Тибетската свръхестествена практика „лунг-гом“ Печат
Статии - Езотерика
Написано от Alien   
Вторник, 03 Януари 2012 20:12

 

lunggompas

В продължение на векове Тибет е бил забранена територия за западняците и само шепа европейци са успели да проникнат в тази страна. През 1912 г. храбрата французойка Александра Дейвид-Нийл започва серия от пътувания през Тибет в продължение на 14 години и придобива ранг на лама. Бидейки учен, тя научава санскрит и тибетски език и изучава различни форми на будизъм и ламаизъм. Става първата европейка, която прониква в свещения град Ласа. Въпреки, че е скептична относно свръхестественото, придобива опит от първа ръка относно паранормалните постижения на тибетските мистици. В нейната книга „С мистици и магьосници в Тибет“ (1931 г.), тя разкрива как тибетските мистици са се научили да стоят голи при нулеви температури генерирайки защитна топлина от телата си (тумо), как са се научили да се носят във въздуха и да вървят по вода и как създават мисъл-форми, които придобиват независимо съществуване. Сред тези уникални постижения е и обучението лунг-гом – способността за „вътрешно дишане“ и медитация, което дава на практикуващият го възможност да пътува с висока скорост в продължение на дни и нощи без спиране като понякога стъпалата му дори едва докосват земята. Дейвид Нийл сама става свидетел на лунг-гом-па или на скоростен пътешественик и описва специалното обучение нужно за постигането му.


Бегачите лунг-гом-па

Под колективния термин „лунг-гом“ тибетците включват голям брой практики, които комбинират ментална концентрация с различни упражнения за дишане като се стремят към постигане на различни резултати както духовни, така и физически.

Въпреки че ефектите приписани на обучението лунг-гом варират значително, терминът лунг-гом специално се използва за обозначение на такова обучение, при което се развива една рядко срещана умствена ловкост и най-вече дава възможност на адептите да правят невероятно дълги пътувания с изумяваща бързина.

Вярата в подобно обучение и неговата ефективност е съществувала много години в Тибет, а хора които са пътували пеша със свръхестествена бързина са споменавани в много традиционни предания.

Можем да прочетем в биографията на Миларепа, че в къщата на ламата, който го обучавал в черна магия живеел един „трапа“ (монах със статут на ученик, който работи за учителя си), който бил по-бърз от кон (сцената с този бегач може да се види в едноименния филм за Миларепа, където много добре е показана техниката на лунг-гом). Миларепа се гордеел с подобни способности и казва, че веднъж е прекосил за няколко дена дистанция, която преди обучението му е отнемала повече от месец. Той приписва тази си дарба на контролa на „вътрешния въздух“.

Въпреки това е редно да се обясни, че очаквания резултат от лунг-гом-па е една забележителна издръжливост, а не моментална екстремна скорост. В този случай резултатът не се състои в това да се състезаваш с максимална скорост на късо разстояние както се прави в много спортни състезания, а да се прекоси огромна дистанция с бърза скорост и без да се спира изобщо в продължение на няколко дни и нощи.

Освен, че успях да събера информация за методите използвани при обучението лунг-гом-па имах късмета да зърна и трима адепти. В това аз имах огромен късмет, защото въпреки факта, че голям брой монаси се опитват да практикуват някаква форма на лунг-гом, няма съмнение, че много малко постигат желания резултат и на практика истинските лунг-гом-па са голяма рядкост.

Срещнах първият лунг-гом-па в Чанг Танг в Северен Тибет (див район разположен на голяма височина с няколко племена живеещи в палатки).

В късния следобед Йонгден, нашите прислужници и аз яздихме лежерно през дивата местност, когато забелязах надалеч пред нас движещо се черно петно, което моя бинокъл показа, че всъщност е човек. Почувствах се удивена. Срещите не са толкова чести в този район, а през последните десет дни не бяхме виждали друго човешко същество. Още повече – човек, който ходи пеша и сам по правило не се скита в тези необятни места. Кой ли можеше да е този странен пътешественик?

Един от моите прислужници предположи, че може би е търговец, който е част от керван, който е бил нападнат от крадци и се е разпръснал. Може би бе успял да избяга през нощта или по-друг начин и сега беше изгубен в пустинята. Това изглеждаше възможно. Ако наистина се бе случило това, щях да взема самотника с нас до някой пастирски лагер или докъдето иска да отиде ако не е прекалено далече от нашия маршрут.

Но докато продължавах да го наблюдавам през бинокъла, забелязах, че човекът напредваше с необичайна походка и най-вече – с необикновена бързина. Въпреки че с невъоръжено око моите хора не можеха да видят нищо друго освен черно петно, което се движи през тревистата земя, не след дълго и те забелязаха бързината на неговия напредък. Подадох им бинокъла и един от тях след като огледа пътешественика за малко измърмори:

Lama lung-gom-pa chig da“ („Изглежда като лама лунг-гом-па.“).

Тези думи „lama лунг-гом-па“, веднага събудиха интереса ми. Бях слушала много за нещата, които тези хора могат да вършат и бях запозната с теорията на обучението. Дори имах и известен опит в практиката, но никога не бях виждала адепт на лунг-гом в действителност да извършва едно от тези изумителни пътешествия, за които се говори толкова много в Тибет. Щях ли да бъда голямата късметлийка, която да види такова с очите си?

Мъжът продължи да напредва към нас и неговата странна скорост започна да става все по-очебийна. Какво щях да правя ако той наистина беше лунг-гом-па? Исках да го наблюдавам отблизо и да говоря с него, да му задам някои въпроси, да го снимам... Исках много неща, но веднага след като споменах за това, човекът, който го разпозна като lama лунг-гом-па възкликна:

Ваше Преподобие, няма да спре ламата, нито пък ще говори с него. Това определено ще го убие. Когато тези лами пътуват не трябва да се прекъсва тяхната медитация. Богът, който е в тях излиза ако те спрат да повтарят нгагс (нещо като заклинания), а ако го напусне преди подходящото време той ги разтърсва толкова силно, че те умират.

Поставено по този начин предупреждението изглеждаше като чисто суеверие. Въпреки това не биваше и веднага да бъде отхвърлено. От това което знаех за „техниката“ на този феномен, човекът вървеше в нещо като транс. Така че едно внезапно пробуждане, макар и да се съмнявах, че може да причини смърт, със сигурност болезнено би нарушило самообладанието на бегача. До каква степен този шок би го наранил не можех да предположа и не исках да направя ламата обект на един повече или по-малко жесток експеримент. Други причини също ми забраняваха да задоволя любопитството си. Тибетците ме бяха приели като лейди-лама, те знаеха че съм по-скоро будист на книга и не мога да различа съществуващата разлика между моята философска концепция за доктрината на Буда и ламаисткия будизъм. Повечето тибетци напълно игнорират факта, че термина „будизъм“ включва известен брой секти и възгледи. Така че за да мога да се наслаждавам на увереността, уважението и задушевната обстановка, която моето религиозно облекло ми носеше, аз трябваше да се държа стриктно и съобразно тибетските обичаи и особено с религиозните такива. Това беше сериозна пречка и често ощетяваше моите наблюдения от гледна точка на научния ми интерес, но беше неизбежна цена, която трябваше да се плати затова, че съм приета на една територия, която е по-ревниво пазена от материалната граница на Тибет. И този път отново трябваше да потисна моето желание за пълно разследване и да се задоволя с гледката на необикновения пътешественик.

По това време той вече почти ни бе достигнал. Можех ясно да видя неговото перфектно спокойно и безстрастно лице и широко отворени очи и погледът му който беше фиксиран към някакъв невидим далечен обект намиращ се някъде нависоко в космоса. Мъжът не бягаше. Изглеждаше все едно се повдига от земята като напредваше с подскоци. Изглеждаше че е надарен с еластичността на топка и откачаше всеки път когато краката му докосваха земята. Стъпките му имаха регулярност на махало. Носеше обичайната монашеска роба и тога, като и двете бяха по-скоро дрипави. Неговата лява ръка беше наполовина скрита от тогата. Дясната ръка държеше пурба (магическа кама). Тя се движеше леко при всяка крачка все едно се люлееше на клон, а ножът служеше за опора, когато докосваше земята.

Моите прислужници слязоха от конете и свалиха глави до земята докато ламата пресичаше пред нас, но той продължи по пътя си като очевидно не забеляза нашето присъствие.

Помислих си, че съм направила достатъчно за да се съобразя с местните обичаи като потиснах желанието да спра пътешественика. Вече бях започнала леко да съжалявам и сметнах, че на всяка цена трябва да видя повече от този шанс. Наредих на прислужниците да седнат отново на конете и да последват ламата. Той вече се беше отдалечил на прилична дистанция, но без да се опитваме да го изпреварваме не позволихме тази дистанция да се увеличи и с помощта на бинокъла, а и на очите ни, синът ми и аз наблюдавахме продължително лунг-гом-па.

Вече не беше възможно да различим лицето му, но можехме да видим удивителната регулярност на неговите пружиниращи стъпки. Следвахме го около 2 мили. След това той напусна пътя, изкачи се на един стръмен склон и изчезна в планинския масив, който граничеше със склона. Ездачи не можеха да го последват и по този начин и нашите наблюдения приключиха. Можехме само да се върнем обратно и да продължим нашето пътешествие.

Чудех се дали ламата е забелязал, че го следваме. Разбира се, въпреки че бяхме на прилична дистанция зад него всеки с нормално зрение би забелязал присъствието на група от шестима ездачи. Но както казах, пътешественикът изглеждаше в транс и следователно не можех да кажа дали само се преструваше, че не ни вижда и се изкачи на хълма, за да избегне нашите нахално любопитни погледи или пък той не знаеше че е следен и просто отиде в тази посока защото това беше неговия маршрут.

На сутринта на четвъртия ден след като срещнахме лунг-гом-па, достигнахме територия наречена Тебгяи, където има пръснати лагери на пастири. Не пропуснах да споделя на пастирите, че сме видели лама лунг-гом-па, когато се присъединихме към пътя който водеше до техните пасища. Някои от мъжете бяха видели пътешественика, когато събирали стадото си по залез, денят преди този в който го видяхме самите ние. От тази информация направих грубо изчисление. Като вземем предвид приблизителния брой часове, в който сме пътували всеки ден, с обикновената скорост на нашите животни, като оставим времето прекарано в лагеруване и почивка – стигнах до извода, че за да достигне до мястото където го срещнахме, мъжът, след като е преминал близо до пастирите трябва да е вървял цялата нощ и следващия ден без да спира със същата скорост, с която беше когато го видяхме.

Да вървиш 24 часа последователно не може да бъде счетено за рекорд от живеещите в планината тибетци, които имат много силни качества в това отношение. Лама Йонгден и аз, по време на нашето пътуване от Китай до Ласа, понякога сме вървели пълни 19 часа без спиране или освежаване по какъвто и да е начин. Един от тези походи включваше прекосяването високия проход Део като бяхме до коленете в сняг. Въпреки това нашата бавна скорост не може да се сравни по никакъв начин с тази на отскачащия лунг-гом-па, който изглеждаше все едно има криле.

А и той не беше започнал похода си от Тебгяи. Откъде ли беше тръгнал и колко ли още щеше да извърви от момента в който го изгубихме от поглед? И двата въпроса бяха мистерия за мен. Пастирите мислеха, че може би идва от Тсанг – защото има няколко манастира в тази провинция с репутация, че са центрове за обучение на лунг-гом за бързина. Въпреки това не са говорили с него, а пък следи идващи от различни посоки се смесват в територията Тебгяи.

Методологическите изследвания бяха невъзможни в тези необхватни земи или биха изисквали няколко месеца работа без никаква сигурност в постигането на задоволителен резултат. Да предприема подобен ход изобщо не беше опция.

Вече споменах че манастирите в провинция Тсанг са известни с това че обучават хора в бързина. Има легенда, която споменава обстоятелствата при които най-важният от тях – Шалу гомпа – е научил инструкциите и се е упражнявал в изкуството на бегачите лунг-гом-па.

Героите на тази легенда са двама видни лами: Юнгтон Дордже Пал и историкът Бу-стон. Първият бил известен като велик магьосник, който специализирал в това да умилостивява ужасни божества. Роден около 1284 г., за него се смята, че е седмата последователна реинкарнация на Субхути (ученик на историческия Буда), а линията на тези реинкарнации била продължена по-късно от ламите Таши, като този в момента (към датата на писане на книгата) се явява 16-та реинкарнация. Юнгтон Дордже Пал живеел за известно време в двора на императора на монголската династия, която по това време управлявала Китай. Неговият гуру бил лама-мистик с име Зурванг Сенге, за който няма никаква друга информация освен легенди и по-скоро фантастични предания. Юнгтон Дордже Пал умира на 92-годишна възраст.

Бу-стон бил роден в То фуг, в областта Шигаце през 1288 г. Той написва няколко исторически книги и подрежда будистките свещени книги преведени от санскрит в настоящата колекция наречена „Кагюр“.

Магьосникът Юнгтон решил да извърши церемонията дъбтабс, за да умилостиви Шинджед – Богът на смъртта. Този ритуал трябвало да бъде изпълняван на всеки 12 години иначе божеството щяло да посича съзнателно същество всеки ден, за да задоволи глада си. Ефекта на дъбтабс е в това Шинджед да бъде поставен под контрола на ламата-магьосник и да се извлече от него обещание с клетва, че се отказва да посича човешки същества за 12 години. Предлагат му се дарения по време на ритуала и се обещава всекидневно преклонение и култ към него като замяна за животите, които той се заклева да пощади.

Бу-стон, чул за намерението на Юнгтон и в желанието си да се увери дали неговият приятел наистина притежава силата да умилостивява това ужасно божество, се отправил към храма на Юнгтон придружен от 3 други лами. Там той установил, че Шинджед вече се е отзовал на призоваването му от Юнгтон. Неговата страховита форма била „голяма колкото небето“ казва легендата.

Магьосникът казал на ламите, че са дошли точно навреме за да докажат размера на своята любов и състрадание. Той казал, че е призовал бога в името на човечеството, а сега било наложително да бъде нахранен, за да бъде умилостивен и намекнал, че един от ламите трябва да се предложи сам като жертва. Тримата компаньони на Бу-стон отклонили предложението под различни предлози и бързо се изнесли. Бу-стон останал сам с Юнгтон и декларирал, че ако успехът на ритуала наистина изисквал жертвата на човешки живот, което ще предотврати всекидневното посичане на човешки същества за 12 години, той бил готов да влезе в широко отворената паст на Шинджед.

На това щедро предложение магьосникът отговорил, че може да съумее да изпълни ритуала и неговата цел без неговият приятел да жертва живота си. Но той щял да повери на него и неговите преки наследници, отговорността да извършват описания ритуал на всеки 12 години. След като Бу-стон приел отговорността, Юнгтон със своята магическа сила създал безброй много гълъби-фантоми и ги хвърлил в устата на Шинджед.

Оттогава, следващите инкарнации на лама Бу-стон, който управлявал Шалу гомпа са поддържали церемонията по умилостивяването. Изглежда че с времето Шинджед изискал да има и компания, защото ламите Шалу говорят за много демони, които биват призовавани по този повод.

Изисква се един бегач, който да събере демоните от различни места. Този бегач е наричан „махекетанг“. Името „махе“ е взето от бикът който язди Шинджед. За това животно се казва, че е безстрашно и само се осмелява да призовава злите духове. Поне такова е обяснението давано в Шалу.

Избраният бегач е монах или от Нянг тод кйид фуг или от Самдинг.

Този, който се домогне да играе ролята на махекетанг преминава през предварително обучение в някой от двата споменати манастира. Обучението се състои в дихателни упражнения практикувани в стриктна изолация в пълна тъмнина, която трае 3 години и три месеца.

Сред тези упражнения следното се радва на най-голяма почит сред тези тибетски аскети, които не са от интелектуалния тип.

Ученикът стои с кръстосани крака на голяма и дебела възглавница. Вдишва бавно и продължително все едно иска да напълни тялото си с въздух. След това задържайки дъха си, той скача нагоре като краката му са кръстосани, без да използва ръцете си и пада обратно на възглавницата оставайки в същата позиция. Повтаря упражнението известен брой пъти във всеки период от практиката. Някои лами успяват да скочат много нависоко по този начин. Някои жени също практикуват по същия маниер. (Следват клипчета, които не са част от текста, но илюстрират за какво се говори.)



Free Joomla Extensions


Free Joomla Extensions

 

Всеки може ясно да види, че предмета на това упражнение не е акробатичен скок. Според тибетците, тялото на тези които се обучават с години по този метод става изключително леко, почти без тегло. Казват, че тези мъже могат да стоят на някой ечемичен клас без да огънат стъблото му или да стоят върху купчина жито без да го разместят. Фактически целта е левитация.

Изработен е един любопитен тест и ученикът, който го премине с успех, се смята за способен да извършва гореспоменатите постижения или поне, че е много вещ в тази насока.

Изкопава се яма в земята, нейната дълбочина трябва да бъде равна на дължината на кандидата. Над ямата се строи нещо като купол, чийто размер от нивото на земята до най-високата му точка отново се равнява на ръста на кандидата. Една малка пролука се оставя на върха на купола. Така дистанцията между човека който седи с кръстосани крака на дъното на ямата и този отвор, се равнява 2 пъти на неговия ръст. Например, ако човекът е висок 165 см. дупката на върха ще бъде на 330 см. от дъното на ямата.

Тестът се състои в това да се скача с кръстосани крака както при тренировъчните упражнения, които описах и да се излезе през малкия отвор на върха на купола.

Чувала съм кампас да декларират, че това изумително постижение е било извършвано в техните територии, но самата аз не съм ставала свидетел на подобно нещо.

Според информация до която се добрах на място, финалния тест, който утвърждава успеха на кандидата „призоваващ биковете“ (махекетанг), се извършва по-различно.

След изолацията в тъмнина за три години, тези монаси, които се считат за способни да преминат успешно теста, отиват в Шалу, където се затварят в колиби-гробници, които вече описах. Но в Шалу отворът е в стената на „килията“. Кандидата не трябва да изкача през покрива. Оставя му се нужник, така че той трябва излезе от ямата, където е преседял 7 дни. Той трябва да се провре през квадратна дупка, която се намира в стената на клетката. Размерът на тази дупка се калкулира пропорционално на разстоянието между втория пръст и палеца на ръката на кандидата. Този, който успее е достоен да бъде махекетанг.

Трудно е да се разбере как едно обучение, което принуждава човек да остане обездвижен за години може да доведе в придобиването на изключителна бързина. Все пак, това е специфичното обучение на Шалу, а на други места виждаме очевидно по-рационални методи, включително самата практика на похода. Още повече, трябва да се разбере, че метода лунг-гом не се стреми ученикът да заздрави своите мускули, а да развие в него психически състояния, които правят тези невероятни походи възможни.

Махекетанг започва на 11-ия ден от десетия месец на тибетската година (който обаче кореспондира с ноември при нас). След като посещава Ласа, Самие и няколко други места, той се връща в Шалу на 25-ти същия месец. Веднага тръгва отново и отива в Шигаце, прави продължителна обиколка на високите места на Тсанг и се връща в Шалу точно след месец. След това прекия наследник на Бу-стон извършва ритуала по умилостивяване, докато поканите на махекетанг към демоните очевидно винаги се възприемат без възражения.

По случайност успях да зърна и друг лунг-гом-па в региона населен от някои независими племена с тибетски произход в далечния запад на Шчетчуанесе. Този път обаче нямах възможността да го видя докато прави похода си.

Пътувахме през гора, Йонгден и аз вървяхме пред нашите прислужници и животните, като на един завой се натъкнахме на гол мъж с желязна верига увита около цялото му тяло.

Той стоеше върху една скала (или камък) и изглеждаше толкова дълбоко заровен в мислите си, че изобщо не ни чу да идваме. Ние спряхме удивени, но той изведнъж осъзна нашето присъствие и след като втренчи поглед в нас за момент, той скочи и се шмугна в гъсталаците по-бързо от сърна. За известно време чувахме шума от веригата, която дрънчеше по тялото му като избледняваше с всяка секунда и накрая остана пълна тишина.

Този човек е лунг-гом-па“ ми каза Йонгден. „Вече съм виждал такъв като него. Те носят тези вериги, за да се направят тежки, защото чрез практиката лунг-гом, техните тела стават толкова леки, че има опасност да полетят във въздуха.

Третата ми среща с лунг-гом-па се случи в Га, регион на Кам в източен Тибет. Отново пътувах с моя малък керван. Човекът се появи под познатата и често срещана фигура на архопа, който може да се каже е беден пътешественик, който носи багажа си на гръб. Хиляди такива хора могат да бъдат видени по пътищата в Тибет, така че не обърнахме в началото много внимание на член на такова многобройно племе.

Тези бедни самотни пешеходци, имат навика да се закачват към кервана на всеки търговец или богат пътешественик когото срещнат по пътя си и ги следват. Те вървят заедно с животните, а ако те са малко и леко натоварени така, че да вървят с темпото на ездачите, тогава просяците, които разбира се изостават назад, вървят докато ги догонят и се присъединят към групата във вечерния лагер. Това не е особено трудно, защото за дългите пътувания тибетците започват по зори и спират по обяд, за да могат животните да си починат и да се напасат през следобеда.

Усилието, който архопа си дава да бърза след ездачите, или всяка странна помощ, която е готов да окаже на прислужниците се награждава с всекидневно вечерно ястие, от време на време чай с масло и цампа (брашно от печен ечемик), които му се дават от самите пътешественици.

Според този обичай, мъжът, който срещнахме се присъедини към нашата компания. Научихме от него, че е отседнал в манастира Пабонг, в Кам и че отива в провинция Тсанг. Доста дълго пътуване, което правено пеш и с просене по пътя отнема 3 или 4 месеца. Въпреки това подобни пътувания се предприемат от хиляди тибетски поклонници.

Нашият компаньон вече беше прекарал няколко дни с нас, когато заради малък проблем, който имахме, беше станало вече обяд преди да сме тръгнали. Мислейки че мулетата с багажа ще закъснеят ако прекосим хребета, който беше пред нас яхнахме конете с моя син и един прислужник за да огледаме за вода и тревиста местност където да лагеруваме преди здрач.

Когато господаря пътува отпред, човекът, който го придружава винаги носи съд, с който да му направи чай и някои провизии така че джентълмена или ламата да могат да хапнат докато чакат пристигането на багажа и палатките. Моите прислужници бяха изрядни в този си навик и това толкова тривиално нещо стана причина да се проявят способностите на лунг-гом-па.

Пътят до прохода беше по-дълъг отколкото очаквах и скоро осъзнах че мулетата няма да достигнат върха на хребета преди падането на нощта. Не можеше да става и дума да ги оставя да се опитат да слязат от другата страна на хребета в тъмното и понеже бяхме достигнали до тревисто място близо до един поток – спряхме там. Вече бяхме пили чай и събирахме суха кравешка тор за да поддържа огъня, когато видях архопа да изкачва хребета на известна дистанция под нас напредвайки с невероятна скорост. Докато наближаваше, можех да видя че върви със същата пъргава походка, която бях забелязала при ламата лунг-гом-па от Тебгяи.

Когато ни достигна, мъжът стоя доста неподвижно за известно време гледайки втренчено право пред себе си. Изобщо не беше задъхан, но изглеждаше в полусъзнание и не можеше да говори или да се движи. Постепенно обаче трансът изчезна и архопа се върна в нормалното си състояние. Отговаряйки на моите въпроси ми каза, че е започнал обучението лунг-гом, за да придобие скорост с един гомчен, който живеел близо до манастира Пабонг. Тъй като неговият учител напуснал провинцията, той решил да отиде до Шалу гомпа в Тсанг.

Не ми каза нищо повече и изглеждаше тъжен през цялата вечер. На следващия ден той си призна пред Йонгден, че трансът се е появил при него неволно и е бил предизвикан от една негова вулгарна мисъл.

Докато вървял заедно с прислужниците, които водеха моите мулета, той станал нетърпелив. Те вървели толкова бавно, си помислил той, а по това време без съмнение ние слагахме месото на грила, което той беше видял прислужника ми да носи. Докато останалите трима прислужници и самият той ни достигнат, опънат палатките и се погрижат за животните щяло да има само време да се пие чай и да се яде печено брашно преди да трябва да си ляга.

Той визуализирал нашата малка група. Видял огъня, месото на червените въглени и потънал в съзерцание ставайки постепенно несъзнателен за обкръжаващия го свят. След това подтикван от желание да сподели нашето ястие ускорил своята скорост и правейки това механично се стигнало до специалната походка, която учел. Обичайната асоциация на тази пъргава походка с мистичните думи, които неговият учител го научил, предизвикали ментална реакция на правилната формула. Последното довело до регулацията на дишането в предписания ритъм и последвал транса. Въпреки това концентрацията на неговите мисли над печеното месо доминирали всичко.

Новакът се считаше за грешник. Смесицата между лакомия, свещени мистични думи и лунг-гом упражнения му изглеждаше като светотатство.

Синът ми разбира се ми съобщи всички подробности, които беше научил. Аз се заинтересувах и зададох на поклонника различни въпроси. Той не искаше да им отговаря, но успях да извлека някаква информация, която потвърди това което вече знаех. Било му е казано, че при залез и ясни нощи условията са благоприятни за практикуващия. Също е бил съветван да се тренира да гледа фиксирано към звездното небе.

Предполагам, че както повечето тибетски мистици той се е заклел да не разгласява учението дадено му от учителя му и моите въпроси го безпокояха.

На третия ден от неговото „скоростно изпълнение“, след като се събудихме по зори, той беше напуснал палатките. Напуснал бе през нощта, може би използвайки своето умение лунг-гом и този път за по-стойностна цел от това да сподели нашата трапеза.

Информацията която придобих от различни източници относно чудатата практика лунг-гом може да се обобщи както следва:

Първата стъпка преди да се предприеме обучението е както обикновено, да се придобие сила чрез ритуала ангкур. След това под ръководството на опитен учител да се обучаваш за няколко години в различни упражнения за дишане. Само тогава ученикът придобива достатъчна степен на опитност и му се позволява да опита самата практика по дълго вървене.

След това на този етап се прави нов ритуал и се дава мистична формула на новобранеца. Формулата се различава според различните традиции на мистичното училище, към което принадлежи ламата. Ученикът се съветва да концентрира своите мисли към ритмичното ментално рецитиране на формулата, при което по време на вървенето вдишването и издишването трябва да са в ритъм, стъпките в хармония с дъха и сричките на формулата. Адепта не трябва да говори нито да се обръща настрани. Той трябва да държи очите си фиксирани над определен далечен обект и никога да не позволи неговото внимание да бъде привлечено от нещо друго.

Когато се достигне степен на транс, въпреки че нормалното съзнание в голяма степен е подтиснато то остава значително живо, за да поддържа човека осъзнат за препятствията по пътя, а също така да помни своята посока и цел.

Големите пустинни райони, равнините и особено вечерния здрач се смятат за благоприятни условия. Дори някой вече да е пътувал доста през деня и усеща умора, трансът често лесно се постига при залез слънце. Умората тогава вече не се усеща и пътешественикът може да продължи пътуването.

Първите часове на деня са също благоприятни, но в по-малка степен.

Обяда и следобеда, тесните долини, гористите местности и неравната земя се считат за неблагоприятни условия и само най-големите адепти по лунг-гом са способни да преодолеят лошите влияния породени от тези условия.

Тези обяснения изглежда внушават, че еднообразието на терена и липсата на очевидни обекти допринасят за постигането на транс. Със сигурност една широка и пуста местност предлага по-малко поводи за разсейване на вниманието от формулата и движението на дъха, отколкото едно дефиле изпълнено със скали и храсти, шумни планински потоци и т.н. Също така ритъмът на скоростта също е трудно да се запази при неравен терен.

От моя собствен повърхностен опит в практиката, въпреки че пустите райони са препоръчителни съм убедена, че една гора с високи прави дървета и без големи коренища и имаща сравнително равни пътеки, може да бъде доста благоприятна да се изпадне в транс, може би точно поради еднообразието на терена. Все пак това е само моя идея и е базирана на моите лични наблюдения, които направих в горите на Поюл.

Всяка ясна нощ се счита добра за тренировка на начинаещи, но силната звездна светлина е особено благоприятна. Учениците често са съветвани да държат очите си фиксирани над определена звезда. Това изглежда свързано с хипнотичните ефекти и ми беше казано, че сред начинаещите, които се обучават по този начин, някои спират да вървят когато „тяхната“ звезда слезе под хоризонта или пък се издига над главата им. При други е точно обратното – не забелязват изчезването, защото са формирали субективен образ който остава фиксиран пред тях.

Някои адепти в тайните учения твърдят, че в резултат на дългите години практика, след като бъде измината определена дистанция, краката на лунг-гом-па вече не докосват земята и той се плъзга по въздуха с екстремна бързина.

Като оставим настрана преувеличенията, аз съм убедена, от моя ограничен опит и от това, което чух от лами, на които може да се има доверие, че адепта достига състояние при което не чувства теглото на своето тяло. Някакъв вид анестезия притъпява усещанията, които иначе биха били произведени от това да се блъскаш в камъните или други препятствия по пътя и човека върви с часове с необикновена бързина наслаждавайки се на едно леко приятно замайване добре познато на мотористите при висока скорост.

Тибетците правят разграничение между регулярните дълги пътувания на лунг-гом-па и тези на обладаните медиуми, които влизат в транс неволно и вървят без ясна цел и поглед.

Интелектуалните лами не отричат реалността на феномена, който беше представен и практиките лунг-гом, но те не се интересуват от тях. Отношението им по въпроса напомня много на това приписано на Буда в една древна история.


В нея се казва, че Буда веднъж пътешествал с няколко ученици и срещнал измършавял йогин, който бил абсолютно сам по-средата на гората. Учителят спрял и го запитал колко дълго човекът е живял там практикувайки аскетизъм. „25 години“ – отговорил йогина.

А каква способност придоби при това дълго и трудно усилие?“ – попитал Буда. „Мога да прекося река вървейки по водата.“ – гордо отговорил йогина.

Горкичкият ми...“ – казал Буда със съжалителен тон. „Наистина ли си изгубил толкова много години за такъв нищожен резултат? Защо, след като лодкарят ще те преведе на отсрещния бряг срещу една дребна монета?

 

 

Откъс от книгата „With Mystics and Magicians in Tibet“ на Александра Дейвид-Нийл

Превод: Alien

scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 304 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632733



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License