието на красиво създание подобно на безформено дихание прикрепено към мен, докосвайки ме нежно и давайки ми трепет, който пулсираше през цялото ми ново тяло. В момента в който го осъзнах, то се отлепи и се разгърна пред мен като огромно цъфнало цвете. Това беше любов.

И сега се беше превърнало в мисъл – отделен обект, който можех да наблюдавам обективно. Неговият вътрешен живот бе обзет от пулсиращата сила, която бях усетил по-рано и се разпростря и разгърна в пространството около мен като огромно симетрично цвете. Само преди миг беше просто пъпка, която разцъфтя след като узнах тайната ѝ. То постоянно се развиваше и изглеждаше, че черпи живителна сила от моето внимание насочено към него. От неговия център невероятно елегантни цветове се разтвориха над спираловидните стъбла увивайки се едни в други в радостен танц. В момента в който се докоснаха, те се сляха заедно, след което експлодира дъжд от златен прах, от който се създадоха други цветя – дори още по-хубави отпреди. Това на свой ред породи цяла нова генерация от цветя, които постоянно варираха и се развиваха в изобилие. В центъра на цветето се появи ядка подобна на плод, която се превърна в органичен храм, който ме подканяше да вляза и да се слея с любовта, която беше огромна част от моя предишен живот. Но аз бях прекалено разконцентриран, за да вляза тъй като безкрайна армада от гигантски мисъл-форми плуваше пред мен. Всяка една се бореше за моето внимание. Можех да избера всяка една форма, която желаех и нейната жива реалност ме обграждаше от всички страни, предлагайки ми да се докосна до нейната вътрешна тайна. Някои от тези мисли бяха гигантски структури, чуждоземни и сложни, съдържащи мистерии и красота.

Техните текстури, дизайн и отличителни белези се различаваха изключително много от една мисъл-форма на друга, точно както и техните цветове и звуци. Беше прекалено лесно да бъдеш прелъстен от тези форми и да разбереш техния вътрешен смисъл. Те обичаха вниманието насочено към тях и се поддържаха живи изцяло от него. Те оживяваха от своя експанзивен поход, заграбвайки всяка отзивчива енергия по техния път подобно на лакоми морски същества. Те си проправяха път през чуждоземната материя, нараствайки от енергиите, които биваха отправени към тях от светлинните сфери.

Някои от тях формираха колонии, които покриваха огромни територии. Видях как се формират цели идеологии и теории, които създават сложни светове вътре в себе си. Оттук „горе“ можех да наблюдавам безбройни системи от вярвания, които имаха невероятно сложна форма. Видях как след като веднъж си потопен в някоя от тези структури – перспективата за света се променя завинаги. Центърът на мисълта се усещаше като център на самата вселена. Бе трудно да се изказват аргументи против тях – всяка се бореше за пространство и внимание.

Колко лесно е хората да бъдат прелъстени и впримчени от тези величествени идеи. Само по себе си присъствието на всяка една такава мисъл форма предоставяше убежище, принадлежност и идентичност, защото отвъд тях изглеждаше все едно няма нищо друго освен тъмно и празно пространство. Тогава си помислих колко ли хора осъзнават, че имат властта да се издигнат над всичко това и да изследват тези мисли и това което те наистина представляват. А именно - временни места за почивка, наши изобретения, които ни дават илюзията за контрол. И все пак те летяха подобно на облаци. Когато интереса и вниманието ми към тях затихна, те се отдръпнаха към нищото.

Бях удивен от силата на тази мощна демонстрация. Страстта и енергиите инвестирани в тях ги правеше да блестят и да се издигат като грандиозни здания пеещи за величието на техните създатели, много от тях които бяха хипнотизирани от красотата и артистичната им перфектност. От време на време тези величествени структури преминаваха през зрителното ми поле с голям авторитет. Те минаваха бавно през огромното пространство като извънземни кораби и бяха толкова големи, че едвам виждах къде свършваха. Милиони сфери бяха прикрепени към тях – привлечени от размера и осанката им. Те се наслаждаваха на пътешествието и компанията на своите другари от „екипажа“. „Корабът“ бе задвижван от мощен двигател намиращ се в центъра, представляващ гигантска звезда, която стоеше на върха на великолепен купол, който всеки трябваше да види. Вътре в купола милиони го боготворяха мислейки го за техния Бог.

Друг голям космически кораб привлече вниманието ми. Той имаше красиви и сложни геометрични орнаменти слепени заедно от милиарди заплетени шарки и форми като кристали подредени по гениално перфектен начин. Когато исках да добия представа за начина на задвижване, видях че огромни сини топки от светлина се явяваха неговият енергиен източник, придобивайки знания от дълбокото мистериозно пространство, което го заобикаляше. Докато се движеше корабът създаваше нови геометрични форми, които биваха пожънати и нетърпеливо абсорбирани в гигантския кораб. Всички други форми които срещаше бяха изследвани с конкретно намерение и любопитство. Понякога корабът изкопаваше гигантски съкровища, които отекваха в него и реконфигурираха неговия дизайн, с което неговата мощ силно нарастваше. Неговият величествен авторитет бе неоспорим, защото се разширяваше мултиизмерно – както хоризонтално, така и вертикално. По този начин изпращаше своите плодотворни енергии към световете под него. Изумен от тази прецизност, красота и перфектен дизайн наблюдавах неговият бавен, но неумолим прогрес и се възхищавах на изобретателността на нашия вид да създава подобни грандиозни структури. Неговата харизма се изразяваше в рационалност, логика, изтънченост и премереност.

Имаше милиони такива форми. Някои от тях бяха малки, но се развиваха и растяха, докато други се свиваха и избледняваха в океана от милиарди мисли, които се събираха на групи като живи същества. Това бе един огромен свят – цяла една вселена сама по себе си и тя бе творение на човека. Ние сме богове и създатели сами по себе си. Докато на Земята моето внимание можеше да изследва всяка мисъл последователно, тук (от това по-горно измерение), освободен от линейното програмиране на физическия мозък, можех да изучавам всяка една структура в нейната цялост на момента – едновременно оценявайки нейната субстанция и есенция. Бе невъзможно да не се възхитя на тези великолепни здания, на тяхната монументална конструкция и привлекателен 3D-шаблон от изкусителна геометрия, цвят и пропорции увити заедно с неземно майсторство, което се излъчваше от техните мистериозни центрове.

Тук, на това ниво, мисленето не беше някакво усилие, а огромно удоволствие изразено чрез наблюдение и съзерцание. Това само по себе си правеше лесно наблюдението на ограниченията на самите мисли. Оттук „горе“ имах перфектната гледна точка. Можех да ги разглеждам във всякакъв мащаб и да абсорбирам моментално тяхната есенция. Намирах се в рая на философите. Светът на човешкия ум. Блаженото място за изобретатели, артисти, математици, учени и религиозни дейци. Почувствах голяма свобода докато изследвах всичко това. Всяка една структура имаше причина да съществува точно както всяко едно същество в света. Те бяха продукти на нашия вид. Родени от нуждата и желанието за познание и разбиране. Те бяха песните на нашите жадни души.

 


Безкрайните перспективи на рая


Един нежен глас, който първоначално взех за песен ми прошепна в ухото награждавайки ме за моето съзерцание:


Вгледай се в тази игрална площадка на съзнанието. Предизвиквам те да не бъдеш съблазнен от нея. Във всички твои мечти не би намерил по-голямо забавление, удоволствие и развлечение от това.


Този нежен глас задаваше въпрос и същевременно се опитваше да срине света, на който бях започнал да се възхищавам толкова много поради неговата грандиозност. Несъвършенствата които видях започнаха да губят своята предишна сила да привличат и съблазняват. Почувствах жал за останалите души, които бяха в техния капан, вечно търсейки комфорт и идентичност. Можех ясно да видя колко страстно те защитаваха своите позиции, отстоявайки гледната си точка за реалността. Те дори бяха решени да воюват за нея. Изучавах техните непримирими различия свързани с различни отличителни белези и честоти. Често техният авторитет се базираше изцяло на размера им, а понякога от красотата на техния дизайн. Бе очевидно, че не можеше да има ясен победител. Всички техни „пътници“ бяха прикрепени към техните системи вместо към реалността на тяхното индивидуално същество.

Усетих порива на вятъра все едно летях с висока скорост през пространството, но в действителност не се движех. Чух далечен тътен. Светът около мен започна да се променя и аз се зачудих какви ли други гледки ми предстои да видя. Вятърът всъщност бе познат глас шепнещ ми нежно в ухото. Не можех да разпозная думите – беше чуждоземен език, който не бе човешки. Но някак си успях да придобия впечатление за значението. Казваше ми че трябва да се подготвя да видя предпоследния сън на цялото човечество.

Тътенът бе придружен от електрическа активност около мен. С трепет усетих как огромният лотос под мен расте светкавично. Той се разпростираше във всички посоки докато не образува една обвивка подобна на огромна небесна структура, която бе толкова голяма, че можеше да побере цяла вселена. Приютих се в огромен космически храм. Стените бяха изградени от течна светлина, която постоянно се втвърдяваше и трансформираше в нови скъпоценни материали, излъчвайки постоянно променящи се характеристики. Веднага ми стана ясно откъде архитектите на земните религиозни храмове са получили своето вдъхновение.

Във всяка посока имаше вход или изход и всеки от тях бе изкусително близко. През всеки един гигантски портал можех да зърна далечните изгледи на различни райски светове и безкрайни пейзажи около които бяха подредени много пътища, които преминаваха през порталите. Всеки един маршрут излизащ от тази катедрала беше магистрала към друг райски свят заобиколен от великолепни арки, които възвеличаваха преминаването.

Стените на това огромно здание преминаваха през скъпоценни материали и излъчваха енергии в най-разнообразни форми от светлина с редуваща се степен на сложност – подобно на гигантско екзотично морско същество. Храмът (ако изобщо тази дума е подходяща) беше жив и осветен от безброй малки сфери – каквато бях и аз. Те блестяха с различни цветове, които се сменяха. Някои бяха светли, други по-хладни и спокойни, но всяка една беше индивидуалност. Цели потоци от тях мигрираха радостно през огромните портали и изчезваха в собствените си райски светове. Вглеждайки се по-внимателно забелязах, че повечето от тях са все още прикрепени към форми, които считаха за своя собственост в своите светове. Те бяха запленени от тяхната мощ и извличаха енергия от тях. Това бяха всъщност мисъл-формите към които бяха прикрепени и които определяха в какъв тип райско място ще влязат. Беше ми напълно ясно, че от гледна точка на „сферите“, те вероятно усещаха, че тези мисъл-форми сами по себе си формират центъра на това безкрайно пространство и че техният избран райски свят е истинската съдба на всеки друг човек на Земята. Беше лесно да видя защо това е така, поради факта, че всяка формираше центъра от който космическият лотос излъчваше. Всяка формираше „венчелистчето“ на съседната, така че всичко се сливаше в един безкраен гоблен.


Хората намират своята идентичност тук. Те плетат своите мрежи от философии, религии и вярвания. Някои от тях биват вплетени в тези мрежи точно както муха в мрежа на паяк. Други ги използват, за да „плетат“ своите мечти и прекарват много животи, за да ги осъществят.


Това ми прошепна гласа. Но моето внимание вече бе насочено към един от тези кръжащи портали. Изкушението да изследвам някой от тези светове бе непреодолимо. Самата мисъл бе достатъчна да ме зареди, така че влязох в един от тези неустоими тунели. Той бе огромен и светъл и ограден от впечатляващи колони както от двете му страни, така и отгоре и отдолу. Надничайки през колоните и минавайки през тях видях една безкрайна сцена. Можех да вляза във всеки един страничен отвор на тунела с което да посетя друг райски свят, който се характеризираше с невероятно разнообразие от чудеса. Хората тук можеха да прекарат цяла вечност изследвайки тези фантастични райски вселени, изживявайки своята вечна наслада и свобода без да се уморят или да им доскучае дори за миг.

В един момент започнах да се движа с голяма скорост през сводестите тунели. От време на време преминавах през множества от небесни създания подобни на пасажи от риби, които пееха от радост. От всички страни се отваряха нови светове подобни на галактики. Хвърлях поглед през отворите, които водеха към другите светове. Те бяха толкова огромни колкото и този през който преминах и обещаваха невъобразими удоволствия. Бях примамван от всички възможни страни от сопранови гласове, които се свързваха с останалите радостни песни създавайки пълна симфония. Тогава си помислих, че със сигурност това е мястото от което великите земни композитори са черпили своето вдъхновение.

Но аз продължих напред, преминавайки през всички тези изкушения. Те не можеха да задоволят надеждата ми, че имаше нещо далеч по-дълбоко и трудно за разбиране от това. Изведнъж нещо ме придърпа към друга посока. Това бях самият аз – себе си. Осъзнах че съм бил изкушен просто от един сън, една мечта, която беше просто мисъл и възможност и че реалността представляваше далеч повече от това. Отново се намирах в храма. Гласът ми проговори отново – меко и нежно, така че да не пречи на моето съзерцание.


Прав си. Този свят е една велика илюзия поставена на твоя път, за да те примами и да те държи запленен и затворен като ограничено същество. Въпреки това за много хора от Земята това, което ти видя се явява върховната сбъдната мечта – върховният рай. И наистина в сравнение със Земята това е рай, където хората прекарват хилядолетия, изследвайки огромният кръгозор от перспективи, които тези райски светове предлагат заедно с техните наслади.


Гласът вече звучеше доста по-човечен и идваше от по-близо. Аз бях наставляван и воден от един много стар приятел, който ту се появяваше ту изчезваше от погледа ми. В един момент той беше брилянтна сфера от светлина, а в следващия материализирано красиво лице изваяно от ведро чувство за хумор, безкрайна състрадателност и любов. След това изчезна отново сливайки се с околния свят. Тишината и спокойствието, които последваха бяха индикация, че нещо предстои да се случи. След това забелязах че „тишината“ изобщо не беше тишина. Тя всъщност бе звук, който до този момент нямах способност да чуя. Дълбок гръм ме накара да усетя веднага, че всичко което бях видял досега можеше да се сравни с детска игра. Бе време да се събудя от съня си и да прегърна реалността.

 


Вътрешната сърцевина на реалността


До този момент се занимавахме с измерения, които въпреки факта че са трудни за описание, все пак са в рамките на нашето човешко изживяване. Трудността пред която сме изправени при достигането на измеренията, които се простират отвъд това са свързани с факта, че напускаме световете на познанието, въображението, мисленето и разбирането. Накратко казано описанието е просто невъзможно, защото тук вече става въпрос за съзнание, което превъзхожда човешкото изживяване. Ние сме се научили да рафинираме нашето конвенционално мислене до такава степен, че имаме способност да манифестираме най-възвишените и пречистени концепции на нашия интелект изтъкавайки структури с невероятна сложност. В резултат на това можем да създадем най-уникалните и запленяващи земни и ментални райски светове, които можем да си представим. За да достигнем отвъд всичко това обаче, умът се явява бреме и препятствие. За да се доближим до нашата истинска природа, всяка форма на мисъл трябва да изчезне и заедно с нея нашата идентификация с ограничени човешки същества. Тогава на негово място ще се появи ново просветлено съзнание. В основата на всяко конвенционално мислене стои осъзнаването за една ограниченост. Нашият ум просто не е способен да възприеме каквото и да е отвъд собствената му природа.

Въпреки че имаме думи с които да го опишем като например – „вечност“, „безкрайност“, „Бог“, „вселенско съзнание“ и т.н., те никога няма да доставят истинското значение на това какво представлява съзнанието, което отива отвъд мисленето. Това е причината поради която Буда е мълчалив. Това обаче не трябва да ни отделя от факта, че говорим за естествено състояние на съзнанието и то се помещава в сърцето на най-дълбоката ни същност. И като такова то може да бъде призовано чрез насочено внимание. Както следното изживяване ще покаже – няма нужда да бъдем някакви върховни мъдреци, за да се свържем с това наше изконно право.

Все пак остава трудността, че е почти невъзможно да се предаде нещо, което отива отвъд нашите мисли, думи и традиционните средства за комуникация. За да мога да предам подобно изживяване, съм принуден да ползвам заобиколни описания на признаци, белези и останки от преживяното запечатани в мен. Само толкова мога да направя...


Присъствието около мен ме увери, че бях в безопасност и че ще отида в друго измерение, за което нямаше аналог. Звукът който чух беше подобен на това ОМ, което използвах в миналото докато бях извън тялото си и сега осъзнах защо той имаше толкова мощен ефект. Само че в случая беше далеч по-надграждащо. Беше самият звук, който правеше звука, който беше сам себе си.

Това което се случи впоследствие щеше да предизвика моето човешко възприятие до крайна степен. Това бе непозната територия. Напълно се уповавах на присъствието. То не бе човешко и въпреки това се усещаше като стар приятел – и майка, и баща обединени в едно, за да ме водят. Това беше невероятно интимно преживяване и аз го осъзнавах през душата си. Почувствах доверие толкова абсолютно и безусловно, така че предложих себе си напълно предавайки се на присъствието. Светът около мен избледня. Звукът се трансформира в плискащи се океански вълни.

Беше се родило. Аз стоях на бреговете на огромен и величествен океан. Истинските морски вълни са направени от атоми и светлина, а този океан бе в есенцията си чиста светлина – точно както и пясъчният плаж. Вълните идваха към мен като гигантски планини от разбиваща се светлина превземайки ме напълно. Да го опиша по този начин обаче е голяма несправедливост, защото думите не могат да опишат трансформацията която се случваше вътре в мен докато тези енергии избухваха в съзидание и живот – потапяйки и разтваряйки ме напълно в процеса. Това са ограниченията на моите думи и читателят ще трябва да търси дълбоко в себе си, за да успее да си спомни момента когато по същият начин се е къпал във водата на живота преди да бъде роден за земно съществуване.

Нямаше никакъв страх защото съществуваше само светлина и вълните, които се разбиваха в мен ме понасяха към непознат екстаз. Вълна след вълна се разбиваха в мен и когато си помислих, че не мога да издържа повече, ме погълна още по-голяма наслада и ме понесе към земите на блаженството. Само че, както вече казах, това не е място, което може да се опише с думи. Думите принадлежат на доста по-ниско ниво на съзнанието дори в сравнение с мислите, а аз вече бях изоставил мислите далеч зад мен във вселена, която вече ми изглеждаше като плътна тъмнина от невежество в сравнение с всичко това. Осъзнах че мислите по природа са твърде груби и недодялани, за да се докоснат до структурата на материята, която се плискаше в моята душа. Имаше вселени върху вселени, всяка една създадена от разбиващите се вълни и всяка една унищожавана от следващата вълна. Нямаше повторение на вселени – всичко беше ново във всеки един момент.

След това осъзнах, че всичко което се бе случило бе процес на пречистване в космически пропорции. Когато течението се отдръпна настъпи огромно спокойствие. Нищо не го прекъсваше. Това бе един потенциал реализиран до перфектност. Но имаше далеч повече. Всякакъв стрес, нужди и желания бяха изчезнали – всичко за което се бях борил се бе осъществило. Всичко което бях желал стоеше пред мен в своята абсолютна есенция в пълна неподвижност и празнота. Разбира се отново думата празнота е грешна. Аз бях престанал да съществувам. Това бе един неформиран и неманифестиран трепет. До този момент аз се къпех в нещо, което може да бъде разбрано като люлката или есенцията на любовта, само че в случая ставаше дума за нещо доста отвъд това. Това беше суперизмерение на любов без право на избор, която беше ясна като кристал. Всички далечни човешки чувства бяха разградени от нея и попълнени отново с абсолютна чистота. Това бе чист ум, чисто съзнание. Това беше реалността в нейната есенция.

Аз знаех всичко защото бях всичко. Нямах нужда от никакъв инструмент на познанието защото всички инструменти бяха мое собствено творение. Творение не беше нужно.


Аз съм това което съм.

Аз съм.


Аз съм всичко. Всеки един от нас може да направи подобно твърдение. Ние като вид се намираме в сърцето на есенцията на творението. Съществото се намира в сърцето на реалността през всички измерения и се съдържа във всеки един момент. Точно този момент трябва да се спомни независимо къде се намираме, защото се явява образно казано кръвта в нашите вени.

На това „място“ оголен от всичко с което съм се асоциирал аз се намирах в сърцето на природата и нейната най-мощна квинтесенция. Бях всезнаещ, вездесъщ и безкраен. В момента, в който задавах някакъв въпрос, моето вселенско съзнание ми отговаряше на изключително високо ниво придружено с вселенска мъдрост, цел и план. Когато земните учени най-накрая успеят да проникнат в последната мистерия на вселената – точно това ще открият. И нищо от това няма да може да бъде преведено на математически език с формули или някакви други концепции. Всичко това е суета.


Какво представлява живота? Тънка мембрана разпъната над река от екстаз. След като веднъж бъде пронизана – животът ви никога няма да бъде същия. Осмелих се да задам въпрос:


В какво ще се превърна аз – създателят?


Точно когато си помислих, че не може да има отговор на този въпрос, чух нови звуци издигащи се от тишината подобно на флейти отварящи безкрайно бяло пространство около мен с всякакви форми и вероятности. Това бе покана за манифестация в рамките на светове, които бяха напълно непознати и с приключения, които никога досега не бяха реализирани или разказани.


Това е реалността и истината. Истинската еволюция на човека започва тук – с кристално ясна чистота и пълна свобода от илюзията. Бъдещият път на човека започва оттук – откъдето може да проникне в измерения, които са все още недостъпни и неразбираеми, защото човекът все още носи бремето на животинската си еволюция и инстинктите да оцелява в един ограничен свят. Само малцина са си проправяли пътя като скаути, за да разберат това което се намира отвъд.


Знаех че се намирам само във външните слоеве на съзиданието и че отвъд ме очакваха измерения, които бяха толкова различни от човешката степен на развитие. Не можех да продължа напред, защото това беше моят истински дом. Люлеех се нежно в една небесна симфония, почивайки като бебе на ръцете на майка си, предал се изцяло на изживяването и обзет от абсолютно доверие. Слушах ударите на сърцето на творението, които се изсипваха върху мен като вълни от екстаз. Усетих че не мога да поема повече и се изплаших, че ако остана на това място съзнанието ми ще капитулира напълно и ще изгубя себе си в безкрайния океан на чистата радост.

Аз не исках това. Бях работил много години за да постигна състояние на самадхи и когато това се случи – аз бях неподготвен. Трябваше да се върна.

Не мога да кажа колко дълго бях в този регион. Почувствах се пречистен. Всичко около мен бе красиво. Почувствах се цял и целостта бе дума която придоби своето истинско значение в този момент. Когато дойдох на себе си стоях на една пейка в една голяма зала, но все още не бях във физическото си тяло. Бях поставил лицето върху дланите си. Бях в състояние на възстановяване и пренастройка. Тялото ми конвулсираше заедно с последствията от това изживяване. Опитах се да ги контролирам и да се докосна отново до нещото, което наричах АЗ. Това бе едно любопитно същество обвито в атоми и молекули и надарено със съзнание. Сега то беше облечено отново в идеи, пазейки себе си по някаква причина от светлината на истината.


Аз съм. Но това „аз съм“ се беше отделило от неговата истинска реалност. Бе се превърнало в една мисъл, сън, илюзия.

Започнах постепенно да се окопитвам и да осъзнавам околния свят когато забелязах човек стоящ на друга пейка недалеч от мен. Изглеждаше леко познат, но не можех да го идентифицирам.


Минавал ли си през тази врата?“, попита той, показвайки великолепният вход водещ към някаква стая.

Няма как да си.“, каза той отново отговаряйки сам на въпроса си. „Стоях и чаках тук всички тези години. Ти не си толкова напреднал, за да преминеш през тази врата.


Нямах никаква идея за какво говореше той, но предположих, че имаше предвид измерението от което току-що се бях върнал. Това блажено царство в което той бе чакал да влезе толкова дълго. Погледнах към него. Нямах с какво да му отговоря – нито някакви думи, които да измисля. Все още виждах това, което бях преживял и цялото ми сърце се бореше да се приспособи, все още разтърсено от последиците на това блаженство. Нямаше нужда да убеждавам никого, да разказвам за случилото се или да търся свидетели. Знаех че е безсмислено да говоря за това. Почувствах жал за всички, които се бяха опитали да го направят и бяха станали жертви на това да бъдат абсолютно неразбрани, а техните слушатели да ги възприемат като светци, превръщайки ги в пророци. Не исках да имам нищо общо с тези неща и не исках да убеждавам никого. Това, което пулсираше през вените ми бе същото, което пулсираше и през вените на всеки друг. В този смисъл всеки един от нас е светец. Всеки един е благословен от това велико наследство. Намерих мир и комфорт от този факт – че всъщност бях като всеки друг.


Когато погледнах към човека пред мен исках да му кажа: „не чакай и не опитвай – ти вече си там.


Той ме погледна. След това забелязах, че имаше и други хора – цяла група, която се събираше около мен. Само че се оказа, че те не се събират около мен, а до човекът стоящ до мен. Същият който аз разпознах като учител и приятел. Точно той бе с мен и ме бе ескортирал до измерението от което се бях върнал. Той се обърна към мен и каза весело: „Време е да тръгваме. Така че кажи довиждане на контето с големия златен ключ.


Избухнах в смях защото осъзнах, че той имаше предвид митологичния пазач на райските порти – Свети Петър от християнската религия. Бях щастлив да съм човек отново. Другите хора от групата също се смееха майтапейки се и правейки непочтителни коментари. Великият учител ме накара да оценя колко естествено бе да вляза в такова състояние.

Докато нашата група минаваше през огромна зала видях огромни гоблени. Това бе същински дворец с грамадни сводести тавани, мраморни подове и стени. Те бяха в такова изобилие и направени с толкова невероятно майсторство, че можеха да бъдат създадени само с мисъл. Хората от нашата група ги сочеха и коментираха. След време преминахме през огромни прозорци и можех да видя външния пейзаж. Преминахме през много спускащи се надолу стълби. Учителят задаваше въпроси, но аз все още бях прекалено зает да следя всичко около мен, за да му обърна по-голямо внимание. Следващият път когато погледнах през прозореца видях небе покрито от сребрист облак. Атмосферата бе отчетливо земна. Можех да видя много реки и много хора, които работеха. Видях булдозери и странни тежки машини, чудейки се за смисъла на всичко това.

Учителят усети моето озадачение. Той ме попита дали мога да обясня това, което виждам. Тогава му казах, че съдейки по облаците и светлината в небето и употребата на толкова тежки машини предполагам, че сме в измерение, което е много близо до нашата Земя. Тогава той се засмя одобрително. Бе странно, че въпреки неговата фамилиарност и приятелско отношение не можех да определя откъде точно го познавам.

Най-накрая излязохме от сградата и групата се разпръсна. Гледах как работниците се забавляваха със своето оборудване, организирайки си сценични битки удряйки булдозерите един в друг, викайки и смеейки се като ученици. Знаех че е време да се върна към моята позната територия. Прекарах няколко мига преминавайки отново през всички събития напълно осъзнавайки, че без да ги запечатам в мозъка си всичко изживяно ще бъде загубено.


Когато се събудих се бях свлякъл на стола. Преминах през всички събития без да раздвижа нито един мускул. Вътрешността на главата ми се усещаше като светло озарена зала. Стоях в тотален мир, преживявайки всичко отново. Имаше силна светлина на върха на черепа ми. Подсмихнах се когато в съзнанието ми се появи идеята за рисунка на светеща крушка. Наслаждавах се на факта, че всичко което бях видял бе истинско – не беше сън. Накрая станах от стола – бе малко след 8 сутринта. Джулия все още спеше и изглеждаше много спокойна. Надникнах в стаята на малката ми дъщеря където тя лежеше в малката кошарка.

Какво чудо е съзиданието – помислих си аз. След това направих чай. Облякох се. Почувствах се различно. Имаше едно присъствие в мен, което бях донесъл със себе си в моя свят от това друго измерение. То ми показваше, че има продължение на живота, което обхваща всички нива на съзнанието. Присъствието бе с мен когато излязох от къщата, когато пресякох улицата и отидох до близката площадка за крикет. Когато се обръщах към присъствието с усмивка – то ми отвръщаше с десетократно по-голяма сила. Почувствах топлина и привързаност към него, а то ми отговаряше с изумителна любов. Почувствах се привилегирован да съм избран да живея и да продължа да живея във вселена от такава величина. Присъствието бе с мен като тих спътник. То наблюдаваше всяка моя стъпка. Вървеше с мен постоянно и навсякъде където погледнех го виждах. То потвърждаваше своята реалност. Всяко дърво или обект към който погледнех ми казваше, че това бе истина. Света имаше чудодейна симетрия. Песните на птиците се сливаха хармонично със звука на минаваща кола и с лекия бриз на вятъра шумолящ в клоните на дърветата. Очите ми по един естествен начин фиксираха повтарящ се шаблон от асфалт наподобяващ персийски килим. „Това е красиво място“, помислих си аз и като хора сме избрани да го поделим с неговия създател.


Уви, обаче – нашият физически мозък е много мощен орган закотвен здраво към триизмерната реалност. Независимо колко възвишени са нашите изживявания те не могат да попият в трудната обстановка на сътворената от човека реалност. Скоро моят дневник мина под графата „Необикновени изживявания“ и си остана там за 25 години. Отне всичкото това време придружено с редовна дълбока медитация, за да приобщя това присъствие фино и постепенно отново към моя живот, като една тиха реалност.

 

 

Превод: Alien

 

 

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 398 посетителя и 4 потребителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 495
Брой прегледи на съдържанието : 5431635



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License