За необикновените хипотези и парадигмите в науката Печат
Статии - Скрития космос
Написано от Alien   
Сряда, 27 Януари 2010 21:00
 
Независимо дали ще изберем подхода на Деникен или на Сътчин, според бръснача на Окам, простата хипотеза за по-ранен контакт с извънземни, която да обясни чудесата на древния свят и невероятното съзвучие на древните текстове, които говорят за посещения от „боговете” би трябвало да бъде предпочетена пред множеството различни и „специално правени за целта” обяснения, които други предлагат. Ако казуалната наука не беше толкова погълната да избягва необикновените хипотези със сигурност повечето страни биха се съгласили че доказателствата, въпреки тяхната малобройност са в полза на хипотезата за извънземното посещение пред много други хипотези.
Интегритета на науката не е заплашен ако се заяви че сред всички други хипотези, които се приемат сериозно относно произхода на човека, е възможна и тази за извънземната интервенция.
 
Защо ли в моята професионална сфера – астрономията, съм постигнал успех с модели толкова различни от съществуващите конвенционални такива? Изказвам фундаментално несъгласие с популярната догма на Научния Модел, че „необикновените хипотези изискват и необикновени доказателства”. Понякога (макар че си признавам не често) необикновените хипотези се оказват тези, които са верни. Ако продължаваме да прилагаме „Бръснача на Окам” и елиминираме необикновените хипотези, когато имаме обикновени, които да бъдат нагодени да свършат работа, това е ОК стига да не е за сметка на правдоподобността. Но в модерната наука това предпочитане на обикновените хипотези пред необикновените постоянно се използва като се игнорира правдоподобността и не се дава възможност за сериозно обсъждане на достойнствата на необикновените идеи.
 
Както може да видите и в моята книга („Тъмна материя, липсващи планети и нови комети”) сегашната система при която необикновените хипотези биват отхвърляни ако нямат и необикновени доказателства, е система изпълнена в голяма степен с грешки, дори в основите на много сфери на познанието. Много често се озоваваме в ситуация при която се възприема посредствена хипотеза като „факт” на единственото основание, че не се е появила по-добра в последните години. Аз съм убеден, че ако възприемем необикновените хипотези експериментално при положение, че обстоятелствата го оправдават, това ще бъде от голяма полза на науката по два различни начина:
 
1. Някои от тези хипотези са верни; и защото те са необикновени те са много важни. Дори усилията да бъдат опровергани обогатяват цялото научно познание.
2. Приемайки хипотези с по-малки претенции, че те са абсолютен факт, отколкото обикновено се изисква, всички учени ще бъдат по-нащрек за погрешността на всички хипотези като цяло и може би ще бъдат по-малко инатливи да загърбят всички лоши хипотези, които вече са приели за „истина”.
 
Човешкия проблем с необикновените идеи е че те често подкопават фундаменталните предположения върху които са базирани толкова много други изследвания. Ако се появи необикновена идея с достойнства,обикновено само един или няколко души подпомагат новата концепция,докато има много които са чели, експериментирали, обмисляли, публикували, инвестирали средства, време и енергия в резултат на старите теории, които вече биха имали нужда най-малкото да бъдат ревизирани или дори счетени за остарели и извадени от употреба.
 
Проблема не е толкова в това,че тези хора са интелектуално безчестни,а по-скоро в това,че приемат пътя на най-малката съпротива.В по-голямата част от случаите им липсва опит или не могат да инвестират време,за да определят за себе си достойнствата на конкретните твърдения и контра-твърдения.Така че поради установените интереси те се превръщат във „фенове”, които разгласяват как някой от техните колеги ще „застреля” новите хипотези.Много често такива хора използват защитната тактика да сплашат почитан колега,че неговата репутация ще бъде „накърнена” ако той приеме новата идея или се оправдават,че това може да се случи на самите тях.Това е просто прикрито извинение затова,че са се провалили да бъдат научно обективни!В голямата си част тази „фенщина” се извършва без много шум:чрез присмех в частни дискусии, на колегиални ревюта от рефери и редактори, при решения за отпускане на средства на лица (които са изхарчили милиони долари за неща,които днес биха се счели за „изследвания излезли от употреба”).
 
Какво се случва ако някой учен има достатъчно влияние да говори пред голяма група свои колеги относно необикновена идея? Това се случи с мен на Колоквиума на Международния Астрономически Съюз в Лион, Франция през 1976г., където за първи път говорих пред мои колеги за хипотезата за експлодиралaта планета (става въпрос за доказателства за бивша планета от Слънчевата система експлодирала наскоро от астрономическа гледна точка, оставяйки зад себе си хиляди фрагменти, които ние наричаме малки планети и комети – бел. пр.). Бях широко разпространил обширни копия за коментари преди моята реч. Без да бъда уведомен известен брой колеги бяха „уредили” с председателя на форума да бъдат призовани трима специалисти, които да представят подготвени опровергателни бележки. След това председателят се опита да прекрати всякаква дискусия, въпреки че поне дузина колеги искаха да зададат въпроси или да направят коментари. Така че един виден специалист се изправи и декларира: „На базата на това, което чухме тази теза със сигурност е без всякакви основания и може да бъде отхвърлена!” Отговорът беше емоционални ръкопляскания и радостни възгласи (без прецедент за научното тяло) и незабавното прекратяване на сесията, отлагайки оставащите планирани презентации. Толкова за претенцията за обективност.
 
Терминът, който се опитваме да обясним тук, е „колегиален натиск”. Виждали сме колко ефективен е такъв вид натиск когато хора биват заставяни от себеподобните си да опитат алкохол, цигари, наркотици и т.н. – все неща с вредни за здравето последици. Но този вид натиск не е характерен само за младите и очевидно доминира сред научните среди, които по-скоро биха наложили международен бойкот на човек публикувал радикална хипотеза (Великовски) отколкото да разискват нейните научни достойнства (което не се случи четвърт век именно поради „колегиалния натиск”). Осмиването на учени, които представят необикновени хипотези е научен колегиален натиск в най-досадната му форма. Обикновено постига своята преднамерена цел – да предотврати евентуалната възможност неутрални учени да говорят публично в подкрепа на подобна идея.
 
Тази среда в която непродуктивния колегиален натиск процъфтява, се създава и окуражава от модерното общество. Той вероятно се дължи и идва от нашето основно религиозно и следователно ориентирано към авторитети наследство. Също се надига и от огромната маса хора, които или сами по себе си считат или са били тренирани да мислят, че са неспособни да преценяват нещата сами и следователно са зависими от „експерти” и „авторитети”, които да формират тяхната преценка. И накрая този непродуктивен климат е благоприятстван от съпротивата на обществото да се промени особено ако става дума за бърза или радикална промяна. Вярно е и че много хора не искат да знаят, че реалността се различава от тяхната настояща представа за нея. Такива хора винаги ще бъдат източник на мудността по отношение на промяната и спънка за тези които искат да знаят. Можем да ги приобщим като им опишем дори най-сигурния от новите модели по начин, позволяващ им да запазят своите илюзии. Не трябва да се забравя, че някои хора наистина нямат персонални ресурси да се справят с драстични промени.
 
Колкото до моите собствени идеи, съм правил опити да доставя изводи, които могат да бъдат тествани за всяка отделна хипотеза. Основната стойност на всяка хипотеза, независимо дали е необикновена или не е в нейната способност да предвижда неща, които не са все още познати или разбрани. Бих бил доволен такъв критерий да измерва стойността на моите идеи. Но само читатели като вас могат да спомогнат да се даде възможност идеите да бъдат оценявани обективно по този начин, отколкото да бъдат третирани с ненаучна методология.
 
 
Промяна на парадигмата
 
След като една парадигма (стандартен модел който има последици в много голям обхват) стане широко приета, повечето учени придобиват стимул да я запазят както си е. В допълнение модерното познание е станало толкова обширно и се натрупва толкова бързо, че става много трудно дори невъзможно за сам човек да оспори парадигма. Това е доста лошо за прогреса тъй като мотивацията да се предизвика една парадигма обикновено произхожда от един човек.
Вземете под внимание, че за да дискутирам и защитавам хипотезата за експлодиралата планета сред моите колеги, не беше достатъчно просто да изложа доказателствата, които открих в моята собствена сфера на специални познания, динамичната астрономия. Трябваше да се запозная с дузина под-дисциплини много от които в области толкова далечни от моето обучение, че нямах първоначално познание или опит в тях. Въпреки това аз трябваше да се запозная достатъчно с всяка дисциплина, за да направя сравнителни тестове затова колко добре стандартните и алтернативните теории пасват на данните за всяка. За да наблегна на това и тъй като имам намерение да обясня защо толкова малко учени могат успешно да критикуват фундамента в своите собствени сфери, ето списък от под-дисциплини които трябваше да изуча, за да изкажа само хипотезата за експлодиралата планета:
 
Историята на конфликта през последните 200 години особено Олберс, Лагранж, Нюкомб, Браун и Патерсън, Картър и Кенеди и Овенден, закона на Тициус Боде за разстоянията между планетите; Алтернативата на Овенден – хипотезата за най-малкото съпротивление; динамика и пространствено разпространение на астероидните орбити; теорията за сблъсъка и вероятностите, сигнатури за експлозии сред изкуствените сателитни орбити около Земята; празнините на Къркууд, гравитационни сфери на влияние, приливни сили за малки тела, теория за резонанса, метеоритни потоци, свойства на метеорите навлизащи в земната атмосфера; сектори от зодиакален прах, астероидни семейства; Облакът на Оорт, теорията за „вътрешната сърцевина”; теорията за поясът на Куипер; хипотезата за слънчевата мъглявина; теории за произхода на кометите; динамика на преминаващите звезди; галактически приливни сили; гигантски молекулярни облаци; физически свойства на кометите като формиране и яркост на опашките; химическо изобилие; статистика на орбиталните елементи; съотношение на физическите и орбиталните свойства; спектър на всички вълни; светлинни извивки; комети минаващи близо до слънцето; разпад на комети и скоростта на фрагментите;якост на натиск на материалите; не гравитационни сили; срещи (сблъсъци) с космически кораби; инфрачервени лъчи в орбитите на кометите; реактивни двигатели; слънчеви магнитни секторни граници; разпределение на тъмна материя в слънчевата система, кратерно разпределение и статистика; видове метеори, физични и химични свойства; теории за произхода на метеорите; геология и климат на Земята; концентриране на маса на Луната; трептене на сателити; магнитен и радиогенен характер на всички извънземни материали; нива на ерозия; свойства на теченето на водата на различни повърхности; „петна” в атмосферите на външните планети; пръстени; формиране на лещовидни облаци; урагани; периоди на излагане на космически лъчи; химическо разграничение; скорост на охлаждане; последствия от удар и натиск; изотопни аномалии; формиране на въглеродни изотопи и диаманти; огнени кълба; междузвездни водородни облаци; рентгенови и екстремни ултравиолетови фонове; изригвания на гама лъчи; взаимодействие на материя и антиматерия.
 
Мое мнение е, че когато са поднесени толкова доказателства за дадена хипотеза или хипотезата заслужава място на научната маса за допълнителна оценка или други учени имат задължението да покажат доказателствата поради които не би трябвало да се обсъжда. А това означава отворена дискусия за стойността на хипотезата, а не едностранни декларации за грешка.
 
 
Стойността на необикновените хипотези
 
Някои от идеите изложени в главата „Произхода на Слънчевата система и Човека” от моята книга „Тъмна материя, Липсващи планети и Нови комети”, са чиста интелектуална спекулация. Въпреки това аз съм убеден че няма нищо нередно в тях като жизнени хипотези за нашия произход и че имат право на същото подробно разглеждане от Научния Метод, както други по-конвенционални теории за произхода. Това е перфектен пример за това, защо аксиомата „необикновените хипотези изискват необикновени доказателства” е вредна за научния напредък. Тъй като необикновените хипотези са именно тези, които най-малко очакваме да се окажат верни, те са и тези, за които има най-малко оцелели доказателства. Бихме били обречени никога да не открием най-невероятните истини, освен ако не сме подготвени да направим изключение на суровото приложение на критерия за „необикновените доказателства”.
 
Този подход означава желание да се приемат много повече хипотези за изследване, отколкото иначе някой би направил, с пълното съзнание, че повечето от тях ще се окажат погрешни. Смисълът да се направи това е, че можем да очакваме, че редките верни необикновени хипотези ще бъдат от много по-голямо значение за напредъка на познанието, отколкото повечето обикновени хипотези. Допълнителен аспект на нашия по-либерален подход е толеранс към неяснотата. Ние признаваме, че познанието е често експериментално и незавършено и че всички наши приети хипотези имат определена вероятност за вярност прикрепена към тях. Тук изказваме препоръката да се намали изискващата се вероятност за правилност преди да се приеме една хипотеза за сериозно разглеждане. Въпреки че поемаме по-голям риск да възприемем погрешна хипотеза в нашата система от знания, правейки това, можем да включим по-голям брой от най-важните верни хипотези, за които да се приведат доказателства в настоящето е невъзможно, или никога няма да е възможно поради унищожение на данните. Произхода на човешката раса е хипотеза от този вид, тъй като твърди данни на практика не съществуват.
 
По един своенравен начин, който ядосва консервативните учени, упоменатите по-горе условия ще променят баланса на доводите фундаментално в голям брой случаи на изследвания стоящи на границата на науката, където има несъответстващи данни. Това е така, защото един катаклизъм или друго необикновено събитие често ще бъде достатъчно да обясни множество феномени, които иначе биха изисквали индивидуални обяснения. Това понякога се нарича „теория на катастрофата”.
 
В случая става дума за произхода на човешката раса. Независимо дали ще изберем подхода на Деникен или на Сътчин, според бръснача на Окам, простата хипотеза за по-ранен контакт с извънземни, която да обясни чудесата на древния свят и невероятното съзвучие на древните текстове, които говорят за посещения от „боговете” би трябвало да бъде предпочетена пред множеството други и „специално правени за целта” обяснения, които други предлагат. Ако каузалната наука не беше толкова погълната да избягва необикновените хипотези със сигурност повечето страни биха се съгласили че доказателствата, въпреки тяхната малобройност са в полза на хипотезата за извънземното посещение пред много други хипотези. Разбира се не може да се спори и че тези доказателства са неоспорими, особено след като всички те са индиректни (понеже няма намерени безспорни извънземни артефакти). И тъй като хипотезата е определено необикновена, науката предпочита да я отхвърли докато или освен ако не се появи необикновено доказателство.
 
Но какво би станало ако се окаже че хипотезите са били верни, но повечето доказателства са били унищожени? Бих се изказал в защита на легитимността да се приемат такива хипотези за сериозно изследване, на базата на превъзходството на свидетелствата, въпреки че идеята е необикновена, а свидетелствата далеч от заключителни. С други думи, това за което пледирам, е да се допусне в системата на познание това „експериментално” знание и да се приеме от казуалната наука като такова да му се сложи етикет на такова заедно с възможността за по-малка степен на достоверност и различна интерпретация. И аз твърдя че ползата от това ще бъде по-бързото развитие на науката, защото истински значимите открития често ще бъдат представени сред тези експериментално приети хипотези. Ние няма да наричаме такива идеи „факти”, както имаме склонност да правим с конвенционалните теории. Вместо това ще се отнасяме към тях просто като хипотези, които биват изследвани, към които има подкрепящи и отхвърлящи аргументи. Интегритета на науката не е заплашен ако се заяви че сред всички други хипотези, които се приемат сериозно относно произхода на човека, е възможна и тази за извънземната интервенция. Аргументите за и против биха предоставили интересни дебати за всички. И самата хипотеза представя и прогнози, които могат да се тестват, някои от които съм представил в главата „Произхода на Слънчевата система и Човека” в книгата си.Защо трябва да се счита за непочтено да се започне такава дискусия?
 
В една друга глава на моята книга предоставям и друг пример. При толкова много свидетелства в подкрепа на теорията за настъпил наскоро планетарен разпад, аз изобщо не се срамувам да я защитавам въпреки почти всеобщата опозиция, която получавам от колеги, главно защото това е необикновена хипотеза. Разбира се не трябва да броим количеството на доказателствата, а тяхното качество. Дори от тази гледна точка доказателствата са отлични. Гледайки на свидетелствата възможно най-обективно аз заключих че е по-вероятно оценката на повечето световни експерти да е погрешна, отколкото аз да съм се заблудил от свидетелствата. Всеки читател включително същите тези световни експерти би трябвало да формират своето мнение наново и да преценят за себе си след като прочетат книгата.
 
Имайки куража на своите собствени убеждения, е точната противоположност на това да се предадеш на „колегиалния натиск”. Всеки който оценява погрешимостта на човешкото мислене, но въпреки това прилага Научния Метод със сурова обективност и оставя резултатите да говорят сами за себе си, няма защо да се страхува от оценката на своите колеги или пък на историята. Само тези които не успяват да разпознаят реалността такава, каквато е и вместо това се опитват да я изкарат такава каквато „трябва да бъде”могат да се страхуват от такава оценка.
 
Всички ние сме изпитвали по едно или друго време вдъхновение или вътрешен проблясък. Един учен редовно достига до вдъхновени идеи във връзка с това над което работи. Той внимателно изследва всяка една, като и противопоставя данните или пък експеримент и определя коя идея работи и коя трябва да бъде отхвърлена. Почти всички учени са се научили да живеят с разочарованието което следва, когато определена отлична идея се окаже неработеща.
 
Но те също така познават и радостта когато видят една идея да работи добре дори отвъд предполагаемия й обсег. Такава радост може да се усети когато някой попадне на добра стартова позиция за дедуктивен модел. По своята природа дедуктивната теория обикновено позволява малък или почти никакъв толеранс. Нейните заключения са предопределени от стартовата точка и законите на логиката. Когато такъв модел има и друга обосновка различна от наблюдение и предрича и обяснява значителни независими фактипо един логично убедителен начин, без да има недоизпипани неща по него и доставя просто разбиране за някой феномен, каквото преди това не е предлагано и когато при дискусията пред експерти не покаже фатални пукнатини на логиката или пропуски на факти, човека стоящ зад модела може да се придържа към него и да го използва с увереност, която не може да се сравни с уверенията на многобройните световни експерти, че някой друг модел е „правилният модел”.
 
Хипотезата за „експлодиралата планета” беше такъв модел за мен. Когато четох за идеята в статиите на Овенден, бях убеден, че ако я приложа дедуктивно, скоро ще срещна противоречия с наблюденията, както неизменно се получава с дедукции започващи от лоша стартова точка. Но една от първите дедукции беше ново достоверно обяснение за произхода на иначе логично абсурдния „облак на Оорт” от комети. Имаше толкова по-голям смисъл от конвенционалната теория, че аз незабавно осъзнах, че модела е стойностен. След това моделът направи много успешни прогнози предлагайки обяснения за толкова много различни феномени в цялата слънчева система. Накрая стана немислимо за мен модела да е фундаментално сгрешен независимо колко много колеги не даваха своето одобрение, дори когато на техните възражения беше отговорено.
 
Предвещанието на разширения Научен Метод, който се препоръчва тук, е че е по-вероятно да достигнем до верни описания на реалността като приемем експериментални хипотези и чрез използване на дедуктивна логика, отколкото да гласуваме доверие на експертите в тези области. Това само по себе си е теория, която трябва да бъде проверена, но като имаме предвид потенциалните ползи, не бива да се губи време. Завършвам с въпрос-предизвикателство към всеки читател и до всеки който търси напредъка на човешката мъдрост. В своите книги дискутиращи буквални преводи на най-древните оцелели текстове, Сътчин описва как извънземни „богове” които са проектирали човешката раса като работна ръка били обезпокоени от подражателността и изобретателността на хората. Един от тях се предполага, че се е оплакал, че нищо не е под възможностите на хората и ако нещата бъдат оставени така, някой ден разликата между „богове” и хора ще изчезне (Библейската история за Вавилонската Кула е общоприет превод на по-късни версии на същите текстове). За да предотвратят това сливане, върховните същества планирали целенасочено да се намесят в напредъка на човешката раса. Една от тези стъпки които те предполагаемо предприели, била разделянето на хората на отделни групи разпръснати над континентите, всяка с различен език, за да се препятства комуникацията между тях. Чак в края на XXв. хората направиха значителна крачка превъзмогвайки разделението по континенти и езици. Развитието на комуникациите и мрежите увеличават скоростта на откритията и глобалния напредък. Може да се спори обаче, че най-големите останали препятствия за прогреса са наличието на погрешни хипотези в общата система от знание и съпротивата към промяна в голяма част от хората. Присъствието на неверни необикновени хипотези е проблем усложнен от прекалено лековерните хора. Такива хора имат малко влияние над другите, но лошото име, което те дават на необикновените хипотези е вредно. На другата крайност, повечето от нас са изпитвали разочарованието от контакта с хора, които оказват съпротива на знанието, прогреса, новите идеи или промяната. Аз внимателно разграничавам тази емоционална съпротива от здравословния научен скептицизъм, въпреки че тя често бива маскирана именно по този начин. Скептикът трябва да се запита, когато му се дадат смислени доказателства за невероятна теза, дали скептицизма би изчезнал на драго сърце или той ще изпитва емоционална съпротива до неговото изчезване. Обмислете тезата, че склонността да се въвлича в такова непродуктивно поведение (краен скептицизъм и крайна лековерност) е била генетично заложена в човешката раса от хипотетичните „богове”, за да забавят човешкия прогрес. Коварна идея, но потенциално много, много ефективна! Да предположим, че научим, че е вярна. Как ли бихме реагирали?
 
 
 
Том Ван Фландърн
Meta Research
PO Box 3604
Sequim WA 98382-5040 (U.S.A.)
E-mail: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове. Адресът на е-пощата e защитен от спам-ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.
 
Откъс от книгата „Срещу Течението – критично ревю на учени относно как се „прави” физика и астрономия”


За автора:
 
Томас Ван Фландърн (1940-2009) – американски астроном специализиращ в небесна механика и открит защитник на различни неортодоксални възгледи. През 1969 г. получава докторска степен по астрономия от университета в Йейл. Ван Фландърн работи в Американската Военноморска Обсерватория до 1982 г. като става шеф на Клона по Небесна Механика на Морската картографска Служба. След това работи като консултант в армейската изследователска лаборатория в Аделфи по подобряване на акуратността на Глобалната Позиционна Система (GPS).
Ван Фландърн защитава идеята, че трябва да се обсъждат астрономически теории които той счита за съвместими с принципите на науката, но иначе не са подкрепени заради това, че влизат в конфликт с общоприетите теории.
Той публикува статии, в които защитава гравитационната теория на Лесаж и че съществуването на взаимодействия по-бързи от светлината са възможни и съвместими с причинно следствената връзка, ако специалната относителност се замени с интерпретацията на Лоренц за относителност. Също така счита че скоростта на гравитацията е много пъти по-голяма от тази на светлината. Познат е и със своите твърдения че определени аномалии на Марс не са от естествен произход. В своята книга „Тъмна материя, липсващи планети и нови комети.Решение на парадоксите” той предизвиква общоприетите идеи относно тъмната материя, големия взрив и формирането на слънчевата система като освен това защитава теорията, че астероидния пояс се състои от останки от експлодирала планета.
 
 

Превод: Alien

 


scroll back to top
 

Търсачка

Кой е на линия?

В момента има 200 посетителя в сайта

Потапяне

Подкрепи работата ни

Ако харесвате нашата работа и сме били от полза за Пътя ви, може да ни подпомогнете със сума по избор:
Всички средства ще бъдат използвани за задълбочаване на нашите изследвания и проекти. Благодарим!

За aдминистратори



Статистика

Членове : 767
Съдържание : 497
Брой прегледи на съдържанието : 5632632



Изграден с помощта на Joomla!. Designed by: joomla templates hosting Valid XHTML and CSS.

© 2017 Издателство „Паралелна Реалност“ : Освен ако не е посочено друго, съдържанието на този сайт е лицензирано под:
Creative Commons Attribution License. Текстът на договора за ползване на български

Creative Commons License